№ 403
гр. Стара Загора, 11.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20235500500673 по описа за 2023 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от А. А. С.,
действаща лично за себе си и за малолетната В. Ц. В. като нейна майка и
законна представителка, чрез процесуалния им представител адв. А. Г.,
против решение № 260010 от 21.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1102/2019
г. по описа на РС – Казанлък, в частта с която предявените искове по чл.200
КТ са отхвърлени за разликата над 65 000 лв. до размера на предявените 200
000 лв. за ищцата А. А. С., и за разликата над 18 924,68 лв. до размера на
сумата от 108 924,68 лв. за ищцата В. Ц. В., както и в частта, с която не е
присъдена дължимата законна лихва върху сумите, считано от датата на
трудовата злополука – 14.03.2018 г. до окончателното им изплащане.
Въззивниците считат, че съдът неправилно е приложил установения в
чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, като е определил занижени
обезщетения с оглед на тежестта на причинения противоправен резултат.
Излага съображения в подкрепа на становището си, че определените от съда
размери на обезщетенията не съответстват на конкретно причинената вреда –
смърт на съвсем млад човек – на 27 години, на доказаната близост на
загиналия и неговата съпруга и дете, установените по делото мъчителни
изживявания и непреодолима емоционална травма, която ще съпътства
живота им. Иска се, съдът да постанови решение, с което да отмени
решението на районния съд в обжалваната му част и да присъди сумата от
108 924,68 лв. за дъщерята на загиналия и сумата, претендирана от А. А. в
пълния й размер.
1
Въззиваемият „А.“ АД вземат становище, че жалбата на ищците е
неоснователна. Излагат конкретни съображения по отношение на иска за
обезщетение на А. А., която не била доказала, че е живяла в условията на
фактическо съпружеско съжителство в едно домакинство дълго и трайно с
пострадалия Ц.В., респ. че действително е претърпяла неимуществени вреди.
По иска за обезщетение на малолетната В. Ц. счита, че не е доказано
действителното състояние на отношенията между нея и починалия. Иска се
въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
Въззиваемият „А.“ АД също е подал въззивна жалба срещу посоченото
по-горе решение – в частта, с която предявените искове са уважени. Излага
съображения относно това, че по делото са били установени основания за
намаляване на отговорността на работодателя. Счита, че по аргумент на
противното от приетото от ВКС, че при липса на инструктаж институтът на
грубата небрежност не намира приложение, след като работодателят е провел
необходимия инструктаж за осъществяваната от него дейност, както и
инструктаж за безопасност при работа, е налице груба небрежност от страна
на работника. Счита, че е налице неспазване на трудовата дисциплина и
мерките за безопасност на работа. Било установено, че пострадалият се е
намирал по време на инцидента в помещение, в което не е имал право да
влиза в работен режим на смесителя поради автоматизирания й режим на
работа. Неправилно и в размер с изводите, направени в досъдебното
производство, първоинстанционният съд приел, че намереното съдържание на
алкохол 0,34 промила не може да обоснове неправилно поведение на
починалия. Било установено, че той е употребил алкохол вечерта преди
сутринта, когато се е явил на работа, което го е поставил в състояние на
предклинична степен на алкохолно опиване. Така той сам се поставил в
положение да е нарушил трудовата дисциплина. Освен това счита, че
пострадалият не е проявил елементарна житейска съобразителност и е
пренебрегнал елементарната предпазливост и не е следвало да влиза в
камерата при смесителя и да извършва нерегламентирани процедури, а да го
изключи и да уведоми началника си и евентуално при запалване да напусне
обекта. Твърди, че отговорността за настъпване на трудовата злополука е не
само на работодателя, още повече, че той е осигурил изрядна апаратура и
материали и е разписал технологичния процес и е обучил работника. В този
случай отговорността следвало да бъде на работника - той допринесъл в
много голяма степен за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност и безотговорност в работата си. Счита, че първоинстанционният
съд неправилно е отхвърлил възражението им за наличие на съпричиняване.
Счита, че то трябва да бъде определено на 90%, с който процент следва да
бъдат намалени размерите на присъдените обезщетения. По отношение на
исковете за обезщетение счита, че А. А. не е доказала, че е живяла в
условията на фактическо съпружеско съжителство в едно домакинство дълго
и трайно с пострадалия Ц.В., респ. че действително е претърпяла
неимуществени вреди, а по отношение на малолетната В. Ц. счита, че не е
2
доказано действителното състояние на отношенията между нея и починалия.
Излага съображения в подкрепа на становището си, които са идентични с
тези, изложени в отговора. Иска съдът да постанови решение, с което да
отмени обжалваното като неправилно. Евентуално иска присъденият размер
на обезщетенията значително да бъде намален, включително и с размера на
признатия процент на съпричиняване.
Въззивните жалби са подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, поради което са допустими
и редовни. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че по същество въззивната жалба на от А. А. С.,
действаща лично за себе си и за малолетната В. Ц. В. като нейна майка и
законна представителка, е частично основателна, а въззивната жалба на „А.“
АД – неоснователна. Съображенията за това са следните:
Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск по чл.200, ал. 1 КТ.
Ищцата А. А. С., действаща лично за себе си и за малолетната В. Ц. В. като
нейна майка и законна представителка са твърдели в исковата си молба, че
Ц.Р.В. е бил в трудово правоотношение с ответника „А.“ АД, където работел
по трудов договор № 2302 от 23.10.2015 г. на длъжността: „монтажник,
изделия от метал“. Твърдели са, че Ц.В. е бил фактически съпруг на първата и
баща на втората ищца. На 14.03.2018 г., около 10,15 ч., в завод № 3, цех 130,
обект 171 по време на работа настъпила трудова злополука. В момент, в който
Ц.В. приготвял хетерогенни композиции на основата на олигомери в смесител
(хомогенизатор), сместа в смесителя се запалила, в резултат на което той
получил изгаряния по цялото тяло и починал на място. За инцидента бил
изготвен протокол за резултатите от извършеното разследване и е издадено
разпореждане № 27 от 02.04.2018 г. на ТП на НОИ, гр. Стара Загора, с което
злополуката е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО.
Ищците са твърдели, че двете понасят изключително тежко смъртта на
своя фактически съпруг и баща. Били са прекрасно семейство, имали чудесни
отношения и са били особено близки. Твърдели са, че А. и Ц. заживели заедно
на съпружески начала през 2015 г. в едно домакинство и на един адрес в гр.
К.. На *** г. от съвместното им съжителство се родила дъщеря им В. Ц. В.. А.
и Ц. били много привързани един към друг и много се обичали. С много
любов и грижа отглеждали и възпитавали детето си. Ц. бил изключително
отговорен и неизменно се грижел и за двете. Бил изключително трудолюбив,
имал амбиции да изгради стабилно семейство и да устрои самостоятелно
живота си. Искал да бъде независим. Когато заживели заедно с А., наел
самостоятелна квартира, а узнавайки, че с А. ще имат дете, сменил
първоначално наетата с по-широк апартамент, състоящ се от три стаи, кухня
и сервизни помещения.
Ищците са твърдели, че със смъртта на своя съпруг и баща търпят
тежки и непоправими неимуществени вреди. Когато научила за смъртта му,
А. изпаднала в тежък емоционален срив. Страданието й се увеличавало
3
неимоверно заради начина по който настъпила злополуката. Измъчвала се
също заради това, че не могла да види съпруга си за последен път, защото
тялото му било обгорено до неузнаваемост. Със смъртта на своя съпруг тя
загубила завинаги своя любим човек и партньор, с който избрала да сподели
живота си. Останала единствения родител, върху когото пада тежестта и
отговорността по отглеждането, възпитанието и издръжката на малолетната
В.. По аналогичен начин детето търпи тежки и непоправими вреди от смъртта
на своя баща. С порастването си, все по осезаемо и болезнено усеща липсата
на своя баща. В негово лице загубила най-близък човек, който много я е
обичал, неизменно се е грижел за нея, оказвал й е материална подкрепа, който
е щял да й осигури необходимото бащино присъствие и опора и които
сега неминуемо ще липсват при нейното съзряване като възрастен индивид.
Двете ищци са твърдели, че не могат да се възстановят от преживяното. У тях
трайно се е установило чувството за ненавременна и невъзвратима загуба и
непреодолима житейска трагедия. Искали са съдът да постанови решение, с
което са осъди ответника да им заплати по 200 000 лв. за всяка една от тях за
претърпените неимуществени вреди от настъпилата трудова злополука, при
която загинал техния съпруг и баща.
Ответникът „А.“ АД в отговора на исковата молба е взел становище, че
предявеният от ищцата А. А. С. иск за присъждане на обезщетение от 200 000
лв. за неимуществени вреди от смъртта на Ц.Р.В., настъпила в резултат на
трудова злополука, е недопустим с оглед липсата на материално правна
легитимация на ищцата да предяви иск по чл.200 от КТ, като е искал
производството в тази част да бъде прекратено. Фактическото съпружеско
съжителство не било правно регламентирано. Ищцата не била съпруга на
загиналия работник, защото не била в брак с него. Тя не била и в кръга на
неговите законни наследници. Отговорността на работодателя за
обезщетяване на вреди от трудова злополука била договорна и това
изключвало приложението на нормите за деликтната отговорност по ЗЗД, с
изключение на онези правила, към които КТ препраща. Това били единствено
правилата, третиращи въпроса за начина на определяне на обезщетението на
неимуществени вреди, настъпили от трудова злополука. Предвиденото в КТ
ограничавало правоимащите лица до наследниците по закон. Така
разпоредбите на чл.200, ал.5 и чл.202 КТ очертавали кръг на лицата, които
имат право на обезщетение от работодателя. Този кръг обхващал само онези
наследници по закон на починалия работник или служител, които били
създали трайна и дълбока емоционална връзка с него. Счита, че за
имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ не следва да се
прилага тълкуването, извършено преди с ППлВС № 4/1961 г. и ППлВС №
5/1969 г., а сега с ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК за кръга от лицата, които имат
право да получат обезщетение поради смърт, причинена от деликт. Това
становище е изоставено във въззивната жалба.
На второ място ответникът е посочил, че ако съдът приеме, че
предявеният иск от А. С. е допустим, то той е неоснователен, прекомерно
4
завишен и неотговарящ на действителната нужда от обезвреда и не бил
съобразен с правилата на справедливостта и добрите нрави, със стандарта на
живот в живота и този на ищците, икономическата конюктура.
Ответникът е взел становище, че предявеният от малолетната В. Ц. В.
иск за сумата от 200 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на баща, е допустим, но неоснователен и го оспорва го
изцяло. Твърдял е, че между детето и починалия няма установена дълбока и
трайна емоционална връзка, от липсата на която в момента и за в бъдеще
детето да страда, няма доказателства, че то търпи твърдените в исковата
молба тежки и непоправими вреди. Евентуално заявява, че искът е
прекомерно завишен, некореспондиращ с принципа на справедливостта,
добрите нрави и установената съдебна практика.
В отговора „А.“ АД не оспорва съществуването на трудово
правоотношение за длъжността: „монтажник изделия от метал“ между него и
загиналия. Признава, че то е обективирано в трудов договор
№2302/23.10.2017 г. Не оспорва и факта на настъпила с Ц.Р.В. и констатирана
по надлежния законов ред трудова злополука на 14.03.2018 г., по време на
работа, първа смяна, около 10 часа и 15 минути, в завод 3, цех 130, обект 171.
Ответникът е твърдял, че на Ц.В. са били проведени своевременно
всички изискуеми се от закона инструктажи. В деня на постъпване на работа,
със заповед №655/23.10.2015г. на директора на завод № 3, е определено лице,
което да го обучи, както е и назначена комисия, която да констатира
приключване на обучението му. Работникът бил допуснат до самостоятелна
работа с протокол №3178/08.11.2015 г. Последен периодичен инструктаж бил
проведен на 08.01.2018 г., а последен извънреден - на 02.02.2018 г. Ежедневен
инструктаж бил проведен в деня на злополуката - 14.03.2018 г. В хода на
всички инструктажи на работника периодично е припомняно съдържанието и
изискванията разписани в Технологична инструкция №25140.00028 за
безопасност и здраве при работа, пожарна и аварийна безопасност при
експлоатация на хомогенизатор V-100dm3 при производство на хетерогенни
композиции на основата на полимери, утвърдена от ръководството през 2016
г., както и естеството на трудовите му задължения, спецификата на
производството в предприятието и начина за безопасна работа. В длъжностна
характеристика му били указани всички задължения и отговорности, в т.ч.
познаване и прилагане на безопасни и здравословни условия на труд.
Твърдял е, че липсват констатации за допуснати нарушения на нормативни
актове; за причините за възникване на злополуката; за лица допуснали
нарушения. Единствено виновен за трудовата злополука бил пострадалият, на
основание че са провеждани всички изискуеми се от закона обучения и
инструктажи във връзка с безопасните и здравословни условия на труд.
Счита, че е налице хипотезата на чл.201,ал.1 КТ и се касае за евентуален
умисъл при действията му, а именно, че въпреки че същият е запознат добре
със спецификата и сложността на извършваната работа и опасността при
неправилни действия; че процесът на извършваната от него работа е на
5
няколко етапа и че не следва да се прави принудително прекъсване на никой
от тези етапи; че е допускал, че е възможно настъпване на вредоносен
резултат, и въпреки това е извършил действия в нарушение с правилата и с
риск да бъде увреден. Работният цикъл на операцията по приготвяне
хетерогенни композиции на основата на олигомери в смесител
(хомогенизатор) се осъществявал на няколко цикъла, по подробно зададена
рецепта за влаганите, предварително разтеглени компоненти, като изрично
условие е при работа на уреда работниците да бъдат извън камерата, в която
се намира уредът. Влизане в камерата било позволено само при спрян уред
(смесител). Това било известно на работника предвид проведените
инструктажи. В. бил длъжен стриктно да изпълнява всички нормативи, за
които е бил инструктиран, и е следвало да предвиди и съзнава евентуалните
вредоносни последици, които биха могли да настъпят от неспазването на
инструкциите и технологичния процес, като избягва ситуации сам да се
поставя в състояние на повишен риск, каквото всъщност е сторил. На
14.03.2018 г. той не е подходил към трудовите си задължения, съгласно
инструкциите на работодателя. Ако беше изпълнил тези действия, за които е
бил обучен, то щяло да предотврати злополуката със себе си. Твърдението за
наличие на евентуален умисъл е изоставено във въззивната жалба.
Евентуално, в случай, че съдът приеме, че хипотезата на чл.201, ал.1 КТ
не е налице, ответникът е искал да се приеме, че е приложима хипотезата на
чл.201, ал.2 КТ – съпричиняване на вредоносния резултат от работника, а
поведението му да се тълкува като проявена „груба небрежност" в работата,
извършвайки действия в нарушение на установените от работодателя правила
за безопасност на труда, предвиждайки възможността от настъпване на
вредоносния резултат, но надявайки се да го избегне и проявявайки
безотговорност при изпълнение на трудовите си задължения въпреки, че е
имал достатъчно знания и опит в извършваната работа, нарушавайки
инструкциите за работа, с което е допринесъл за трудовата злополука. В тази
връзка ответникът е твърдял, че пострадалият не е изпълнил свое задължение
- при възникване на авария да изключи машината и да уведоми по най-бърз
начин началника на цеха. Недопустимо било, че е допуснал да влезе в
камерното помещение, доказателство за което е намереното именно там
неговото тяло след злополуката, при работещ смесител, въпреки известната
му категорична забраната за това. След като е бил запознат с основните
правила на безопасност, пострадалият е бил длъжен да предвиди последиците
от неспазване на основни правила - влизане при смесителя по време на работа
на същия, внасяне на мобилен телефон в помещенията (открит също в
работника), ненапускане на обекта при възникване на авария. Твърдял е, че
пострадалият не е проявил елементарна житейска съобразителност да отчете
местоположението си и действията си в едно такова специфично и високо
рисково производство, в каквото се е съгласил и е бил обучен да работа.
Пренебрегнал е елементарната предпазливост да не рискува живота си и този
на други лица край себе си, след като дори и нещо евентуално да се е
6
объркало при смесване на съставките в производство на хетерогенни
композиции, е следвало не да влиза в камерата при смесителя, както
разпорежда инструкцията и да не се извършват нерегламентирани процедури,
а да изключи смесителя, да уведоми началника и евентуално при наличие на
запалване да се напусне обекта. Счита, че работникът е съпричинил с
проявената от него груба небрежност, вредоностия резултат на 90 %, поради
което ответникът е искал при евентуално присъждане на обезщетение за
всяка от ищците съдът да намали размера му с този процент за всяка от тях,
на основание чл.201, ал.2 КТ.
Ответникът „А.“ АД е твърдял, че загиналият работник е бил
застраховано лице по полица „Задължителна трудова злополука“
№0111170036001248 с начало 01.06.2017 г., за срок една година, сключена с
„Дженерали застраховане“ АД, с покритие за случаите по чл.55,ал.1 от КСО,
поради което и с оглед настъпилото на 14.03.2018 г. застрахователно събитие,
на законните наследници на починалото лице е изплатено обезщетение, което
следва да бъде взето при определяне на дължимото от работодателя
обезщетение и определеното от съда като дължимо обезщетение да бъде
намалено с размера на сумата, която законните наследници са получили.
Третото лице - помагач на страната на ответника „Дженерали
застраховане“ АД оспорва изцяло предявените срещу ответника искове като
недопустими, неоснователни и недоказани по размер. Твърди, че искът от
ищцата А. С. е предявен от лице, което не е наследник по закон, т.е. тя е
извън кръга на материално легитимираните да предявяват претенции на
основание чл. 200 КТ лица. Предявеният от нея иск бил недопустим и липсва
основание да се разглежда в производство. Искал е съдът да прекрати
производството по делото спрямо този ищец. По отношение на предявения от
В. В. се присъединява се към оспорванията и възраженията, направени от
ответника. При условие на евентуалност оспорва размера на исковете за
неимуществени вреди като изключително завишени и неотговарящи на
действително претърпените болки и страдания. Твърдял е, че на 19.07.2021 г.
е изплатил по претенция № ********* сумата 91 075,32 лв. на ищцата В. Ц.
В..
Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че въз основа на
сключен между работника Ц.Р.В. и работодателя „А.“ АД трудов договор №
2302 от 23.10.2015 г. е възникнало трудово правоотношение за длъжността
„монтажник, изделия от метал”, изпълнението на която длъжност е започнало
с постъпването на В. на работа на 23.10.2015 г. Приел е, че в деня на
постъпването на работа е проведен начален инструктаж, документиран в
книга за инструктаж по безопасност и здраве при работа и е издадена
служебна бележка № 3178 от 23.10.2015 г. В. бил допуснат до самостоятелна
работа с протокол № 3178 от 08.11.2015 г. Последният периодичен
инструктаж бил проведен на 08.01.2018 г., документиран в книга за
инструктаж по безопасност и здраве при работа. На 14.03.2018 г. Ц.Р.В. и
К.П.Ж. били на работа в завод № 3, цех 130, обект 171, първа смяна с работно
7
време от 5:00 ч. до 06:30 ч. и от 7:00 ч. до 12:30 ч. Преди постъпване на
работа им е проведен ежедневен инструктаж. Злополуката станала около
10:15 ч. на 14.03.2018 г. В резултат на нея настъпва смъртта на Ц.Р.В..
Злополуката е обявена за трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО с
разпореждане №27/02.04.2018 г. на НОИ-ТП Стара Загора. Приел е, че
двамата пострадали са приготвяли хетерогенни композиции на основата на
олигомери в смесител (хомогенизатор). Станало запалване на сместа в
смесителя (хомогенизатор), вследствие на което В. и Ж. получили изгаряния
по цялото тяло. В. загинал на мястото, а Ж. по- късно в УМБАЛ „Проф. д-р
Ст. Киркович” АД.
Първоинстанционният съд е приел също така за безспорно, че Ц.Р.В. е
роден на 15.05.1991 г., неженен, оставил за свои единствен наследник по
закон В. Ц. В. с ЕГН **********. „Дженерали застраховане“ АД, на
основание полица за задължителна застраховка „Трудова злополука“ №
0111170036001248 със срок 1 година и начало от 01.06.2017 г., е изплатил на
19.07.2021 г. на В. Ц. В. сумата от 91 075,32 лв.
От представените писмени доказателства и показанията на разпитаните
по делото свидетели районният съд е приел за установено, че Ц.В. е живял на
съпружески начала с А. А. С., която е майка на детето му В. Ц. В.. Двамата
заживяли заедно от 2015 г. първоначално с нает от В. апартамент –
боксониера, намираща се в гр. К., ***, а от 02.09.2016 г. – в по-голямо
жилище, също в гр. К., ***, състоящ се от 3 стаи, кухня, сервизни помещения.
Свидетелите определят В. като улегнал и отговорен човек, грижовен към А. и
детето. Двамата били много привързани един към друг, обичали се, били
винаги заедно, споделяли си всичко, двамата заедно се грижели за детето. Ц.
бил силно привързан към В., играел си с нея постоянно, сменял и памперсите,
хранел я, като заплаче веднага я взимал на ръце. След смъртта на Ц. целият
живот на А. се сринал, станала неадекватна, не искала да излиза, стояла
затворена с детето, не искала да говори с никой, плачела постоянно, вземала
антидепресанти. Преместила се да живее при родителите си, облепила със
снимки цялата стая, постоянно ги показвала и говорела на детето, че това е
тати Ц.. Един-два пъти месечно посещавала с. Шаново и водела детето при
дядо му, ходила и на гроба на Ц..
От заключенията на съдебно-психиатричните експертизи, изслушани по
делото, районният съд е приел А. С. страда от разстройство в адаптацията с
леки нарушения в когнитивните функции памет и внимание, чести спомени за
травмиращата ситуация, повишена емоционална лабилност, честа безповодна
раздразнителност, тревожност, депресивни симптоми, намалени интереси и
социални контакти. Персестират психични промени като бърза уморяемост,
отпадналост, което обуславя намалена активност и инициативност,
напрегнатост и безпокойство, потиснато настроение, понижено самочувствие,
често появяващо се чувство на несигурност и нерешителност, нарушение на
съня. Затруднено било личностното и социалното й функциониране. Две
години след смъртта Ц. тя продължава да тъгува от внезапната и неочаквана
8
смърт, търпи страдания и мъка по загубата на любимия човек. Като спасение
се е „вкопчила” в дъщеря им В., страхува се да я остави дори и за миг, дори и
в сигурни ръце каквито са нейните родители. Детето В. няма спомен за
съществуването на отношения между нея и Ц.. Разпознава го като лице само
от снимките, които има в дома си. Възприема го за баща и знае, че той е на
„небето и никога няма да дойде на Земята“.
От правна страна първоинстанционният съд е приел, че предявените
искове са основателни до размера на сумата от 18 924,68 лв. за ищцата В. Ц.
В. и до размера на сумата от 65 000 лв. за ищцата А. А. С.. Приел е, че
смъртта на Ц.Р.В. е резултат от трудова злополука, за вредите от която
работодателят отговаря имуществено, независимо от това дали негов орган
или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Приел е
за неоснователно възражението на ответника, че работодателят не носи
отговорност за настъпилите вреди от трудовата злополука поради това, че
пострадалият е причинил умишлено (при евентуален умисъл) увреждането.
Приел е, че липсва основание за намаляване на отговорността на
работодателя, защото от събраните по делото доказателства не се установява,
че е налице допусната от В. груба небрежност при изпълнение на трудовите
задължения. Приел е за неоснователно възражението, че той не е следвало да
се намира в обект 171 в момента на злополуката, защото технологичният
процес е изисквал присъствието му в обекта при всяко подаване на
съответните порции от смесваните компоненти. Приел е, че няма
доказателства, че В. се е намирал в обекта при неизключен хомогенизатор,
тъй като след злополуката хомогенизаторите са били намерени изключени.
Приел е за неоснователно и възражението на ответника, че злополуката е
настъпила като резултат от неспазването на технологичния процес от
извършващият хомогенизирането на сместа, както и че той не е проявил
съобразителност, достатъчна грижа и е неглижирал опасности или нарушение
на правилата за безопасна работа. Приел е за неустановено твърдението на
ответника, че В. е извършил действия в нарушение с правилата и с риск да
бъде увреден и че не може да се приеме поради липса на основание, че
запалването на сместа е резултат от негово действие, респ. бездействие.
Обстоятелството, че в кръвта на В. е намерено съдържание на алкохол 0,34
промила не може да обоснове неправилно поведение на загиналия поради
това, че данни за негативно повлияване на способността му да извършва
възложената му трудова функция по делото няма Нито колегите му, нито
директорът са имали съмнения относно пригодността на В. в деня на
злополуката да извършва възложената му дейност.
Въззивният съд, след като подложи на самостоятелна преценка
доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на
очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, намери
за установено следното:
По делото е безспорно, че на 14.03.2018 г. в „А.“ АД, завод 3, цех 130,
обект 171, около 10,15 ч. настъпва злополука, при която на място загива
9
Ц.Р.В., а К.П.Ж. – по-късно в УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ гр. Стара
Загора. Злополуката е трудова, видно от разпореждане № 27 от 02.04.2018 г.
на НОИ, ТП – Стара Загора. Загиналият Ц.Р.В. е бил в трудово
правоотношение с ответника „А.“ АД по силата на трудов договор от
23.10.2015 г. По делото не е било спорно, че по отношение на В. са били
проведени всички необходими инструктажи – първоначален, периодичен,
извънреден и ежедневен. Инструктаж е бил проведен и в деня на злополуката.
Ищцата В. Ц. В. е дъщеря на загиналия работник, родена е на *** г. и
към датата на приключване на съдебното дирене в това производство е
навършила 7 години. Към датата на трудовата злополука, при която е загинал
баща й, В. е била на 1 година, 5 месеца и 8 дни. А. А.С.. е майка на В. и
съжителка на Ц.Р.В.. Това обстоятелство е категорично установено от
показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели А.С.С. и
А. А. С.. Неоснователно въззивникът (ответник в първоинстанционното
производство) твърди във въззивната си жалба, че без годни и безспорни
доказателства съдът приема, че е налице фактическо съпружеско
съжителство. Вярно е, че свидетелите А.С.С. и А. А. С. са близки
родственици на ищцата, но всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, може
да бъде свидетел. Съдът не може да игнорира допустимите и относими към
факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата
заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността на показанията му,
чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. С
доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК
и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не
е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица (Р-118-
2021, ІІ г.о.; Р-131-2013, ІV г.о.). Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността
на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед
всички други данни по делото, при отчитане на възможната му
необективност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която
свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната
страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите
събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото
изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на
достоверността на показанията му.
В случая показанията на А.С.С. и А. А. С. несъмнено имат отношение
към правнорелевантен по делото факт и преценени от съда със засилена
критичност, го установяват. Тези свидетели са очевидци. Те са възприели
непосредствено установяването на съжителството между ищцата и Ц.В.;
очевидци са на техния съвместен живот; знаят, че А. и Ц. са живели под наем
в гр. К. и сочат адресите на жилищата. Техните показания кореспондират с
представените писмени доказателства – договори за наем от 27.10.2015 г. и от
02.09.2016 г. Неоснователни са възраженията на ответника, изложени във
въззивната жалба, че тези договори са „компрометирани“ и с тях не се
10
доказва твърдението, че ищцата е живяла със загиналия в условията на
фактическо съпружеско съжителство. Тези договори като частни документи
се ползват с доказателствената сила по чл. 180 ГПК - доказват, че изявленията
са направени от лицата, които са ги подписали. Без значение е, че ищцата не е
страна по тях, защото, за да възникне наемното правоотношение, е достатъчно
само един от наемателите да сключи договора, а е очевидно, че наемател по
тях е Ц.Р.В.. Като такъв той е упоменат в преамбюла на договора и като такъв
го е подписал. Без значение е и обстоятелството, че нито Ц.В., нито ищцата и
детето са били адресно регистрирани. Тези данни (за тяхната адресна
регистрация) не са от решаващо значение, тъй като с тях не може да се
установява или оспорва местоживеенето на едно лице. Адресната регистрация
установява единствено, че регистрираното лице може да бъде намерено на
посочения адрес, но не и че то живее там трайно и постоянно.
Показанията на свидетелите А.С.С. и А. А. С. кореспондират и със
заключението на съдебно-психологичната експертиза относно отражението на
факта на смъртта на Ц. Р. върху психиката на ищцата. Очевидно е, че такъв
емоционален стрес може да преживее само лице, което се намира в
изключително близки отношения със загиналия. От заключението на тази
експертиза се установява освен това, че ищцата А. СА. е преживяла тежко
загубата на партньора си, още и че състоянието й се характеризира с
емоционална лабилност, честа безповодна раздразнителност, тревожност,
депресивни симптоми, намалени интереси и социални контакти, както и с
психични промени като бърза уморяемост, отпадналост, намалена активност
и инициативност, напрегнатост и безпокойство, потиснато настроение и
понижено самочувствие. Вещото лице класифицина състоянието на ищцата
като разстройство в адаптацията. Към момента на изготвяне на експертизата
(м. октомври 2020 г.) болестната симптоматика все още не е претърпяла
обратно развитие и симптомите остават клинично изразени. Те рефлектират
върху поведението и водят до значим субективен дистрес, който нарушава
личностовото и социално функциониране на ищцата.
Както бе посочено по-горе, ищцата В. Ц. В. е била много малка, когато
баща й е загинал. Към момента на изготвяне на съдебно-психологичната
експертиза (м. януари 2021 г.) тя е на 4 години, 3 месеца и 6 дни. Към този
момент детето няма спомен за съществуването на отношения между него и
Ц.Р.В.. Разпознава го като лице само от снимките, които има в дома си. В тази
връзка вещото лице дава заключение, че на 5 до 6-годишна възраст вече е
развита способността за възпроизвеждане; продължава развитието на
образната памет, успоредно с която се заражда и словесно логическата памет.
Логическото мислене се появява на 7 до 11-годишна възраст, а формалната
абстрактна фаза е от 11 години до края на юношеството. Тогава детето е
способно да мисли за някого, да проявява комбинативност и гъвкавост по
непредвидени, спешни или критични обстоятелства, както и възможност да се
справи едновременно с две системи и да схваща концепцията на
вероятностите. Способността да се прави разлика между различни ментални
11
образи се развива приблизително на 3 години и се е оформила изцяло до 10-
годишна възраст. Дотогава децата не могат да правят разлика между
собственото си възприятие, собствените си фантазии и историите, които
някой им е разказал. Конкретно вещото лице дава заключение, че В. няма
спомен за Ц.Р.В., който тя възприема като баща, но знае и говори, че той е на
небето и няма да дойде на земята.
С оглед на това заключение съдът намира, че ищцата В. Ц. В. не е
преживяла състояние на стрес, пряка и непосредствена последица от
трудовия инцидент, приключил със смъртта на баща й, поради ниската
възраст, в която се е намирала. Това обаче не означава, че тя не търпи вреди.
Още с настъпването на вредоносния резултат всяко дете, независимо колко е
ниска възрастта му, започва да търпи имуществени и неимуществени вреди от
това, че неговият баща е загинал. Тези вреди са безспорно пряка и
непосредствена последица от злополуката и подлежат на обезщетение. Детето
губи единия си родител и с това губи и правото да бъде отглеждано от
двамата си родители в спокойна и сигурна среда, с подкрепата и на майката, и
на бащата. Като дете на загиналия ищцата в най-висока степен е засегната от
смъртта му, бидейки лишена завинаги от неговата родителска обич и морална
подкрепа и закрила. Затова е без значение какво е състоянието на
отношенията между детето и загиналия му баща, дали връзката е взаимна и
осъзната и от двамата, дълбока и трайна и дали детето има или няма спомен
за баща си. Вредите от загубата на родител в тази ранна възраст се търпят цял
живот, защото от най-ранна детска възраст завинаги детето е лишено от
моралната подкрепа и обич на своя баща. То най-осезателно и най-
интензивно понася отрицателните последици от безвъзвратната загуба на
родителя.
С Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС, което има задължителен характер съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.
1, т. 1 ГПК, е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППлВС № 4 от 25.05.1961 г., и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени. Претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ не се
основава на наследствени права, съгласно правилата за наследяване по ЗН, а
на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадал при
трудова злополука. В т. 2 от посоченото постановление на Пленума на
Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия при
непозволено увреждане, каквото безспорно е трудовата злополука, кръгът на
лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се
определя от съда по справедливост, без оглед наследствените им права.
Посочено е, че лицето, което е съжителствало на съпружески начала с
починалия, без да е бил сключен брак, от което съжителство е родено и дете,
има право на обезщетение за преживените морални страдания от смъртта му.
12
Затова при така установените факти дружеството ответник отговаря
имуществено за претърпените от ищците вреди, вследствие на настъпилата
при трудова злополука работник на основание чл. 200 КТ.
Съгласно чл.200, ал.1 КТ за вреди от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност,
трайна неработоспособност над 50% или смърт на работника или служителя,
работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган
или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Отговорността е безвиновна и гаранционно-обезпечителна по правната си
природа (Р-1166-08, ІІ г.о.; Р от 29.06.2006 г., ІІІ г.о.; Р-1016-05, ІІІ г.о.).
Успешното провеждане на иска за обезщетение на причинени от трудова
злополука вреди предполага установяване на наличието на вредоносния
резултат, който е в пряка причинна връзка с извършената работа – при или по
повод на нея. В случая тези елементи са налице. Както бе посочено по-горе,
злополуката, при която Ц.Р.В. е загинал, е трудова, видно от разпореждането
по чл.60, ал.1 КСО. Това разпореждане има доказателствена сила за
гражданския съд, разглеждащ спора по чл.200 КТ (Р-1247-08, ІІІ г.о.; Р-1166-
08, ІІ г.о.). На обезщетение подлежат вредите, които се търпят от най-
близките му роднини, включително и от съжителствалия на съпружески
начала. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост – чл.52 ЗЗД. Съгласно задължителните за
съдилищата указания, дадени в ППлВС № 4/23.12.1968 г., понятието
„справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно
съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо
възмездяване на претърпените болки и страдания, е необходимо да се отчете
действителния размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на
уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията,
както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане
на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на
обществото в държавата.
В случая, при определяне размера на дължимото обезщетение за
причинени неимуществени вреди, следва да се съобрази вида и характера на
претърпените от ищците към датата на трудовата злополуката и след това
болки и страдания, техния интинзитет, сегашното им положение и прогнозите
за в бъдеще. При търсене на обезщетение за неимуществени вреди съдът не е
строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на
вреди в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме,
че при внезапната загуба на съпруг и на родител, близките изпитват тъга,
мъка и душевно страдание, а също така и начинът им на живот се променя. В
случая обаче ищцата А. А. С. понася тежко внезапната и преждевременна
смърт на съжителя си, който е и баща на роденото от нея дете. Двамата са
имали хармоничен съвместен живот, обичали са се, разбирали са се и с любов
и всеотдайност са се грижели заедно за детето си. За нея е установено и
конкретно увреждане на здравето. Налице е тежка психотравма, последвана
13
от ред промени, тласнали живота й в негативна посока. Състоянието й не е
възстановено, както и психическият й баланс, хармония и равновесие в бита и
душевния й комфорт. Загубата на съжителя й е повлияла изключително
негативно на качеството на живот, който тя е имала преди, като случилото се
ще остави завинаги белег и че бъде повод за нови негативни емоции. Затова,
отчитайки тези отношения, отражението на настъпилата внезапна смърт
върху психиката на близките му, както и посоченото по-горе, че малолетното
дете В. е останало в най-ранна възраст без подкрепата на своя баща, съдът
счита, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на
65 000 лв. за ищцата А. С. и 110 000 за ищцата В. В. не е справедливо. В този
случай, който въззивният съд приема за изключително тежък, паричният
еквивалент на претърпените от ищците болки и страдания от смъртта на
Ц.Р.В. е в размер на 150 000 лв. и съответно 200 000 лв. От обезщетението,
което следва да се присъди на ищцата В. В. следва да се приспадне платеното
застрахователно обезщетение в размер на 91 075,32 лв. Паричното
задължение за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди възниква в
деня на увреждането и е дължимо от момента на възникване. Когато
задължението произхожда от непозволено увреждане на договорно основание
– трудова злополука длъжникът се смята в забава и без покана (Р-217-2013,
ІV г.о.). Затова сумите за присъденото обезщетение се дължат считано от
14.03.2018 г. на основание чл. 84, ал.3 ЗЗД, която норма при липса на
конкретен текст в КТ е напълно приложима и в настоящия случая поради
характера на обезщетението, което е за вреди. И в този случай то се дължи без
покана (Р-5-1995, ІV г.о.; Р-441-2010, ІV г.о.).
Неоснователно ответникът счита, че възражението му по чл.201, ал.2 КТ
е неправилно отхвърлено от първоинстанционния съд. (Възражението в
отговора по чл.201, ал.1 КТ е изоставено във въззивната жалба). Няма и не
може да има такава житейска презумпция, че, след като работодателят е
провел всички необходими инструктажи за осъществяваната от него дейност,
както и инструктажи за безопасност на работа, следва да се приложи
инситутът на грубата небрежност. Несъстоятелно е твърдението, че това
следва по аргумент на противното от приетото в практиката на ВС и ВКС, че
когато работодателят не е провел надлежните инструктажи на
технологичните правила на осъществяване на дейността и правилата за
безопасност при работа, институтът на грубата небрежност не намира
приложение. Приемането на наличието на груба небрежност или
отхвърлянето, че такава небрежност е налице, изисква преценка на
конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Изводът за наличие на
съпричиняване от страна на пострадалия работник следва да се основава на
доказани по безсъмнен начин факти, устоновяващи, че работникът не е
проявил елементарно старание и внимание; че е пренебрегнал основни
технологични правила и правила за безопасност; че не е положил грижа,
каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Изводът за
съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения,
14
нито може да се обосновава само с декларативни твърдения относно
допуснати от него нарушения на правилата (Р-94-2019, ІV г.о.).
В случая съпричиняване на резултата по делото не е доказано – липсват
доказателства, а и фактически твърдения за действията на пострадалия, които
да позволят да се направи извод за виновно допуснато от негова страна
нарушение на установените правила за работа. Единственото конкретно нещо,
което е посочено в отговора на исковата молба, с който е предявено
възражението на ответника по чл.201, ал.2 КТ, е, че загиналият работник не е
имал право да влезе в камерното помещение при работещ смесител,
доказателство за което било намереното именно там неговото тяло след
злополуката; че не е изпълнил задължението при възникване на авария да
изключи машината и да уведоми по най-бърз начин началника на цеха, както
и че е внесъл мобилен телефон в помещенията и не е напуснал обекта при
възникване на аварията. По делото не е установен и не може да бъде
установен механизмът на злополуката и поведението на работника при
настъпването му. По делото е установено, че Ц.Р.В. е работил в обект 171
заедно с К.П.Ж., където е приготвяна димна смес в хомогенизатор (смесител).
Според свидетелските показания на свидетеля А.С.Б., който е зам.-директор
на завод 3 на ответното дружество по техническите въпроси , а и видно от
технологичната инструкция за безопасност и здраве при експлоатация на
хомогенизатор при производство на хетерогенни композиции на основата на
полимери, приготвянето на димна смес SMK-1 се извършва в хомогенизатор,
който представлява херметичен съд с бъркалки, гарантиращи движението на
хомогенизиращата се маса. Преди включване на апарата се налива
полибутадиеновият каучук и се насипват технологичните доставки. Самото
подаване на материалите става ръчно през люк, който има капак с резба.
Апаратът работи до получаването на хомогенна вискозна маса и се спира,
когато се прибавя димообразувателя. Следва хомогенезиране до пълно
омокряне на фосфорните частици. Накрая, при спрян апарат, се прибавя
окислител, след което се включва отново и сместа се хомогенизира до
постигане на еднородност. След това смесителът се изключва и димната смес
се изважда в оборотна опаковка.
В обект 171 е имало два хомогенизатора, които са били обслужвани от
двама човека. Ползвали са се от 2015 г. Дотогава смесването е ставало на
ръка (така свид. Б.). На 14.03.2018 г. единият от смесителите е аварирал. При
огледа е намерен с отворен корпус. Сместа в другия смесител е била
завършена и годна за използване (така свид. Б.). Към 10,15 ч. работници,
които са били в близост до обекта, чули звук и видели огън, както и това, че
К.П.Ж. излязъл през прозореца с горяща работна куртка. Някой изключил
електричеството. Според свид. Б., след включването на тока не може да се
установи дали смесителите са били включени или спрени, когато Ц. и К. са се
намирали при тях. Този свидетел твърди и това, че преди инцидента на
14.03.2018 г. вътре при смесителите е имало възможност те са бъдат
включени. Това било направено с цел да бъде по-лесно настройването и
15
профилактиката му. След инцидента направили така, че да не може
смесителят да бъде включван вътре в самото помещение.
Действително, видно от съдържанието на огледния протокол (това е
официален свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила в
гражданското производство) трупът на пострадалия е намерен в
помещението, в което са се намирали двата смесителя. Установено е още, че
пултовете за дистанционно управление на тези смесители са разположени в
друго, съседно помещение и че аварийните стоп-бутони и на двете табла на
натиснати. Тези факти, преценени съвкупно с твърденията на свид. Б., не
дават основание да се приеме, че смесителите са работили, когато
пострадалият В. е бил в помещението и е загинал от възникналото запалване.
Основание съдът да приеме това, че не може да се установи дали смесителите
са работили, е и обстоятелството, че по делото не е изяснена причината за
настъпилото запалване в единия смесител, в т.ч. и дали това е станало по
време на работата му или когато е бил в спряно положение. Не е установено и
това кой от двамата работници е пуснал или спрял смесителя. Влизането в
помещението, където са се намирали хомогенизаторите, не е било абсолютно
забранено, тъй като те са били зареждани на ръка. Затова обстоятелството, че
В. е бил в помещението само за себе си не означава нарушение на правилата
за безопасност на труда. Освен това не всяко нарушение на правилата за
безопасност на труда е проявление на подчертано осъзнаване за настъпване на
вредоносния резултат. Щом работодателят е допуснал в помещението с
хомогенизаторите са има втори пулт за включването им, не може да твърди,
че използването на този пулт съставлява груба небрежност.
Не може да се приеме, че работникът не е изпълнил задължението при
възникване на аварията да изключи машината и да уведоми по най-бърз начин
началника на цеха, тъй като нито е установена причината на запалването на
сместа в единия смесител, нито като се е случило това, с какво време е
разполагал и дали въобще е имал възможност да реагира.
Не е нарушение на трудовата дисциплина и твърдението относно
намерения мобилен апарат, тъй като той не е бил на Ц. Р., а на другия
работник. Друг е въпросът, че наличието на това устройство не може да
предизвика запалването на сместа в какъвто смисъл е заключението на
съдебно-техническата експертиза.
Неотносимо е твърдението на ответника, че работодателят правилно е
разписал технологичния ред за производство на димни смеси в Инструкция №
25410.00028, в какъвто смисъл е заключението на вещото лице П.Д.. Това
обстоятелство не ползва ответника, след като по делото не може да се
установи каква е причината за настъпилия пожар, при който работникът е
загинал. Напълно голословно е твърдението, че В. не е спазил трудовата
дисциплина и мерките за безопасност, довели до реализирането на груба
небрежност при изпълнение на трудовите му задължения на 14.03.2018 г.,
след като не е посочено точно и конкретно какви действия, които са в разрез с
разписаните правила за безопасност на труда и за приготвяне на димната
16
смес, е извършил. Както бе посочено по-горе, обстоятелството, че трупът му е
намерен в помещението на хомогениматорите би могло да означава само, че
той е бил в това помещение по време на злополуката, но не и че те са
работили.
Наличието на алкохол в кръвта на пострадалия също не може да се
приеме, че е проява на груба небрежност. Количеството от 0,34 промила се
класифицира, според заключенията на двете съдебно-токсилогични
експертизи като субклинична степен на алкохолно опиване, т.е. без видими
признаци на повлияване от алкохол. За тази степен на алкохолно опиване
според заключението е характерно, че въздействието на алкохола може да се
установи само с прецизни тестове. В случая към часа на инцидента у Ц.В. не е
имало външни видими белези на алкохолно опиване/въздействие. Няма данни
той да е приемал алкохол по време на работна смяна от 5.00 ч. сутринта на
14.03.2018 г., поради което съдът счита, че количеството алкохол, намерено в
кръвта му, е остатъчното. Така че, дори явяването му на работа с
концентрация на алкохол в кръвта да съставлява нарушение на трудовата
дисциплина, то не е в причинна връзка с настъпилата злополука. В тази
връзка той (ответникът) неправилно се позовава на данните, установени в
приложеното досъдебно производство от съдебномедицинските експертизи, и
на приетото в постановлението на ОП Стара Загора, че работникът е
извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в явяване на
работа след употреба на алкохол. Принципът на непосредственост не допуска
решението на съда да се основава на доказателства – свидетелски показания и
експертизи, събрани в друго производство, в т.ч. и досъдебно производство,
както и на постановленията на прокурора и други констатации и мнения на
разследващите органи. За гражданския съд е задължителна за съобразяване
само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в
чл.300 ГПК. Всички останали факти подлежат на доказване пред гражданския
съд с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по
разглеждането на гражданското дело. Тези факти подлежат на доказване,
независимо сали по отношение на тях са събрани доказателства в хода на
досъдебното, респ. наказателното производство (Р-66-2015, ІV г.о.).
Както бе посочено по-горе, изводът за наличие на съпричиняване от
страна на пострадалия работник трябва да се основава на доказани по
несъмнен начин факти, установяващи, че работникът не е проявил
елементарно старание и внимание, че е пренебрегнал основни технологични
правила и правила за безопасност, че не е положил грижа, каквато и най-
небрежният би положил в подобна обстановка. Изводът за съпричиняване от
страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се
обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност,
защото работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато
поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи
дължимата грижа при изпълнение на работата (Р-94-2019, ІV г.о.). От
доказателствата по делото не е установена причината за настъпването на
17
трудовата злополука – може само да се предполага. Не са установени и
действия, които загиналият работник е извършил и които и най-небрежният
не би сторил. Поради това извод за съпричиняване на вредите от страна на
пострадалия не може да бъде формиран.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното
решение следва да бъде отменено по жалбата на ищците, в частта с която
предявените от тях искове са отхвърлени за сумата от 18 924,68 лв. за ищцата
В. Ц. В. и над сумата от 65 000 лв. за ищцата А. А. С., като на първата следва
да бъдат присъдени още 90 000 лв., а на втората – още 85 000 лв. Решението
следва да бъде отменено и в частта относно разноските на ответника, като
ищците следва да заплатят общо сумата от 5317,59 лв. за възнаграждение за
един адвокат съобразно с отхвърлената част от исковете им. Определената
държавна такса в размер на 7000 лв. общо е в дължимия размер. Ищците не са
направили разноски пред първоинстанционното производство и нямат искане
за присъждането им. Страните не са направили разноски в настоящото
производство.
Водим от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260010 от 21.04.2023 г., постановено по гр.дело №
1102/2019 г. по описа на Районен съд – Казанлък, в частта с която искът на А.
А. С. по чл.200 КТ срещу „А.“ АД е отхвърлен за сумата над присъдените
65 000 лв. до размера на сумата от 150 000 лв. и искът на В. Ц. В., действаща
като малолетна чрез своята майка и законна представителка А. А. С. по чл.200
КТ срещу „А.“ АД е отхвърлен за сумата над 18 924,68 лв. до размера на
сумата от 108 924,68 лв., както и в частта за разноските, направени от
ответника в първоинстанционното производство, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.200 КТ „А.“ АД със седалище и адрес на
управление в гр. К., ***, ЕИК ***, представлявано от изпълнителния
директор инж. Н.Х.И., ДА ЗАПЛАТИ на А. А. С. от гр. К., ***, ЕГН
**********, още 85 000 лв. (осемдесет и пет хиляди лева) за обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Ц.Р.В., настъпила при трудова злополука
на 14.03.2018 г., заедно със законната лихва, считано от 14.03.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл.200 КТ „А.“ АД със седалище и адрес на
управление в гр. К., ***, ЕИК ***, представлявано от изпълнителния
директор инж. Н.Х.И., ДА ЗАПЛАТИ на В. Ц. В. с ЕГН **********,
действаща като малолетна чрез нейната майка и законна представителка А. А.
С. с ЕГН **********, двете от гр. К., ***, още 90 000 лв. (деветдесет хиляди
18
лева) за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Ц.Р.В.,
настъпила при трудова злополука на 14.03.2018 г., заедно със законната
лихва, считано от 14.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както
и законната лихва върху сумата от вече присъдените 18 924,68 лв., считано от
14.03.2018 г. до 18.07.2021 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК А. А. С. от гр. К., ***, ЕГН
********** и В. Ц. В. с ЕГН **********, действаща като малолетна чрез
нейната майка и законна представителка А. А. С. с ЕГН **********, двете от
гр. К., ***, ДА ЗАПЛАТЯТ общо на „А.“ АД със седалище и адрес на
управление в гр. К., ***, ЕИК ***, представлявано от изпълнителния
директор инж. Н.Х.И., сумата от 5317,59 лв. (пет хиляди триста и
седемнайсет лева и петдесет и девет стотинки) за направените от разноски за
възнаграждение за един адвокат и възнаграждение за вещи лица пред първата
инстанция съразмерно с отхвърлената част от исковете им.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260010 от 21.04.2023 г., постановено по
гр.дело № 1102/2019 г. по описа на Районен съд – Казанлък в останалата му
част.
Решението е постановено при участието на „Дженерали застраховане“
АД като трето лице помагач на страната на ответника „А.“ АД.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на касационните
основания по чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19