№ 209
гр. Русе, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Антоанета Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20224500500283 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ИЛ. Н. Д. чрез адв. В.В. АК Русе против
Решение № 222/26.11.2021 г., постановено по гр. д. № 580/2021 г. по описа на
Русенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от него иск против ЧСИ М
М., рег. № *** на КЧСИ за заплащане на 6349,39 лв. имуществени вреди от незаконно
принудително изпълнение по изп. дело № 75/2021 г. от удържана на 15.10.2018 г. от
банковата му сметка в Уникредит Булбанк АД сума. Излага доводи за неправилност на
решението. Оспорва изводите на съда относно приложението на чл. 297 ГПК, като
счита, че тази норма задължава, както съда разглеждащ настоящия спор, така и
ответника в качеството му на ЧСИ , при когото е било образувано изп. дело
№ 235/2010 г. да зачете приетото със сила на присъдено нещо, че изп. дело е било
пркратено по право на 31.12.2014 г. и че длъжникът не дължи на взискателя сумите по
изп. лист, въз основа на който е образувано изп. дело поради погасяване на
матераилното право по давност. Намира за неправилно и позоваването на съда на СИЕ,
изслушана по делото, поради неправилна интерпретация на даденото от вещото лице
заключение. Възразява срещу възприетата и цитирана от първоинстанционния съд
практика, като заема позиция, че тя е изолирана и противоречи на т. 10 от ТР № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Оспорва приетото от съда самопричиняване на вредите от страна
на ищеца. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
предявеният иск да бъдат отхвърлен. Претендира разноски.
1
По реда и в срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна ЧСИ М М., с който взема становище за нейната неоснователност и
прави искане тя да не се уважава.
След преценка доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно
правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е
допустима.
При изпълнение правомощията си на въззивна инстанция по спора настоящият
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми, за правилното прилагане на които
въззивният съд също следи служебно. По отношение правилността на обжалваното
решение, по наведените от страните доводи, настоящият състав на въззивния съд
намира следното:
Производството по делото е образувано по иск за заплащане на обезщетение за
причинени имуществени вреди с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и
чл. 441, ал. 1 ГПК. Ищецът И.Х. Д. твърди, че на 10.05.2010 г. по молба на „Уникредит
Булбанк“ АД при отв. ЧСИ М. М. било образувано срещу него и Г. Д.а изп. дело №
235/2010 г. въз основа на изп. лист, издаден по ч. гр. д. № 1219/2010 г. на РРС за
парични задължения. В хода на принудителното изпълнение ответницата, в качеството
си на ЧСИ, конституирала като взискател „Макроадванс“ АД въз основа на договор за
цесия от 22.06.2015 г. За принудителното изпълнение на паричното вземане,
ответницата наложила запор върху притежаваните от ищеца банкови сметки в
„Уникредит Булбанк“ АД. В изпълнение на този запор, Банката превела по сметка на
ЧСИ сума в общ размер на 6346,39 лв., част от която ответницата превела по сметка на
взискателя, а друга част задържала за себе си за дължими такси и разноски по изп.
дело. Ищецът твърди още, че с влязло в сила решение, постановено по гр. дело №
7663/2019 г. било признато за установено в отношенията между него и „Макроадванс“
АД, че на 31.12.2014 г. на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК било прекратено изп. дело № 235/2010 г. срещу ИЛ. Н. Д., както и че той
не дължи на взискателя сумите от 8211,75 лв. –главница, 1593,01 лв. договорна лихва и
718,22 лв. разноски, за които е издаден изп. лист по ч. гр. д. № 1219/2010 г. на РРС в
полза на „Уникредит Булбанк“ АД и въз основа на който е образувано изп. дело №
235/2010 г. по описа на ЧСИ М. М.. Ищецът заявява, че налагането на запор и
удържането на сумата в размер на 6346,39 лв. от банковата му сметка след
прекратяване на изп. дело по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е
процесуално незаконосъобразно и тези действия са му причинили имуществена вреда,
изразяваща се в лишаването му от възможността да си служи с тази сума от момента
2
на удържането й- 15.10.2018 г., за която отговорност носи ответницата. С молба
уточнил, че при хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК прекратяването
на изпълнителното дело настъпва ex lege без значение дали ЧСИ е издал
постановление за това, като се позовал на относима съдебна практика.
Твърди, че не му е известно дали има пречки за връщане на сумата от взискателя, но
счита, че дори да е получил част от удържаната сума, то връщането й дължи не
който я е получил, а този който неправилно я е удържал - в случая ответницата.
Поради това иска тя да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 6346,39 лв., ведно
със законната лихва от 16.10.2018 г. до окончателното плащане. Претендира и
разноски.
По реда и в срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба ОТ М.М.,
ЧСИ рег. № *** на КЧСИ, с който взема становище за допустимост, но
неоснователност на иска. Възразява срещу твърденията на ищеца за настъпила
перемпция по изп. дело № 235/2010 г. по силата на закона, както и за погасяване по
давност на вземането на взискателя. Позовава се на относима съдебна практика.
Възразява срещу твърденията за допуснати процесуални нарушения от нейна страна.
Излага подробно хронологията на извършените по изп. дело действия и съображения,
че към датата на налагане на запора вземането не е било погасено по давност, нито е
била настъпила перемпция. Отделно от това се позовава и на обстоятелството, че не е
страна по гр. д. 7663/2019 г. на РРС и не е обвързана от силата на присъдено нещо на
мотивите му. В диспозитива на решението липсвала посочена дата на настъпване на
перемпцията, както и дата от която вземането е погасено по давност.
Намира, че ищецът не е претърпял вредоносен резултат, тъй като със събраната
сума е погасено негово съществуващо задължение. Освен това дори да била налице
перемпция, то впоследствие голяма част от събраната сума била възстановена от
взискателя в полза на длъжника, тъй като „Макроадванс“ АД в качеството му на трето
задължено лице е възстановило по-голяма част от удържаната сума. Поради това
ответницата счита, че с настоящия иск ищецът се стреми неоснователно да се обогати
като получи два пъти плащане по своето вземане, произтичащо от един и същ
източник. Претендира разноски.
Липсва спор, а това се установява и от приложените по делото писмени
доказателства, че въз основа на изп. лист, издаден на 26.02.2010 г. по ч. гр. д. № №
1219/2010 г. на РРС било образувано изп. дело № 235/2010 г. при ЧСИ М. М. за
събиране на парични вземания на „Уникредит Булбанк“ АД срещу Г. Д.а и ИЛ. Н. Д.. С
молбата си за образуване взискателят е поискал извършване на справка за налично
имущество на длъжника и е посочил изп. способи за събиране на вземането му. На
20.10.2011 г. е наложен запор върху получаваното от дл. И.Д. - ищец в настоящото
производство трудово възнаграждение от „Уникат Логистик“ ООД. Въз основа на
3
молба от взискателя от 30.08.2012 г. и след извършена справка в НАП, на 17.06.2013 г.
отново е наложен запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение от
„Уникат Логистик“ ООД, като работодателят на 20.06.2013 г. депозирал пред съдебния
изпълнител справка от НАП от 15.04.2013 г., видно от която ТПО на дл. И.Д. е било
прекратено. На 20.04.2015 г. по молба на „Уникредит Булбанк“ АД е наложен и запор
на банковите му сметки в „Уникредит Булбанк“ АД. Поискани са и други изп.
действия, като по делото е приложен вн. документ, удостоверяващ че са заплатени
авансово дължимите от взискателя такси в общ размер на 192 лв. Запорът на банковата
сметка в „Уникредит Булбанк“ АД е наложен на 20.05.2015 г. Въз основа молба от
16.09.2015 г. с приложени към нея договор за прехвърляне на вземания от 22.06.2015 г.
и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, ЧСИ М. М. конституирала като взискател по
делото „Макроадванс“ АД като цесионер на „Уникредит Булбанк“ АД. На 9.12.2015 г.
е изпратено ново запорно съобщение до „Уникредит Булбанк“ АД в качеството й на
трето задължено лице, с което е наложен запор върху банковите сметки на дл. И.Д. –
ищец в настоящото производство. Запорът е наложен на 21.12.2015 г. На 15.03.2016 г. е
постъпила молба от взискателя „Макроадванс“ АД за налагане на запор на банковите
сметки на И.Д. в „Уникредит Булбанк“ АД и отново е изпратено запорно съобщение до
Банката, получено на 21.03.2016 г. С молба от 25.09.2019 г. взискателят поискал да
бъде прекратено изп. дело срещу дл. Г. Д.а, а производството да бъде продължено само
срещу дл. И.Д. като е поискан запор върху банковите му сметки в „Интернешънъл
Асет Банк“ АД. С молба от 15.02.2021 г. взискателят „Макроадванс“ АД поискал от
ЧСИ М. М. да прекрати образуваното при нея изп. дело № 235/2010 г. на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, като се позовал и на влязлото в сила решение по гр. д. № 7663/2019
г. Уведомил още ЧСИ, че постъпилата сума след настъпване на основанията,
предвидени в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е преведена по сметка на съдебния изпълнител в
изпълнение на запорно съобщение, получено на 5.02.2021 г. по изп. дело № 75/2021 г.
по описа на същия ЧСИ. Приложено е запорното съобщение, изпратено до
„Макроадванс“ АД от ЧСИ М. М. в качеството му на трето задължено лице, с което
съдебният изпълнител налага запор върху вземанията /настоящи и бъдещи/ на дл. И.Д.
по и/или от изп. дело № 235/2010 и Решение по гр. д. № 7663/2019 г. на РРС.
Приобщено е и платежно нареждане за 5676,32 лв. - преведени на 10.02.2021 г. по изп.
дело № 75/2021 г. по описа на ЧСИ М. М. от „Макроадванс“ АД в изпълнение на
полученото запорно съобщение.
По делото е приложено и удостоверение от 29.05.2019 г., издадено от ЧСИ М. М.
по изп. дело № 235/2010, от което се установява, че от наложен запор върху
труд.възнаграждение на дл. И.Д.- ищец в настоящото производство са постъпвали суми
от запор върху труд. му възнаграждение в „Лока Транс“ ЕООД на 8.02.2011 г. и
10.03.2011 г., а в „Уникат Логистик“ ООД на 03.01.2012 г., 03.03.2012 г., 29.08.2012 г.,
03.01.2013 г., 24.07.2013 г. На 15.10.2018 г. от запор на банковите му сметки в
4
„Уникредит Булбанк“ АД е постъпила общо сумата от 6346,39 лв.
Приобщен към доказателствения материал е и договор за цесия от 15.02.2021 г., с
който И.Д. в качеството си на цедент прехвърля на „Фата Моргана“ ЕООД вземането
си, което има от ЧСИ М. М. за сумата от 6346,39 лв., представляваща удържана на
15.10.2018 г. от банковата му сметка в „Уникредит Булбанк“ АД парична сума в
резулат на незаконосъобразно принудително действие по прекратено по право в по-
ранен момент изп. дело № 235/2010 г., ведно със законната лихва от 16.10.2018 г. до
окончателното й изплащане срещу цена от 1000 лв. Видно от приложените писмени
доказателства, уведомлението до ЧСИ М. М. по чл. 99, ал. 3 ЗЗД й било доставено с
куриер на 18.02.2021 г.и ан 16.02.2021 г. по ел. й поща.
Приета е по делото и СИЕ, вещото лице по която дава заключение, че
постъпилите от запор върху труд. възнаграждение на И.Д. суми на 03.01.2013 г. в
изпълнение на запорно съобщение по изп. д. № 235/2010 г. в общ размер на 249,24 лв.
представляват съответната част от труд. му възнаграждения за периода м. май, 2012 г.
– м. октомври, 2012 г. – по 41,54 лв. за 6 месеца. Преведената пък на 24.07.2013 сума в
размер на 15,57 лв. е от труд. му възнаграждение за м. ноември, 2012 г.
С обжалваното в настоящото производство решение първоинстанционният съд
отхвърлил изцяло предявения иск като приел, че към 31.12.2014 г. изп. дело не е било
перемпирано, че запорът върху банковите сметки на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД
е бил наложен по молба на взискателя от 20.04.2015 г., което изп. действие е
осъществено преди да са изтекли две години от последното изп. действие – 24.07.2013
г. Изложил е съображения, че дори и да са изтекли две години няма пречка по искане
на взискателя да се образува ново изп. дело, въз основа на същото изп. основание и
осъществените в този случай изп. действия няма да са незаконосъобразни, доколкото
не е изтекла погасителната давност за вземането. Позовал се на относима съдебна
практика. Предвид това приел, че не е налице незаконосъобразно действие или
бездействие на ЧСИ, което да е причинило посочения в исковата молба вредоносен
резултат на ищеца.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Съгласно чл. 441, ал. 1, пр. 1 ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при
условията на чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение.
За да бъде ангажирана отговорността на ответницата, по делото следва да се
установи, че със свое противоправно и виновно поведение, при изпълнение на
дейността си като частен съдебен изпълнител, тя е причинила имуществени вреди на
ищеца в качеството му на длъжник в изпълнителния процес, като претърпените вреди
5
следва да са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съдът по деликтния
иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на
съдебния изпълнител. Принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно,
когато изпълняемото вземане е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт,
подлежащ на принудително изпълнение, и са спазени другите изисквания на
процесуалния закон. Противоправността е елемент от фактическия състав на вземането
за обезщетение и се състои в процесуалната незаконосъобразност на действието или
бездействието на съдебния изпълнител /в този смисъл Решение № 196/20.07.2012 г. по
гр. д. № 1555/2011 г., III г.о. на ВКС и цитираната в същото задължителна съдебна
практика/. Вината за причиняването на вредите се предполага до доказване на
противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, а доказателствената тежест за установяване на другите
елементи от състава на претендираното спорно материално право е върху ищеца.
Отговорността на ЧСИ М.М. в случая е обоснована с твърдения за допуснати
нарушения, изразяващи се в налагане на запор върху банковите сметки на длъжника –
ищец в настоящото производство, след настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
на 31.12.2014 г.
В случая, първият спорен по делото въпрос, който се поставя и във въззивната
жалба, е може ли в настоящото производство съдът да преценява дали на 31.12.2014 г.
е прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изп. дело № 235/2010 г. по
описа на ЧСИ М. М. или е длъжен, съгласно чл. 297 ГПК, да зачете силата на
присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 7663/2019 г.
Въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
доколкото ответницата не е била страна по гр. д. № 7663/2019 г., то тя не е обвързана
от силата на присъдено нещо, с което съдът е признал за установено в отношенията
между ищеца и „МАКРОАДВАНС“ АД, че изп. дело № 235/2010 г. по описа на ЧСИ
М. М. е прекратено по право на 31.12.2014 г. По отношение на ответницата, имаща
положението на трето лице по водения между взискателя и длъжника правен спор,
СПН не се разпростира, тъй като не е имала възможност да въздейства със своите
процесуални усилия върху съдържанието на решението. Действително, съгласно чл.
297 ГПК, в качеството си съдебен изпълнител, при когото е било образувано и водено
изп. дело № 235/2010 г., тя е длъжна да зачете СПН и въз основа на така постановеното
решение да прекрати образуваното пред нея производство на основание чл. 433, ал. 1,
т. 7 ГПК. Същото задължение има и съдът, но само при отчитане на субективните
предели на СПН. Спрямо третите лица, които не са били страна по делото, СПН не
важи. Спрямо тях СПН не действа даже като оборима презумпция за съответствие
между съдебно признатото и действителното правно положение. В този смисъл Сталев,
Ж., Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012 г., стр. 363.
Правилен и съответен на събраните по делото доказателства е и изводът на
6
районния съд, че към датата на налагане на запора на банковите сметки на ищеца в
„Уникредит Булбанк“ – 20.05.2015 г. /твърдяното от ищеца увреждащо действие/, в
изпълнение на който впоследствие на 15.10.2018 г. Банката е превела сумата в размер
на 6346,19 лв. /твърдяните от ищеца претърпени имуществени вреди/ не е настъпила
перемпция. Безспорно се установява, че до този момент, а и след това, няма период от 2
години, през които взискателят да е бездействал и да не е изпълнявал задължението си
за поддържане висящността на изпълнителния процес.
Установено е по делото, че на 20.10.2011 г. е наложен запор върху получаваното
от дл. И.Д. - ищец в настоящото производство трудово възнаграждение от „Уникат
Логистик“ ООД в изпълнение, на който по делото са постъпвали суми на 12.01.2012 г.,
03.03.2012 г., 29.08.2012 г. , 03.01.2013 г. и 24.07.2013 г.
Настоящият състав намира, че с всяко плащане по така наложения запор на трудово
възнаграждение, погасителната давност е била прекъсвана с оглед разясненията,
дадени в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Съобразно тях, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно –
с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По своята правна същност
запорът върху вземане на длъжника от трето лице е способ в изпълнителното
производство за удовлетворяване на взискателя. Постъпването на суми от наложения
запор по изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на
извършени изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен способ. В този
смисъл всяко постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ, като
поддържането на висящността на изпълнителния процес по този начин от страна на
взискателя прекъсва погасителната давност, както и срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /в
този смисъл и Определение № 731 от 13.12.2018 г. по т. д. № 1325 / 2018 г. на ВКС/.
Предвид успешното извършване на изпълнителното действие – запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, не е необходимо взискателят да иска
повторното му извършване. Веднъж наложен, запорът поражда своето действие, което
трае до завършването на изпълнителния способ чрез погасяване на вземането на
взискателя или чрез прекратяване на трудовото му правоотношение при липса на
последващ работодател (арг. от чл. 512, ал. 3 ГПК). Налице е редовно извършено и
незавършено изпълнително действие, което не обуславя двугодишно бездействие от
страна на взискателя, което да послужи като годно основание за прекратяване на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Т. е. активността
на взискателя за поддържане висящността на изпълнителния процес е релевантна
относно преценката за прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на
чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК само кумулативно при неефективност на предприетите
изпълнителни действия за постигане на установения с изпълнителния лист в полза на
7
взискателя правен резултат.
Предвид изложеното, с оглед постъпване на суми по наложения запор върху
трудовото възнаграждение, за взискателя до 24.07.2013 г. не е налице правен интерес
да иска извършването на нови или повтарянето на вече извършените изпълнителни
действия. Такова задължение за него е възникнало едва след 24.07.2013 г., като
двугодишният срок на перемпция не е настъпил към 20.05.2015 г., когато е наложен
запор върху банковите му сметки в „Уникредит Булбанк“ АД. Този запор е
процесуално законосъобразен, поради което първоинстанционният съд правилно е
приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ЧСИ.
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции за неоснователност на иска,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 222 от 23.02.2022 г., постановено по гр. д. №
580/2021 г. на Русенския районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8