№ 2446
гр. София, 23.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100502581 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Ж.З.И.“ АД срещу решение № 11860 от 27.10.2022 г., постановено по
гр.д. № 63293/2021 г. по описа на СРС, 124 състав, с което е уважен предявеният от В. П. К.
осъдителен иск с правно основание чл. 448 КЗ (при допусната очевидна фактическа грешка
в посочената в диспозитива правна квалификация на иска чл. 405 КЗ, като вярната е
правилно отразена в мотивите на акта) за сумата от 2500 лв., представляваща незаплатено
застрахователно обезщетение за настъпил покрит застрахователен риск по застраховка
„Живот“, ведно със законната лихва от 01.11.2021 г. до окончателното плащане.
Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния
закон и необоснованост, като съдът не е следвало да кредитира заключението на
допуснатата експертиза, доколкото по делото не бил представен положителен ПСР тест на
ищеца. Счита, че по делото не се доказва ищецът действително да е боледувал от Ковид-19,
поради което отказът на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение е бил
основателен. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено, а предявеният иск да
бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемият В. П. К. подава отговор на въззивната жалба, с който излага становище, че
1
същата е неоснователна. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Съобразно твърденията и възраженията на страните, в рамките на първоинстанционното
производство са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че
между страните е възникнало валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Живот“ във връзка с риска Ковид-19, в срока на действие на което е настъпила временна
неработоспособност на ищеца при условията на болничен престой от 12.03.2021 г. до
23.03.2021 г. и при условията на домашно лечение от 23.03.2021 г. до 12.04.2021 г., както и
че ищецът е отправил покана за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на
2500 лв., получена от ответника на 01.06.2021 г. Спорно по делото остава единствено
обстоятелството дали е налице настъпил застрахователен риск по договора, въз основа на
който да е възникнало задължение за ответника да плати претендираното застрахователно
обезщетение.
Облигационното правоотношение между страните е възникнало въз основа на
застрахователна полица по рискова застраховка „Живот“ № *********/05.11.2020 г., с която
ответното дружество е приело да застрахова живота и здравето на ищеца за срок от шест
месеца при настъпил застрахователен риск смърт или временна неработоспособност при
установяване на инфекция с Ковид-19. В полицата е посочено, че специално условие на
застраховката е доказването на връзката с Ковид-19 да се извърши с всички съпътстващи
заболяването документи, издадени от медицинските заведения, като неразделна част от тях
следва да е положителен резултат за наличие на Ковид-19. Противно на доводите във
въззивната жалба, в специалните условия на застраховката не се съдържа изрично изискване
доказването на инфекцията с Ковид-19 да се осъществява единствено с положителен
резултат от ПСР тест, като от съдържанието на договора е видно, че е достатъчно
представяне на цялата медицинска документация, издадена от лечебното заведение, сред
която следва да се намира и положителен тест за заболяването, без да се посочва от какъв
вид следва да е изследането.
По делото е представена епикриза, издадена на В. П. К. при изписването му от МБАЛББ
„Света София“ ЕАД на 23.03.2021 г., в която е посочено, че същият е лекуван от двустранна
2
интерстициална пневмония, причинена от Ковид-19, като изследванията на лицето са отчели
отрицателен резултат от ПСР тест от носоглътката, но положителен резултат от бърз тест за
антитела, извършен на 13.03.2021 г. В приетото по делото неоспорено заключение на СМЕ е
изяснено, че за поставяне на диагноза коронавирусна инфекция се използват различни
видове тестове, откриващи самия вирус (ПСР тест) или изработените от тялото срещу вируса
антитела (серологични кръвни тестове), като откриването на едновременно наличие на
антитела от клас IgM и IgG (какъвто е случаят с ищеца) означава скорошна инфекция (в
рамките на 1-2 седмици). Според вещото лице, от медицинска гледна точка направеният
серологичен тест за откриване на специфични антитела към вируса, причинител на Ковид-
19, и положителният резултат от него за антитела от клас IgM и IgG са сигурно
доказателство, че В. П. К. е боледувал от Ковид-19 по време на престоя си в болницата, като
в подкрепа на този извод е и резултатът от количествения тест за антитела от клас IgG към
SARS-CoV2 (причинител на Ковид-19), направен месец след изписването от болницата
(22.04.2021 г.), който е позитивен, с високо ниво на специфичните антитела в организма на
ищеца. В допълнение експертът посочва, че наличието на Ковид-19 инфекция при В. К. е
потвърдено от клиничната находка, рентгеновото и КТ изследвания, като назначеното му
болнично и извънболнично лечение съответства на възприетите правила за лечение на
Ковид-19 съгласно медицинските стандарти и добрата медицинска практика, а заболяването
му се е развило по известен и характерен за коронавирусната инфекция клиничен тип.
От изложеното е видно, че специалното условие на сключената от ищеца застраховка при
ответното дружество е било спазено – наличието на заболяването Ковид-19 е доказано с
цялата медицинска документация, издадена от лечебното заведение, както и с положителен
тест за Ковид-19 – серологичен тест за наличие на антитела срещу вируса в кръвта на
застрахованото лице. Във връзка с възраженията на ответника следва да се отбележи, че
наличието на отрицателен ПСР тест не означава липса на коронавирусна инфекция – в
открито съдебно заседание вещото лице по приетата СМЕ изяснява, че към момента на
взимане на пробата за ПСР теста на ищеца вирусът вече не е бил в носоглътката, а по-
надолу в белия дроб. Същият допълва, че това обяснява отрицателния резултат от
изследването, но последният не води до отричане на диагнозата Ковид-19, която е била
доказана от всички останали изследвания (томография, антигенен тест), от физикалната
находка, от клиничното наблюдение и преглед, както и от факта, че заболяването се е
повлияло именно от проведеното за коронавирусна инфекция лечение.
Следователно, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал и при липса на
проведено насрещно доказване от ответника, по делото несъмнено се установява, че в
периода на действие на застрахователния договор между страните е настъпил
застрахователен риск – болнично и домашно лечение при поставена диагноза заболяване от
Ковид-19, поради което е налице основание за заплащане на застрахователно обезщетение в
претендирания размер и предявеният иск следва да бъде уважен изцяло. Предвид
идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
3
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемия направените във въззивното производство разноски в размер на
700 лв., възнаграждение за един адвокат.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 11860 от 27.10.2022 г., постановено по гр.д. № 63293/2021 г.
по описа на СРС, 124 състав.
ОСЪЖДА „Ж.З.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
*******, да заплати на В. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******“, бл.
*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 700 лв., разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4