№ 1679
гр. София, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория Недева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20241100501380 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №1380/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Н.“ ООД ЕИК
******* гр.София срещу решение №19148 от 21.11.2023 г постановено по гр.д.№21678/21 г
на СРС , 25 състав , в частта , с която въззивникът е осъден да заплати на М. Г. С. ЕГН
********** от гр.София на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 30,41 лева /уважен
размер от предявения частичен иск за 50 лева от цялото вземане от 378 лева /– платена при
начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит
№202010090818550102 от 09.10.2020 г , ведно със законната лихва от 16.04.2021 г до
окончателното заплащане на сумата ; и сумата от 212,87 лева разноски пред СРС .
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част .
Уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нарушен чл.19
ал.4 ЗПК , че ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва .
Нищожността на отделна уговорка не води до нищожност на целия договор за заем – чл.26
ал.4 ЗЗД .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба .
Уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави . Като се вземат предвид
всички дължи от ищеца суми ГПР е неправилно посочен в договора . Уговорената неустойка
за непредоставяне на гаранция е нищожна. Налице е заблуждаваща практика по посочване
на по-нисък ГПР от действителния , което води до недействителност на целия договор по
1
чл.11 ал.1 т.9 ЗПК във вр.чл.22 ЗПК . Дължи се само чистата стойност на кредита , но не и
лихви и други разходи по кредита – чл.23 ЗПК .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 06.12.2023 г и
е обжалвано в срок на 20.12.2023 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената
част .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК ,
подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във
връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС ,
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в
обжалваната част . Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените
във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС .
За да уважи иска в посочената част СРС е приел , че между страните е сключен договор за
потребителски кредит №202010090818550102 от 09.10.2020 г и на ищеца са предоставени в
заем 300 лева . Според приетата пред СРС ССЕ ищецът е платил на ответника 330,41 лева , с
които е погасил главницата и 30,41 лева възнаградителна лихва .
Според СРС в случая не са нарушени чл.10 ал.1 ЗПК и чл.11 ал.1 т.10 ЗПК . Дори да е
посочен неверен размер на ГПР това не води до нищожност на целия договор , защото
нормата на чл.19 ал.5 във вр.ал.4 ЗПК е специална . Наличието на заблуждаваща търговска
практика е от значение само за валидността на договорната лихва и неустойката , но не води
до нищожност на целия договор . Ищецът е запознат по чл.11 ал.1 т.9 ЗПК с размера на
дължимата възнаградителна лихва . Уговорената неустойка за непредоставяне на
гаранция/поръчителство и възнаградителната лихва противоречат на добрите нрави , защото
са в прекомерен размер . Възнаградителна лихва от 40,05 % надвишава три пъти размера на
законната лихва и противоречи на добрите нрави . Потребителят дължи само чистата
стойност на кредита съгласно чл.23 ЗПК т.е. искът му е основателен за недължимо
платените 30,41 лева възнаградителна лихва .
Решението на СРС е валидно и допустимо , а като краен резултат е и правилно . Настоящият
съд не споделя мотивите на СРС , според които уговаряне на възнаградителна лихва повече
от три пъти размера на законната лихва противоречи на добрите нрави . Както е посочено в
решение №50086 от 21.12.2023 г по т.д.№1027/22 г на ВКС , I ТО и определение №50094 от
15.02.2023 г по гр.д.№3123/22 г на ВКС , IV ГО
при ГПР по кредита , който не надвишава пет пъти размера на законната лихва , уговаряне
на възнаградителна лихва повече от три пъти размера на законната лихва не противоречи на
добрите нрави .
2
Изискване за максимален трикратния размер на законната лихва липсва в закона , а с оглед
новата разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК , старата практика на ВКС цитирана от СРС вече не е
актуална . Недопустимо е законът изрично да допуска – при липса на други разходи в ГПР -
възнаградителна лихва в размер на пет пъти размера на законната лихва , а същевременно да
се приема , че това противоречи на добрите нрави . На практика неписаните правила на
добрите нрави са приложими само при липса изрична правна норма уреждаща съответните
правоотношения . Нонсенс е изрично уреденото като допустимо и законно да противоречи
на добрите нрави .
Чл.23 ЗПК следва да се тълкува във връзка с предходния чл.22 ЗПК т.е. последици по чл.23
ЗПК са приложими само в случай на недействителност по чл.22 ЗПК , но не и при други
случаи на нищожност или унищожаемост по общата уредба на ЗЗД .
От друга страна в случая се констатира , че в чл.6 от процесния договор се съдържа
уговорка за заплащане на неустойка за непредоставяне на гаранция , която неустойка е в
размер на 342 лева месечно . Клаузата за неустойката е неравноправна и нищожна .
Уговорената неустойка е в противоречие с чл.147 т.5 ЗЗП - задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Съгласно чл.16 ЗПК заемодателят е длъжен да оцени кредитоспособността на заемателя
преди сключване на договора за потребителски заем . Уговарянето на неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на гаранция , като първоначалния срок е до
края на следващия ден след сключване на договора за заем е уговорка във вреда на
потребителя , която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя /чл.143 ЗЗП/.
Уговорката е нелогична и изключително трудно изпълнима , като нормалната търговска
практика напр.на банките е гаранцията/поръчителството да се представи преди отпускане на
заема . Въпросната „неустойка“ прикрива действителната лихва /и разходи по заема / ,
като е налице противоречие с чл.33 ал.1 ЗПК във вр.чл.10а ал.2 ЗПК и чл.21 ал.1 ЗПК . При
предоставен заем от 300 лева и деклариран в договора за кредит ГПР от 48,28 %
т.нар.“неустойка“ - след изтичане на следващия ден след сключване на договора и само за
първия месец е равностойна на допълнителна договорна лихва от още 114 % , а според
вещото лице по ССЕ ГПР може да достигне до 3168,74 % .
Безспорно е надвишен максималния размер на ГПР по чл.19 ал.4 ЗПК и съгласно чл.19 ал.5
ЗПК клаузата за неустойка е нищожна . Налице е противоречие на договора за кредит
/заем/ с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК , защото договорът за потребителски кредит не е изготвен
на ясен и разбираем език и съдържа подвеждаща информация за реалния лихвен процент и
на ГПР по кредита .
На основание чл.22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен .
Съгласно чл.23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на ВКС , IV ГО и
решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС , III ГО когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Според ВКС ЗПК е
3
специален закон по отношение на ЗЗД . В чл.23 ЗПК е предвидено задължение на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита и то на договорно основание .
В случая като краен резултат правилно СРС е приел , че ответникът се е обогатил
неоснователно и дължи на ищеца сумата от 30,41 лева платена при начална липса на
основание възнаградителна лихва .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №19148 от 21.11.2023 г постановено по гр.д.№21678/21 г на
СРС , 25 състав , в частта , с която „Н.“ ООД ЕИК ******* гр.София е осъдено да заплати на
М. Г. С. ЕГН ********** от гр.София на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 30,41 лева
/уважен размер от предявения частичен иск за 50 лева от цялото вземане от 378 лева /–
платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №202010090818550102 от 09.10.2020 г , ведно със законната лихва от
16.04.2021 г до окончателното заплащане на сумата ; и сумата от 212,87 лева разноски пред
СРС .
ОСЪЖДА „Н.“ ООД ЕИК ******* гр.София да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв във
вр.чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв на адв.И. Н. с адрес гр.София ул.******* сумата от 400 лева
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред СГС .
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4