Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЬД, ГО –въззивни състави, ІV Г въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми май
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното
от съдия Попколева гр. дело № 4244 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение от 14.12.2018 г., постановено по гр. д. № 85981/2017 г. по описа на СРС, 140 състав е отхвърлен предявения от И.С.Б. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 12 487,87 лв. - недължимо платена по договор за банков кредит за ремонт на недвижим имот № HL 31217/20.03.2008 г. и представляваща формирана за периода от 07.12.2012 г. до 07.12.2017 г. разлика между левовата равностойност на платените вноски по договора за кредит в швейцарски франкове и левовата равностойност на месечните вноски в евро, поради валутна разлика между швейцарския франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане. С решението ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 2050 лв.-разноски по делото.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от 04.02.2019 г. от ищцата,
в която се поддържа, че правните изводи на съда са неправилни и необосновани,
тъй като не кореспондират на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че
от данните по делото безспорно се установява, че в резултат на служебното превалутиране
при отпускане на кредита от евро в швейцарски франкове, ищцата е надплатила
сума в размер на 12 487,87 лв. Излага становище, че съдът е бил длъжен
служебно да следи дали клаузите от договора за кредит, с които всички вреди от
валутните промени и валутният риск са в тежест на потребителя, са
неравноправни. Останалите доводи в жалбата касаят въпроси за неравноправност на
клаузи от договора, които нямат отношение към предявеното от ищцата вземане за
неоснователно обогатяване, изразяващо се в платени без основание суми,
формирани в резултат на промяната на валутния курс на чуждестранната валута,
при който е уговорен кредитът /т.е. в резултат на поскъпването на швейцарския
франк спрямо еврото/. Въззивницата моли съдът да отмени обжалваното решение и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника – „Ю.Б.“ АД, с
който оспорва жалбата. Излага съображения, че жалбата е недопустима, доколкото
доводите, изложени в нея касаят валидността на клаузи от договора за кредит,
част от които са предмет на други производства, по което са налице влезли в
сила решения. На следващо място се поддържа, че жалбата е неоснователна и има
бланкетен характер. Поддържа се, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора не е
неравноправна, като се поддържа, че кредитът е отпуснат и усвоен в швейцарски
франкове. Моли съда да потвърди решението.
Съдът, след като прецени
представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Въззивната жалба е
допустима, доколкото е подадена в срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт. Същата е и частично основателна.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо.Същото обаче е частично неправилно по следните съображения:
СРС е сезиран с иск с
правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от
12 487,87 лв., представляваща недължимо платена за периода от 07.12.2012
г. до 07.12.2017 г. сума, формирана в резултат на валутната разлика между
швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. Претендираното вземане ищцата основава на
твърдения за неравноправност на клаузи от договора за кредит, даващи право на
банката да превалутира служебно сумата по кредита при отпускането му от
швейцарски франкове в евро, както и да преизчислява остатъка от главницата от
кредита и месечните вноски по свой курс „купува“ за швейцарски франк.
За да отхвърли предявения иск,
първоинстанционният съд е приел, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора за
кредит за ремонт на недвижим имот № HL 31217/20.03.2008 г., не е неравноправна, тъй
като не води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Безспорно
по делото е, че между страните е сключен договор за кредит за ремонт на
недвижим имот № HL
31217/20.03.2008 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави
на ищеца кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в
швейцарски франкове на сумата от 61 500 евро по курс „купува“ за швейцарски
франк към евро на ответната банка в деня на усвояване на кредита. Няма спор, че
са усвоени 60 на сто от сумата по договора за кредит, а същият е бил обезпечен
с договорна ипотека. В деня на усвояване на кредита страните са подписали
приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част от него, в което е
посочен приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на
банката, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в
швейцарски франкове. В чл. 2, ал.3 от договора страните са се съгласили, че
усвоеният кредит в швейцарски франкове по посочената в договора сметка се
превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за
съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката
сметка на кредитополучателя в съответната валута – в евро. Страните са се
съгласили, че крайният срок за погасяване на кредита е 360 месеца, считано от
датата на усвояване на кредита. В чл.6, ал.2 от договора е предвидено, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и
усвоен – швейцарски франкове, на месечни вноски съгласно погасителен план към
договора. В случай, че на съответния падеж на погасителната вноски по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или
евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от
банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебно
превалутиране на тези средства в швейцарски франкове към лева/евро, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно
съгласие и оправомощава банката. Според чл.12 от договора, банката запазва
правото си по време на действието на договора да променя Тарифата за условията,
лихвите , таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното им превалутиране по реда на чл.20. В чл. 22 кредитополучателят
декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения
от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро,
както и превалутирането по чл.20 от договора може да има за последица,
включително в случаите на чл.6, ал.2, повишаване размера на дължимите
погасителни вноски по кредита изразени в евро/лева, като напълно приема да носи
за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да
поеме всички вреди /вкл. и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на
валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.
С влязло
в сила решение на СГС, постановено по в.гр.д.№ 3039/20018 г., е потвърдено
решение на СРС от 07.11.2017 г. по гр.д. № 73273/2016 г. в частта, с която е
признато за установено по исковете, предявени от И.С.Б. срещу „Ю.Б.“ АД, че
клаузите на чл.3, ал.1 в частта „валиден за съответния период на начисляване на
лихвата“, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договор кредит за ремонт на
недвижим имот № HL
31217/20.03.2008 г., са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр.
чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП като неравноправни и в частта, с която „Ю.Б.“ АД е
осъдено да плати на И.С.Б., сумата от 3 921,91 швейцарски франка, платена
без основание за периода 17.01.2011 г. до м.10.2015 г., представляваща сбор от
надплатените месечни анюитетни вноски по договора в резултат на извършеното от
банката едностранно изменение на лихвения процент по кредита, ведно със
законната лихва от 13.01.2016 г. до окончателното изплащане. Решението на СРС в
частта, с която е отхвърлен иска за прогласяване на нищожност на клаузата на
чл.22 от договора, не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебно - счетоводна експретиза, неоспорено от страните, което съдът възприема
като компетентно дадено, се установява, че кредитът
е усвоен в евро и кредитополучателят не е получавал швейцарски франкове, като
превалутирането от швейцарски франк в евро, извършено на 07.04.2008 г. служебно
от банката при курс 1,621029 швейцарски франка за едно евро. За погасяване на
месечните анюитетни вноски по договора за кредит, ищцата е внесла директно
швейцарски франкове на каса, без сделка за покупка на валута, общо 110 пъти, а
13 пъти-чрез покупка на швейцарски франкове от банката, като внесените суми за
периода от сключване на договора до 07.12.2017 г. са общо в размер на 47 500,00 швейцарски франка. Съгласно заключението
на вещото лице разликата между евровата равностойност на платените вноски в
швейцарски франкове и вноските в евро, които би платила ищцата, ако кредитът се
погасява в евро, при лихвени проценти, които банката е прилагала по кредита, е
в размер на 9 120,04 евро за периода от сключване на договора до
07.12.2017 г. За посочения от ищцата в петитума на исковата молба период, за
който се твърди, че е платила без основание суми в резултат на валутната
разлика между швейцарски франк и евро /07.12.2012 г.-07.12.2017 г./, разликата
е в размер на 6 408,40 евро/ или 12 403,97
лева/, съобразно констативната част на основното заключение.
Процесният договор попада в
предметния обхват на ЗЗП. Ищцата е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР ЗЗП, а
банката е търговец по смисъла на §13, т.2 ДР ЗЗП / в ред. към момента на
сключване на договора – 20.03.2008 г./, поради което в отношенията им са
приложими разпоредбите на този закон. Последният определя, че „финансова
услуга“ е всяка услуга, свързана с банкова дейност, кредитиране, застраховане,
лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане. Следователно, процесният
договор има характер на потребителски договор, за който се прилагат
разпоредбите на чл.143-146 ЗЗП.
За да се установи дали чл. 6, ал.2 от договора за кредит е неравноправна
е необходимо последната да бъде тълкувана граматически и систематически с
всички клаузи на договора, като с оглед целения от страните правен и
икономически ефект се държи сметка за тълкуването й с чл.20 и чл.21 от договора.
Съгласно чл.6, ал.2 от договора за кредит погасяването на последния се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен-швейцарски франкове.
В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или
лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове
по сметката си по чл.3, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки
в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно
изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването
на договора дава своето неотменимо съгласие и оправомощава банката.
Съгласно чл. 20, ал.1 и ал.2 от
договора, кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира
предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в лева или евро, като
за услугата се съгласявал да заплати съответната комисионна, съгласно
действащата към датата на превалутирането Тарифа на банката, като се съгласявал
в тези случаи банката да превалутира кредита в евро/лева по обявения курс „купува“
на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да
прилага по отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от
банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита.
Дефиниция на понятието „превалутиране“ е дадено в чл. 21 от договора, като то
се определя като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на
задължението, при което трябва да се приложи съответния лихвен процент,
приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия.
Кредитополучателят е декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и
превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро/лева, като
напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване,
както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/,
произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по
превалутирания кредит, както и че е запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на последиците на чл.6, ал.2 и чл. 21-23 от договора – чл. 22,
ал. ал.2 от договора
На първо място следва да се отбележи,
че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в
потребителски договори са повелителни, поради което по отношение на тях намират
приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд извършва служебна
проверка за правилното приложение на императивни правни норми. След като
въззивният съд има задължение да следи служебно за приложението на императивни
материалноправни норми, на още по-силно основание такова задължение има
първоинстанционния съд, още повече че по отношение на института на
неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка, са му
вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по
приложението на Директива 93/13/ЕИО. Неравноправните клаузи са нищожни и не
пораждат правни последици в отношенията между страните – чл.146, ал.1 ЗЗП За да
бъде квалифицирана като неравноправна клауза в потребителски договор, е
необходимо да са налице общите материалноправни предпоставки на чл.143, чл.145,
ал.2 и чл.146, ал.1 ЗЗП. Неравноправна е уговорка, която е: 1/ в разрез с изискванията за добросъвестност;
2/ е в ущърб на потребителя; 3/ и създава значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на потребителя и на търговеца
или доставчика; 4/ не е индивидуално
уговорена; 5/ не е съставена на ясен
и разбираем език и 6/ не касае определянето на основния предмет на договора,
както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна.
Спорен между страните е въпроса
дали клаузите на договора относно служебното превалутиране на кредита, са
уговорени във вреда на потребителя и дали отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Изводите на първоинстанционния съд, че
клаузата на чл.6, ал.2 от договора не е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП
не се споделят от настоящия въззивен състав по следните съображения:
С решение от
22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. по описа на ВКС, е даден отговор на
въпроса „неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от
валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли
приложение за валутните разлики изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП. След
възобновяване на делото и при съобразяване на т.20 от постановеното на
22.02.2018 г. по дело С-119/2017 г. мотивирано определение на СЕС, което
препраща към решение от 20.09.2017 г. по дело № С-186/2016 г. относно
критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от
договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4,
пар.2 от Директива 93/13, които са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП, ВКС
е дал следния отговор на поставения правен въпрос: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в
чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния
риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, като че
кредитополучателят не може да прецени
на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването
на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде
констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда
на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики
приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.“ За да достигне до
този отговор, касационният съд е взел предвид задължителната практика на СЕС, а
именно: решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/2016 г. относно критериите,
които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за
банков кредит от гледна точна на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от
Директива 93/13/ЕИО; решенията по дело С-26/2013 г., дело № С-96/2014 г. и
решение по дело С-484/2008 г., определение по дело С-119/2017 г., даващо
тълкуване, че разпоредбите на чл.3, чл.4 и чл.5 от Директива 93/13/ЕИО следва
да се тълкуват в смисъл, че националната юрисдикция може да прецени като неравноправна
клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин,
както и практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК.
При така даденото от
ВКС разрешение на поставения правен въпрос, въззивният съд приема, че
оспорените от ищцата клаузи, касаещи валутните промени и валутния риск от
процесния договор, при който на кредитополучателя фактически е предоставена сума
в евро или лева, а не в швейцарски франкове, както е уговорено в договор, но
задължението за погасяване е в швейцарски франкове, са нищожни, като по
отношение на същите не намират приложение изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.
В конкретния случай,
съгласно чл.1, ал.1 от договора на ищцата е предоставен кредитен лимит в
швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 61 500
евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на
усвояване на кредита. Независимо, че в чл.2, ал.1 е предвидено, че кредитът се
усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят не е
имал, тъй като същата е блокирана. Швейцарските франкове от блокираната сметка
служебно са превалутирани от банката в евро преди усвояването им, като реалното
усвояване на кредита от ищцата е станало именно в евро по открита на нейно име
сметка в евро. Видно от уговорките в договора за кредит, реален паричен поток
от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като
действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната – в евро
по търговски курс „купува“ швейцарския франк към еврона банката в деня на
усвояването. Ноторно известен е фактът, че в периода на изпълнение на договора
/2008 г.-2017 г./, курсът швейцарски франк/евро устойчиво се покачи, а
задължението на ищцата е да връща кредита си на погасителни вноски в швейцарски
франкове – чл.6, ал.2, т.е. анюитетните вноски се дължат във валута швейцарски
франк. Разликата в курса на франка към еврото към момента на отпускане на кредита
и към момента на погасяване на вноските по него, представлява положителна
величина, формирана именно след служебно превалутиране от банката, по неин
търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява печалба за банката,
съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва. В
случая клаузите от процесния договор касаещи превалутирането, в това число и посочената
от ищцата разпоредба на чл.6, ал.2, тълкувани във връзка с разпоредбите на чл.1
и чл.2 от договора представляват пряка уговорка във вреда на потребителите,
като възлага върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея
икономически последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на
щвейцарски франк/евро или лев и прехвърля върху нетърговец риска от колебанията
на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм от противодействие
срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато
нарастване на размера на анюитетни вноски в евро, без да се променя абсолютната
им стойност в швейцарски франкове. За банката такъв механизъм е предвиден и той
е чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение във пазарните
условия, включително при финансови рискове. В договора няма изрична клауза, че
банката носи риска от понижаване на курса на франка, което наред с анализът на
изричните разпоредби в договора води до извод за наличието на значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителите. В
действителност разпоредбата на чл.22 от договора установява формалното спазване
от страна на банката на принципа на добросъвестност, прогласен в чл.143 ЗЗП,
доколкото в нея кредитополучателите са декларирали, че са запознати с
възможността промяната в курсовете на швейцарския франк към еврото и превалутирането
да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в евро. За да бъде
обаче реално информиран потребителят, а банката-добросъвестна, е необходимо
обстоятелствата ,за които потребителят декларира информираност да следват от
ясни и прозрачни условия на договора. В конкретния случай банката не е
предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в
чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да
прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му
задължения, за които ще му бъде трудно да понесе при значимо обезценяване на
валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация,
че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския
франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в евро/лева в
посока си повишаването му, не води до извод, че е налице „достатъчна
информираност“ на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване. На
потребителя като по-слаба страна в правоотношението, не е предоставена
информация при сключването на договора за кредит със срок на издължаване 30
години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк,
спрямо който националната валута няма фиксиран курс. Преценката на потребителя,
дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да
получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може
да бъде извършена от него на база на предоставената му от банката информация
относно възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на
потребителя да вземе решения, основани на „добра информираност“ дали и какъв
договор за кредит да сключи. Не би могло основателно да се очаква, че ищцата би
сключила договора за кредит в швейцарски франкове, ако беше запозната с
възможността за устойчиво нарастване на задълженията й като длъжник вследствие
от кръстосаното превалутиране евро-лев-франк и то по начин, че кредитът да
поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартни кредити в
лева или евро.
В случая с казусите за превалутиране е налице
значително неравновесие между банката и потребителя, тъй като банката възлага
недобросъвестно редица задължения в тежест на клиента, а именно потребителят напълно
приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че
е съгласен да поеме всички вреди, вкл. и пропуснати ползи, произтичащи от
промяната на валутни курсове. В същото
време банката си гарантира приходи от възнаградителната лихва, която и в тези
случаи се състои от два компонента –фиксиран и т.нар. „рискова премия“ или
„премия за валутен риск“ като променлив компонент. Освен с променливия
компонент банката гарантира интереса си и с една скрита лихва, доколкото
разчита и на разликата между сумата, която е отпуснала в лева или евро и тази,
която ще получи при връщане на кредита в швейцарски франкове съгласно покачения
курс. Отделно от това, във всички случаи, в които извършва превалутиране /и при
първоначалното отпускане на кредита, и в хода на погасяване на задълженията/,
банката прилага собствените си валутни курсове, т.е. тези едностранно
определени от нея, и така създава още една предпоставка за непредвидимост по
отношение на това, какво дължи кредитополучателя. Последният е поел всички
рискове от повишаване на курса, а банката има механизъм за коригиране размера
на вноската при понижаване на курса. Банката не носи риска от понижаване на
курса на франка и това си личи в договора именно доколкото е предвидено
изменение на лихвата свързана с финансовия риск, т.е. ако се понижи курса на
франка банката ще може да увеличи едностранно лихвата и цената на кредита няма
да се промени. Тоест рискът е изцяло пренесен върху потребителя, при което
банката може само да спечели и никога не може да загуби дори и при понижаване
на курса. От направения цялостен анализ на договора става ясно, че при
очертаната от клаузите му схема, която по правната си същност е потребителски
договор, са комбинирани средства за защита на банката, които гарантират печалбата
й, а за потребителя остават всички рискове от изменението на курса на франка,
като вредите за потребителя от измененията в курса се превръщат в допълнителна
чиста печалба за банката над уговорения и изплатен лихвен процент на кредита,
без да поема какъвто и да е риск и да предоставя каквото и да е насреща.
Всички клаузи на договора във връзка с
превалутирането са само срещу обещанието, че франка е стабилна валута и кредитът
по него има първоначално по-ниска лихва, т.е. по-изгоден е от останалите, но
прогнозата за неговото повишаване е направена от банката и е факт, а за
потребителя това остава неизвестно. Конкретният договор е сключен през 2008 г.
когато вече е било ясно, че курсът на франка се покачва и ще продължи
устойчивото му покачване.Прогнозата се сбъдва, но дори и да не се сбъдне,
банката има механизъм да овладее риска и да го прехвърли отново на потребителя,
за да гарантира планираната си печалба. Разгледана и тълкувана с останалите
клаузи от договора / чл.1 и чл.2, както и чл. 20-21/, клаузата на чл.6 ,ал.2 от
договора следва категорично да се приеме за неравноправна по смисъла на чл.143,
т.19 ЗЗП, поради което и нищожна, тъй като води до прехвърляне на валутния риск
върху потребителя и до гарантирано превръщане на неговите загуби в печалба за
банката. За пълнота следва да се посочи, че становището на настоящия въззивен
състав за неравноправност на клаузите за превалутиране е мотивирано и в решение
от 20.09.2017 г. по дело С-186/2016 г. на СЕС, в което е прието, че клаузата на
чл. 4, пар.2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчно информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото
изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван
в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от
потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по
отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително
осведомен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или
обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и
да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Необходимата в това отношение проверка трябва да се
извърши от националния съд. Освен това в решението е изложено, че чл.3, §1 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния
характер на дадена клауза от договора трябва да се направи към момента на
сключването му при отчитане на всички обстоятелства, за което продавачът или
доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение.
С оглед нищожността
на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с
този риск, заплатените от ищцата суми при начална липса на основание, са сумите
по курс на швейцарския франк към еврото/лева, надвишаващ курса, определен в
договора при усвояването на сумата /1 швейцарски франк за 0,6168921 евро/, при
фиксиран курс на лева към еврото, като резервна валута по чл.29 ЗБНБ. Съгласно
приетото по делото допълнително заключение на вещото лице, от м. 03.2008 г. до
м.12.2017 г. курсът на еврото към швейцарския франк се понижава постъпателно от
1 евро за 1,5716 швейцарски франка до нива от 1 евро за 1,0920 швейцарски
франка, вкл. и под нива от 1 евро за 1,0920 швейцарски франка. С оглед
констатираното значимо и постоянно поскъпване на швейцарския франк спрямо
еврото/лева и заплатената от ищцата към 07.12.2017 г. левова равностойност на сума
в размер общо на 47 099,31 швейцарски франка, въззивният съд приема, че
искът е доказан до размера от 12 403,97 лева,
равностойност на 6 408,40 евро по фиксирания курс на БНБ на лева към
еврото - надплатена сума по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД вследствие на промяна на
валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, за
периода от 07.12.2012 г. до 07.12.2017. Без значение за спора е факта, че
ищцата е внасяла на каса в банката швейцарски франкове, а не евро или лева,
т.е. не е извършвано превалутиране при внасяне на месечните анюитетни вноски.
Безспорно потребителят може да купи швейцарски франкове от където желае, но и така
пак търпи загуба и оскъпяване на кредита, тъй като прави разход за покупка на тази
валута, чиито курс след сключване на договора значимо и постоянно се е
повишавал спрямо еврото/лева, с каквато валута ищцата е закупувала франкове. В случая ищцата претендира надплатени от нея суми в
резултат на оскъпяването на кредита, което се дължи на извършеното служебно от
банката превалутиране на швейцарските франкове от блокираната сметка в
евро преди усвояването им.
Ето защо,
искът се явява основателен до посочения размер, поради което решението на СРС следва
да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за сумата от
12 403,97 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения
иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД да бъде уважен до посочения размер,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над
12 403,97 лв. до пълния предявен размер от 12 487,87 лв., решението
на СРС следва да бъде потвърдено.
Решението
на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати
на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски по делото за разликата над
12,02 лв.
С
оглед изложеното, на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивницата-ищца следва да
бъдат присъдени направените от нея разноски за въззивното производство за държавна
такса по жалбата и за адвокатско възнаграждение съобразно уважената част на
иска, които възлизат на 1 241,60 лв.
С
оглед изхода на спора на ищцата се дължат и сторените от нея разноски в
производството пред СРС съобразно уважената част на иска. Последната претендира
единствено разноски за адвокатско възнаграждение, което е в размер на 1000 лв.,
поради което следва да й се присъдят такива в размер на 993,28 лв.
На
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно на отхвърлената част на иска. Уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение е в размер на 4693,99 лв. Въззивният съд намира за основателно
направеното от процесуалния представител на въззивницата възражение за
прекомерност на възнаграждението с оглед действителната фактическа и правна
сложност на делото, поради което редуцира същото на 2000 лв. с вкл.ДДС. Ето
защо на въззиваемата страна следва да си присъдят разноски за въззивното
производство съразмерно на отхвърлената част на иска, които възлизат на 13,44 лв.
С
молба, представена в о.с.з. на 28.05.2019 г. въззиваемата страна е направила искане
за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по реда на чл.267 ДФЕС относно
критериите, които националният съд следва да приложи при преценка на оспорени
договорни клаузи по договор за кредит, като тези по настоящото дело в
светлината на чл.3 и чл.4 от Директива 93/13, поради наличие на противоречива
съдебна практика на българските съдилища относно тези критерии. Искането е
неоснователно, тъй като по въпроса относно критериите за преценка на
неиндивидуално уговорени клаузи в потребителски договори, в хипотеза на кредит,
по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на
кредитополучателя в национална или резервна валута, а не в чуждестранната
валута/швейцарски франкове/ и задължението за погасяване е в същата
чуждестранна валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, е
налице на практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК след допуснато
касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК /решение №
295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на II
т.о. на ВКС/., която е съобразена с практиката на СЕС, постановена по
транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, в т.ч. чл.3 и чл.4 от
Директива 93/13 и която от своя страна е задължителна за всички съдилища в
Република Б.. С оглед изложеното и на основание чл. 629, ал.2 ГПК искането
следва да се остави без уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 14.12.2018 г., постановено по гр. д. № 85981/2017 г. по описа на СРС, 140 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от И.С.Б. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 12 403,97 лв. - недължимо платена по договор за банков кредит за ремонт на недвижим имот № HL 31217/20.03.2008 г. и представляваща формирана за периода от 07.12.2012 г. до 07.12.2017 г. разлика между левовата равностойност на платените вноски по договора за кредит в швейцарски франкове и левовата равностойност на месечните вноски в евро, поради валутна разлика между швейцарския франк и евро, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която И.С.Б. е осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД, на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски по делото в размер над 12,02 лв., като вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД, ЕИК********да заплати на И.С.Б., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 12 403,97
лв., представляваща платена без основание за периода от
07.12.2012 г. до 07.12.2017 г. сума по договор за банков кредит за ремонт на
недвижим имот № HL
31217/20.03.2008 г., формирана в резултат
на валутната разлика между швейцарски франк и евро, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба – 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане, а на
основание чл. 78, ал.1 ГПК и сумата от 2 234,88 лв.-разноски за
производството пред СРС и СГС.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.12.2018 г., постановено по гр. д. № 85981/2017 г. по описа на СРС, 140 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 13,44 лв. – разноски за
въззивната инстанция.
Оставя без уважение искането на „Ю.Б.“
АД, ЕИК******** за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
В
частта, с която искането за отправяне на преюдициално запитване е оставено без
уважение, актът има характер на определение, което не подлежи на обжалване
съгласно чл.629, ал.2 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.