Р Е Ш Е Н И Е
Номeр
VІ – 10 8 януари 2021 година гр.Бургас
Бургаският
окръжен съд, шести въззивен граждански състав, на десети декември две хиляди и двадесета
година в открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА
УЗУНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.
ЙОРДАНКА МАЙСКА
при секретаря Тодорка Стоянова разгледа
докладваното от съдия Евтимова въззивно гражданско дело № 2676/2020г. по описа на Окръжен съд - Бургас. За
да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет
на въззивна проверка е решение № 260265/24.09.2020г., постановено от Районен
съд- Бургас по гр.д. № 1372/2016г. С
това решение съдът е осъдил Военно формирование 32890- Бургас
да заплати на И.Т.А., ЕГН: **********
следните суми:
14 572,21 лева - неизплатено трудово възнаграждение за
положен в периода от 01.03.2003г. – 31.01.2015г. извънреден труд от 4 516
часа, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност
служебно време вследствие на неизползваните почивки за носене на дежурства,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.03.2016г. до окончателното
плащане;
1 633,66 лева – обезщетение за забавено плащане за
периода от 04.02.2015г. до 12.03.2016г. и
723,33 лева – разноски по делото.
Подадена
е въззивна жалба от Военно формирование ***- Бургас против
решение № 260265/ 24.09.2020г. В жалбата
въззивникът твърди, че решението в тази част е неправилно и немотивирано,
защото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В
подкрепа на оплакванията си въззивникът излага подробни доводи и цитира съдебна
практика. Иска от съда да отмени решението и да постанови друго, с което да
отхвърли исковете на А.. В съдебно заседание въззивникът се представлява от
юрисконсулт Пламен Николов, който поддържа оспорването без да сочи
доказателства, прави искане за присъждане на съдебни разноски и представя
писмена защита.
Ответната
страна – И.Т.А. не представя писмен отговор. В съдебно заседание А. се
представлява от адвокат Пушева от БАК, която пледира за отхвърляне на жалбата и
за присъждане на съдебни разноски.
Като
взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства,
Бургаският окръжен съд намира за установено следното:
ФАКТИ:
На
18.09.2000г. И.Т.А. постъпва на кадрова военна служба във военно формирование
***– Бургас на длъжност „***“ в Електромеханична бойна част на базов миночистач
със звание „матрос“ за срок от три години. Срокът на договора е продължаван с
допълнителни споразумения.
Със
заповед № ЛС-01-3/29.01.2015г., издадена от командира на Военно формирование
***– Бургас е прекратен договора за военна служба на А. и същият е освободен от
длъжност и от военна служба. Със заповед № ЛС-01-4/03.02.2015г., издадена от
командира на Военно формирование ***– Бургас А. е отчислен от списъчния състав
на военното формирование.
На
12.03.2016г. А. предявява искова молба против Военно формирование ***– Бургас
за заплащане на следните суми: 14 572,21
лева - неизплатено трудово възнаграждение за положен в периода от 01.03.2003г.
– 31.01.2015г. извънреден труд от 4 516 часа, представляващ фактически
отработеното над месечната продължителност служебно време вследствие на
неизползваните почивки за носене на дежурства, ведно със законната лихва върху
нея, считано от 12.03.2016г. до окончателното плащане и 1 633,66 лева – обезщетение за забавено плащане за периода от
04.02.2015г. до 12.03.2016г. В исковата молба А. твърди, че поделенията, в
които е служил, нямат самостоятелен военнопощенски номер и банкова сметка, а са
подчинени и влизат в състава на военно формирование ***– Бургас. Твърди също,
че по време на кадровата военна служба не му е разрешено да ползва 564,5 дни
почивки за носени дежурства, които се равняват на 4 516 часа извънреден труд.
В
отговора на исковата молба Военно формирование ***– Бургас оспорва претенциите по
основание и размер. Твърди, че за да е налице извънреден труд, е необходимо
часовете да се отработени над съответната месечна и дневна продължителност на
служебното време. Подчертава, че за всяко 24-часово дежурство се полагат 8 часа
компенсация, които не представляват извънреден труд. Заявява, че дори да е
отработено служебно време над законоустановеното, то е заплатено по реда на
чл.204, ал.4, вр. чл.226, ал.1 от ЗОВСРБ (отм.). Твърди също, че сега действащият
ЗОВСРБ не допуска максимална продължителност на дежурството над 24 часа, поради
което не е налице превишаване на продължителността на служебното време. На
основание чл.111, б. „а“ от ЗЗД прави възражение за погасяване по давност на
вземането за извънреден труд, възникнало преди 12.03.2013г., както и на
съответната мораторна лихва върху главницата.
За
установяване на релевантните за спорното правоотношение юридически факти, по
делото са представени писмени доказателства, представляващи част от кадровото
досие на А. и е приета съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на
вещото лице в периода от 01.03.2003г. до 31.01.2015г. А. е положил 4 516 часа извънреден
труд, за които дължимото обезщетение е в размер на 14 572,21 лева. Районният
съд е анализирал събраните по делото доказателства и приложимата нормативна
уредба, отхвърлил е възражението за давност и е формирал извод за основателност
на претенцията за заплащане на извънреден труд в размер на 14572,21 лева за
периода от 01.03.2003г. до 31.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 12.03.2016г. до окончателното плащане, както и за
основателност на претенцията за обезщетение за забавено плащане за периода от
04.02.2015г. до 12.03.2016г. в размер на 1 633,66 лева.
ПРАВНИ
ИЗВОДИ:
Жалбата
е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК. Изхожда от надлежна
страна и е насочена срещу решение, което поражда неблагоприятни правни
последици за жалбоподателя. Поради това, жалбата е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Предметният
обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК.
Според правилото на цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е
и е разбираемо.
Решението
е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената защита и
при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
Решение
№ 260265/24.09.2020г. е правилно. Този извод се налага по следните съображения:
Съгласно
разпоредбите на чл.203, ал.1, ал.2 и ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените
сили на Република България (отм.) седмичната продължителност на служебното
време на кадровите военнослужещи е 40 часа. Общата продължителност на
служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не може да надвишава с
повече от една втора максималната продължителност на работното време,
установена с трудовото законодателство. Когато тази продължителност е
надвишена, на кадровия военнослежущ се заплаща възнаграждение за извънреден
труд в размер, определен от Министерския съвет.
Според
чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.16/26.02.2010г.
нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Общата продължителност
на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече
от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. В
случаите, в които общата продължителност на служебното време е превишена, на
военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.3 за
изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време.
Нормативната
уредба на удълженото работно време се съдържа в чл.136а от Кодекса на труда.
Според ал.4 и ал.5 от цитираната правна норма удължаването на работното време
се компенсира от работодателя чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца
за всеки удължен работен ден. Когато работодателят не компенсира удължаването
на работното време в посочения срок, работникът или служителят има право сам да
определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време
чрез съответното му намаляване, като уведоми за това работодателя писмено поне
две седмици предварително. При прекратяване на трудовото правоотношение преди
компенсирането на труда по ал.4, разликата до нормалния работен ден се заплаща
като извънреден труд.
В
раздел ІІІ от Правилника за кадровата военна служба (отм.) е уредено полагането
и заплащането на извънредния труд. Понятието извънреден труд е дефинирано като
труд, с който се превишава продължителността на служебното време, определена в
чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ и който е положен над определената месечна
продължителност за служебното време, определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС
(отм.)
Анализът
на цитираните правни норми и на установените по делото факти обосновава извод,
че макар да е формулирано като претенция за заплащане на извънреден труд, искането
на А. всъщност е за заплащане на положения от него труд при превишаване на
нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на
служебното време за месеца – чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 от
ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5 от
ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ дадените от А. дежурства от 24 часа надвишават
максимално допустимата удължена продължителност на работното време и не могат
да се квалифицират като извънреден труд. Така е, защото според нормата на
чл.158, ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се превишава
продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ
(отм.), т.е. трудът над общата продължителност или над т.нар. „удължена“ продължителност
на служебното време. В конкретния случай даваните от А. дежурства от 24 часа са
в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца -
чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ.
Тези дежурства са полагани по график, утвърден от работодателя и неизпълнено от
последния задължение да осигури почивка след тях или да компенсира
военнослужещия с намалено работно време. Според чл.152, ал.4 от ПКВС (отм.)
трудът, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност
на служебното време, какъвто е трудът при дежурства от 24 часа, се компенсира с
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за месеца. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.052010г.,
постановено по гр.д. № 282/2009г., ІV ГО на ВКС.
Според
чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.98/2016г., продължителността
на служебното време над нормалната, се компенсира с намаляване на същото при
условия и по ред, определени с акт на министъра на отбраната по ал.8. Към
момента на прекратяване на служебното правоотношение на А. обаче, е в сила редакцията
на ЗОВСРБ, обн. в ДВ, бр.16/2010г. и такова правило не съществува. В този
смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.05.2010г., постановено
по гр.д. № 282/2009г., IV ГО на ВКС, решение № 439/01.07.2010г., постановено по
гр. д. № 1733/2009г., III ГО и решение № 127/18.05.2011г., постановено по гр.
д. № 1123/2010г., III ГО. Според цитираните решения в отменения ЗОВСРБ и в сега
действащия ЗОВСРБ съществува непълнота, която може да се преодолее чрез приложение
на чл.136а, ал.5 от КТ и превишеното служебното време да се заплаща „като
извънреден труд”. До 12.05.2009г. превишаването на служебното време над
установеното, но в рамките на максимално допустимото, се компенсира с почивка,
а при невъзможност за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд
към датата на прекратяване на правоотношението. Изложеното дотук обосновава
извод, че в конкретния случай не се касае за същински извънреден труд по
смисъла на специалния закон, а за приравнен на него труд, който се възмездява „като
извънреден“ при прекратяване на правоотношението - чл.136а, ал. 5 КТ.
Изводът
на Районния съд за неоснователност на възражението за давност, е правилен и
обоснован. Според чл.111, б. „а“ от ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга
давност. В конкретния случай вземанията, за които е приложен института на
погасителната давност представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и
изискуеми вземания по чл.136а, ал.5 от КТ. Въпросът от кой момент започва
течението на 3-годишния срок от чл.111, б. „а“ от ЗЗД в хипотезата на чл.136а,
ал.5 от КТ не е решен еднозначно в практиката на Върховен касационен съд. Съгласно
чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване на
задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на
служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същия
се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на
съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно
време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение
правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в
удълженото работно време като извънреден. Това право, според настоящия съдебен
състав се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от
датата на прекратяване на правоотношението. Законът за отбраната и въоръжените
сили на Република България (отм.) и Правилника за кадровата военна служба
(отм.) не предвиждат възможност компенсирането на удълженото работно време с почивка
или с намалено работно време да се извърши едностранно от военнослужещия без
разрешение на съответния ръководител. Поради това, и нормата на чл.136а, ал.4
от Кодекса на труда не може да намери приложение. Аргумент в подкрепа на този
извод представляват разпоредбите на чл.151, ал.3 и чл.151, ал.4 от ПКВС (отм.),
които създават задължение за работодателя да осигури на кадровите военнослужещи
почивка за хранене с продължителност не по-малка от половин час, която не се
включва в общата продължителност на служебното време. Организацията,
разпределението и отчитането на служебното време се определят със заповед на
командирите (началниците), които имат право да издават писмени заповеди, като
работният ден може да бъде разделен на две или три части. Основен принцип в
правото е, че едно право не може да бъде погасено по давност, ако не е могло да
бъде упражнено или защитено по съдебен ред. В конкретния случай правото на
парична компенсация за труда, положен извън нормално удълженото време, не може
да бъде упражнено преди да се прекрати служебното правоотношение. Създава се фактическо
положение, при което от една страна работодателят може да бездейства и да не
осигури ползването на почивка от военнослужещия, а от друга – военнослужещият
не може да упражни едностранно правото си на компенсация и да определи дните, в
които ще почива или ще работи при намалено работно време. Поради това,
настоящият съдебен състав приема, че правото на компенсация с почивка, респ.
правото на обезщетение за труда, положен над законоустановеното удължено
работно време, става изискуемо от датата на прекратяване на служебното
правоотношение и се погасява с изтичането на тригодишна давност, считано от
тази дата. Обратното на това разбиране означава да се признае, че правото на
почивка е погасено по давност още по време на служебното правоотношение при
липса на възражение от насрещната страна. Погасителната давност е институт,
който не се прилага служебно, а по възражение на една от страните. В конкретния
случай възражението за погасителна давност е направено едва с отговора на
исковата молба, което изключва възможността правото на компенсация да бъде
погасено по давност по време на служебното правоотношение. Този факт изключва приложението
на давността и по отношение на трансформираното право на обезщетение за положен
труд над нормално удълженото работно време, тъй като за преобразуваното право
започва да тече нова давност. По изложените съображения, изводът на Районния
съд, че давността по чл.111, б. „а“ от ЗЗД започва да тече от прекратяването на
служебното правоотношение е правилен и обоснован.
От
заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че в периода
от 01.03.2003г. до 31.01.2015г. И.А. е положил 4 516 часа труд над нормално
установената удължена продължителност на работното време. Изчислено съобразно
нормативно утвърдената ставка за извънреден труд, възнаграждението за тези 4
516 часа възлиза на 14 572,21 лева. Това е размерът на обезщетението,
който Военно формирование ***– Бургас дължи на А. за неупражненото от него
право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в
право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение. Изчислена
върху тази основа, мораторната лихва върху вземането за периода от 01.03.2003г.
до 31.01.2015г. възлиза на 14 572,21 лева. По изложените съображения,
решението, с което тази сума е присъдена на ищеца, е правилно и трябва да се
потвърди. Решението е правилно и в частта, в която е присъдена мораторна лихва
в размер на 1 633,66 лева.
Неоснователно
е възражението на Военното формирование за погасяване по давност на вземането
за извънреден труд, възникнало преди 12.03.2013г., както и на съответната
мораторна лихва върху главницата. Както
се посочи в мотивите на настоящото решение, давността за вземането на А.
започва да тече от датата на прекратяване на служебното му правоотношение.
Неоснователно
е и позоваването на заповед № ОХ-313/08.05.2001г., издадена от министъра на
отбраната. Действително в т.5 от заповедта, издателят й задължава адресатите да
организират работното време на кадровите военнослужещи така, че общата му
продължителност при нормална и увеличена продължителност и носене на дежурства
да се отчита сумарно на месец в съответствие с чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) В
т.6 от тази заповед обаче са предвидени изключенията от това правило и те са
следните: при невъзможност за изпълнение по обективни причини като некомплектованост
по щат с кадрови военнослужещи, и/или заболяване, и/или ползване на полагаем
годишен отпуск от повече от 25 % от
кадровия състав, участие в планови мероприятия, свързани с бойната подготовка извън постоянното месторазположение на
поделението и други мероприятия, свързани с ангажирането на повече от 50 на сто
от личния състав на поделението, се допуска отчитане на извънреден труд. Към
делото са представени заповед № 120/20.02.2006г., издадена от командира на ВМБ
- Бургас и заповед № 665/25.08.2006г., издадена от командира на Поделение 32890
– Бургас, с които е определен редът за отчитане на извънредния труд,
включително и в случаите на полагащи се компенсации с почивки. По делото обаче
няма данни тези заповеди да са изпълнени и трудът на А. да е компенсиран с
почивка или възмезден със заплащане като извънреден. Няма и доказателства, от
които да се заключи, че заповедите са действително изпълнени и трудът на А. е
компенсиран или възмезден. Приложените по делото справки са обобщени и не дават
яснота при каква хипотеза е отчетен извънредния труд – тази по чл.203, ал.3 от
ЗОВСРБ или тази по т.6 от заповед № ОХ-313/08.05.2001г., издадена от министъра
на отбраната. Според твърденията в отговора на исковата молба, извънредният
труд е отчитан в хипотезата на чл.204, ал.4 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.226, ал.1
от ЗОВСРБ (отм.), но не и в хипотезата на т.6 от заповед № ОХ-313/08.05.2001г.
По изложените съображения, възражението на Военно формирование ***– Бургас е
неоснователно.
Тъй
като изводите на въззивната инстанция съвпадат с тези на решаващия съд,
постановеното от последния решение трябва да се потвърди.
По
делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса.
Като
се съобрази с разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.2, вр. с чл.81 от ГПК и с изхода
на спора пред настоящата инстанция, съдът намира трябва да присъди в полза на
въззиваемата страна извършените от нея разходи за водене на делото пред Окръжен
съд – Бургас в размер на 1 200 лева.
Мотивиран
от гореизложеното, Бургаският окръжен съд, VІ въззивен състав:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260265/24.09.2020г., постановено по гр.д. № 1372/2016г. по описа на Районен
съд – Бургас.
ОСЪЖДА
Военно формирование ***– Бургас да заплати на И.Т.А., ЕГН: **********
съдебно-деловодни разноски в размер на 1200 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.