РЕШЕНИЕ
№ 1318
гр. Пловдив, 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20235300501789 по описа за 2023 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от
ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Профи
Кредит България“ ЕООД, против решение № 1812 от 24.04.2023 г.,
постановено по гр.дело №10259 от 2022 г. на РС - Пловдив, ХІХ гр. състав, в
частта му, в която са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България”
ЕООД против М. А. В. искове с правно основание чл. 422 от ГПК - за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца главница по
договор за потребителски кредит от 27.11.2019 г. - за сумата над 84,26 лв. до 3
470,23 лева, ведно със законната лихва за периода от 31.05.2022 г. до
изплащане на вземането, сумата 1315,47 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 05.01.2021 г. до 05.01.2022 г., сумата 813,67 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 06.02.2020 г. до 05.01.2022 г.,
сумата 305,64 лева, представляваща законна лихва за периода от 05.01.2022 г.
до 30.05.2022 г., както и в частта, в която е осъдено „Профи Кредит България“
ЕООД да заплати на адвокат Е. Г. И. - М. сумата от 761,12 лв. за адвокатско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата, за производството по първоинстанционното дело и 761,12 лв. за
адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата за производството по ч.г.д. 7874/2022 г. на РС-
Пловдив.
1
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност. Изрично се посочва, че решението не се обжалва в
частта му, касаеща допълнителните услуги Фаст и Флекси. Счита за
неправилно заключението на съда, че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10
от ЗПК, като се излагат подробни аргументи. Възразява се и срещу
определеното адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Иска се да
бъде отменено като неправилно решението в частта му, с която ДПК
30040938754 се обявява за недействителен и се отхвърлят исковите
претенции на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу длъжника М. А. В. - за
горницата над 84.26 лв. до пълния претендиран размер от 3470.23 лв. – за
дължима главница; за сума в размер на 1315.47 лв. за неизплатено договорно
възнаграждение; за лихви за забава в размер на 813.67 лв. и за законна лихва в
размер на 305.64 лв., дължима от 05.01.2021 г. - датата на предсрочна
изискуемост до 30.05.2022 г. Молят да бъде постановено ново решение, с
което да бъде прието за установено, че М. А. В. дължи сума в размер на
3385.97 лв. – за главница или за горницата над 84.26 лв. до пълния
претендиран размер от 3470.23 лв.; сума в размер на 1315.47 лв. – за
неизплатено договорно възнаграждение; за лихви за забава в размер на 813.67
лв. и за законна лихва в размер на 305.64 лв., дължима от 05.01.2021 г. –
датата на предсрочна изискуемост до 30.05.2022 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до изплащане на
вземането.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като
се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и
следва да се остави без уважение, а решението в атакуваната му част да се
потвърди. Претендират се и разноски.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват
отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
2
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 вр. чл.415 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД, вр. с чл.240 ЗЗД.
Ищецът е предявил иск за признаване за установено, че
ответникът му дължи сумата от 3470.23 лева, представляваща главница, ведно
със законна лихва за период от 31.05.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата 1315.47 лева, представляваща договорна лихва за периода от
05.01.2021 г. до 05.01.2022 г., сумата 813,67 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 06.02.2020 г. до 05.01.2022 г., сумата 305.64 лева,
представляваща законна лихва за периода от 05.01.2022 г. до 30.05.2022 г.,
сумата 875 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга Фаст за периода от 27.11.2019 г. до 27.11.2019 г., сумата
1 926.55 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга
Флекси, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №7874/2022 г. на
ПРС. Претендира разноски.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен
договор за потребителски кредит от 27.11.2019 г. Предоставена е в заем сума
от 5000 лв. Издължаването е на 24 месечни вноски по 308.65 лв. Размерът на
ГЛП е 41%, а на ГПР - 48,30%. Общия размер на задължението е 7407.41 лв.
Избран е пакет допълнителни услуги, за което се дължи възнаграждение от
4600 лв., платимо на вноски от 191.67 лв. Платени са 9 пълни вноски, една
непълна. Общия размер на плащанията е 4576,30 лв. Настъпила е забава от
05.01.2021 г. за 12 вноски, дължими до 05.01.2022 г. Вземанията са обявени за
предсрочно изискуеми от 05.01.2022 г. На длъжника не е връчено
уведомление за това. Вземанията са претендирани по чл. 410 от ГПК - ч.гр.д.
№7874/2022 г. на ПРС. Срещу заповедта е постъпило в срок възражение от
длъжника.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор, в който се оспорва
иска. Признава се сключването на договора и споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги. Твърди се наличие на нарушения на
ЗПК досежно размера на ГПР, ГЛП и условията за прилагането му, липса на
информация за предсрочно погасяване на заема и отказ от договора, както и
получаване на сведения за размера на задълженията, което обуславя връщане
3
само на чистата сума по кредита. Заявява се недействителност и на договора
за допълнителни услуги. Клаузите противоречат на ЗПК. Не е обявена
надлежно предсрочната изискуемост. Претендира прихващане на
задължението за главница срещу платените суми за договорна лихва и
допълнителни услуги.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
От представените писмени документи - договор за кредит от
27.11.2019 г., декларация, ОУ и погасителен план към него, стандартен
европейски формуляр; искане за отпускане на кредит; анекси от 15.04.2020 г.
и 21.04.2020 г. е видно, че на 27.11.2019 г. между страните е постигнато
съгласие за предоставяне от ищеца на ответника на сумата от 5000 лв. за срок
от 24 месеца, платима на вноски от по 308,65 лв. при ГЛП -41 %, ГПР-48,30
%, възнаграждение за допълнителни услуги-1500 лв. за услуга „Фаст“ и 3100
лв. за услуга „Флекси“. Общото задължение е 12007.41 лв., платимо на вноски
от по 500.32 лв. Периодът на погасяване е 05.01.2020 г. - 05.12.2021 г. Срокът
е продължен до 05.03.2022 г.
От представените платежни нареждания от 28.11.2019 г. е видно,
че сумата от 2500 лв. е преведена на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, 1500 лв. са
преведени към „Фератум България“ ЕООД и 1000 лв. са изплатени на
ответницата.
От представеното уведомително писмо от 06.01.2021 г. е видно, че
ищецът е предприел действия по уведомяване на ответника за настъпило
просрочие на задължението му по договора и обявяване на предсрочна
изискуемост от 05.01.2022 г.
От приложената справка от ищеца е видно, че към 11.07.2022 г.
общата платена сума от длъжника по договора е 4915,74 лв.
От приложеното ч.гр.д. №7874/2022 г. на ПдРС е видно, че за
претендираните суми ищеца се е снабдил със заповед за изпълнение на
основание настъпила предсрочна изискуемост на вземането от 11.08.2020 г.,
срещу която в срок е постъпило възражение от длъжника.
Така установените факти не се оспорват от страните по делото. Не
са въведени и твърдения за неправилно възприети доказателства, като
въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка.
Съдът е приел, че искът е допустим, доколкото е налице
идентичност между сумите – предмет на исковото и на заповедното
производство, а по последното е постъпило възражение от длъжника.
Прието е, че между страните не е налице спор относно
сключването на договора и поетите с него задължения от страните, а само
относно действителността на клаузите от договора и съответствието им с
разпоредбите на ЗПК, както и момента на настъпване на изискуемостта на
всички задължения по договора.
4
Разгледано е съответствието на договора с посочените
разпоредби, като съдът е приел, че договорът не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, същият е недействителен, като длъжникът,
в съответствие с чл.23 ЗПК, следва да върне само неизплатената част от
главницата, като се приспаднат внесените суми.
Изводите се възприемат от въззивната инстанция.
Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК в релевантната за периода редакция.
Жалбоподателят е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
ЗКИ, доколкото в предмета на дейност е включена възможността да отпуска
заеми. Въззиваемата страна е физическо лице, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и
ал.4 ЗПК.
Съдът, съгласно чл.7, ал.3 от ГПК, служебно следи за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той е длъжен да
провери дали са спазени всички изисквания относно съдържанието на
договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от
императивните изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
- изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23
ЗПК, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, не и на лихвата и други
разходи.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит задължително следва да съдържа информация относно
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Лихвеният
процент по сключения между страните договор за потребителски кредит е
фиксиран, но това не дава основание да се счита, че в случая изискването за
посочване на условията за прилагането му не важи. И при фиксиран лихвен
процент следва да е налице яснота относно начина на изчисляване на
възнаградителната лихва - на база на целия размер на кредита към датата на
неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното
последователно плащане или друг.
Освен това предвидената в договора клауза за възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави. Според съдебната практика, при
формиране размера на този вид лихва, обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
5
максимален размер. Приема се, че максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя
не надвишава повече от три пъти законната такава /в този смисъл решение
№378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д. №315/2005 г. на второ г.о./. В
настоящия случай предвидения размер на възнаградителната лихва е 41%,
което безспорно надвишава трикратния размер на законната лихва.
Ето защо според настоящия състав е налице нарушение по чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК.
От жалбоподателя се възразява, че договорът за кредит отговаря
на всички законови императивни изисквания – касае се за фиксиран лихвен
процент. Независимо от това обаче не е ясно какви са условията за
прилагането му – върху цялата сума или върху незаплатената част.
Оспорва се и извода на съда, че договорената възнаградителна
лихва противоречи на добрите нрави. Към настоящият момент няма
нормативно определен максимален размер, като приложение намира
цитираното вече съдебно решение. Налице е и богата съдебна практика в тази
насока. Касае се за договор, сключен с потребител, за когото е предвидена
защита чрез императивни норми, изключващи приложението на свободното
договаряне, когато им противоречи.
Не се възприемат и доводите, касаещи размера на ГПР, още
повече, че в тази насока са изложени съображения от първостепенния съд.
По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Процесният договор за кредит
формално съдържа посочване на ГПР, без взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването, съдържа и обща сума, дължима от
потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, не
съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя
задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
6
В конкретния случай по договора не е включен размера на
допълнителните услуги, които са услуги, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Това е предвидим разход, уговорен в глобална сума в
договора, значително надхвърлящ заетата, с уговорен начин на разсрочено
плащане, аналогично на погасителните вноски по договора, предварително
заложен като разход в договора и включен в размера на погасителните
вноски, видно от представения погасителен план. Следователно тези разходи
са били известни на кредитора, включени в дължимата сума по договора,
като, с оглед начина на уговарянето им и начина на заплащането им, се явяват
добавък към погасителните вноски по кредита. Доколкото така уговорената
сума не е свързана с предоставяне на каквито и да е услуги, тъй като
уговорените са свързани с усвояване и управление на кредита, а за тях
възнаграждение не се дължи, се явява скрита печалба за кредитора.
Дори и без да се ползват специални знания е видно, че, доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 5000 лева, сумата за
връщане с договорна лихва е в размер на 7407.41 лева, общата дължима сума
по договора е 12007.41 лв., а ГПР е изчислен при включване като разход
единствено на уговорената възнаградителна лихва, то общата дължима от
потребителя сума по договора не съответства на годишния процент на
разходите от 48.3%. Налице е разминаване между посочения в договора ГПР
и действителния прилаган, в който следва да бъде включено и уговореното
допълнителното възнаграждение за услуги.
Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
която е насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит,
така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, по начин, че да
бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването
на чл.19, ал.1 от ЗПК, като отразява многократно по - нисък от действителния
ГПР, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на
кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава
своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен, разбираем и
кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно своето задължения,
преди да сключи договора за кредит.
7
На въззиваемата страна е отпусната сумата от 5000 лв., а е
заплатила 4915.74 лв. Същата дължи сумата от 84.26 лв. – незаплатена част от
чистата сума по кредита. Именно тази сума е присъдена и на жалбоподателя.
Като е достигнал до същия краен резултат, съдът е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да се потвърди в атакуваната му част.
Следва да се потвърди и решението в частта, в която са
определени разноските на пълномощника на ответната страна. Същите не
съответстват на нормата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г., но са в по
– нисък размер.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба не се
възприемат от настоящия състав. Жалбата е неоснователна и се оставя без
уважение.
Разноски са поискани от страните. С оглед изхода на делото обаче
не следва да се присъдят на жалбоподателя, а само на въззиваемата страна.
Ето защо на пълномощника следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в съответствие с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения в размер на 647.02 лв. по иска за
главница, 431.55 лв. по иска за договорно възнаграждение, както и 400 лв. по
иска за лихва, или в общ размер на 1478.57 лв. Върху сумата следва да се
присъди и ДДС, или се дължат общо 1774.28 лв.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1812 от 24.04.2023 г., постановено
по гр.дело №10259 от 2022 г. на РС - Пловдив, ХІХ гр. състав, в частта му, в
която са отхвърлени предявените от „Профи Кредит България” ЕООД против
М. А. В. искове с правно основание чл. 422 от ГПК - за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца главница по договор за
потребителски кредит от 27.11.2019 г. - за сумата над 84,26 лв. до 3 470,23
лева, ведно със законната лихва за периода от 31.05.2022 г. до изплащане на
вземането, сумата 1315,47 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 05.01.2021 г. до 05.01.2022 г., сумата 813,67 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 06.02.2020 г. до 05.01.2022 г., сумата 305,64
лева, представляваща законна лихва за периода от 05.01.2022 г. до 30.05.2022
г., както и в частта, в която е осъдено „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати на адвокат Е. Г. И.-М. сумата от 761,12 лв. за адвокатско
възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата, за производството по първоинстанционното дело и 761,12 лв. за
адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата за производството по ч.г.д. 7874/2022 г. на РС-
8
Пловдив.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление град *****, да заплати на ЕАД Е. И., ЕИК
*****, с адрес град *****, представлявано от Е. Г. И., на основание чл. 38,
ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1774.28 (хиляда седемстотин
седемдесет и четири лв. двадесет и осем ст.) лева за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9