РЕШЕНИЕ
гр.София, ……………………..2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, 15 въззивен състав в публичното заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
КАЛИНА
ФИЛИПОВА
при участието на
секретаря И.Р. и прокурора Севдалин Цанков, като разгледа докладваното от съдия
Маринкова ВНОХД №5145 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
С
присъда от 04.01.2016 г. по НОХД №15550/12 г., СРС, НО, 97 състав е признал
подсъдимия Б.Й.А. за виновен по обвинението за извършено престъпление по
чл.129, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК с пострадал лицето Д.Ц., като за
това деяние му е наложил наказание 1година "лишаване от свобода", при
първоначален общ режим на изтърпяване.
Със
същата присъда подсъдимият А. в признат за виновен и по обвинението за
извършено престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК с пострадал лицето С.Ц.,
като подсъдимият е признат за невиновен и на основание чл.304 от НПК е оправдан
по обвинението това деяние да е извършено от подсъдимия при условията на
съучастие с неустановено по делото лице и по квалификацията по чл.20, ал.2 от НК. За това деяние на подсъдимия е наложено наказание от 6 месеца лишаване от
свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
На
основание чл.23 от НК съдът е определил едно общо най- тежко наказание на
подсъдимия А., а именно 1 година лишаване от свобода при първоначален общ режим
на изтърпяване.
На
основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати и разноските по
водене на делото в размер на 310 лв.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпила жалба от защитника на
подсъдимия- адв.Д.М., в която твърди, че присъдата е неправилна,
незаконосъобразна и постановена в нарушение на процесуалните правила, а
наложеното наказание е явно несправедливо.
Твърди,
че първостепенният съд в противоречие с материалния закон е признал подсъдимия
за виновен по двете обвинения, приемайки, че деянията са осъществени от
обективна и субективна страна и А. е техен автор.
Сочи,
че присъдата е и необоснована, тъй като е постановена в противоречие със
събрания доказателствен материал. Твърди, че липсват доказателства подсъдимият А.
да е съпричастен към инкриминираните деяния. Посочва, че тази насока са само
косвени доказателства, които нито заедно, нито поотделно не установяват
участието на подсъдимия А. в двете деяния, поради което и вътрешното убеждение
на съда не кореспондира на събраните доказателства. Още повече, че според
защитника в хода на съдебното следствие са събрани единствено доказателства,
които обслужват обвинителната теза, като липсата на достатъчен обем
доказателствен материал прави присъдата незаконосъобразна и я превръща в
съдебна грешка.
Сочи
и допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като счита, че ОА е съставен
в противоречие с изискването на чл.246, ал.2 от НПК- в обстоятелствената част
на същия прокурорът не е посочил изобщо участието на подсъдимия в
изпълнителното деяние.
Твърди,
че съдът е нарушил и разпоредбата на чл.305 от НПК, тъй като не е посочил кои
обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и
какви са съображенията на съда за това. Твърди, че съдът не е обсъдил и
противоречията в доказателствения материал, което съставлява съществено
процесуално нарушение и води до основание за отмяна на обжалваната присъда.
Посочва и конкретни противоречия между показанията на двамата пострадали, като
счита, че съдът е допуснал още едно процесуално нарушение, а именно не е
обсъдил подробно и задълбочено възраженията на защитата.
Застъпва
позицията, че присъдата е и явно несправедлива, тъй като наложените на
подсъдимия наказания са твърде тежки и не биха могли да постигнат целите на
наказанието. Твърди, че в случая с оглед личните качества на дееца и чистото му
съдебно минало за неговото поправяне и превъзпитание е необходим по- нисък
размер на наказанието, както и приложението на чл.66 от НК.
Иска
от въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, с която да
признае подсъдимия за невиновен, алтернативно да върне делото за ново
разглеждане от друг състав на съда.
В
жалбата не са направени доказателствени искания.
Постъпила
е и допълнителна жалба от новия защитник на подсъдимия- адв.Х., който счита, че
по делото не е доказано авторството на инкриминираните деяния. Счита, че не
следва да се кредитират показанията на полицейските служители от ДП, тъй като
същите са идентични. За да обори доказаността на обвинението се позовава на
изготвени на ДП докладни записки. Сочи, че в първоначалните разпити и при
снемане на данни от пострадалия за изготвяне на епикризата му, той е посочил,
че е бил бит от неизвестни лица. Коментира и показанията на пострадалите от ДП
досежно броя лица, които са им нанасяли удари с бухалки. Счита, че показанията
на двамата пострадали следва да бъдат подложени на критичен анализ, тъй като те
са заинтересовани от изхода на делото. Критикува първостепенния съд за това, че
не е взел предвид обясненията на подсъдимия, които се подкрепят и от показанията
на св.Р.Г.. В тази връзка и поради недоказаност на авторството на деянието,
пледира подсъдимият да бъде оправдан.
Алтернативно
пледира, че дори и да не се приеме тезата за недоказаност на обвинението, са
налице предпоставки за условно осъждане на подсъдимия, като в тази връзка сочи
и твърде дълго продължилия наказателен процес.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото се налага допълнителен разпит на свидетелите Д.Ц. и С.Ц., както и
допълнителен разпит на вещото лице Г., изготвило СМЕ на двамата пострадали.
Преценил
е, че следва също така да бъде изготвена СТЕ на записа от т.112, съдържащ се на
СД, приложен на л.69 от съдебното следствие, като същият бъде снет на хартиен
носител.
В
съдебното заседание защитникът на
подсъдимия А.- адв.Х. поддържа
изцяло депозираната от него допълнителна жалба, като моли съда да уважи същата
по изложените в нея съображения.
Представителят
на СГП заявява, че намира жалбата за неоснователна, като пледира да бъде
оставена без уважение. Счита, че от всички събрани в хода на
първоинстанционното съдебно следствие и пред въззивния съд доказателства по
безспорен начин се доказва авторството на инкриминираните деяния от страна на
подсъдимия. Счита, че правилно е преценено от първостепенния съд, че деянията
са извършени умишлено при условията на евентуален умисъл, както и че
подсъдимият е действал в съучастие с неустановени по делото лица. Посочва, че
от показанията на пострадалия Ц. се установява че ударите с тояга е нанасял само
подсъдимия, а от показанията на св.Ц. е видно кога точно й е бил нанесен удара
на нея. Счита, че липсват съществени противоречия между показанията на
пострадалите от една страна и другите събрани по делото доказателства. Сочи, че
освен показанията на пострадалите авторството се доказва и от извършените
разпознавания, направени от пострадалите. В тази насока се позовава на
показанията на полицейските служители, които сочат в показанията си, че след
пристигането им на място, пострадалият е посочил, че лице с име Боре ги е
наранил. Намира показанията на св.Р.Г. и М.Я. за недостоверни, тъй като са
противоречиви, а същевременно са и неконкретизирани. Намира, че извършването на
деянието е доказано по несъмнен начин, като счита, че и наложеното на
подсъдимия наказание е справедливо и законосъобразно по вид и размер.
Повереникът на частните обвинители- адв.Г. моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди
присъдата на СРС. Счита, че единственият основателен довод в жалбата е за
явната несправедливост на наложеното наказание, но сочи, че поради липса на
съответен протест този порок на присъдата не може да бъде поправен.
Частните обвинители Ц. и Ц. заявяват, че
няма какво да добавят към казаното от техния повереник.
Подсъдимият А. поддържа
казаното от защитника си. Твърди, че не е бил на този бой, тъй като на тази
дата е бил в Самоков.
Софийски
градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно провери
правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намира за
установено следното:
За
да постанови присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие по общия
ред. Съобразил е събраните пред първата инстанция гласни, писмени и
веществени доказателства, а именно: обясненията на подсъдимия А., показанията
на св. Д. Ц. и С.Ц.; на св. А. В. и св. Цв.П., на св. И. и Г.Г., на св.М.Я.,
св.Р.Я. и св.Р.Г. писмените доказателства- медицинските епикризи, медицинско
направление, амбулаторна книга / всички ксерокопия /, протокол за разпознаване
на лица и предмети и фотоалбум към него; медиц. Направление, 2 бр. епикризи,
амбулаторни книга; писмото на Дирекция „Национални система 112" към МВР,
заключенията на СМЕ и ДСМЕ.
Пред
настоящата въззивна инстанция бе допуснат допълнителен разпит на двамата
пострадали- С.Ц. и Д.Ц., като по реда на чл.281, ал.4 от НПК бяха приобщени към
доказателствения материал по делото показанията на св.Д.Ц., дадени на ДП.
Изслушано бе заключение на СТЕ на записа от т.112 , като бе допуснат и
допълнителен разпит на в.л. изготвило допълнителната СМЕ пред първата съдебна
инстанция.
Въззивният
съд счита, че вътрешното убеждение на СРС по фактите е формирано на основата на
правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като събраните
в хода на съдебното производство пред настоящия съд такива, не променят
възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка, а даже напротив- дадените
допълнително показания от страна на пострадалите свидетели, респ. изслушаното
заключение на СТЕ и допълнителния разпит на вещото лице медик по категоричен и
несъмнен начин подкрепиха фактическите и правни изводи, направени от
първостепенния съд. Ето защо въззивният съд като цяло възприе фактическата
обстановка установена от първостепенния съд, по начина, по който е била приета
и установена от първостепенния съд, като чрез новосъбраните доказателства
единствено бяха доизяснени някои детайли и подробности във връзка с механизма
на причиняване на телесната повреда на пострадалите и конкретното участие на
подсъдимия в тези деяния, като бяха изяснени твърдените от защитата
противоречия между показанията на пострадалите от ДП и тези пред първата
инстанция. Допълнителният разпит на пострадалите въззивният съд допусна,
доколкото в жалбата си защитата на подсъдимия прави анализ и се позовава на
показания на пострадалите от ДП. Последните обаче не са били приобщени към
доказателствения материал по делото от първостепенния съд. Ето защо и за да
бъдат коментирани възраженията на защитата въззивният съд прецени, че следва да
изслуша отново пострадалите по въпросите кой точно им е нанасял удари с
бухалки, колко лица са нанасяли такива удари, както и от колко удара е
причинено телесното увреждане на пострадалата Ц..
В
заключение въззивният съд счита, че новосъбраните пред настоящата инстанция
доказателства изцяло подкрепиха фактическата обстановка установена от
първостепенния, поради което и въззивният съд изцяло възприе същата, като само
я допълни в следния смисъл:
Подсъдимия
Б.Й.А. е роден на *** ***, българин, български гражданин, неосъждан, неженен,
със основно образование, ЕГН **********.
През
месец ноември 2011 г. подсъдимият Б.А. и свидетелите Д. Ц. и С.Ц. продавали
земеделска продукция на пазара в с.Д.Б.. Седмица преди инцидента на това място
възникнал конфликт относно цената на зелето. Св.Ц. бил предупреден от друг
продавач, не от подсъдимия, да не предлага тази стока на по-ниски цени защото
ще му се случи нещо.
На
20.11.11г. около 6.30 сутринта пострадалите се придвижвали към пазара с буса
си, когато на пътното платно движението им препречил друг автомобил. От него
слезли няколко човека, измежду които и подсъдимият. Последният държал дървена
дръжка от лопата. Такива носили и другите неустановени лица. Св. Ц. отворил
шофьорската врата, за да слезе, тъй като помислил, че препречилия му пътя
автомобил се нуждае от помощ. Той тъкмо си бил подал краката извън буса, когато
лицата от тази кола вече били излезли извън нея и започнали да го бият. Две от
неустановените лица го хванали за краката и започнали да го дърпа, за да го
издърпат извън колата. Подсъдимият, който бил най- активен, го удрял с дървена
дръжка от лопата по колената на краката и в областта на гърдите. Първоначално
всички му нанасяли удари с дървени дръжки от лопата, но след като пострадалият
успял да влезе обратно навътре в кабината на буса, единствено подсъдимият
продължил да му нанася удари с дървена дръжка, като през това време другите
неустановени по делото лица се опитвали да изкарат пострадалия от буса,
дърпайки го за краката. Макар и навън да не било светло, пострадалият Ц. успял
да види добре лицето на подсъдимия, тъй като плафонът в буса светел след
отварянето на вратата на буса. Пострадалият Ц. не успял да види лицата на
останалите нападатели, тъй като те били около буса.
По
време на побоя св.С.Ц. също се намирала в буса. За да предпази главата на
съпруга си от ударите с дървото, тя го хванала през гърдите и поставила лявата
си ръка на главата му. В този момент тя също била ударена по същия начин от
подсъдимия по лявата длан. Св.Ц. успяла още при отварянето на вратата на буса
да види лицето на подсъдимия, който преди това не познавала. Както св.Ц., така
и св.Ц. видели ясно, че именно подсъдимият
бил лицето, което нанесъл удара с тояга по ръката на св.Ц., докато тя се
опитвала да предпази съпруга си. На същата бил нанесен само един удар в
областта на лявата ръка, тъй като от изпитаната болка тя си дръпнала ръката.
Това станало към момента, в който св.Ц. бил успял да се дръпне обратно навътре
в буса, като в този момент единствено подсъдимият продължавал да нанася удари с
дървена лопата, единият от които попаднал върху ръката на св.Ц..
В
един момент зад буса на пострадалите се появил друг автомобил, който ги осветил
с фаровете си. Това били св.М. И. и св.Г. Г., които видели как 4- 5 непознати
за тях лица бият св.Ц., като при появата им нападателите се разпръснали и бързо
избягали.
Пред
св.Г.Г. и св.М.И. пострадалият не споделил кои са лицата, които са го били.
Той
се обадил от своя мобилен телефон на т.112 и потърсил помощ, като съобщил че е
нападнат и са му строшени краката и ръцете.
След
инцидента на място пристигнали линейка и полиция. Пред служителите на МВР св.
А. В. и св. Цв. П. пострадалият св. Ц. заявил, че лицето, което го удряло има
малко име „Б.", като заявил, че се предвижва с жълт бус, с регистрация СО,
както и че същият извършва търговия на пазара, по повод на която пострадалият
заявил, че е имал разправия с него.
Пострадалите
били откарани в Пирогов, където и на двамата бил извършен преглед и направени
рентгенови снимки.
От
заключенията на приетите по делото СМЕ и ДСМЕ е видно, че в резултат на ударите
свидетелите получили следните наранявания - св. Д. Ц. - контузия на дясното
коляно със счупване на капачката му, контузия на лявата предраменница със
счупване на лявата раменна кост, които трайно затруднили движението на десния
долен крайник и левия горен крайник за повече от 30 дни. На св.С.Ц. било
причинено счупване на крайните фаланги на 2-ри и 3-ти пръсти на лявата ръка,
което трайно затруднило движението на левия горен крайник за повече от 30 дни.
Според вещото лице така констатираното при св.Ц. увреждане може да се получи и
от нанасянето на един единствен удар в областта на пръстите на ръката.
По
делото е получено писмо, според което св.Ц. не е регистрирана като пациент в
рентгеновия кабинет на Пирогов през месец ноември 2011 г. Пред въззивния съд
вещото лице посочи, че в неговата практика е имал редица случаи на изгубена
документация в Пирогов, както и че приложените по делото медицински документи
във връзка със св.Ц. сочат, че на същата е била направена рентгенова снимка.
Посочва още, че когато е изготвил заключението е взел предвид всички издадени
спрямо св.Ц. медицински документи, които категорично сочат, че на същата е
причинена именно посочената в заключението травма.
По
делото не е установено по категоричен начин МПС, с което са се придвижили
подсъдимия и другите неустановени по делото лица на инкриминираната дата,
доколкото двамата пострадали дават противоречиви показания в тази насока
твърдейки, че автомобилът е бил марка БМВ или Ауди. Не се установява също така
подсъдимият да притежава в собственост автомобил марка Ауди или БМВ.
Горната фактическа обстановка, установена от първостепенния съд, изцяло се
възприета и от въззивния такъв с някой само малки допълнения и уточнения, които
не променят съществено установеното от първостепенния съд.
За да достигне до тази фактическа обстановка, първостепенният съд е
анализирал подробно и обосновано, събрания по делото доказателствен материал,
като е направил логични и правилни изводи досежно механизма на извършване на
деянията, времето и мястото на същите, а така също и досежно автора на деянията-
основният спорен момент по делото от страна на подсъдимия и неговата защита.
Подробният анализ, направен от първостепенния съд на събрания
доказателствен материал се споделя и от въззивния съд, поради което същият не
намира за необходимо да преповтаря отново същите доводи и съждения.
Единственото, което следва да бъде допълнено към становището на
първостепенния съд е това, че на база дадените допълнителни показания пред
въззивния съд се изясни и т.н. спорен момент в показанията на двамата
пострадали. Касае се според въззивния съд за привидно противоречие, което св.Ц.
изясни пред въззивния съд, посочвайки, че всички лица, които са ги нападнали са
носили в себе си дървени тояги- прътове от лопати, както и че отначало всички
са започнали да нанасят удари на св.Ц.. Така както той е твърдял и в
показанията си на ДП. Уточни обаче, че в момента, в който той е успял да се
отдръпне малко навътре в автомобила, тогава другите неустановени по делото лица
са започнали да го дърпат за краката, за да го извадят, като през това време
само подсъдимият е продължил да му нанася удари с тоягата. В конкретния случай
и с оглед обвинението спрямо св.Ц. въззивният съд намира за абсолютно
ирелевантно дали само подсъдимият или и другите неустановени по делото лица са
нанасяли удари с тояги на св.Ц.. Това е така, доколкото спрямо него са били
нанесени множество удари, причинени са му различни телесни наранявания, които
очевидно са в резултат на повече от един удар и които като цяло са му причинили
средна телесна повреда с две отделни конкретни увреждания. Без значение е дали
в случая конкретните наранявания са причинени лично от подсъдимия или от някое
от другите неустановени по делото лица, доколкото както сочи пострадалият
първоначално всички са му нанасяли удари, а обвинението е за причинена на св.Ц.
средна телесна повреда при условието на съучастие. В този смисъл достатъчно е
да се установи, че всички са нанасяли удари или дори и само един от нападателите
да е нанасял удар, а останалите да са държали пострадалия, пак ще е налице
съучастие в причиняването на телесната повреда. Ето защо и не е от значение в
случая дали единствено подсъдимият е нанасял удари на св.Ц..
Не така стои въпросът със св.Ц., на която видно от показанията и на самата Ц.,
а и от становището на вещото лице й е причинено телесно увреждане в резултат на
един единствен удар, като по отношение на нея не се твърди, нито се установява
някое от другите лица да я е държало, дърпало или да й е нанасяло някакви
удари. Същата е категорична в своите показания,
че е получила нараняването докато се е опитвала да предпази съпруга си и
в момента, в който е била сложила ръката си на главата му, като в този момент
никой не се е опитвал да я удари, да я издърпа от колата или да я държи. В този
смисъл не може да се приеме, че причиненото й телесно увреждане е извършено в
съучастие от няколко лица- така както е приел и първостепенният съд. Ето защо и
от изключително значение е кой точно е нанесъл удара на св.Ц. в резултат, на
който й е било причинено телесното увреждане.
На база показанията на св.Ц. и на св.Ц., дадени пред въззивния съд,
съпоставени и с останалите събрани по делото доказателства, най- вече с
извършеното от св.Ц. разпознаване и уточнението, което тя и св.Ц. направиха във
връзка с нанасянето на ударите от страна на подсъдимия и на другите
неустановени по делото лица, въззивният съд прие, че по делото по несъмнен и
категоричен начин се установява, че именно подсъдимият е нанесъл удара с тояга
по ръката на св.Ц. в резултат, на който й е било причинено и конкретното
телесно увреждане.
Както въззивният съд посочи вече противоречието между показанията на св.Ц.,
дадени на ДП и приобщени от въззивния съд към доказателствения материал по
делото чрез прочитането им по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.1 от НПК от една
страна и тези, дадени пред първата и въззивната съдебна инстанция от друга е
само привидно. Това е така, доколкото св.Ц. заяви, че първоначално всички са
нанасяли удари с дървени тояги, като в момента, в който съпругата му- св.Ц. е
получила удара, такива е нанасял само подсъдимия, тъй като другите през това
време са се опитвали да го издърпат от автомобила.
Тази привидност е видна и от показанията на св.Ц. пред първата инстанция,
която е заявила, че подсъдимият е бил най- активен в нанасянето на ударите, но
че и другите лица са нанасяли такива на съпруга й.
Налице са известни противоречия между показанията на св.Ц. дадени пред
първата инстанция и тези пред въззивния съд по въпроса дали е видяла кой точно
е нанесъл удара по нейната ръка. Пред първата инстанция тя е посочила, че не
може да прецени това обстоятелство, докато пред въззивния съд е заяви, че това
е бил подсъдимия, когото тя лично е видяла да й нанася удара, както и че не
знае по какви причини е казала нещо друго пред първата инстанция. Тези последни
показания на св.Ц. следва да бъдат преценени и с извършеното от нея
разпознаване, по време на което тя категорично е посочила подсъдимия като
лицето, което й е нанесло удара с тоягата по лявата ръка, както и че той е бил
един от лицата, които са ги нападнали с тояги- дървени прътове. В този смисъл
още на ДП по време на разпознаването св.Ц. е била категорична, че подсъдимият е
само едно от лицата, което ги е нападнало, както и че и другите са имали тояги
в себе си- така както е заявил и св.Ц. в показанията си на ДП, така както
посочи той и пред въззивния съд, така както твърдеше св.Ц. и пред въззивния съд.
Още тогава обаче е била категорична, както категорична беше пред въззивния съд,
че именно подсъдимият й е нанесъл удара с тоягата по лявата ръка. В какъвто
смисъл бяха и показанията на св.Ц. пред въззивния съд.
Ето защо и като съпостави показанията на двамата свидетели дадени пред
първата инстанция, пред настоящия съдебен състав и на ДП, включително и
заявеното от тях по време на разпознаванията, въззивният съд прие, че по делото
по несъмнен и категоричен начин е установено, че освен подсъдимият и други
неустановени по делото лица са нанасяли удари с тояги по тялото на св.Ц., но
ударът, който е причинил телесната увреда на св.Ц. е нанесен от едно лице и
това е именно подсъдимият.
Последният оспорва изобщо факта да се е намирал на това място към този
момент. Въззивният съд споделя анализа на доказателствата, направен от първата
инстанция по този въпрос, като също счита, че показанията на св.М.Я., Р.Г. и Р.Я.
не могат да осигурят нужното на подсъдимия алиби, тъй като показанията им са
неконкретни като са налице и противоречия между тях. Най- важното е, че нито
един от тези свидетели не може да посочи конкретно време, а още по- малко точна
дата, за която твърди подсъдимият да е бил в Самоков, поради което и на база
техните показания не може да се установи, че именно на инкриминираната дата
подсъдимият е бил в Самоков както твърди той. В този смисъл неговите обяснения
не се подкрепят от други събрани по делото доказателства. Даже напротив-
опровергават се от показанията на двамата пострадали и извършените от тях
разпознавания. Вярно е, ч те като пострадали и страни по делото имат интерес от
крайния изход на същото. Не се установява обаче между подсъдимия и пострадалите
в частност между подсъдимия и св.Ц. да е
имало някакви конкретни лични изострени и конфликтни отношения. Св.Ц. в
своите показания е категоричен, че не подсъдимият е бил лицето, с което той е
вля зъл в конфликт- пререкания
около 1 седмица по- рано във връзка с продажбата на зеленчуци на пазара,
независимо, че е познавал подсъдимия именно от този пазар по малко име- като
Боре. В този смисъл св.Ц. дори и да е бил заплашван от някого, това не е било
от подсъдимия, поради което и не може да се приеме, че св.Ц. има някакво лично отношение към подсъдимия и
посочвайки именно него като автор на деянието да е искал по някакъв начин да му
навреди или да го отстрани като конкуренция. Още по- малко се установява да е
имало каквито и да е било предварителни отношения между подсъдимия и св.Ц., за
да се търси мотив и причина, поради която тя да би искала евентуално да навреди
на подсъдимия с показанията си.
Поради липса на такива мотиви и отношения, въззивният съд счита, че не може
да се приеме априори, че св.Ц. и св.Ц. са предубедени и изначално техните
показания не следва да бъдат кредитирани единствени и само поради това, че
същите са пострадали и са конституирани като страна по делото.
Предвид това и възраженията на защитата в тази връзка съдът намира за неоснователни.
От друга страна, за да приеме показанията на тези двама свидетели за
достоверни, въззивният съд както и първостепенният такъв взе предвид и
заявеното от св.Ц. пред полицейските служители непосредствено след случилото
се, а именно- казал е пред тях, че единият от нападателите му е лице на име
Боре, който работи на пазара и кара лек автомобил с определен цвят, като е
посочил и първите две букви от номера на автомобила. Очевидно е, че за да
твърди тези неща още към този момент св.Ц. е познал единия от своите нападатели
и че е посочил същия още веднага- преди да е имал време да обмисли евентуално
своите показания и някаква версия за случилото се. В този смисъл и така
заявеното от св.Ц. непосредствено след случая се явява и най- достоверно, а
това сочи, че още към този момент св.Ц. е посочил именно подсъдимия като автор
на деянието. Като показанията на двамата пострадали за това, че подсъдимият е
автор на деянието не са косвени, а преки доказателства, поради което и тези
възражения са абсолютно неоснователни.
Неоснователно е и твърдението, че са събрани само доказателства, които
обслужват обвинителната теза. Пред първата инстанция са събрани и достатъчно по
обем доказателства, обслужващи защитната версия на подсъдимия- всички онези
гласни доказателства, които е поискала защитата. Това, че съдът не е дал вяра
на същите не означава, че е ограничил възможността на защитата да иска
събирането и да представя по делото и на доказателства, които обслужват
позицията на подсъдимия. Разпитани са трима свидетели по настояване на
защитата, поради което не може да се приеме, че не е налице доказателствен
материал в нужния обем, като не обема на доказатеслтвеният материал обуславя
дали той ще бъде кредитиран или не. От друга страна защитата не сочи и не иска
събирането и на други доказателства, поради което и за съда е невъзможно да
попълва делото с нови доказателства без да му е известно, че такива реално
съществуват.
Неоснователни въззивният съд намира доводите на защитата, че показанията на
полицейските служители от ДП не следва да бъдат кредитирани, тъй като били
идентични. Дори това да е така, двамата са дали непосредствено показания и пред
първата инстанция, като в тях разказват спомените си от случая по различен
начин, но като цяло в съответствие с това, което са заявили и на ДП,
включително по въпроса за това, че св.Ц. е посочил още тогава, че единият от
нападателите е лице на име Боре, който управлява определен лек автомобил с
данни за първите букви от регистрационния номер на автомобила. Действително по
делото не е установено подсъдимият да притежава било лек автомобил Ауди, било
лек автомобил БМВ с жълт цвят или друг автомобил с такъв цвят. Това обаче, че
означава, че той не може да управлява и други автомобили, освен тези, които
притежава лично, както и не означава, че автомобилът, от който са слезли
подсъдимият и другите неустановени по делото лица е бил собственост на
подсъдимия. Напълно е възможно и логично този автомобил да е бил собственост на
някое от другите лица или най- малкото да е ползван от тях. Ето защо
неустановяването на това обстоятелство така както се сочи в показанията на
двамата пострадали не сочи на недостоверност на показанията им, нито сочи на
това, че не подсъдимият е автор на деянието.
От друга страна факта, че двамата пострадали сочат различна марка автомобил
показва, че те не са съгласували предварително своите показания, респ. че не са
обърнали особено внимание на този факт или че просто не познават марките
автомобили. Все обстоятелства, които сочат на това, че показанията на двамата
не са предварително съгласувани и обмислени и поради това следва да се приеме,
че са и достоверни.
Коментираната в допълнителната жалба докладна записка от защитата, изобщо
не следва да бъде обсъждана, нито да бъдат обсъждани доводите на защитата по
този въпрос, тъй като докладната записка няма характер на писмено доказателство
за отразените в нея факти и обстоятелства. Единствената й доказателствена
стойност е досежно факта на съставяне на същата от определено лице на
определена дата, като сочи и възможността това лице да бъде разпитано като
свидетел, доколкото може да се предполага, че знае факти и обстоятелства от
значение за делото.
Без значение е и какво точно е отразено при снемане на анамнезата на св.Ц.,
доколкото дали там той ще посочи че познава или не познава лицата е без
значение. Освен това той е познавал подсъдимия само визуално и по малко име, а
не и лично, поради което и нормално е да заяви, че е бит от непознати лица, още
повече, че е бил бит не само от подсъдимия, на когото е знаел името, а и от
други лица, които изобщо не е бил чувал и виждал никога. Вярно е, че в
показанията си свидетелите полицейски служители сочат, че пострадалият е
заявил, че се съмнява че единият от нападателите му е Боре. Това сочи, че
пострадалият е имал още към този момент предположения, съмнения досежно едно от
лицата, които са го били- т.е. имал е някаква представа, кой може да е това, а
не означава, че има колебания и е несигурен в това обстоятелство. Едва след
като е извършил разпознаването той категорично е заявил, че именно подсъдимият
е единият от нападателите му, което е и логично, тъй като към този момент вече
неговите подозрения и предположения са се потвърдили, тъй като е имал и много
по- добра възможност да огледа подсъдимия по време на разпознаването. Факта, че
съпругата му- св.Ц. е посочила подсъдимия като автор на деянията, без да го
назове по име означава, че тя е била обективна и такава продължава да бъде и в
показанията си след това, тъй като нито в един момент не е твърдяла да е
познавала предварително подсъдимия, респ. да е знаела неговото име или да е го
е виждала някога. Такива твърдения има само св.Ц..
Предвид изложеното въззивният съд счете възраженията в допълнителната жалба
за неоснователни. Както неоснователни са и възраженията дали се касае за пръти
или бухалки- въпрос на това кой как ще нарече предметите. Важното е, че се
касае за твърд, тъп, дървен предмет без
значение дали е бухалка, дръжка от лопата или прът.
Факт е, че по делото са налице противоречиви доказателства, но именно тук е
ролята на съда да обсъди тези противоречия и да посочи кои от доказателствата
приема и кои не и поради какви съображения. Това е направил и първостепенния
съд в пълнота, като е отговорил на възраженията на защитата, а настоящата инстанция
само допълни съжденията и мотивите на първия съд по тези спорни моменти с оглед на конкретните възражения, наведени в
жалбите.
По всички тези изложени съображения въззивният съд, както и първостепенният
намира, че по делото по безспорен и несъмнен начин са доказани времето,
мястото, механизма на извършване на деянията, както и автора на същите в лицето
на подсъдимия А..
Възраженията на защитата в тази насока са напълно неоснователни.
При анализа на доказателствата първата инстанция е спазила правилата на
формалната логика и не е допуснала никакви процесуални нарушения, тъй като е
коментирала и анализирала всички събрани доказателства поотделно и съпоставени
помежду им, като не е изопачила нито едно доказателство, нито е тълкувала
същите превратно. Ето защо и възраженията на защитата за допуснати съществени
процесуални нарушения от страна на съда са голословни и неоснователни.
Твърденията, че присъдата почива на предположения не намира опора в мотивите на
съда и са напълно несъстоятелни.
По отношение на събраните пред настоящата инстанция нови доказателства,
съдът има възможност да коментира вече показанията на двамата пострадали, като
следва само да добави, че възприе и кредитира същите, като счете, че те
допринасят за изясняване на твърдените противоречия в техните показания, които
те са давали на по- ранна фаза от производството.
Съдът възприе и кредитира и заключението на СТЕ, което допринесе за
изясняване на времето на инцидента и на факта, че още тогава пострадалият е
твърдял да е бил бит от няколко човека с тояги. Заключението е изготвено
обективно и компетентно и съдът му даде вяра. Съдът кредитира и даденото
допълнително експертно мнение на вещото лице медик, като счита, че същото
допринася за изясняване на това от колко удара е получено нараняването на
пострадалата Ц., както и как е било констатирано същото при нея, въпреки
липсата на данни за направена й рентгенография.
С оглед на всичко изложено по- горе
въззивният съд прие, че първостепенният такъв е направил като цяло правилна преценка
на доказателствения материал и въз основа на същия е установил точно и вярно
фактическата обстановка по делото, като е стигнал и до законосъобразни изводи
от правна страна. Възраженията на защитата в тази насока въззивният съд намира
за изцяло неоснователни.
Първостепенният
съд е приел от правна страна, че при така наличната доказателствена съвкупност от
обективна и субективна страна подсъдимият е осъществил състава на
престъпленията по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал. 1
от НК спрямо Д. Ц. и по чл. 129, ал.2, вр. с ал.1 от НК спрямо св.С.Ц..
От
обективна страна и на двамата пострадали са били причинени телесни увреждания
отговарящи на признаците на състава на престъплението по чл. 129, ал.2 от НК, а
именно - на св.Д. Ц. - средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на
дясното коляно със счупване на капачката му, с което е реализиран медико-
биологичния признак трайно затруднение движението за повече от 30 дни на десния
долен крайник и контузия на лявата предраменница със счупване на лява лакетна
кост, като това е причинило трайно затруднение движението на левия горен
крайник за повече от 30 дни. На св.С.Ц.-
счупване на крайните фаланги на 2-ри и 3-ти пръсти на лявата ръка, с което е
реализирал медико-биологичната характеристика трайно затруднение движението на
левия горен крайник за повече от 30 дни. Това означава, че в този период от
време лицата са имали затруднения при осъществяване на функциите на засегнатите
крайници, което е предпоставката от обективна страна за наличието на средна
телесна повреда.
От
обективна страна тези телесни повреди на двамата пострадали са причинени в
следствие на поведението на подсъдимия, който им е нанасял удари с дървена
тояга (прът), като по отношение на св.Ц. са били нанесени няколко удара в
областта на тялото и крайниците, а по отношение на св.Ц.- един такъв в областта
на пръстите на лявата ръка.
Между
нанесените удари с тояга и причиненото увреждане на двамата пострадали е налице
и причинно следствена връзка, тъй като тези наранявания са получени именно и в
резултат на нанасяне на такива удари с такъв предмет, което е видно от
заключенията на експертизите.
По
въпроса за това кой точно е нанасял ударите и в частност кой е нанесъл удара на
св.Ц.,както първостепенният съд, така и настоящият въззивен такъв изложи
подробни съображения обсъждайки доказателствата по делото, поради което не
намира за необходимо да повтаря същите. Следва само да се посочи, че
подсъдимият е нанесъл няколко удара на св.Ц., като такива са му нанасяли и
другите неустановени по делото лица, които освен това са го и дърпали и са се
опитвали да го извадят от колата. Ето защо и правилно първостепенният съд е
преценил, че в случая деянието спрямо пострадалия Ц. е извършено от подсъдимия в
съучастие с други неустановени по делото лица под формата на съизвършителство,
тъй като всеки един от тях е взел участие в нанасянето на ударите, респ. в
държането и дърпането на пострадалия. В този случай и без значение е, кой точно
е нанесъл удара, в резултат на който се е стигнало до конкретните телесни
увреди на св.Ц. с характер на средни такива.
По
отношение на св.Ц. както е посочил и първостепенният съд е установено, че й е
бил нанесен само един удар, в резултат на който е причинено и телесната повреда
на свидетелката, като по категоричен начин е установено, че този удар е нанесъл
подсъдимия. Съображения за това съдът изложи по- горе, а такива е изложил и
първостепенния съд. Ето защо и доколкото не се установява други лица да са
нанасяли удари по св.Ц., респ. да са я дърпали или държали, то и правилно
подсъдимият е признат за виновен да е извършил това деяние самостоятелно, като
е оправдан по обвинението да е извършил същото в съучастие с други неустановени
по делото лица, както и по квалификацията по чл.20, ал.2 от НК.
От субективна
страна
първостепенният съд е приел, че деянията са извършени виновно при евентуален
умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на
извършеното и е допускал, че с ударите с дървена дръжка от лопата може да
причини счупвания по тялото на битите лица. Въззивният съд счита, че този извод
на първостепенният съд е неправилен, тъй като подсъдимият не само е допускал и
се е примирявал с резултата, който може да причини нанасяйки удари с дървена дръжка
от лопата по двамата пострадали, но и целял причиняването на телесни увреди на
същите макар и да не е имал представа за техния точен характер и вид- т.е.
става въпрос за пряк, макар и неконкретен умисъл, а не за евентуален такъв, тъй
като очевидно е от самото поведение на подсъдимият, че ударите са нанасяни за
да бъдат причинени телесни повреди на пострадалите, като това не е била
странична и непреследвана от подсъдимия и другите неустановени по делото лица.
Подсъдимият много добре е разбирал и съзнавал, че вследствие на такива удари с такъв
предмет по тези части на тялото на пострадалите не само може, но и неизбежно ще
се стигне до причиняване на подобни телесни повреди, макар и да не е могъл да
знае точно техния конкретен вид, респ., същият е имал съзнанието за това, че
пострадалите ще получат телесна повреда от някакъв характер, включително и
средна такава, като е целял именно настъпването на този резултат, което се
извежда и от избраното от него средство на престъплението, както и от броя на
нанесените удари, както и от силата и локализацията на същите.
Независимо от тези грешни изводи на първостепенния съд,
като краен резултат за това, че деянията са извършени виновно при форма на
вината умисъл, изводите на първата инстанция са правилни.
От
субективна страна правилно е преценено, че подсъдимият възприемайки действията
на останалите дейци, които също са нанасяли удари по тялото на потърпевшия Ц.,
е имал съзнанието, че действа заедно с тях в осъществяване на деянието и
настъпването на целените общественоопасни последици.
По тези причини правилно и законосъобразно първостепенният съд е признал
подсъдимия Б.А. за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по
чл.129, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК с пострадал св.Ц. и по чл.129, ал.2
вр. ал.1 от НК с пострадал св.Ц., като е приел, че следва да му наложи
наказание за тези две престъпления.
Съдът не намира за необходимо да обсъжда дали в случая се касае за едно
деяние или за две отделни, респ. дали става въпрос за квалифицирания състав на
чл.131, ал.1, т.4, пр.3 от НК- т.е. за причиняване на телесна повреда на повече
от 1 лице, доколкото няма повдигнато такова обвинение спрямо подсъдимия, а и то
се явява и по- тежко от това по чл.129 от НК.
В заключение
следва да се посочи, че първостепенният съд не е допуснал никакви процесуални
нарушения, тъй като изрично е отговорил на всички доводи на защитата,
включително и по въпроса за нередовността на ОА- съображения, които въззивният
съд споделя изцяло, поради което и не намира за необходимо да преповтаря.
При
индивидуализация наказателната отговорност на подсъдимия А. съдът е определил и
двете наказания за двете престъпления по реда на чл.54 от НК, излагайки
съображения в тази насока, които изцяло се споделят и от въззивния съд.
Към посочените от
първостепенния съд отегчаващи отговорността обстоятелства въззивният съд счита,
че следва да посочи това, че деянията са извършени не с евентуален, а с пряк
умисъл, както и че едното от тях е при условията на съучастие, респ. че са причинени телесни
повреди на две лица без да е налице някакъв конкретен повод и причина, освен
евентуално тези, визирани в показанията на пострадалия Ц., а именно че това е
било с цел да бъде сплашен да не продава продукцията си на по- ниски цени. Последното
обаче сочи на това, че подсъдимият поставя своите икономически интереси или
тези на други лица над телесната неприкосновеност на гражданите, което говори
за липсата на каквато и да е било ценностна система на същия, на завишена
степен на обществена опасност на подсъдимия и на извършените от него деяния,
които са били преустановени единствено и само поради появата на друг автомобил,
а не по волята на подсъдимия.
Към смекчаващите
отговорността обстоятелства, визирани от първата инстанция следва да се посочи
и значителния период от време изминал от извършване на деянията до настоящия
момент.
Независимо от
това обаче и въззивният съд, както и първостепенният такъв не намира, че по
делото са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства,
като счита, че определяне на наказание на подсъдимия под установения в закона
минимум не би отговаряло на степента на обществена опасност на подсъдимия и
най- вече на тази на самите деяния, които са изключително груби и брутални.
Ето защо и
въззивният съд счита, че наказанията на подсъдимия и за двете деяния следва да
се индивидуализира при условията на чл.54 от НК, както е сторил първостепенния
съд, като му е определил наказание в размер на една година лишаване от свобода досежно
деянието с пострадал св.Ц. и наказание от 6 месеца лишаване от свобода досежно
деянието с пострадал св.Ц..
Съдът е приел, че
тези наказания следва да се определят към минималния размер, тъй като е счел,
че е налице превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства.
Становище, което не се споделя от въззивния съд, който счита, че е налице
превес на отегчаващите, а не на смекчаващите отговорността обстоятелства на
подсъдимия. доколкото обаче няма съответен протест или жалба от частните
обвинители в тази връзка, въззивният съд не може да измени присъдата на СРС
като увеличи така наложените на подсъдимия наказания, респ. общото такова
определено по реда на чл.23 от НК в размер на 1 година лишаване от свобода.
Съдът поради липса на съответен протест и жалба не може да приложи спрямо
подсъдимия и чл.24 от НК досежно общото наказание.
Доколкото обае
въззивният съд счита, че така наложените наказания са силно занижени, то и
според настоящия състав не са налице основания за изменение на присъдата на СРС
по отношение въпроса дали да бъде отложено изпълнението на общото наказание или
същото да бъде изтърпяно ефективно при условията на общ режим, така както е
постановил първостепенния съд.
Въззивният
съд счита, че се касае за изключително тежки по своя характер деяния което се
извлича най- вече от използваното от подсъдимия средство на престъплението,
както и от проявената агресивност и упоритост от негова страна при извършване
на деянията. Факти отличаващи го като личност с изключително висока степен на
обществена опасност. Ето защо правилно е било преценено от първостепенния съд,
че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и постигане целите на
наказанието, визирани в чл.36 от НК се
налага същият да изтърпи ефективно така наложеното му общо най- тежко наказание
от 1 година лишаване от свобода при общ режим. Тези изводи на въззивния съд не
могат да бъдат променени, независимо от представените доказателства пред
настоящата инстанция сочещи на добри характеристични данни на подсъдимия, както
и на деца, за които да се грижи.
Възраженията
и исканията на защитата в тази връзка са неоснователни.
Доколкото
първостепенният съд не е посочил мястото на изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода, то и независимо от настъпилите промени в ЗИНЗС, присъдата на СРС не
следва да бъде изменяна, тъй като към настоящия момент съдът вече не определя
това място.
С
оглед изхода на делото в тежест на подсъдимия следва да бъдат възложени
допълнително направените разноски по делото пред настоящата инстанция общо в
размер на 125 лв., както и на основание чл.190, ал.2 от НПК да бъде осъден да
заплати по 5 лв. за всеки служебно издаден лист в полза на държавата и по
сметка на СРС.
Касае
се за законови последици от осъждането на едно лице, поради което и в случая
забраната за влошаване на положението на подсъдимия не намира приложение.
При
извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменяване или отмяна, поради
което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето решение.
Така мотивиран и
на основание чл.334, ал.1, т.6 вр. чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда от 04.01.2016 г. по НОХД №15550/12 г., СРС, НО, 97
състав.
ОСЪЖДА подсъдимия Б.Й.А., ЕГН ********** да заплати
основание чл.189, ал.3 от НПК в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка
на СГС сумата от 125 /сто двадесет и пет/ лева, направени по делото разноски за
възнаграждения на вещи лица пред СГС, както и на основание чл.190, ал.2 от НПК
по 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.