Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 05.06.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ИВАНКА ИВАНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ПЕТЪР САНТИРОВ

      мл. съдия АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова гр. дело № 6276 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:

18407/2018г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №  45081 от 19.02.2019г., постановено по гр. д. № 50548/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав, е признато за установено, че Д.С.А. и Д.Д.А. дължат на „Т.С.” ЕАД по ½ от: сумата от 1046,38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. до имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, аб. № 066279, ведно със законната лихва от 20.03.2018г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 138, 70 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г., сумата от 96, 25 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение, по фактури издадени за периода от м.05.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 20.03.2018г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 20,33 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г., за които суми по гр.д. №  18407/2018г. от СРС, 125-ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.   С решението Д.С.А. и Д. /Д.А. са осъдени всеки от тях да заплати на „Т.С.” ЕАД сторените по делото разноски от по 38,15 лв. за заповедното производство – гр.д. №  18407/2018г.  и сумата от по 437, 50 лв. за исковото производство.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – „Б.” ООД.

Срещу решението са подадени въззивни жалби с идентично съдържание от ответниците Д.С.А. и Д.Д.А., като считат решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд не е взел предвид направеното още с отговора на исковата молба искане за изправяне нередовностите на исковата молба. Твърди се, че не е обсъден от първоинстанционният съд и квотният принцип, съобразно който е определена съсобствеността между ответниците. Сочи се, че поради неизправяне на нередовностите на исковата молба първоинстанционният съд е лишил ответниците от възможността да направят възражение за изтекла погасителна давност, като се сочи същевременно, че ответниците са направили такова в първото по делото съдебно заседание пред първата инстанция. Излагат се съображения, че е неправилно разпределена и доказателствената тежест от първоинстанционния съд, тъй като същият е указал ответниците да докажат, че не са собственици на процесния имот.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач „Б.“ ООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими, а разгледани по същество са частично основателни.

При извършена проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, настоящият въззивен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.153 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответниците ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Настоящият състав намира, че за да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на установените по делото суми за консумирана енергия, следва да се прецени дали ответниците са ползватели на процесния имот през претендирания период по смисъла вложен в закона.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото с определението по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ответниците са собственици на топлоснабдения имот за исковия период, доколкото с отговорите на исковата молба Д.С.А. и Д.Д.А. не са оспорили това твърдение на ищеца. Нито в отговорите на исковата молба, нито пък впоследствие в провелото се открито съдебно заседание от 31.01.2019г. на СРС са наведени възражения от ответниците по отношение на собствеността или при какви квоти е определена собствеността.  С оглед на гореизложеното настоящият въззивен състав намира наведеното от ответниците възражение за неоснователно, тъй като същото се явява преклудирано, направено едва с депозираната въззивна жалба. Това е така, тъй като съгласно  разпоредбата на чл. 133 ГПК когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражение, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността да направи това по – късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, каквито в случая ответниците не твърдят да са налице, нито пък се представят доказателства в тази насока.

Настоящият въззивен състав намира за основателно наведеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност. Действително, направеното възражение от ответниците, както с отговорите на исковата молба, така и с въззивните жалби, за нередовност на исковата молба е неоснователно, тъй като последната отговаря на всички законови изисквания. Не стои така въпросът обаче по отношение на наведеното възражение от Д.С.А. и Д.Д.А. за изтекла погасителна давност, тъй като такова е направено от същите още с отговорите на исковата молба и впоследствие в първото по делото съдебно заседание. Правилно първоинстанционният съд е съобразил, че възражението за изтекла погасителна давност би било преклудирано, в случай че е направено едва в първото по делото съдебно заседание. В конкреетния случай обаче такова е направено, както споменахме по – горе, още с отговорите на исковата молба, поради което същото следва да бъде разгледано.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Съгласно нормата на чл.114, ал.1 давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Според Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София от 2014 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача., а според Общите условия от 2016г. - в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - в случая от 20.03.2018г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 20.03.2015г., каквото в случая се явява вземането на ищеца за главница за доставена топлоенергия за отоплителен сезон м.05.2014г. - м.02.2015г., т.е. непогасено по давност в случая е вземането за доставена топлинна енергия за периода м.03.2015г. – м.04.2017г. включително, чийто размер съдът по заключението на съдебно – техническата експертиза и при прилагане на разпоредбата на чл. 162 ГПК, приема, че възлиза на сумата от 702,68 лв., представляваща сбор от сумите по начислени прогнозни сметки, с корекцията от сумите за доплащане и съответно – връщане по изравнителни сметки за този период. За разликата над  702,68 лв.- до пълния предявен размер от 1046, 38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.02.2015г., исковата претенция за главницата следва да бъде отхвърлена, като погасена по давност.

Във въззивната жалба не са наведени доводи относно размера и периода по отношение на претенцията за акцесорно вземане за мораторна лихва по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за периода на забавата, която съдът определя по реда на чл. 162 ГПК в размер на 78,88 лв.. За разликата над посочената сума от 78,88 лв.  до пълния предявен размер от  138, 70 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г., искът за мораторна лихва следва да бъде отхвърлен.

Основателна се явява претенцията за заплащане на дължимата годишна такса за извършената услуга за дялово разпределение в пълния предявен размер от 96,25 лв. за периода от м.05.2015г. до м.04.2017г., както и  мораторната лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 20,33 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г., съобразно заключението по съдебно – счетоводната експертиза, тъй като същите не обхващат периода, който е погасен по давност. Следователно в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено и въззивната жалба се явява неоснователна.

Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат напълно с тези на първата, обжалваното решение, с което са уважени изцяло предявените искове, следва да бъде отменено в частта за разликата над  702,68 лв.- до пълния предявен размер от 1046, 38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.02.2015г., като погасена по давност, както и в частта за разликата над  сума от 78,88 лв.  до пълния предявен размер от  138, 70 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г., представляваща представляваща мораторна лихва. С оглед изход на спора решението следва да бъде отменено и в частта, в която всеки един от ответниците е осъден да заплати на ищеца сумата над 301,69 лв. – направени разноски пред първата инстанция и сумата над 26,23 лв. – разноски за заповедно производство пред първата инстанция по ч.гр.д. № 18407/2018г. 

При горния изход на делото по предявените искове и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът приема, че на ответниците се дължат направените пред първата инстанция разноски в размер на 45 лв. за адвокатско възнаграждение за всеки един от тях, съразмерно с уважената част от иска, като е взето предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от процесуалния представител на ищеца и същото е намалено до сумата от 300 лв. за всеки един от ответниците.

Съразмерно с уважената част от жалбите на въззивниците – ответници, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат и разноските, направени във въззивното производство, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК, включващ за всеки от ответниците по 500 лв. адвокатски хонорар, заплатена държавна такса от Д.С.А. в размер на 125 лв. и заплатена държавна такса от Д.Д.А. в размер на 100 лв. В съдебното заседание, проведено пред настоящия въззивен състав, процесуалния представител на ответниците е направил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение. Съдът намира същото за основателно, като намира, че делото не представлява фактическа и правна сложност, поради което намалява възнаграждението до размер от 300 лв. за всеки един от ответниците.  При това положение се дължат разноски на въззивниците  в размер на 63,75 лв. в полза на Д.С.А. и в размер на 60 лв. в полза на Д.Д.А., съразмерно на уважената част.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Т.С.” ЕАД се дължат разноски пред въззивната инстанция в размер на 64 лв., съобразно уважената част от иска.  

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение №  45081 от 19.02.2019г., постановено по гр. д. № 50548/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав, в частта, в която е признато за установено, че Д.С.А. и Д.Д.А. дължат на „Т.С.” ЕАД по ½ от : сумата над 702,68 лв. до пълния предявен размер от 1046, 38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.02.2015г. до имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, аб. № 066279, в частта, в която е признато за установено, че Д.С.А. и Д.Д.А. дължат на „Т.С.” ЕАД по 1/2 от сумата за мораторна лихва за разликата над 78,88 лв. до пълния предявен размер от 138, 70 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г.,   в частта, в която Д.С.А., ЕГН: **********, с адрес: *** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** сторените по делото разноски над сумата от 26,23 лв. за заповедно производство – гр.д. № 180407/2018г. и за сумата над 301,69 лв. за исковото производство и,   и в частта, в която Д.Д.А., ЕГН: **********, с адрес: ***  е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** сторените по делото разноски над сумата от 26,23 лв. за заповедно производство – гр.д. № 180407/2018г. и за сумата над 301,69 лв. за исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.153 от ЗЕ за признаване за установено, че Д.С.А. и Д.Д.А. дължат на „Т.С.” ЕАД по ½ от : сумата над 702,68 лв. до пълния предявен размер от 1046, 38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2014г. до 30.02.2015г. до имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. *********, аб. № 066279, както и иска на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата за мораторна лихва за разликата над 78,88 лв. до пълния предявен размер от 138, 70 лв. за периода от 16.09.2015г. до 09.03.2018г..

ПОТВЪРЖДВА решение № 45081 от 19.02.2019г., постановено по гр. д. № 50548/2018г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА  „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.С.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 63,75 лева – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.Д.А., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 60 лева – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА Д.С.А., ЕГН: **********, с адрес: *** и на Д.Д.А., ЕГН: **********, с адрес: ***  да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** сумата от по 34,50 лв. – направени разноски пред въззивната инстанция.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Д.С.А., ЕГН: **********, с адрес: *** и на Д.Д.А., ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от по 45 лв. за всеки един от тях, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответниците пред СРС, съразмерно с уважената част от иска.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.” ООД.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.