Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……
град
София, …..12.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти декември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя
гр.д. № 7210/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 49820/25.02.2019
г., постановено по гр. д. № 64039/2018 г. на СРС, 128 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.С.И. установителни искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 479.58 лв., представляваща
стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от
01.02.2015 г. до 30.04.2017 г. за абонатен № 043387, ведно със законната лихва
от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
- 26.03.2018 г. до окончателното плащане на дължимото, както и 47.99 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до
06.03.2018 г., за които суми по гр. д. № 19815/2018 г. на СРС, 128 състав е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 02.04.2018 г. С решението са
отхвърлени претенциите на ищеца, за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер на иска за главница от 1113.76 лв. и за периода от 01.07.2014
г. до 31.01.2015 г. както и за разликата до пълния предявен размер на иска за
обезщетение за забава от 135.08 лв. Отхвърлени са и претенцията на дружеството
за дялово разпределение на имот с абонатен № 043387, както следва: главница от
54.91 лв. за периода от м.07.2014 г. до м.04,2017 г. и 10.71 лв. обезщетение за
забава за периода от 16.09.2015 г. до 06.03.2018 г. С решението си съдът е
разпределил и разноските в заповедното и исковото производство. Решението е
постановено при участие на „Т.С.” ЕООД – трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението се
обжалва от двете страни по делото.
Въззивникът - ищец,
"Т.С." ЕАД атакува първоинстанционното решение в частта, с която са
отхвърлени исковете за главница за разликата над уважения размер - до пълния
предявен размер, в частта за дяловото разпределение, както и в частта за
разноските. Ищецът твърди, че претендира и сума по фактура с № ********** от
31.07.2015г. за топлинна енергия за отоплителен сезон м. 05.2014г. – м.
04.2015г., като сумата по фактура е в размер на 332.20 лева. Заявява, че същата
е издадена след приключване на отоплителния сезон 2014-2015г. въз основа на
извършените отчети и издадената изравнителна сметка от ФДР. Посочва още, че заявлението
по реда на чл. 410 ГПК е входирано на 26.03.2018г., което е преди настъпване на
счетоводния падеж на претендираната сума
по фактурата от 31.07.2015г. и счита, че не са налице предпоставките за
прилагане на института на погасителната давност. Излага съображения, че част от
претендираната сума, представляваща стойността на услугата „дялово
разпределение“ е дължима по издадени фактури на „Т.С.“ ЕАД във връзка с
потреблението на топлинната енергия от клиента през процесния период. Върху
сумата за услуга „дялово разпределение“ е начислена лихва до датата на
изготвяне на извлечението от сметки.
Въззивникът – ответник А.И.
поддържа довод, че не е ползвател на топлоснабдения имот, макар и да е
собственик на ½ идеална част от същия за процесния период. Оспорва да се
намира в облигационни отношения с топлинното дружество. Заявява, че за
доставената топлинна енергия на топлоснабдения имот, следва да отговаря
титулярът на вещното право на ползване, като негово е задължението за заплащане
на топлинна енергия. Посочва, че редица подзаконови нормативни актове, свързани
с отчитането на задълженията на потребителите за използвана топлинна енергия,
противоречат на ЗЗП. Сочи, че задължителен метереологичен контрол на
измервателните уреди, следва да се извършва на всеки две години, като този срок
не е спазен за процесния период и измерването е извършено в противоречие на
закона и вътрешните правила на топлинното дружество. Ето защо, ответникът
претендира отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната от него част и отхвърляне
на предявените искове, както и присъждане на разноските.
По жалбите няма
постъпили писмени отговори от съответната насрещна страна в законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК. В съдебно заседание въззивникът-ищец заявява
становище за неоснователност на жалбата на ответника.
От страна на
третото лице-помагач не са подадени отговори на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК.
С разпореждане № 38518 от 04.12.2019г
г. съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирал, че не са заявени доказателствени искания от страните във
въззивната инстанция.
Софийският градски съд, като взе
предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства в рамките на въззивните жалби по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
приема за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в срок
и от легитимирани страни, поради което са процесуално допустими и следва да
бъдат разгледани по същество.
Според чл. 269 изр. 1 ГПК съдът
прави служебна проверка, като при настоящата се констатира решението на
първоинстанционния съд да е валидно и допустимо в обжалваната част. По
останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата – изр. 2 на
цитираната правна норма, при което настоящият съдебен състав намира следното:
За да уважи частично предявените
установителни искове, районният съд е приел, че ответникът като собственик на
½ идеална част от процесния имот имота има качеството „потребители на
енергия или природен газ за битови нужди“ по смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.),
поради което между страните по спора е било налице облигационно правоотношение
по силата на сключен договор за продажба на топлинна енергия при общи условия
съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Прието е, че ответникът, като собственик на имот в
сграда - етажна собственост, макар и да не е ползвал лично доставената топлинна
енергия, остава клиент на топлопреносното предприятие, при липсата на
изключенията, визирани в ТР № 2/2017 г. на ОСГКВКС. Съдът е кредитирал заключенията
на двете експертизи, като е приел, че през исковия период ищцовото дружество е
доставило за имота на ответника топлинна енергия на стойност 1113.76 лв. Съдът
е кредитирал заключението на приетата по делото СТЕ, съгласно което е
установено, че общият топломер в абонатната станция в сградата, където се
намира имота на ответника, е преминал метрологичен контрол, което дава
основание да се приемат за достоверни снетите от него данни за потреблението на
топлоенергия. Прието е още, че макар и метрологичната проверка през 2017 г. да
е закъсняла с 2 месеца, от това не следва извод, че през периода от 13.11.2016
г. до 12.01.2017 г. не е правилно измерена топлинната енергия, премилана през
абонатната станция, доколкото при контрола от 12.01.2017 г. не са установени
отклонения от изискванията за точно измерване на СТИ. Съдът е приел, че задължението
на ответника за главница за периода от м.07.2014 г. до м.01.2015 г. вкл. в размер
на 209.25 лв., е погасено по давност. От
останалите задължения, ответникът отговаря солидарно с бившата си съпруга за
периода м.02.2015 г. - м.03.2015 г. и разделно - до ½ за периода от м.04.2015 г. до м.04.2017 г. Прието
е, че ответникът дължи за периода м.02.2015 г. - м.03.2015 г. сума за доставена
топлинна енергия в размер на 54.65 лв., а за останалия период - 424.93 лв. Относно
акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съдът е приел, че се явява доказан за
периода 16.09.2015 г. - 06.03.2018 г. в размер на 47.99 лв., приел е че следва
да се присъди и законната лихва върху главницата, считано от датата на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предявено срещу ответника -
26.03.2018 г. до окончателното й изплащане. Съдът е отхвърлил претендираните
суми за дялово разпределение, а именно: главница от 54.91 лв. за периода от
м.07.2014 г. до м.04.2017 г. и 10.71 лв. обезщетение за забава за периода от
16.09.2015 г. до 06.03.2018 г., с мотиви, че ищцовото дружество не е анажирал
доказателства за активната си материална легитимация по иска, а именно за
основанието, на което му се дължи възнаграждение на него за извършена от трето
лице услуга.
Настоящият съдебен състав приема, че следва да се
произнесе първо по въззивната жалба на ответника, тъй като заявените с нея
възражения са свързани с твърдението за недължимост изцяло на процесните
вземания.
По въззивната жалба на ответника -
Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Настоящия съдебен състав намира за
неоснователно наведеното от ответната страна възражение за недължимост на
процесните вземания, доколкото същият е собственик на ½ идеална част от
топлоснабдения имот. От представения пред районния съд нотариален акт № 164 том
II, рег.№ 11242, нот. дело № 340/2011 г., съставен от нотариус Р.Д., рег.№ 274
от РНК, се установява, че ответникът е придобил процесния имот на 28.04.2011 г.
чрез покупко-продажба. С окончателно решение № ІІІ- 80-108/02.04.2015 г.,
постановено по гр.д.№ 68064/2014 г. по описа на СРС, 80 състав, имотът е
предоставен за ползване на бившата съпруга на ответника - С.Х.-И.. Към момента
на придобиване на процесния имот от ответника И. - на 28.04.2011 г., той е бил
в брак със С.Х.-И.. С оглед на това и на отразеното в решението по развода,
жилището е станало съпружеска имуществена общност, прекратена с развода от 02.04.2015
г. До този момент бившите съпрузи Илиеви са били солидарно отговорни пред ищеца
за възникналите задължения за доставена топлинна енергия - по арг. от чл.32,
ал.2 от СК. След прекратяване на брака от 02.04.2015 г., всеки от бившите
съпрузи Илиеви отговаря за задълженията, свързани с имота съответно на дела си
в него по ½ ид.ч. Първостепенният съд правилно е приел, че макар и
ответникът, като собственик на имота, макар и да не е ползвал лично доставената
топлинна енергия, остава клиент на топлопреносното предприятие, при липса на
изключенията, визирани в ТР№ 2/2017г. на ОСГКВКС. Обстоятелството, че имотът се
ползва от трето за спора лице, не
освобождава ответника от задълженията му към топлинното дружество, а единствено
му дава възможност да предяви претенции спрямо обитателя по пътя на
неоснователното обогатяване. Настоящия съдебен състав намира, че районният съд
правилно е приел, че ответникът отговаря солидарно с бившата си съпруга за
периода м.02.2015 г. - м.03.2015 г. и разделно - до ½ за периода от м.04.2015 г. до м.04.2017 г.
Неоснователно е и оплакването с
жалбата за негодност на средството за измерване в абонатната станция. Съгласно
констатациите на вещото лице по СТЕ, топломерът е преминавал периодични
метрологични проверки, обхващащи и исковия период, като заключенията са, че
съответства на одобрения тип. Обстоятелството, че макар и метрологичната
проверка през 2017 г. да е закъсняла с 2 месеца, от това не води до извод, че
СИ са негодно да измерва количеството реално доставена ТЕ в сградата, защото
такъв извод се опровергава от заключението на компетентния орган, извършващ
проверката, и сочещо, че СИ съответства на одобрения тип, т.е. е годно да
измерва правилно количеството ТЕ. При контрола от 12.01.2017 г. не са
установени отклонения от изискванията за точно измерване на СТИ.
По въззивната жалба на ищеца-
Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Ответникът своевременно е релевирал
по делото - с депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за
изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца за главница и лихви и същото
е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на погасителната
давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за периода от
м.07.2014 г. до м.01.2015 г. вкл. в размер на 209.25 лв., са погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.
д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че вземанията на топлоснабдителните
дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, поради
което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. 3адълженията на потребителите
на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер.
С разпоредбата на чл.114 ЗЗД,
уреждаща давността ясно е определен началният момент, от който давността
започва да тече и това е денят, в който вземането е станало изискуемо. В
случая, с оглед отразеното в приетите като писмени доказателства общи условия /
чл.33, ал.1 и 2 от ОУ/, следва да се приеме, че падежът на задължението
настъпва след публикуването му на интернет страницата на ищцовото дружество.
Пред първостепенния съд не се представени доказателства за момента на
настъпване на това условие, поради което същият правилно е приел, че
публикацията е извършена в деня на издаване на всяка една от фактурите. С оглед
на това и предвид определените в чл.33, ал.1 и 2 от ОУ на ищеца срокове за
плащане, с подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК на 26.03.2018 г. е прекъсната давността на всички задължения на
ответницата за исковия период преди м.февруари 2015 г., който е с падеж на
плащане 31.03.2015 г. Противно на поддържаното от ищцовото дружество във
въззивната му жалба, издаването на общата фактура и изравнителната сметка не
установява нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а
съставлява способ за определяне окончателния размер на консумираната топлинна
енергия. Ето защо се налага извода, че периодът на потребление на топлинна
енергия, за който фактурата е издадена: м.07.2014 г. до м.01.2015 г., е покрит
от изтеклата погасителна давност.
По възражението за дялово разпределение
и за лихва за забавата му:
По делото не се спори, а и се
установява от приетите решение на ОС на ЕС, договор от 2012 г., че за процесния
период разпределението на дяловото разпределение на енергията в сградата е
извършено от третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД. При така установеното съдът
приема, че правото да получи възнаграждение за това разпределение принадлежи на
третото лице -помагач. По делото не е установено ищецът да е придобил това
вземане по предвидени от закона способи, поради което и съдът приема че иск за
плащане на възнаграждение за дялово разпределение на енергията и за обезщетение
за забава на плащането му е неоснователен. С оглед гореизложеното решението на
СРС в частта, в която е отхвърлил иска за главница от 54.91 лв. за периода от
м.07.2014 г. до м.04.2017 г. и 10.71 лв. обезщетение за забава за периода от
16.09.2015 г. до 06.03.2018 г.,. следва да се потвърди.
Доколкото изводите на настоящия
въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивните жалби са
неоснователни, а решението следва да се потвърди като правилно и постановено в
съответствие с приложимия материален и процесуален закон.
В резултат от изводите, до които
въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди и в частта за разноските. Доколкото въззивните жалби са неоснователни,
то разноските за държавни такси, внесени от всеки от въззивниците, следва да
останат за сметка на страната, която ги е направила.
Предвид размера на обжалваемия
интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 год.,
ДВ, бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49820/25.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 64039/2018 г. на СРС, 128 състав.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК ******* като трето лице-помагач
на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.