Разпореждане по дело №69/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството пред Благоевградския окръжен съд е образувано по въззивна жалба на С. К. М. от С. чрез защитника му- адв.М. против постановената на 07.10.14г. присъда по НЧХД № 534/14г. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и неправилност на присъдата, поради противоречие със събрания доказателствен материал и като постановена в нарушение на материалния и процесуален закони, в който смисъл се иска отмяната й и постановяване на нова, по силата на която жалбодателя бъде оправдан, а гражданският иск- отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.

В с.з. жалбодателят М. се явява лично, като поддържа жалбата, дава обяснения по делото, като не признава вината си, заявява, че не е употребил спрямо тъжителя обидния израз „мошеници”, а в съдебната зала пред Б. се е обърнал към свидетелите, водени от обвинението, че са пияници, обиден от поведението им в съдебното заседание на 02.10.13г. по НЧХД № 1572/12г. на Б.. Защитникът му- адв.М. също поддържа жалбата, допълва я със съображения за липса на мотиви към атакуваната присъда, което изтъква като самостоятелно основание за отмяната й, като сочи и че липсват доказателства, че доверителят й е осъществил визираното престъпление, още повече, че житейски неприемливо и нелогично било да се отправя обида към тъжителя в множествено число.

В с.з. пред тази инстанция не се явява въззиваемият С. К., представлява се от повереника си –адв.Д., който оспорва жалбата. По същество повереникът пледира присъдата на Б. да бъде потвърдена като законосъобразна, обоснована и правилна, излага съображения за доказаност на обвинението, за липса на процесуални нарушения, за това, че правилно е уважен, макар и частично гражданския иск и възложени върху жалбодателя, сторените от тъжителя разноски, а също и за това, че наложеното на подсъдимия наказание е справедливо.

Въззивният съд в пределите на правомощията си по чл.314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, при което намери следното:

С атакуваната присъда подсъдимият С. К. М. е признат за виновен, затова че 02.10.2013 година около 15.30 часа, на публично място – в съдебна зала на Районен съд – Благоевград е казал нещо унизително за честта и достойнството на С. К. в негово присъствие, а именно „мошеници”- престъпление по чл. 148, ал.1, т.1, във връзка с чл.146, ал. 1 от НК, за което и прилагайки института на чл.78а НК Б. го е освободил от наказателна отговорност с налагане на административно наказание “глоба” в размер на 1000 /хиляда/ лева. Със същата присъда първостепенният съд е осъдил подсъдимия М. да заплати на ищеца К. сумата в размер на 400 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от деянието, предмет на частната тъжба, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 02.10.2013г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил предявения от тъжителя иск в останалата му част над уважения размер като неоснователен. Признавайки подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение, съдът го е осъдил да заплати на тъжителя сторените от последния разноски, а по сметка на Б. –държавната такса върху уважения размер на иска.

За да постанови този съдебен акт, първостепенният съд е приел за установена следната фактическа обстановка, възприета изцяло и от настоящата инстанция въз основа на събраните по делото доказателства:

Подсъдимият е 55-годишен човек, женен, работещ, с чисто съдебно минало. Той и тъжителят К. са съседи, като от известно време отношенията им са такива на нетърпимост /поради неуредени имуществени отношения/. Считайки се за обиден от К., жалбодателят завел срещу него две дела от частен характер /НЧХД № 1572/12г. и НЧХД № 1573/12г. на Б./. На 02.10.2013г. се провело съдебно заседание по НЧХД № 1572/12г., в което свидетелствали свидетелите и по настоящото дело Д., С., М., В. П. и Р. П.. Съдебното заседание било председателствано от съдия К. И., а протоколчик бил свидетелят по това дело- В. О.. Засегнат от заетата от К. и защитата му позиция по делото, вкл. и от водените от тях свидетели –Д., С., М. и В. П., след приключване на с.з. по цитираното дело /НЧХД № 1572/12г./ още в съдебната зала, М. се обърнал към всички тях /К., адв.Д. и посочените свидетели/ и ги нарекъл „мошеници”. Св.Д., св.В.П. и тъжителят /по настоящото дело/ К. се почувствали обидени и разстроени от тази дума, като още тогава последният заявил, че ще заведе дело за обида срещу М..

Горните обстоятелства се установяват както от показанията на разпитаните по делото /настоящото/ свидетели- Д., М., С., В.П., О. и Р.П., така и от писмените доказателства- последните досежно водените дела между страните. Решаващият съд е обсъдил събрания доказателствен материал, като е дал вяра на показанията на свидетелите Д., М., С. и В. П., че в съдебната зала на Б. на 02.10.2013г. около 15,30ч. подсъдимият М. се е обърнал към тях и към тъжителя К. с думата „мошеници”. При анализа на доказателствата първостепенният съд е обърнал внимание и на показанията на другите двама свидетели /О. и Р.П./, също кредитирайки ги досежно факта, че е имало проведено с.з. п НЧХД № 1572/12г., по което са свидетелствали Д., М., С., В. П. и Р. П., както и че в залата имало и други хора, поради което и поради местоположението си е възможно след приключване на делото те /О. и Р.П./ да не са успели да чуят употребения от под.М. израз. Тъй като се твърди /в тъжбата/, че отправянето на обидната квалификация е станало след края на с.з., то естествено отразяването й да не е станало в протокола от с.з. по НЧХД №1572/12г. Изложената фактология се потвърждава частично и от обясненията на подсъдимия, дадени в с.з. пред настоящия /въззивен/ състав, доколкото същият не отрича, че след с.з. пред Б. е бил афектиран от дадените в това с.з. показания, водени от другата страна /К./ и пред адв.Д. е изразил възмущението си, определяйки ги /свидетелите/ като „пияници”.

Във връзка с възраженията на защитата за процесуални нарушения следва да се отбележи, че атакуваната присъда не страда от липса на мотиви – съдът е изпълнил задължението си по чл.305,ал.2 НПК, посочвайки установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали е постановил акта си и правните съображения за взетото решение. Касае се все пак за неусложнена фактология, както и за едностранни и непротиворечиви доказателства, което не е налагало и обстойно описание на фактите по делото, респ.- подробен анализ на доказателствените материали от страна на решаващия съд. Не е допуснато от първоинстанционния съд соченото от подсъдимия /възведено с обясненията му пред въззивната инстанция/ процесуално нарушение, а именно, че не е разбрал за осъждането си от РС-Благоевград: Действително за последното с.з. по това дело пред Б. под.М. е бил надлежно уведомен за същото, не се е явил, но не е представил и доказателства, сочещи на уважителни причини за това, представляван е бил от защитника си, който не е възразил във връзка с процедурата по даване ход на делото, вкл. и по съществото му. По аргумент за противното от ал.1 на чл.269 НПК –предвид характера на делото- присъствието на подсъдимия не е задължително, както и произнасянето на присъда в негово отсъствие, при наличието на защитник, което условия в случая е спазено, т.е. не са накърнени процесуални права на подсъдимия, свързани с правото му на защита.

При горното, законосъобразен и обоснован се явява изводът на районния съд, че от обективна и субективна страна под.М. е осъществил на инкриминираните място и време престъплението, за което е предаден на съд. Несъмнено думата „мошеници” е обидна. Съгласно тълковния речник на българския книжовен език „мошеник” е лице, което мами, лъже, за да извлича лична изгода, измамник, а според синонимния речник на българския език – „мошеник” е синоним на нехранимайко, изнудвач, шарлататин, измамник, негодяй, крадец, вагабонтин, лихвар. Безспорно е, че с обидата се засяга личната самооценка на някого, която той дава за самия себе си и в този смисъл въпрос на конкретно субективно възприятие - различно за всеки човек е какво казано/извършено може да бъде възприето, като обидно за честта и достойноството му. Погледнато от субективна гледна точка, обидното за един може да не е обидно за друг и тъй като всеки би могъл да твърди, че с казано/извършено по повод личността му са накърнени честта и достойнството му и се е почувствал обиден, законът е въвел обективен коректив - казаното или извършеното да е действително унизително. Това означава да е изцяло неприемливо за обществото, т.е. неприлично, непристойно, грубо, цинично. Освен това казаното от някого за някого следва да се преценява и на плоскостта на свободата на мнение, което е конституционно регламентирано -всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово, чрез звук, изображениие или по друг начин. Тази свобода обаче се простира до границите на правото на ненакърняване на честта и достойнството другиму. В случая, отправяйки към пострадалия и свидетелите Д., С., М. и В.П. квалификацията „мошеници” публично- в съдебна зала, в присъствието и на други хора, на висок глас, подсъдимият е дал своята негативна оценка за личността на тъжителя, целейки да засегне и засягайки честта и достойнството на последния. Оспорва се от защитата, че обръщението /обидата/ е в множествено число и не би могло да се прецени спрямо кого е насочено, съответно- се твърди от подсъдимия, че той е целял да засегне посочените свидетели, а не тъжителя. Установи се по делото, че след съдебното заседание още в съдебната зала на Б. подсъдимият се е обърнал към тъжителя, защитника му и стоящите до тях свидетели /цитирани по-горе/ и ги е нарекъл „мошеници”, като е гледал в лицето именно К., поради и което последният е възприел като лична обида това обръщение /както се посочи вече св.Д. и св.В. П. също се почувствали засегнати/. Т.е., употребявайки „мошеници” в множествено число, подсъдимият е желал да засегне честта и достойнството на всички лица, към които тя е била насочена и към които се е обърнал, включително и тъжителят. В този смисъл налице са и признаците от субективната страна на това престъпление- подсъдимият - пълнолетен и вменяем – е съзнавал, че употребявайки горепосочената дума, засяга личността и достойнството на пострадалия, че същата е обидна, предвиждал е общественоопасните последици от деянието си, но е искал и целял настъпването им /мотивиран от развоя на поредното дело помежду им и от некоректното –според него- поведение на К./. Не се установява от събрания доказателствен материал, а не се твърди това и от защитата, обиденият пострадал да е отвърнал веднага с обида на подсъдимия, за да има основание съдът да приложи института на реторсията /аргумент от ал.2 на чл.146 НК/. От обективна страна е налице и квалифициращия признак по чл.148,ал.1,т.1 НК, доколкото обидата е нанесена публично- в съдебна зала пред множество хора /извън посочените свидетели/.

За извършеното от въззивника престъпление районният съд го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание по реда на чл.78а НК. В тази връзка първоинстанционният съд е мотивирал обоснован отговор за наличието на всички изискуеми от законодателя и предвидени в чл.78а от НК предпоставки (неосъждано лице, не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на раздел ІV от НК, за извършеното престъпление се предвиждат кумулативно наказания-глоба и обществено порицание, както и че няма причинени имуществени вреди). При индивидуализиране на наказанието и определяне на административното наказание- глоба в размер на 1000 лева- е отчетено като смекчаващо отговорността на М. от районния съд чистото съдебно минало на дееца, но то е предпоставка за приложение института на чл.78а НК и не би могло да се преценява като такова /смекчаващо вината обстоятелство/, а като отегчаващо – че деянието е осъществено в съдебна зала /но то пък е част от квалификацията, определяща по-тежкия състав на „обидата”/. Като смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства въззивната инстанция съзира социалния му статус, добрите характеристични данни, липсата на информация за други криминални прояви, влошените отношения между страните, а като отегчаващо- липсата на критичност към извършеното, в който смисъл намира, че се явява справедливо определеното му от първостепенния съд наказание в минималния, предвиден в НК размер.

С тъжбата е предявен, допуснат за съвместно разглеждане от съда и уважен частично и граждански иск от въззиваемия К. против въззивника М.. Районната инстанция е приела, че предявеният за сумата от 3000 лева неимуществени вреди иск е частично основателен. Наистина ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от престъплението на под.М. и са се изразили в неблагоприятни за него последици- почувствал страх, ядосал се, чувствал се унизен, засегнати били достойнството и честта му. Съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да възстанови виновно причинените другиму вреди, като първостепенният съд е приел за справедливо обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД на ищеца сумата от 400 лева, като е отчел от една страна- вида и естеството на доказаните на В. причинени неимуществени вреди, а от друга- обстоятелството, че обидата е била отправена публично в пълна с хора съдебна зала. Настоящият съдебен състав намира така присъдения на ищеца размер на иска му за адекватен и справедливо отмерен за неудобствата му.

Съгласно чл.51,ал.2 ЗЗД при непозволено увреждане се дължат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като лихвите в този случай се явяват компесаторни, а не мораторни и се дължат като допълнение към обезщетението от деня на събитието, защото – съгласно разпоредбата на чл.84,ал.3 ЗЗД – длъжникът се смята в забава и без покана. Т.е. за паричните задължения, произтичащи от непозволено увреждане, забавата настъпва от момента на възникването им или законната лихва върху тези задължения се дължи от този момент. В този смисъл районният съд законосъобразно е осъдил подсъдимия да заплати уважения размер причинени неимуществени вреди на ищеца, ведно със законната лихва върху него, считано от 02.10.13г. - датата на увреждането, от който момент тъжителят е започнал да търпи и съответните морални страдания.

С оглед горния извод на съда за авторството и вината на М. и позовавайки се на правната норма на чл.189,ал.3 и ал.4 НПК районният съд е осъдил подсъдимия да заплати на ищеца сторените от него разноски, а в полза на съда- дължимата от дееца държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, като с оглед Тарифа № 1 този размер не може да бъде по-малък от 50 лева.

При служебната проверка съдът не констатира нарушения на материалния и процесуалния закони, които да го мотивират да отмени или измени извън посочените по-горе части атакуваната присъда на Б..

Тъй като в настоящата инстанция са претендирани сторени пред Б. разноски от тъжителя и граждански ищец и съобразно изхода от делото, същите следва да му бъдат присъдени в сторения размер от 400 лева /договорено и платено на повереника му възнаграждение за явяването му в с.з. от 400 лева/, като се възложат върху осъдения подсъдим.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.338 НПК, Благоевградският окръжен съд,

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 6799 от 07.10.2014г. по НЧХД № 534/14г. по описа на РС-Благоевград.

ОСЪЖДА подсъдимия С. К. М., с установена по делото самоличност, да ЗАПЛАТИ на тъжителя С. В. К. сторените от последния пред настоящата инстанция разноски за адвокат в размер на 400 /ЧЕТИРИСТОТИН/ лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: