Решение по дело №967/2019 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

гр. София, ……06.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „А” състав, в публично заседание на дванадесети декември през двехиляди и деветнадесета година, в състав:

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

                                                          СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. д. № 967/2019г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 15.08.2018г., постановено по гр. д. № 61951/2015г. по описа на СРС, ГК, 87 състав са отхвърлени предявените от Х.М.А. и И.М.С., действаща чрез своя настойник Х.М.А., срещу Д.М.С., иск с правно основание чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН, иск с правно основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН – предявен при условията на евентуалност и с правно основание чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН – предявен при условията на евентуалност, за прогласяване нищожност, съответно за унищожаване на завещателно разпореждане, направено със саморъчно завещание от 08.07.1992г. от М.А.С., починал на 01.09.92г., в полза на Д.М.С., като неоснователни и недоказани.

Въззивниците – ищци Х.М.А. и И.М.С., действаща чрез Х.М.А., като неин настойник, обжалват постановеното решение изцяло, с доводи за неправилност и необоснованост.  Поддържат, че атакуваното завещание е нищожно, на основание чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН, тъй като противоречи на закона, морала и добрите нрави и молят съда да  го прогласи за нищожно. Евентуално молят съда да уважи евентуалните искове с правно основание чл. чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН и чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН.

 Въззиваемият – ответник Д.М.С. оспорва жалбата в подаден писмен отговор. Моли съда да потвърди обжалваното решение, с присъждане на разноски.

           СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, при извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното решение, намира следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание правно основание чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 08.07.92г., съставено от М.А.С., починал на 01.09.1992г., евентуално съединени с иск с правно основание чл. 43, ал.1, б. а“ ЗН за унищожаване на завещанието, поради липса на завещателна дееспособност на завещателя и втори евентуален иск с правно основание чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН за унищожаване на завещанието, като съставено при измама.

По делото е безспорно установено в хода на въззивното производство, че с решение от 06.02.2019г. по гр.д. № 1230/2018г. на ВКС, след отмяна на въззивно решение от 21.12.2017г. по гр.д. № 8284/2012г. на СГС, ІІІ В състав, е уважен предявения от Х.М.А. срещу Д.М.С. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, като е намалено процесното завещание от 08.07.92г. с 228 839 лв. и е възстановена запазената част на ищцата Х.М.А. от наследството на баща й М.А.в размер на 228 839/1464 184 части от наследството.

С оглед изложеното, предявените искове с правно основание чл. 42, ал.1, б. „в“  и чл. 43, ал.1, б.“а“ и „б“ ЗН са процесуално недопустими, поради формирана сила на присъдено нещо по въпроса за действителността на процесното завещание, на основание чл. 299, ал. 1 ГПК.

С горецитираното решение на ВКС е намалено процесното по настоящото дело завещание срещу същия ответник, по иск на една от ищците по настоящото дело. По въпроса за обективните предели на силата на присъдено нещо на решението, с което е уважен иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН, е налице задължителна съдебна практика - определение № 590/24.07.2014г. по ч.гр.д. № 3866/2014г. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК; определение № 353/28.06.2018г. по гр.д. № 4706/2017г. на ВКС , както и решение № 242/22.10.2012г. по гр.д. № 149/2012г. на ВКС, ІІ ГО. Съгласно цитираната съдебна практика на ВКС, влязлото в сила решение, с което е уважен иск по чл. 30, ал.1 ЗН, формира сила на присъдено нещо и по спора за действителността на завещанието, тъй като действителността на завещанието е елемент от фактическия състав на иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН. Ето защо е налице настъпило преклудиращо действие на силата на присъдено нещо досежно действителността на завещанието от 08.07.1992г., съставено от М.А.С., както с оглед неговата нищожност, така и с оглед неговата унищожаемост и въпросът за неговата действителност не може да бъде пререшаван в последващо производство и на двете основания, след като същото е намалено /недействително завещание не може да бъде обект на уважено потестативно право по чл. 30 ЗН/. Предвид гореизложеното, предявените обективно евентуално съединени искове са процесуално недопустими.

По изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3, пр.1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено, като процесуално недопустимо.

            С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, въззиваемият - ответник има право на разноски. Същият претендира разноски само във въззивното производство в размер на сумата 7 600 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. От въззивниците е направено възражение за прекомерност, което е основателно. Въззивният съд намира, че на основание чл. 78, ал. 5 ГПК следва да намали възнаграждението до размера на сумата 600 лв. В тази връзка съдът прецени както обстоятелството, че е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, както и действителната фактическа и правна сложност на делото и реално извършените процесуални действия от пълномощника на страната. Претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размера на сумата 600 лв., представляваща минималния размер по чл. 7, ал. 6 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения в случаите на процесуално представителство по дела за съществуване, унищожаване или разваляне на договори с предмет вещни права върху недвижими имоти.

        Съдът констатира, че СРС неправилно е приел исковете за неоценяеми и е събрал държавна такса като за неоценяеми искове. Независимо от това, в случая не се налага досъбиране на дължима държавна такса от въззивниците – ищци, по арг. от задължителните указания в т.1 от ТР № 4/14.03.2016г. на ВКС, ОСГК, съгласно които в случай, че във връзка с решаването на спора не се е наложило и не са били събрани доказателства за конкретните вещи и права, включени в завещанието /наследството/, първоначално определената цена на иска, респ. държавната такса, остават непроменени. Представеното във въззивното производство решение по чл. 30 ЗН, с което е определена стойността на завещаното имущество, не налага различен извод относно определяне на държавната такса в настоящото въззивно производство.         

              Така мотивиран, Съдът

                               

                                                        Р Е Ш И :

                                                                 

            ОБЕЗСИЛВА решение от 15.08.2018г. по гр.д. № 61951/2015г. на СРС, 87 с-в и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, като процесуално недопустимо.

            ОСЪЖДА Х.М.А., ЕГН ********** и И.М.С., ЕГН **********, действаща чрез своя настойник Х.М.А., да заплатят на Д.М.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 вр. ал. 5 ГПК, сумата 600 лв. – разноски за въззивното производство.

            Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от съобщенията до страните при условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.