РЕШЕНИЕ
гр.
София, ……06.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „А” състав, в публично заседание на дванадесети
декември през двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. д.
№ 967/2019г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 15.08.2018г.,
постановено по гр. д. № 61951/2015г. по описа на СРС, ГК, 87 състав са
отхвърлени предявените от Х.М.А. и И.М.С., действаща чрез своя настойник Х.М.А.,
срещу Д.М.С., иск с правно основание чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН, иск с правно
основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН – предявен при условията на евентуалност и с
правно основание чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН – предявен при условията на
евентуалност, за прогласяване нищожност, съответно за унищожаване на
завещателно разпореждане, направено със саморъчно завещание от 08.07.1992г. от М.А.С.,
починал на 01.09.92г., в полза на Д.М.С., като неоснователни и недоказани.
Въззивниците –
ищци Х.М.А. и И.М.С., действаща чрез Х.М.А., като неин настойник, обжалват постановеното
решение изцяло, с доводи за неправилност и необоснованост. Поддържат, че атакуваното завещание е нищожно,
на основание чл. 42, ал.1, б. „в“ ЗН, тъй като противоречи на закона, морала и
добрите нрави и молят съда да го
прогласи за нищожно. Евентуално молят съда да уважи евентуалните искове с
правно основание чл. чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН и чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН.
Въззиваемият – ответник Д.М.С. оспорва жалбата
в подаден писмен отговор. Моли съда да потвърди обжалваното решение, с присъждане
на разноски.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, при извършената служебна проверка относно процесуалната
допустимост на обжалваното решение, намира следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание правно основание чл. 42, ал.1,
б. „в“ ЗН за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 08.07.92г.,
съставено от М.А.С., починал на 01.09.1992г., евентуално съединени с иск с
правно основание чл. 43, ал.1, б. а“ ЗН за унищожаване на завещанието, поради
липса на завещателна дееспособност на завещателя и втори евентуален иск с
правно основание чл. 43, ал.1, б. „б“ ЗН за унищожаване на завещанието, като
съставено при измама.
По
делото е безспорно установено в хода на въззивното производство, че с решение
от 06.02.2019г. по гр.д. № 1230/2018г. на ВКС, след отмяна на въззивно решение
от 21.12.2017г. по гр.д. № 8284/2012г. на СГС, ІІІ В състав, е уважен
предявения от Х.М.А. срещу Д.М.С. иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, като
е намалено процесното завещание от 08.07.92г. с 228 839 лв. и е
възстановена запазената част на ищцата Х.М.А. от наследството на баща й М.А.в
размер на 228 839/1464 184 части от наследството.
С
оглед изложеното, предявените искове с правно основание чл. 42, ал.1, б. „в“ и чл. 43, ал.1, б.“а“ и „б“ ЗН са процесуално недопустими,
поради формирана сила на присъдено нещо по въпроса за действителността на
процесното завещание, на основание чл. 299, ал. 1 ГПК.
С
горецитираното решение на ВКС е намалено процесното по настоящото дело
завещание срещу същия ответник, по иск на една от ищците по настоящото дело. По
въпроса за обективните предели на силата на присъдено нещо на решението, с
което е уважен иск с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН, е налице задължителна
съдебна практика - определение № 590/24.07.2014г. по ч.гр.д. № 3866/2014г. на
ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК; определение № 353/28.06.2018г.
по гр.д. № 4706/2017г. на ВКС , както и решение № 242/22.10.2012г. по гр.д. №
149/2012г. на ВКС, ІІ ГО. Съгласно цитираната съдебна практика на ВКС, влязлото
в сила решение, с което е уважен иск по чл. 30, ал.1 ЗН, формира сила на
присъдено нещо и по спора за действителността на завещанието, тъй като
действителността на завещанието е елемент от фактическия състав на иска с
правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН. Ето защо е налице настъпило преклудиращо
действие на силата на присъдено нещо досежно действителността на завещанието от
08.07.1992г., съставено от М.А.С., както с оглед неговата нищожност, така и с
оглед неговата унищожаемост и въпросът за неговата действителност не може да
бъде пререшаван в последващо производство и на двете основания, след като
същото е намалено /недействително завещание не може да бъде обект на уважено
потестативно право по чл. 30 ЗН/. Предвид гореизложеното, предявените обективно
евентуално съединени искове са процесуално недопустими.
По
изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3, пр.1 ГПК, обжалваното
решение следва да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено, като
процесуално недопустимо.
С оглед изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, въззиваемият - ответник има право на
разноски. Същият претендира разноски само във въззивното производство в размер
на сумата 7 600 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение. От въззивниците
е направено възражение за прекомерност, което е основателно. Въззивният съд
намира, че на основание чл. 78, ал. 5 ГПК следва да намали възнаграждението до
размера на сумата 600 лв. В тази връзка съдът прецени както обстоятелството, че
е налице хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, както и действителната фактическа и
правна сложност на делото и реално извършените процесуални действия от
пълномощника на страната. Претендираното адвокатско възнаграждение следва да
бъде намалено до размера на сумата 600 лв., представляваща минималния размер по
чл. 7, ал. 6 от Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения в случаите на процесуално представителство по дела за
съществуване, унищожаване или разваляне на договори с предмет вещни права върху
недвижими имоти.
Съдът констатира, че
СРС неправилно е приел исковете за неоценяеми и е събрал държавна такса като за
неоценяеми искове. Независимо от това, в случая не се налага досъбиране на
дължима държавна такса от въззивниците – ищци, по арг. от задължителните
указания в т.1 от ТР № 4/14.03.2016г. на ВКС, ОСГК, съгласно които в случай, че
във връзка с решаването на спора не се е наложило и не са били събрани
доказателства за конкретните вещи и права, включени в завещанието
/наследството/, първоначално определената цена на иска, респ. държавната такса,
остават непроменени. Представеното във въззивното производство решение по чл.
30 ЗН, с което е определена стойността на завещаното имущество, не налага
различен извод относно определяне на държавната такса в настоящото въззивно
производство.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение
от 15.08.2018г. по гр.д. № 61951/2015г. на СРС, 87 с-в и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, като процесуално недопустимо.
ОСЪЖДА
Х.М.А., ЕГН ********** и И.М.С., ЕГН **********, действаща чрез своя настойник Х.М.А.,
да заплатят на Д.М.С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 4 вр. ал. 5 ГПК,
сумата 600 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от съобщенията до страните при
условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.