№ 34
гр. Стара Загора, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно гражданско
дело № 20225500500719 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Н. М. Н.
против решение № 445 от 26.05.2022 г., постановено по гр.д. № 4111/2021 г.
на Районен съд – Стара Загора.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване срещу правния извод на
районния съд за неоснователност на исковата претенция. Въззивникът
твърди, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно,
немотивирано и противоречащо на постоянната съдебна практика и закона.
Счита, че мотивите са неясни и противоречиви, без законова формулировка,
което ги приравнявало на липса на мотиви. Излага съображения по
съществото на спора и иска съдът да отмени обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с
който тя се оспорва. Излагат се съображения в подкрепа на становището.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
но по същество - неоснователна.
Пред районния съд е бил предявен установителен иск по чл.422 ГПК –
за установяване на вземането на ищеца срещу ответницата в размер на 8000
1
лв., за което е била издадена заповед за изпълнение, както и за установяване
на мораторно обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 826,67 лв. за
периода от 13.12.2019 г. до 18.12.2020 г. Ищецът Н. М. Н. (сега въззивник) е
твърдял в исковата си молба, че предоставил на ответницата паричен заем.
Сумата била платена по банков път, но заемът не бил върнат. Подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу
ответницата, за което било образувано ч.гр.д. № 5246/2020 г. на
Старозагорския районен съд и издадена заповед за изпълнение. С
разпореждане от 14.06.2021 г. бил уведомен от съда, че длъжникът не бил
открит на адресите в регистър „Население“ и по месторабота, поради което
му било разпоредено да предяви иск. Искал е съдът да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответницата вземането му в
размер на 8000 лв. за заем и 826,67 лв. законна лихва за периода от 13.12.2019
г. и 18.12.2020 г.
Ответницата С. Д. Г. (сега въззиваема) е оспорила предявения иск и е
искала от съда да го отхвърли. Твърдяла е, че сумата от 8000 лв. не е заем,
който й е бил предоставен, а представлява връщане на дадени от нея парични
суми на ищеца в продължение на няколко години.
Районният съд е отхвърлил иска, като е приел, че ищецът не е доказал
по несъмнен начин, че между страните по делото е възникнала твърдяната
облигационна връзка по договор за заем за 8000 лв. Доказал е единствено
предаването на тази сума, което не било спорно между страните, но не и
основанието за предаване на сумата. Предаването на сумата било само част от
фактическия състав на договора за заем, но и на други договори, както и без
основание. Приел е, че е без значение обстоятелството дали ответницата е
доказала възраженията си, че сумата представлява издължаване от страна на
ищеца на преди давани от нея заеми в продължение на две години.
Решението е правилно.
От фактическа страна по делото е установено, че на 12.12.2018 г.
ищецът е превел от банковата си сметка в „Райфайзен банк“ АД по сметка на
ответницата сума в размер на 8000 лв. Този факт не е спорен между страните.
Пред първоинстанционния съд е разпитан като свидетел Д.В.Г., от чиито
показания се установяват ирелевантни факти, а в частта в която твърди, че
парите са дадени на ответницата, за да си свърши някаква работа, са
недопустими, защото чрез тях ищецът се домогва да докаже, че парите са
дадени в заем. Договорът за заем е неформален, но писмената форма е нужна
за доказване, когато става дума за договор на стойност по-голяма от 5 000 лв.
– чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Други доказателства по делото няма с изключение на
представеното удостоверение за трудово възнаграждение на ищеца, от което
не може да се направи извод за основанието, поради което той е превел
сумата от 8000 лв. на ответницата.
При така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно чл.240 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в
2
собственост на заемателя пари или други движими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. Получаването на заетата сума е елемент от фактическия състав на
договора, но, за да се докаже наличие на такъв договор и да се търсят
целените с него правни последици, е необходимо и доказването на изявление
на получателя, че получава сумата със задължение да я върне (Р-283-2013, ІV
г.о.). Това е така, защото не може да се приеме, че всяко плащане на суми от
едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях.
Правните субекти си предават пари на различни основания. Може
предаването да е свързано с погасяването на предходен дълг; да е изпълнение
на задължение по сключен друг неформален договор и пр. Затова при наличие
на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на
предаване на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните
сключват договор за заем (Р-37-1969, ОСГК; Р-390-2010, ІV г.о.; Р-283-2013,
ІV г.о.).
Както бе посочено по-горе, договорът за заем за потребление е реален
договор, който се счита за сключен, когато въз основа на постигнато между
страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем
парична сума или заместими вещи, като се задължи да върне заетата сума или
вещи от същия вид, количество и качество. В производство по иск с правно
основание чл.240, ал.1 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се
твърди, че произтича от заемен договор, каквото е настоящото, в
доказателствената тежест на ищеца е да установи както обстоятелството, че е
дал заемни средства, така и обстоятелството, че тези средства са предадени
въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не
освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата
може да е предадена на друго основание (Р-192-2014, ІІІ г.о.). Затова
въззивникът неправилно счита, че с установяване на факта да превеждане на
сумата трябва да се счита, че е сключен договор за заем, както и неправилно
прехвърля доказателствената тежест на ответницата. Вярно е, че при
оспорване на иска ответникът установява възраженията си, че средствата са
дадени на друго основание, но в този случай ищецът не е освободен от
задължението да установи източника, от който произтича задължението с
допустимите от закона доказателствени средства. Ако предаването на сумата
е установено, но липсват други доказателства на какво основание е сторено
то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от договор за
заем (Р-524-2011 г., IVг.о.). Затова няма никакво значение дали ответницата
доказва твърдяното от нея основание за получаване на парите. В тази връзка
нямат значение и показанията на разпитаните по делото свидетели.
По изложените съображения въззивният съд намира, че ищецът не е
доказал твърдението си, че с ответницата е в облигационни правоотношения
по силата на договор за заем, поради което искът му е бил отхвърлен
правилно. Неоснователността му води и до неоснователност на иска за
установяване на мораторното обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД. Поради
3
неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във
връзка. чл. 273 ГПК се дължат разноски на въззиваемата страна по правния
спор за въззивното производство.
Воден от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 445 от 26.05.2022 г., постановено по
гр.д. № 4111/2021 г. на Старозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Н. М. Н. от гр. Х., ***, ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на С.
Д. Г. от гр. С.З., ***, ЕГН **********, сумата от 1000 лв. за направените пред
въззивната инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал.1 ГПК, в месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4