РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.05.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в
публично заседание, проведено на дванадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА
ГАЩАРОВА
при секретаря Цветанка П., като
разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 840 по описа за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 149 от 12.08.2019 г.,
постановено по гр.д. № 478/2018 г. на Районен съд – гр. Самоков,
е отхвърлен предявения от „К.Л.” ЕООД срещу П.Д.Л. частичен иск за сумата
15 000 лева, от общо 106 000 лева, претендирани
като вреди за времето от 09.09.2015 г. до 02.01.2018 г. от наложен като
обезпечение на иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК запор на сумата 196 000 лв. по
сметката на „К.Л.” ЕООД в „Р.” ЕАД, въз основа на определение по ч.т.д. №
124/2016 г. на Софийски окръжен съд. Ищецът е осъден да заплати на ответника
разноските по делото в размер на 2000 лв.
Решението е обжалвано от ищеца „К.Л.”
ЕООД като необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи
исковата претенция. С жалбата е направено и искане за намаляване на размера на
присъдените разноски пред първата инстанция като прекомерни. В жалбата се
навежда оплакване, че съдът не е кредитирал събраните по делото доказателства в
тяхната корелативна връзка, а ги е ценял избирателно, което е довело до
необоснованост на решението. В по-голямата й част въззивната
жалба възпроизвежда изцяло съдържанието на исковата молба. Оспорва се решаващия
мотив на съда, че не е отпаднало основанието за отмяна на наложения запор, във
връзка с което се сочи, че делото се счита приключило едва с влизане в сила на
решението на САС, с което производството по обезпечения иск е прекратено, с
оглед което ирелевантни били обстоятелствата относно
възникването, наличието и действията в хода на процеса.
В
писмения си отговор ответникът по въззивната жалба П.Л.
оспорва същата. Излага аргументи срещу всички направени в жалбата възражения
срещу обжалваното решение. Сочи, че с решението на САС е обезсилено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения
иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК, и делото прекратено не защото е извършено незаконосъобразно
действие, засягащо правата на трето лице, което не е бил длъжник, или искът е
бил неоснователен, а само и единствено поради обстоятелството, че в хода на второинстанционното производство дългът е погасен. Това
обстоятелство според ответника по жалба доказва, че действията му са били
законосъобразни и липсва противоправно поведение,
което да нанася вреди на „К.Л.” ЕООД. Излага се и довод за недоказаност на твърдяните от ищеца вреди. Оспорва и искането на
жалбоподателя за намаляване на присъденото в първата инстанция адвокатско
възнаграждение с довод, че възражение за прекомерност не е направено в хода на първоинстанционното производство, поради което е преклудирано.
За да се произнесе, въззивният
съд взе предвид следното:
Производството пред първоинстанциония съд е образувано по предявен от „К.Л.”
ЕООД срещу П.Д.Л. иск за заплащане на сумата 15 000 лв., предявен като
частичен от общата претенция в размер на 106 000 лв., представляваща
стойността на претърпени от ищеца вреди от допуснатото по молба на ответника
обезпечение чрез налагане на запор върху банковата му сметка, за периода от
09.09.2016 г. до 02.01.2018 г.
В исковата молба се твърди, с
определение от т.д. № 124/2016 г. на СОС е допуснато обезпечение – запор върху
банковата сметка на ищеца. Ищецът твърди, че не е бил страна по изп. дело № 1823/2015 г. на ЧСИ С. Якимов и никога не е
имал взаимоотношения с взискателя П.Л., поради което
не следва да търпи санкции относно търговски взаимоотношения с други страни.
Твърди, че производството по обезпечения иск е било прекратено с решение по т.д.
№ 3439/2017 г. на САС. Твърди, че към момента на налагането на запора по
банковата сметка на ищеца имало около 196 000 лева, които били изцяло запорирани и дружеството било лишено от възможността да ги
ползва за нуждите на търговската си дейност, вследствие на което съществено се
нарушил търговският му оборот и претърпял множество вреди. Твърди, че ако
посочената сума не била запорирана и бе стояла в
банка, дружеството щеше да реализира печалба от законна лихва в размер на около
29 400 лв. Твърди се, че в следствие на запора, ищецът не можел да участва
в търгове, в резултат на което годишният му оборот за
С отговора на исковата молба
ответникът П.Л. оспорва така предявения иск. Счита същият за недопустим поради
липсата на правен интерес у ищеца, поради това, че в исковата молба не се сочат
доказателства за твърдените от ищеца претърпени вреди. Изложени са аргументи за
неоснователност на иска. Оспорва се твърдението в исковата молба за извършени
от съдебния изпълнител незаконосъобразни действия, с довод, че изпълнителните действия подлежат
на съдебен контрол по предвидения в ГПК ред и законосъобразността им не може да
се преценява в настоящото производство, а отделно от това, нито една от
подадените по изпълнителното дело жалби не е била уважена от съда. Оспорва се и
направеното с въззивната жалба възражение, че
жалбоподателят като трета неотговорна страна не следва да търпи санкции, във
връзка с което се сочи, че изпълнението е насочено срещу дяловете на
дружеството – жалбоподател, които са собственост на длъжника по изпълнителното
дело С. К., като съобразно предвидената в чл. 517 от ГПК възможност искът е бил
насочен срещу дружеството. Към момента на завеждане на молбата за обезпечаване
на иска по чл. 517 от ГПК, а и към самото исково производство, вкл. и към
датата на приключване на първоинстанционното
производство, длъжниците не са били погасили
задълженията към взискателя, поради което за
последния е бил налице правен интерес от водене на делото. Сочи се, че
започването на делото по чл. 517 от ГПК срещу „К.Л.” ЕООД е действие по
събиране на вземането, а в исковата молба по настоящото производство няма
никакви доводи и твърдения в какво точно се изразява противоправното
поведение на ответника. Излага се възражение, че ищцовото
дружество не е претърпяло вреди във връзка с наложения запор по ч.т.д. №
124/2016 г. на СОС. С оглед на възраженията
си за липса на противоправно деяние от страна на
ответника, и липса на настъпили вреди, ответникът счита предявеният иск за
недоказан по основание. Оспорва се и размерът на предявения иск с довод за
липса на причинно-следствена връзка между действията по събиране на вземането
от страна на ответника и твърдяната от ищеца намалена печалба на дружеството.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, приема за установено от фактическа
страна следното:
С изпълнителен
лист от 19.05.2015 г., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. № 335/2015 г. на РС-Самоков, „К. Л.
Въз основа на изпълнителния лист е образувано
изпълнително дело № 20158440401823 по описа на ЧСИ С. Якимов срещу длъжниците „К. Л.
На
15.07.2016 г. взискателят П.Л. е подал пред СОС молба
за допускане на обезпечение на бъдещия му иск с правно основание чл. 517, ал. 4
от ГПК, предявим срещу „К.Л.” ЕООД, чрез налагане на запор на банковите сметки
на дружеството в посочени търговски банки. По образуваното по молбата ч.т.д. №
124/2016 г. на СОС е постановено определение от 18.07.2016 г., с което молбата
за допускане на обезпечение на бъдещия иск е уважена, като е наложен запор
върху банковите сметки на „К.Л.” ЕООД в посочените търговски банки до размера
на задължението на длъжниците по изп.
дело № 201584404011823 по описа на ЧСИ С. Якимов, срещу парична гаранция в
размер на 15 000 лв. Издадена е обезпечителна заповед. Определението на
СОС е потвърдено с определение № 3996/30.11.2016 г. по т.д. № 5575/2016 г. на
САС. Въз основа на издадената обезпечителна заповед наложен запор на банковата сметка на „К.Л.”
ЕООД до размера на сумата 169010,55 лв., представляваща общият размер на
задължението на длъжниците за незаплатената главница,
законна лихва върху главницата, адвокатско възнаграждение и такси по
изпълнението.
На
27.02.2017 г. по ч.т.д. № 124/2016 г. на СОС ответникът по молбата за
обезпечение „К.Л.” ЕООД е депозирал молба за отмяна на допуснатото обезпечение.
В молбата е посочил, че желае да заплати задължението си към П.Л., но не може,
тъй като паричните му средства в размер на 169010,55 лв. са с наложен запор в „Р.
Б.” ЕАД, която сума е достатъчна да покрие целия дълг, но поради наложения
запор плащане не може да се осъществи. С определение № 147/21.03.2017 г. на СОС
молбата е отхвърлена. С определение № 1628/17.05.2017 г. по т.д. № 2356/2017 г.
на САС е оставена без уважение частната жалба на „К.Л.” ЕООД срещу
горепосоченото определение на СОС.
В срока
чл. 390, ал. 3 от ГПК молителят П.Л. е предявил срещу „К.Л.” ЕООД иск с правно
основание чл. 517, ал. 4 от ГПК за прекратяване на дружеството, поради насочено
изпълнение върху дела на едноличния собственик на капитала в ЕООД /върху всички
дялове на дружеството/, по която е образувано т.д. № 159/2016 г. на СОС. С решение
№ 47/07.04.2017 г. съдът е прекратил „К.Л.”
ЕООД, на основание чл. 517, ал. 4 от ГПК.
Срещу
горепосоченото решение на СОС е подаден въззивна
жалба от ответника „К.Л.” ЕООД, по която е образувано т.д. № 3439/2017 г. на
САС. С решение № 2363/15.11.2017 г. по посоченото дело е обезсилено първоинстанционото решение по т.д. № 159/2016 г. на СОС и е
прекратено производството по делото. За да постанови решението си, САС е приел,
че с оглед новонастъпилото обстоятелство –
прекратяване на изпълнителното производство по изп.
д. № 20158440401823 на ЧСИ С. Якимов, удостоверено с представеното във въззивното производство съобщение изх. № 054365/04.09.2017
г., както и направената в ТР справка по партидата на ответника, от която е
видно, че на 17.10.2017 г. е вписано заличаване на наложения по изпълнителното
дело запор върху дружествения дял на длъжника С. Е. К., е отпаднала активната
процесуална легитимация на ищеца по предявения конститутивен
иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК, което води до недопустимост на производството по
така предявения иск. В съдебното заседание пред САС жалбоподателят „К.Л.” ЕООД,
чрез пълномощника си адв. Г. В., е заявил изрично, че
изпълнителното производство е прекратено поради изплащане на задължението от
основния длъжник „К. Л.
В първоинстанционното производство е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза относно размера на реализираната печалба на „К.Л.”
ЕООД за 2015, 2016 и
Въз основа на така установеното от
фактическа страна и с оглед направените възражения, въззивният
намира от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 403, ал. 1 от ГПК – за заплащане на сумата 15 000 лв. /предявен
частично от общия размер на претенцията от 106 000 лв./, представляваща
обезщетение за причинените на ищеца вреди от допуснато по молба на ответника
обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на запор върху банковата му сметка.
Разпоредбата на чл. 403, ал.1
от ГПК предвижда възможност за ответника, спрямо когото е допуснато
обезпечение, да иска и получи обезщетение в случаите, когато искът бъде
отхвърлен, ако не бъде предявен в срок или ако делото бъде прекратено. Посочената разпоредба установява, че подлежат
на обезщетяване вредите, причинени от допуснато обезпечение, когато не е имало
правно основание за предприемане на исковото производство, съответно за
налагане на ограниченията по чл. 389 и сл. от ГПК или иска, по който е допуснато обезпечението,
не се предяви в срок. Отговорността по чл. 403, ал. 1 от ГПК се основава на
непозволеното увреждане /чл. 45 от ЗЗД/, но за разлика от фактическия състав на
деликта, отговорността е обективна /невиновна/. Ищецът
носи риска от несбъдване на очакването, че обезпеченият иск ще бъде уважен. Отговорността
за обезвреда по чл.
403, ал. 1
ГПК възниква при материално неоправдано обезпечение на иск, когато
то е допуснато
по претенция, по която не
се е стигнало до благоприятно за ищеца и влязло
в сила решение.
В случая претенцията на ищеца
за обезщетяване на вреди от допуснатото обезпечение се основава на третата
хипотеза на чл. 403, ал. 1 от ГПК – производството по обезпечения иск е било
прекратено с влязъл в сила съдебен акт.
Бъдещият иск, по който е било
допуснато обезпечението по ч.т. д. № 124/2016 г. на СОС чрез налагане на запор
върху банковите сметки на ищцовото дружество, е с
правно основание чл. 517, ал. 4 от ГПК – за прекратяване на търговското
дружество „К.Л.” ЕООД. Същият е бил предявен от взискателя
по образуванато изпълнително производство П.Д.Л. за
принудително удовлетворяване на вземането му срещу солидарните длъжници С. К. и „К. Л.
Искът по чл. 517, ал. 4 от ГПК
за прекратяване на търговско дружество е предоставен на взискателя
в изпълнителното производство, когато длъжникът не е изпълнил задължението си
да плати при насочено принудително изпълнение върху всички дялове в
дружеството. Целта на този иск е да се осигури възможност на взискателя – кредитор на собственика на капитала в
дружеството, да се удовлетвори от имуществото на дружеството след неговата
ликвидация – т.е. същият е средство за принудителното събиране на вземането в
изпълнителното производство. Безспорно е установено е в настоящия случай, че
към момента на предявяване на иска за прекратяване на дружеството по т.д. №
159/2016 г. на СОС и приключване на първото заседание по делото /респ. и към
момента на подаването на молбата за обезпечаването му/, вземането на ищеца по
изпълнителния лист, което е предмет на принудителното изпълнение, не е било удовлетворено.
Като е намерил за осъществени предпоставките на този иск, първоинстанционният
съд го е уважил - прекратил е „К.Л.”
ЕООД на основание чл. 517, ал. 4 от ГПК. Безспорно установено е също, че в хода
на образуваното въззивно производство пред САС по
обжалване на посоченото решение на СОС, вземането, предмет на принудителното
изпълнение, е било изцяло погасено, поради което изпълнителното производство е
прекратено и е вдигнат наложения запор върху дружествения дял на длъжника С. К.
в капитала на дружеството – ищец „К.Л.” ЕООД. Именно прекратяването на
изпълнителното производство като нововъзникнало
обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2 от ГПК е послужило като основание въззивният съд да обезсили първоинстанционното
решение и да прекрати производството по предявения иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК
– поради отпадането в хода на производството на процесуалната предпоставка за
допустимостта на този иск. Така установеното обстоятелство относно основанието
за прекратяване на производството по обезпечения иск – прекратяване на
изпълнителното производство поради плащане в хода на исковото производство на
задължението, предмет на принудителното изпълнение /като е без значение кой от
солидарните длъжници е платил/, обуславя извод, че
предприетото от взискателя обезпечаване на иска чрез
налагане на запор върху банковите сметки на дружеството, чието прекратяване е
било предмет на обезпечения иск, както и предявяването на иска, не е било
материално неоправдано. Молителят по обезпечението и ищец по обезпечения иск не
е действал неправомерно при предприемане на действията по предявяване на иска,
респ. по обезпечаването му, тъй като вземането му, за принудителното изпълнение
на което е образувано изпълнителното производство, в рамките на което е упражнено
потестативното му право по чл. 517, ал. 4 от ГПК, не
е било удовлетворено. Същото е удовлетворено едва в хода на исковото
производство, като плащането на дълга е било предприето от длъжника с цел
осуетяване на прекратяване на дружеството, дяловете на който са били предмет на
запор за удовлетворение на вземането на взискателя
срещу едноличния собственик на капитала на това дружество. Именно настъпилото в
хода на исковото производство по обезпечения иск прекратяване на изпълнителното
производство, в рамките на което е предявен иска по чл. 517, ал. 4 от ГПК, имащ
за предназначение осъществяване на събирането на вземането срещу длъжника –
едноличен собственик на капитала на дружеството, върху което е наложен
изпълнителен запор, е било правното основание за прекратяване на производството
поради отпадане на процесуалната предпоставка за упражняване на правото на иск.
Последващото отпадане на тази процесуална
предпоставка за допустимостта на производството по обезпечения иск е била
обусловена от извършеното от един от солидарните длъжници
плащане на вземането, чието събиране е предмет на този иск. Неоправдаността на
допускането на обезпечение като основание на отговорността по чл. 403, ал. 1 от ГПК не следва автоматично от резултата от производството по обезпечения иск.
Обективният характер на иска за обезвреда по чл. 403,
ал. 1 от ГПК изключва само доказването на вината за неоснователното
предприетото обезпечаване на иска, но не и противоправността
на действията на молителя в обизпечителното
производство, респ. ищец по обезпечения иск. В този смисъл резултатът от
исковото производство /отхвърляне на иска или прекратяване на производството по
него/ не е автоматична и безусловна предпоставка за основателността на иска за
вреди от допуснатото обезпечение. Не може да се игнорира при преценката на основанието за възникване на отговорността по
чл. 403, ал. 1 от ГПК значението на фактите, обусловили изхода на
производството по обезпечения иск. След като към датата на подаване на исковата
молба и молбата за допускане на обезпечение вземането на ищеца по обезпечения
иск е съществувало и ответникът с поведението си по неизпълнение на договорни
задължения е станал причина за образуване на делото и налагане на обезпечението, а изходът на
делото по обезпечения иск е обусловено от извършено в хода на делото плащане на
дълга спрямо него, не е налице противоправност на
ищеца и респективно – наложеното обезпечение не
е било материално неоправдано. С оглед на това, съдът намира, че не е
налице основание за реализиране на отговорност на ответника по чл. 403, ал. 1
от ГПК. Предвид на този извод не следва да се обсъжда въпросът настъпили ли са
вреди за ищеца в резултат на допуснатото по молба на ответника обезпечение и
техния размер.
Неотносими към
предмета на настоящото производство са всички направени във въззивната
жалба възражения. Жалбата повтаря почти изцяло съдържанието на исковата молба,
а отговор на всичките възражения е даден в мотивите на обжалваното решение,
които напълно се възприемат от настоящия състав. Ищецът по настоящия иск „К.Л.”
ЕООД е бил надлежен ответник по обезпечения иск с правно основание чл. 717, ал.
4 от ГПК – в качеството му на трето задължено лице, чийто собственик на
капитала е длъжникът по изпълнението, и върху дружествените дялове на който е
наложен изпълнителен запор за
принудителното удовлетворяване на вземането на взискателя.
Обстоятелството, че ищцовото дружество не е бил
длъжник по изпълнителния титул, въз основа на който е образувано изпълнителното
производство, не създава у него основание да претендира вреди от допуснатото
обезпечение, тъй като той е бил пасивно легитимиран ответник по обезпечения конститутивен иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК, а
производството по него е прекратено не поради липса на процесуална легитимация,
а поради извършеното в хода на делото погасяване на дълга, довело до
прекратяване на изпълнителното производство и обусловеното от това отпадане на
процесуалната предпоставка за водене на този иск. Както бе посочено по-горе,
основанието за прекратяване на производството по обезпечения иск по чл. 517,
ал. 4 от ГПК, а именно прекратяване на изпълнителното производство в резултат
на извършено в хода на делото погасяване на вземането, изключва извод за
материална неоправданост на допуснатото обезпечение. Частичното погасяване на
дълга в хода на изпълнителното производство от един от длъжниците,
както и въпросът за наличие у тях на друго имущество за удовлетворение на
вземането, нямат отношение към преценката за оправдаността на наложеното по
молба на взискателя обезпечение на предявения от него
иск за прекратяване на дружеството, след като вземането не е било изцяло
погасено към момента на предприемане на изпълнителните действия от взискателя, респ. към момента на предявяване на обезпечения
иск. Законът в чл. 517, ал. 4 от ГПК не предпоставя
изчерпване на изпълнителните способи върху наличното имущество на длъжника
/респ. длъжниците/, за да се премине към тази крайна
мярка – прекратяване на търговското дружество.
Независимо от горния извод за
липса на противоправност в действията на взискателя – ищец по обезпечения иск по чл. 517, ал. 4 от ГПК, само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се
приеме, че само резултатът на производството по обезпечения иск / в случая -
прекратяването му/ създава за ответника основание за претенция за вреди по чл.
403, ал. 1 от ГПК, то в настоящото производство
не е доказано ищцовото дружество реално да е
претърпяло твърдените от него вреди, изразяващи се в разликата между годишната
му печалба преди обезпечението и за периода на действие на същото. Установената в заключението на СЧЕ аритметична разлика между реализираната от
дружеството печалба за периода преди обезпечението и за времето на действие на
обезпечението, но при липсата на каквито и да бил доказателства тази разлика да
е пряка и непосредствена последица от допуснатото обезпечение, то доказателствено необоснован и напълно хипотетичен би бил
извод за реално претърпени от ищеца имуществени вреди в претендирания
от него размер.
С оглед на горните съображения,
предявеният иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК следва да се отхвърли.
Поради пълното съвпадане на изводите
на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като съдът препраща и към
правните изводи на районния съд при условията на чл. 272 от ГПК.
Неоснователно е направеното с въззивната жалба искане за намаляване на размера на
присъдените от първата инстанция разноски като прекомерни, тъй като възражение
за прекомерност срещу претендираните от насрещната
страна разноски за адвокатско възнаграждение не е направено своевременно - до
приключване на устните състезания в първата инстанция.
С оглед изхода на делото пред
настоящата инстанция и направеното от ответника по жалбата искане за разноски,
жалбоподателят следва да бъде осъден да му заплати разноските за адвокатско
възнаграждение. Ответникът по жалба е претендирал и е представил доказателства
за заплатено от него адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., срещу
което жалбоподателят е направил възражение за прекомерност. Съдът намира, че заплатеното
от ответника по жалба адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото пред въззивния
съд, производството по което е приключило в едно съдебно заседание и без
събиране на доказателства, поради което същото следва на основание чл. 78, ал.
5 от ГПК да бъде намалено до минималния му размер от 1080 лв., изчислен
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения
Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 149 от 12.08.2019 г. по
гр.д. № 478/2018 г. на Районен съд – гр. Самоков.
ОСЪЖДА „К.Л.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на П.Д.Л., ЕГН **********, с
адрес ***, сумата 1080 лева за разноски по делото.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.