РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. Силистра, 16.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на петнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Н. Димитров
Членове:Кремена Ив. Краева
Десислава Г. Петрова
при участието на секретаря Антоанета Н. Ценкова
като разгледа докладваното от Кремена Ив. Краева Въззивно гражданско
дело № 20223400500254 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
С Решение № 112 от 20.06.2022г., постановено по гр.д. №3/2022г. на
РС- Тутракан, съдът осъдил П. З. М. да плати на „Профи кредит България“
ЕООД с ЕИК ********* сумата от 908,62 лева (деветстотин и осем лева и
шестдесет и две стотинки), представляваща главница по недействителен
договор за потребителски кредит № 30040632040 от 14.11.2019 г., ведно със
законната лихва върху присъдената сума от 28.10.2021г.до изплащане на
задължението. С решението, съдът е отхвърлил осъдителния иск в останалата
част, а именно: за главницата в размер на 1423,92 лева, явяваща се разликата
над уважената сума от 908,62 лева до претендирания размер от 2332,54
лева;договорно възнаграждение за лихва в размер на 1053,26 лева за периода
от 15.07.2020 г. до 04.08.2021 г.; за възнаграждение за услугата „Фаст“ в
размер на 430,55 лева; за възнаграждение за услугата „Флекси“ в размер на
1248,60 лева; за лихва за забава в размер на 92,28 лева за периода от
16.12.2019 г. до 04.08.2021 г.; за законна лихва в размер на 118,22 лева за
периода от 04.08.2021 до 27.10.2021 г.
Недоволен от горното решение е ищецът - „Профи кредит България“
ЕООД с ЕИК *********, който счита, че съдът неоснователно и неправилно е
приел, че в процесния договор не e посочен реалeн ГПР, тъй като в
уговореното между страните ГПР не е включено възнаграждението за
закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Сочи, че разходите на
потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от
1
общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР. Вън от това, съдът неправилно се е произнесъл до
действителността на други договори за потребителски кредит сключени
между същите страни, без те да са предмет на производството, въпреки, че
същите са погасени доброволно от длъжника и той не е изложил дори
становище в насока на същото.Сочи, че съдът е постановил недопустимо
решение, като се е произнесъл по непредявен иск, допускайки нарушение на
диспозитивното начало и излизайки извън предмета на исковата претенция.
Искането е въззивният съд да обезсили, като неправилно и недопустимо
атакуваното решение, с което частично са отхвърлени исковете на „ ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД срещу длъжника - П. З. М., като върне делото на
първоинстанционния съд за ново произнасяне по исковата претенция на
дружеството, с което тя да бъда изцяло уважена. В условията на
евентуалност, ако съдът прецени, че решението не подлежи на обезсилване,
моли да постановите ново решение, с което да признаете за установена
дължими претендираната главница над сумата от 908.62 лв. до 2332.54 лв.,
ведно със законна лихва от входиране на заявлението до окончателното
изплащане на задължението и договорно възнаграждение в размер на 1053.26
лв.
П. З. М. не депозира становище по жалбата.
Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства, намира
жалбата за допустима и частично основателна.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд приел, че
предявеният иск е осъдителен, с правна квалификация по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
във връзка със ЗПК, вр. чл. 79, и чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 от
ГПК. Тази правна квалификация е свързана с обстоятелството, че вземането
на ищеца произтича от договор, сключен с потребител, което обуславя
задължението на съда да следи служебно за интересите на ответницата
потребител и за наличието на неравноправни клаузи в потребителския
договор. По тези съображения първостепенния съд обсъдил и приел, че
сключения между страните договор за потребителски кредит съдържа
неравноправни клаузи обективирани в условията на договорените
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Съдът приел също, че част от тези
услуги представляват потенциални възможности, а не насрещни задължения
за кредитора, щом за упражняването им се иска неговото съгласие. Такива
договори според първостепенния съд, при които едната страна е поела
задължение, а другата не са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 4
от ЗЗД, поради липса на основание.
Съдът приел, че задължението за цена на допълнителните услуги
представлява всъщност допълнително възнаграждение за кредитодателя,
което следва да намери място при другите компоненти включени в
годишният процент на разходите, който пък в такъв случай би надхвърлил
законния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Допълнително първоинстанционният
съдебен състав възприел, че като цената на коментираните допълнителни
услуги не е включена към ГПР по кредита препятства възможността на
2
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, което допълнително се явява неравноправност по чл. 143, ал. 2, т.
19 от Закона за защита на потребителите, което обуславя хипотезата на чл. 23
във вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В мотивите към решението е
коментирано още, че неточното посочване на ГПР се приравнява на липсващ
ГПР, когато отклонението е значително.
За да присъди в полза на ищеца сумата от 908,62 лева, представляваща
главница по недействителен ДПК, съдът анализирал и приел, че от същия
порок страдат и другите два договора за потребителски кредити между
страните, които са били верижно рефинансирани / ДПК №
30036827409/13.05.2019 и ДПК № 30035666707/13.03.2019г./ и
рефинансираната сума не отговаря на действително дължимата, поради
наличие на посоченото обстоятелство. Затова и след съответни изчисления
приел, че чистата сума по процесния кредит представлява сбор от
отпуснатата сума 1036, 37 лева и сумата на действително рефинансираното
предходно задължение – 871, 89 лева, който сбор общо е 1908,26 лева.
Съобразявайки направените погасителни плащания по ДПК № 30040632040 в
общ размер на 999, 64 лева отчел, че разликата между чистата получена сума
и погасената е 908, 62 лева, до който размер приел искът за главница за
основателен.
ОС кредитира мотивите на първоинстанционния съд в частта, в която е
прието, че цялото кредитно правоотношение между ищеца и ответницата,
възникнало от договора за потребителски кредит с № 30040632040/14.11.2019
г. е недействително на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
препраща към тях по реда на чл. 272 от ГПК. По отношение дължимостта на
сумите претендирани като цена на услугите „Фаст“ и „Флекси, въззивния съд
е формирал становище, аргументирано в редица актове по въззивини дела на
СОС, споделяйки аргументите както на заповедния, така и на исковия съд, че
задължението на потребителите за плащане на цена за допълнителни услуги
поначало е поето при липса на основание, а възнаграждението за тях
представлява разход за потребителя. Поради това е следвало да бъде включен
при формирането на ГПР на основание на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В
конкретния случай при съобразяване на размерите на договорените
възнаграждения за предоставени допълнителни услуги, които заедно
надхвърлят размера на възнаградителната лихва за целия период на договора,
се достига до извода, че е налице и превишаване на общия размер на ГПР над
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК (50%). Посоченото обуславя
основателност на ищцовите претенции само до размера на действително
отпуснатия кредит след приспадане на сумата на постъпилите погасителни
вноски. В допълнение към това първоинстанционният съдебен състав приел
още, че следва да приспадне от подлежащата на връщане главница и
допълнителни суми - представляващи действителното /според съда/
рефинансиране на предходни договори за потребителски кредит сключени
между същите страни. ОС не споделя тази теза, като счита, че неправилно
първоинстанционния състав е разширил обхвата на дължимата проверка
включвайки в предмета на делото ирелевантни факти и обстоятелства. В
3
такъв аспект е и постановеното по сходен казус между същите страни
решение по в.гр.д.№255/2022г. на СОС. С оглед горното, спорът трябва да
бъде разрешен по същия начин, тъй като и в процесния случай от
съдържанието на договора за потребителски кредит №
30040632040/14.11.2019г., е видно, че в същия не е обективирана воля за
новиране на задължение по предходен договор, в който случай съдът би
могъл служебно да се занимава и преценява валидността на предходния дълг
и съобразно резултата от проверката да се прецени основателността на
претенциите по задължението – предмет на делото. Договорът за
потребителски кредит 30040632040/14.11.2019г. има самостоятелен характер,
отпуснат на кредитополучателя с цел освен потребителско кредитиране, но и
погасяване на предишни задължения по предходен договор за потребителски
кредит. В този смисъл и доколкото от данните по делото се установява по
безспорен начин, че едната от целите на новия договор е осъществена -
посочената сума /1462,63 лв./ е отишла за погасяване на предишно
задължение на ответницата по ДПК№ 30036827409, както и че не е налице
връзка между двата договора, обуславяща валидността на договора за
потребителски кредит с № 30040632040/14.11.2019г., от валидността на
клаузите на договора за потребителски кредит № 30036827409 и следващия
по хронология ДПК между страните, то въпросът за евентуалното наличие на
неравноправни клаузи в същите се явява извън обхвата на настоящия правен
спор. Така мотивиран въззивният съдебен състав приема, че на ищеца се
следва сумата от 1500. 36 лв. - главница по недействителен договора за
потребителски кредит с № 30040632040/14.11.2019г., представляваща сумата
на предоставения кредит в размер на 2500 лв. редуцирана само с направените
от кредитополучателя погасителни плащания в размер на 999,64 лв. Ето защо
ОС приема, че следва да отмени обжалваното решение в отхвърлителната
част за сумата над присъдените 908, 62 лв., представляваща главница по
недействителен договора за потребителски кредит с №
30040632040/14.11.2019г., до действително дължимият размер от 1500. 36 лв.
В останалата част решението е правилно и следва да се потвърди.
От направеното от въззивника искане за разноски обективирано в молба
вх. № 2825 от 03.11.2022г. е видно, че се претендират разноски само за
настоящото производство в размер на 87 лв. - платена държавна такса и 300
лв. юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изхода на делото такива се дължат съобразно уважената част
от въззивната жалба в размер на 44.64 лв. Така определената сума
представлява функция от стойността на платената държавна такса за въззивно
обжалване от 87 лв. и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение определено на
основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата на заплащане на правната помощ, към
която препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК. Общата стойност на разноските в размер
на 187лв. следва да се редуцира съобразно размера на уважения обжалваем
интерес, което води именно до присъдения размер от 44.63лв.
Водим от гореизложеното, съдът
4
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 112 от 20.06.2022г., постановено по гр.д.
№3/2022г. на РС- Тутракан, в частта, с която е отхвърлен иска на „Профи
кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* срещу П. З. М. за сумата от 908, 62
лева до 1500,36 лева – главница по договор за потребителски кредит
30040632040/14.11.2019г. и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. З. М. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД с
ЕИК ********* допълнително сумата от 591, 74 лв. – главница по
недействителен договор за потребителски кредит 30040632040/14.11.2019г.,
ведно със законната лихва върху присъдената сума от 28.10.2021г. до
изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 112 от 20.06.2022г., постановено по гр.д.
№3/2022г. на РС- Тутракан, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА П. З. М. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД с
ЕИК ********* сумата от 44.63лв. - деловодни разноски за въззивно
обжалване.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5