РЕШЕНИЕ
№ 1359
гр. Пловдив, 28.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330116297 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Е. Д. М. против „София Комерс
Кредит Груп“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1
ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата
на пар. 5 от договор за потребителски кредит от ** г., сключен между
страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради това,
че е неравноправна и че не е включена в ГПР, доколкото по съществото си
представлява добавък към възнаградителна лихва.
В исковата молба се твърди, че на 07.07.2022 г. страните по делото са
сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена
в заем сумата в размер на 700 лева при фиксиран лихвен процент в размер на
41,16 % и ГПР 49,89 %. Била постигната договореност съобразно пар.5 от
договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно
от обезпеченията, посочени в пар. 3 от договора. Било договорено, че при
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, ищецът дължи
неустойка в размер на 618,36 лева. От правна страна се възразява, че клаузата,
предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна като противоречаща на
1
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото
предвижда заплащане на прекалено високо обезщетение от потребителя.
Навеждат се доводи, че неустойката по съществото си представлява добавък
към възнаградителната лихва, поради което води до оскъпяване на
увеличаване на стойността по договора.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „София
Комерс Кредит Груп“ АД, с който се признава предявената искова претенция.
Възразява се, че ответникът не дължи разноски на основание чл. 78, ал.2 ГПК,
доколкото признава иска. Възразява се, че не са налице и предпоставките за
присъджане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не е спорно, че на ** г. между тях е сключен договор за
потребителски кредит /л.4-5/, по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата в размер на 700 лева, при уговорен лихвен процент в размер на
41,16 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 49,89 %,
която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде върната от ищеца на 12
погасителни вноски, всяка в размер на 123,67 лева. В пар. 4 от договора било
уговорено, че потребителят се задължава в тридневен срок от подписване на
договора да осигури предоставяне на едно от следните обезпечения: 1)
поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка
от работодател, доказваща нетен размер на трудово възнаграждение в размер,
предвиждащ 90 % от стойността на отпуснатия кредит, но не по – нисък от
1,5 минимални работни заплати, или 2) поръчителство на две физически лица,
които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен
размер на трудово възнаграждение в размер, надвишаващ 50 % от стойността
на отпуснатия кредит, но не по – нисък от 1,5 минимални работни заплати.
Като санкция за неизпълнение на посоченото задължение, в пар. 5 от
договора било договорено, че ако потребителят не представи някое от
обезпеченията по пар. 4 от договора и не упражни правото си на отказ,
2
страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на
кредитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора
на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск и се съгласяват, че
същият заплаща обезщетителна неустойка в размер на 618,38 лева, платима
на 12 равни части в размер на 41,53 лева на падежните дати, заедно с
погасителната вноска.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 700 лева. Заемодателят е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на пар. 4 от договора възлага в тежест на
ищеца в срок от три дни от сключването на договора да предостави на
ответника обезпечение – осигуряване на поръчители, които следва да
отговарят на множество условия, посочени в клаузата. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които
посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лева). Предвид това,
не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, отговарящи
3
на множеството посочени изисквания. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него
„неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в пар. 5
от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка ”. В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното,
то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в пар. 5 от Договора
4
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че клаузата на пар. 5 от договора за потребителски кредит е нищожна
на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради противоречие с
имепративната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Такива са представени за заплатена държавна такса в
размер на 50,00 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. М.
В тази връзка неоснователно се явява искането на ответника в
настоящия случай да се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, предвид
5
обстоятелството, че същият не е дал повод за завеждане на делото.
Действително, не са ангажирани доказателства процесната неустойка да е
претендирана от страна на ответното дружество, но доколкото такава е
уговорена в договора, посоченото би могло да се случи във всеки един
момент. Предвид изложеното ищецът има правен интерес от признаване за
установено в отношенията между страните, че процесната клауза е нищожна,
респ. ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото по този начин
отрича вземане на кредитора против потребителя. Поради изложеното и
ответникът следва да понесе разноските в производството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
клаузата на пар. 5 от сключения между Е. Д. М., ЕГН: **********, и „София
Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: *********, договор за потребителски кредит
от ** г. е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД поради
противоречие със закона, а именно: чл. 11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „София Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Д. М., ЕГН: **********, сумата в
размер на 50 лева (петдесет лева), представляваща разноски в настоящото
производство.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: *********, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В.
М., АК – **, със служебен адрес: гр. **, бул. **, сумата от 400 лева
/четиристотин лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Е. Д. М., ЕГН: **********, в производството по
настоящото гр.д. № 16297/2022 г. на Районен съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6