РЕШЕНИЕ
гр. София, …...02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав, в публичното
заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия В. Йовчева гр.
дело № 7315 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.01.2017г. на СРС, 120 с-в,
постановено по гр.д. № 21174/2016г. са уважени предявените от А.Г.И. и Й.И.И.
срещу „У.Б.“ АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е осъден
ответника да заплати солидарно на ищците сумата 7 657. 13 лв., недължимо
платена по договор за банков кредит № ТR70249669/10.09.2007г., поради неправилно
изчисляване на лихвата по договора за периода 23.08.2012г. – 20.04.2016г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане и сумата 1452. 42 лв. –
мораторна лихва за периода 23.08.2012г. – 24.04.2016г. и са присъдени разноски
съобразно изхода на спора.
Срещу така
постановеното решение, в срока по чл. 259 ГПК, е предявена въззивна жалба от
ответника, в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Жалбоподателят поддържа, че не е налице основание
за солидарно присъждане на претендираните суми на ищците, тъй като в договора
за кредит не е уговорена солидарност, а съгласно сега действащия СК, режимът на
съпружеска имуществена общност не се идентифицира, нито произтича от режима на
солидарност. Сочи, че с влязло в сила съдебно решение е признато за установено,
че клаузата на т.11.1.3 от договора не е
неравноправна, тъй като искът за проглясаване на нищожността й е отхвърлен, а
съгласно т.4.1.а от договора страните са уговорили фиксиран размер на ГЛП – 7.
22 %, съгласно който е изготвен погасителния план към договора и който не е
променен за процесния период. Предвид изложеното, поддържат, че съгласно
заключението на приетата ССчЕ, е заплатена възнаградителна лихва със сумата
463. 93 лв. по –малко от дължимата. Евентуално поддържа, че ако се приеме
основателност на иска за главницата, е налице плащане на сумата 1006. 10 лв.,
за която искът подлежи на отхвърляне като погасен чрез плащане. Молят съда да
отмени решението и да отхвърли исковете, като евентуално се произнесе и по
направеното в първоинстанционното производство възражение за давност.
Въззиваемите – ищци са подали в срок отговор на въззивната
жалба, в която поддържат становище за нейната неоснователност. Твърдят, че изводите
на СРС за наличие на солидарност са правилни и законосъобразни, тъй като е
налице уговорена в договора такава, отделно към момента на сключване на
процесния договор за кредит са били в граждански брак. Сочат, че са изцяло
неоснователни доводите за фиксиран размер на уговорения годишен лихвен процент,
тъй като с решение по гр.д. № 39882/2012г. на СРС, 48 с-в е прието, че лихвата
се определя въз основа на индекса Софибор плюс фиксирана надбавка, като тези
мотиви са решаващи и главни и следва да бъдат зачетени в настоящото
производство. Излагат съображения, че изложените в обжалваното решение мотиви
относно сумата 1949. 85 лв., възстановена от банката на 16.01.2013г. като
разлика между дължимите и внесени в повече суми за периода 24.09.2007г. – 20.12.2012г.,
са изцяло неоснователни, тъй като са взети предвид още при постановяване на
решението по гр.д. № 39882/2012г. на СРС, 48 с-в, поради което изводите в
атакувания акт, че е недопустимо повторното приспадане на същата сума, са
правилни. Молят съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
СРС е
сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С
влязло в сила решение от 27.01.2014г. по гр.д. № 39882/2012г. на СРС, 48 с-в е
отхвърлил предявените от ищците срещу ответната банка искове за прогласласяване
на нищожни като неравноправни на клаузи по чл. 11.1; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2 и
чл. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договор за банков кредит № ТR70249669/10.09.2007г. и
главен осъдителен иск за солидарно заплащане на суми, поради плащането им без
основание от ищците на ответника, като е уважил частично предявения евентуален
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 3670. 02 лв.,
представляваща платена без основание договорна лихва за периода 10.09.2007г. –
23.08.2012г., начислена и заплатена в размери, несъответстващи на постигнато
съглашение по договора за кредит. Решението е потвърдено с решение по гр.д. № 11817/2014г.
на СГС, ІV Д състав.
В
мотивите на двете съдебни инстанции по приключилия между същите страни спор въз
основа на същия договор за банков кредит е прието, че
оспорените четири клаузи на чл. 11.1; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2 и чл. 11.1.3,
уговорени в процесния договор за банков кредит, са действителни и не
противоречат на императивните законови разпоредби, тъй като е приложимо
изключението по чл. 144, ал.3, т. 1 ЗЗП, поради което е отхвърлен главния
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 пр. 1 ЗЗД, но е уважен
евентуалния иск, поради приетото от двете инстанции, че направеното от банката
изменение на базовия лихвен процент след 28.11.2008г., при намаляващ индекс
Софибор и увеличение на т.нар премия, е без правно основание.
Двете
съдебни инстанции по приключилия спор са приели, че страните са обвързани от
сключен на 10.09.2007г. договор за
банков ипотечен кредит № TR70249669, от „У.Б.” АД в качеството на кредитор, А.Г.И. – в
качеството на кредитополучател и |Й.И.И. – в качеството на солидарен длъжник,
по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в
размер на 53 400 лв. за покупка на апартамент в строеж и за извършване на
ремонт и довършителни работи по апартамента, като кредитополучателят се е задължил
при условията на договора да усвои и върне кредита, ведно с начислените върху
него лихви и комисионни, в сроковете за погасяване по т. 7, в съответствие с
установеното в договора и Условията по кредити на физически лица - ипотечни
кредити на банката, с които кредитополучателят е запознат и заявява, че приема
в редакцията им към всеки един момент от действието на договора. В т. 4 от
договора е посочено, че годишният лихвен процент за съответния период на
олихвяване е равен на базисен лихвен процент по т. 10.3. и 10.4. от Условията
по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1. при подписване на
договора - едномесечен SOFIBOR и надбавка. Прието е също от съда, че съгласно т. 4.1.а от договора,
периодът на лихвения план е от 20.10.2007г. до 20.09.2032г., базисният лихвен
процент е 4.571 %, надбавката е 2.649 пункта и годишният лихвен процент е
определен в размер на 7.22 %. Прието е също в мотивите на съдебните
актове, а това е видно и от представения договор, че съгласно клаузата на т. 11.1.3. от същия, при кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки месец, включващи главница и лихви
към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна вноска)
годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения
план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя, освен когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с един пункт. В
същата клауза е посочено, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът
да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен
период по лихвения план по т. 4.1а, определен съгласно предходната точка,
съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване
на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен
процент с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на
сключване на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда
на настоящата точка. Съгласно чл. 10 от Условията по кредити на физически лица
- ипотечни кредити на „У.Б.” АД, действащи към датата на сключване на процесния
договор, кредитополучателят заплаща във връзка със сключения договор за кредит
и ползването на кредита разходи, включително лихви, такси и комисионни, или
други разходи. Конкретният размер на дължимите лихви и комисионни се определя и
издължава в размера, съгласно и при условията, уговорени в договора за кредит и
приложимите от банката към датата на начисляването и изискуемостта им лихвени
условия и Тарифа за таксите и комисионните - чл. 10.1. Съгласно чл. 10.2,
дължимите лихви се начисляват на база на приложимия за съответния период на
олихвяване базисен лихвен процент и установена в договора за кредит надбавка,
определени в зависимост от стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари,
вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи
кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск. В
чл. 10.3. е предвидено, че за базисен лихвен процент за съответния период на
олихвяване се прилага утвърдения от Управителния съвет на банката или
оторизиран от него да го определи орган и/или служители на банката лихвен
процент за кредити в съответната валута, за кредити в лева - едномесечен SOFIBOR.
Предвид гореизложеното, е налице сила на присъдено
нещо, която следва да бъде зачетена по
реда на чл. 297 вр. чл. 299 ГПК. относно идентичните, правопораждащи спорното
право по чл. 55, ал. 1 ЗЗД факти по двата спора, описани по-горе – в същия
смисъл Решение № 314/15.01.2018г. погр.д. № 4301/2014г. на ВКС, ІV ГО. Предметът на предявения по настоящото дело
иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД е идентичен с уважения по горецитираното
евентуален иск досежно основанието за недължимост на платената от ищците сума,
като по настоящия спор се претендира неоснователно заплатената сума за периода
от датата на подаване на исковата молба, по която е образувано гр.д. №
39882/2012г. на СРС, 48 с-в до предявяване на настоящата искова молба, т.е. за
следващ период.
Поради това наличието на
активна солидарност също е факт, преклудиран от силата на присъдено нещо.
Независимо от изложенето, следва да се отбележи, че солидарността произтича от
самия договор, сключен от двамата съпрузи съответно като кредитополучател и
съдлъжник, поради което същите са активно материално правно легитимирани при
условията на солидарност и по претенциите за връщане на недължимо платени суми.
Ето защо довода в жалбата, поддържан в хода на цялото производство, за липса на солидарност, е
изцяло неоснователен.
Неоснователни са и
оплаквания в жалбата досежно размера на присъдената сума, вклочително и
доводите, че съгласно заключението на приетата ССчЕ заплатената от ищците лихва
е в по-малък размер, съобразно поставената от жалбоподателя задача на вещото
лице, както и оплакванията за наличие на фиксиран размер на ГЛП, като основание
за отхвърляне на иска.
Искът е уважен изцяло за
сумата 7 657. 13 лв. съобразно заключението на приетата ССчЕ, съгласно което
същата представлява разликата между сумата 17 642. 08 лв. – заплатените за
процесния период месечни вноски и сумата 9 984. 95 лв., дължима съобразно
уговорения ГЛП в размер на едномесечния Софибор и определената в договора
надбавка в размера на 2. 649 %. Увеличението
в месечната анюитетна вноска по процесния договор за кредит, която ищците са заплащали,
не се дължи единствено на съобразяването на базовия лихвен процент с
измененията в пазарния индекс SOFIBOR, а и на
включване от страна на банката на допълнителен компонент „премия”. Тъй
като тази сума е заплатена при начална липса на основание - при едностранно
увеличаване от банката на лихвения процент в противоречие с действително постигнатото
съгласие между страните по договора за банков кредит, въззивникът дължи връщане
на тази сума. Фактът, че тя е излязла от патримониума на ищците и е постъпила в
имуществения комплекс на ответника, не се оспорва от банката.
Неоснователно е възражението за частично
прихващане със сумата 1949. 85 лв., възстановена на ищците на
16.01.2013г., тъй като същата е взета
предвид и е приспадната от присъдената на ищците сума с влязлото в сила решение
по гр.д. № 39882/2012г. на СРС, 48 с-в.
Възражението за давност е неоснователно. Същото
е релевирано относно вземанията за периода 23.08.2012г. -20.04.2013г., с доводи
за приложим 3 годишностен срок преди предяване на исковата молба на
20.04.2016г. За вземанията по чл. 55 ЗЗД е безспорно в съдебната доктрина и практика,
че е приложима общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която безспорно не е
изтекла преди завеждане на делото.
По
отношение на иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД не са релевирани конкретни
оплаквания, поради което като акцесорен, същият е изцяло основателен и доказан
до пълния предявен размер, съобразно заключението на приетата ССчЕ.
Съобразно обстоятелството, че правният извод, до
който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на правните
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
При този изход на правния спор, на въззиваемите следва да бъдат
присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, доказани в
размер на сумата 2000 лв. , заплатена в брой. От въззивника е направено
своевременно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение по смисъла на чл. 78 , ал. 5 ГПК, което е основателно.
Настоящият състав, като взе предвид действителната фактическа и правна сложност
на делото, както и че размерът на минималното адвокатско възнаграждение
съгласно Наредба № 1/2004г. възлиза на сумата 805. 48 лв., намира, че
възнаграждението следва да бъде намалено на сумата 1000 лв.
С оглед на цената на исковете, настоящото въззивно решение не подлежи
на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, пр. 1 ГПК, тъй като делото е търговско – претендирантие вземания
произтичат от договор за банков кредит,
представляващ абсолютна търгоска сделка.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.01.2017г. на СРС, 120 с-в, постановено
по гр.д. № 21174/2016г.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ********** да заплати на А.Г.И., ЕГН ********** и Й.И.И., ЕГН **********, сумата 1000 лв.
– разноски за СГС, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 5 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.