РЕШЕНИЕ
№ 313
гр. Пловдив, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Атанаска Ст. Букорещлиева
при участието на секретаря Елена В. Ангелова
като разгледа докладваното от Атанаска Ст. Букорещлиева Гражданско дело
№ 20215300101721 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от „КАЯ 77”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. Пловдив, бул. “Свобода”
№71, против Е. Н. А., ЕГН **********, с постоянен адрес- ****, с която са предявени
искове с правна квалификация чл.365, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД.
В исковата молба /уточнена с молба от 09.07.2021г./ са изложени твърдения, че на
05.02.2020 г. между страните е подписано споразумение, с което е прието за безспорно
установено, че ответникът А., в качеството на *** на ищцовото дружество, изпълняващ ***,
е нарушил трудовата дисциплина, в резултат на което умишлено е причинил липси и вреди
на ищеца в размер на 27 900 лв. Със споразумението А. се е задължил да заплати на
дружеството обезщетение от 27 900 лв. най-късно до 01.01.2021 г., като от тази сума 13 900
лв. следвало да плати в срок до 01.03.2020 г., а до първо число на всеки следващ месец- да
заплаща по 1 400 лв. В чл.3 от споразумението страните уговорили, че при неизпълнение на
поетото задължение ответникът ще дължи неустойка в размер на 16 лева за всеки ден
просрочие след 01.03.2020 г. Твърди се, че ответникът не е платил дори част от общо
дължимата сума по споразумението, въпреки настъпването на падежите на договорените
вноски, както и изтичането на крайния определен срок за плащане. Посочва се и че за
периода от 02.03.2020 г. до 30.06.2021 г. същият е в забава, при което дължи съгласно чл.3
от споразумението сума в размер на 7 264 лв.- неустойка за забавено плащане.
Предвид изложените факти и обстоятелства, се иска от съда да постанови решение за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 27 900 лв., представляваща
дължима сума по споразумението, сключено между страните на 05.02.2020 г., ведно със
1
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, както и сумата от 7 264 лв.- неустойка за забавено плащане,
дължима на основание чл.3 от споразумението от 05.02.2020 г. Претендират се разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Е. Н. А., чрез
пълномощниците му адвокат З. и адвокат К., в който е изразено становище за
недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът не е доказал наличието на *** между
страните и качеството си на *** на ответника, нито е посочил вида отговорност, която търси
от последния. В случай че се приеме претенцията за допустима, то ответникът я оспорва
като неоснователна. Поддържа, че представеното от ищеца споразумение е нищожно поради
противоречие със закона, противоречие с добрите нрави и поради липса на предмет. Според
ответника, от същото не става ясно какво представлява посочената като дължима сума в
размер на 27 900 лв., нито в какво се изразява противоправното поведение на ответника.
Наред с това, не е посочен търговския обект, в който ищецът осъществява своята дейност, не
са конкретизирани извършените от ответника нарушения на трудовата дисциплина, не са
разграничени причинените вреди и липси, не са посочени вида и размера на вредите, както и
формата на вина на ответника . По отношение на претендираната неустойка се твърди, че
същата е прекомерна, а и изцяло недължима поради нищожността на клаузата за
договорената главница. По изложените съображения ответникът моли да се отхвърлят
предявените искове. Претендират се разноски. Съображения по спора са развити в писмена
защита на адвокат К..
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира следното:
По делото не е спорно, а и се установява от представения *** договор №***г., че
ответникът Е.А. е *** на длъжност *** в ищцовото дружество.
*** правоотношение е било прекратено със Заповед №***, като в документа е
отразено, че се връчва на ответника при отказ на същия да го подпише и който отказ е
оформен с подписа на двама свидетели.
Установява се от представеното по делото споразумение, подписано на 05.02.2020 г.
между „Кая 77” ЕООД, като кредитор, и Е.А., като длъжник, че със същото страните
приемат за безспорно, че длъжникът, в качеството на *** на кредитора на длъжност *** по
силата на трудов договор №*** г., е нарушавал *** дисциплина, в резултат на което
умишлено е причинил липси и вреди на дружеството в общ размер на 27 900 лв. Съгласно
чл.2 от споразумението, длъжникът се е задължил да заплати обезщетение на кредитора в
размер на 27 900 лв. в срок най- късно до 01.01.2021г., като страните са постигнали съгласие
паричното задължение да бъде погасено по следния начин- до 01.03.2020 г. да се изплати
сумата от 13 900 лв., а всеки следващ месец на първо число от 01.04.2020 г. до 01.01.2021 г.
вкл. да се плащат по 1 400 лв. или общо за периода 14 000 лв. В чл. 3 е уговорено, че при
неизпълнение на поетото задължение по предходния член в определения срок длъжникът
дължи на кредитора неустойка в размер на 16 лв. за всеки ден просрочие след 01.03.2020 г.
2
При така събраните по делото доказателства и установени обстоятелства, от правна
страна съдът намира следното:
По предявения иск по чл. 365, ал.1 от ЗЗД:
Според горепосочената разпоредба, с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, като
съгласно чл. 20а, ал.1 от ЗЗД този договор има силата на закон за страните.
В случая ищецът основава претенцията си на сключеното между страните
споразумение от 05.02.2020 г., което, според изложеното в него и предвид естеството на
постигнатите уговорки, представлява договор за спогодба по см. на чл.365 от ЗЗД. Със
същото страните уреждат отношенията си по повод умишлено причинени на ищцовото
дружество вреди и липси от ответника, в качеството на негов ***, които последният се е
задължил да репарира. Споразумението съдържа признание относно съществуващ дълг на
ответника към ищеца в размер на 27 900 лв., която сума А. се е задължил да плати в срок
най- късно до 01.01.2021 г., както и уговорка за начина погасяване на приетото за безспорно
между страните парично задължение, като ищецът се е съгласил същото да му бъде
изплатено на вноски.
Въведени са от ответника възражения за нищожност на споразумението- поради
противоречие със закона и противоречие с добрите нрави, без да са посочени в отговора на
исковата молба факти и обстоятелства, от които се извежда противоречието на договора с
конкретна императивна правна норма, нито такива, които са релевантни за нищожността на
същия поради противоречие с добрите нрави. В съдебно заседание във връзка с уточняване
на възраженията най- общо е заявено от пълномощника на А., че споразумението е
подписано от страна, която е била в зависимост от другата страна, без да се твърди да са
извършени някакви конкретни действия, мотивирали ответника да сключи договора. В
случая не е спорно, че страните са били в *** правоотношение, но само по себе си това
обстоятелство не е достатъчно за обосноваване извод, че процесният договор страда от
сочените пороци, доколкото няма пречки страните по ТПО да се спогодят по него вкл. в
случаи, в които служителят е имуществено задължен към работодателя си.
Неоснователно е и възражението за липса на предмет на договора. След като
ответникът е направил в споразумението признание на вземането на ищеца, той не би могъл
да го оспорва чрез възражения, които произтичат от първоначалните отношения между
страните или да твърди, че не знае какъв е конкретният размер на липсите и вредите. С
подписването на споразумението ответникът се е съгласил с неговото съдържание и се е
задължил да изплати по уговорения начин задължението си към ищеца. Съдът е длъжен да
зачете договорката между страните, постигната чрез спогодбата, и да приеме, че
отношенията между тях са такива, каквито те са признали. Затова и съгласно съдебната
практика, спогодбата цели да изключи възможността да се оспорва предхождащото я правно
положение. Съществуването на спорните права в случая зависи единствено от валидността
на договора за спогодба и от изпълнението на задълженията по него. Ето защо и доколкото
не се доказаха сочените от ответника пороци на процесното споразумение, то се налага
3
извод, че страните са обвързани от валиден договор за спогодба, като предходните
отношения между тях са ирелевантни за спора. Нямат отношение към очертания спорен
предмет и доводите в отговора, свързани с липсата на данни относно търговския обект, в
който ищецът е осъществявал дейността си, кои са нарушенията на трудовата дисциплина,
извършени от А., кои са стоките или другите материални блага, от които са причинени
липси, какъв е бил действителният размер на вредите за дружеството, тъй като претенциите
на ищеца се основават изцяло на неизпълнение от страна на ответника на произтичащите от
сключената спогодба задължения.
Ответникът нито твърди, нито ангажира доказателства да е изпълнил поетото
задължение по процесното споразумение в уговорения срок, а и след това, при което
предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи в претендирания
размер от 27 900 лв.
Основателно, с оглед уважаването на главния иск, се явява и акцесорното искане за
присъждане на законна лихва върху вземането за главницата, считано от датата на завеждане
на делото в съда- 01.07.2021г. до окончателното й изплащане.
По иска по чл.92, ал.1 ЗЗД:
Според чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката цели да обезпечи изпълнението на
задължението по договора и служи за обезщетение на изправната страна за претърпените от
нея вреди от неизпълнението.
За уважаването на предявения иск за неустойка е необходимо да бъде установено
наличието на валидна неустоечна клауза между страните, както и неизпълнени от страна на
ответника задължения, за които е уговорена неустойката.
В разглеждания случай съдът намира, че са налице елементите на правопораждащия
фактически състав на вземането за неустойка.
Установи се по делото, че между страните е сключен на 05.02.2020г. договор за
спогодба по см. чл.365, ал.1 от ЗЗД, с който ответникът А. се е съгласил да погаси по
уговорения начин приетото за безспорно парично задължение към ищеца.
Видно е от съдържанието на процесната спогодба, че страните са скрепили с
неустойка изпълнението на поетото от ответника парично задължение. При неизпълнението
му в определения срок съшият дължи, съгласно чл.3 от договора, заплащане на неустойка в
размер на 16 лева за всеки ден просрочие след 01.03.2020 г.
По делото не е формиран спор по отношение на обстоятелството, че ответникът не е
платил нито една от вноските по чл.2 от споразумението, нито е предложил изпълнение към
крайния определен срок за погасяване на задължението- 01.01.2021г. С оглед
констатираното неизпълнение на поетото задължение, за ищеца е възникнало право да търси
предвидената в договора неустойка, предвид изричното й уговаряне за обезщетяване на
вредите, причинени на кредитора, от забавено изпълнение на паричното задължение.
Неоснователно е възражението на ответника за недължимост на неустойката с оглед
4
нищожността на клаузата за договорената главница, доколкото се установи, че между
страните е сключен валиден договор за спогодба.
За да възникне правото на неустойка обаче, е необходимо още уговорката за
дължимостта й да не противоречи на императивни правни норми на закона и добрите нрави.
Според ТР №1 от 15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдът следи
служебно за съответствието на уговорената в договор неустойка с добрите нрави. Предвид
указанията, дадени с това тълкувателно решение, преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал.1 от ЗЗД следва да се извършва
към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии като-
естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи /поръчителство,
залог, ипотека и др./; вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнението на
задължението; съотношението между размера на неустойката и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди. Съгласно т. 3 на ТР, неустойката следва да се
приеме за нищожна тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Накърняване на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, които са част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения и на предотвратяване на несправедливото
облагодетелстване. Законодателят е придал правна значимост на нарушението на добрите
нрави, с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради
индивидуалния интерес на конкретен правен субект.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата не
противоречи на добрите нрави, тъй като тази уговорка между страните не излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката. В случая
неустойката е договорена като санкция за виновно поведение на ответника при
неизпълнение на задължението му да заплати определеното обезщетение на ищеца, като
несъмнено има и обезпечителна функция, доколкото цели да стимулира точното
изпълнение на поетото задължение. Посоченият размер на неустойката- 16 лв. на ден е
около двойния размер на законово предвиденото обезщетение - законната лихва за забава за
неизпълнение на парично задължение /7,50лв./, при което не е прекомерно висок, както се
поддържа от ответника, и не води до неоснователно обогатяване на ищеца по делото. При
съпоставка между размера на вземането и претендираната неустойка за исковия период не
може да се направи извод за несъразмерност. Това, че в конкретния случай неустойката е
нараснала значително като цялостен размер се дължи не на завишена база при формирането
й, а единствено на продължителното неизпълнение на длъжника. Следователно, липсва
5
основание да се приеме, че уговорката в процесния договор за заплащане на неустойка е в
противоречие с добрите нрави.
Предвид безспорно установеното по делото, че ответникът не е изпълнил поетото с
договора за спогодба задължение в определения срок, същият дължи уговорената в чл.3
неустойка в размер на 16 лв. на ден за исковия период от 02.03.2020 г. до 30.06.2021 г.
Размерът на дължимата по споразумението неустойка, изчислена за претендирания период
от време или за 486 дни, възлиза на 7 776 лв. С оглед диспозитивното начало и предвид
факта, че с исковата молба ищецът е предявил претенция за неустойка в размер на сумата
7 264лв., то именно за този размер следва да бъде уважен предявеният иск.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцовото дружество разноски, които съгласно представения
списък по чл. 80 от ГПК и доказателствата по делото възлизат в общ размер на 3 136,56 лв.,
като от тях 1 406,56 лв.- внесена държавна такса и 1730 лв.- заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Е. Н. А., ЕГН **********, с постоянен адрес- ****, да заплати на „КАЯ
77” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. Пловдив, бул.
“Свобода” №71, сумата от 27 900 /двадесет и седем хиляди и деветстотин/ лв.,
представляваща неизпълнено от ответника задължение по споразумение, сключено между
страните на 05.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.07.2021г. /датата на завеждане на исковата молба в съда/ до окончателното й изплащане,
както и сумата от 7 264 /седем хиляди двеста шестдесет и четири/лв., представляваща
дължима, на основание чл.3 от сключеното на 05.02.2020г. между страните споразумение,
неустойка за периода от 02.03.2020г. до 30.06.2021г.
ОСЪЖДА Е. Н. А., ЕГН **********, с постоянен адрес- ****, да заплати на „КАЯ
77” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление- гр. Пловдив, бул.
“Свобода” №71, сумата от 3 136,56 /три хиляди сто тридесет и шест лв. и петдесет и шест
ст./лв.- разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
6