Р Е Ш Е Н И Е
№
13.10.2021г., гр. Велинград
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Донка Табакова, като разгледа докладваното
от съдия Пенчева гр. д. № 196 по описа на 2021г. на Районен съд
Велинград, за да се произнесе взе предвид следното
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1, във вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.
342, ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал.1 от ЗЗД и чл. 233, ал.1 ЗЗД, във вр.
чл. 345, ал.1 ТЗ от „Мого България“ ООД, ЕИК
********* против С.Н.Г., за признаване на установено в отношенията на страните,
че ответницата дължи на ищеца заплащане на сумите по Договор за финансов лизинг
№ AG0009365 със задължително придобиване на собствеността
върху лизинговия актив, както следва: 432,74 лв.-незаплатена главница по
лизингови вноски за периода 01.01.2020г. до
06.03.2020г.; 4,08 лв.- неустойка за забавени плащания за периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г.; 678,39 лв.-неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя; 144,67 лв.-разходи за
застрахователни премии; 540,00 лв.-разходи за възстановяване на лизинговия актив;
1 700 лв.-щети, нанесени на лизинговия актив по време на ползването му, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д.
986/2020г. на РС Велинград и осъдителен иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна възнаградителна лихва в размер на 282,00 лв. върху незаплатената
главницата за периода от 01.01.2020г. до
06.03.2020г., ведно със законна лихва върху дължимите суми, считано от датата
на подаване на заявление по чл. 410 в съда до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 02.10.2019
г. между него и ответницата е сключен Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността №AG0009365.
В изпълнение на
задълженията, си лизингодателят е придобил собствеността върху посочения от
лизингополучателя лек автомобил-марка „Ford" модел „Transit
Connect", идентификационен номер на рама WF0TXXTTPT6A14617, peг. № РВ5854КХ от
ответницата продавач С.Н. Г. и е предоставил ползването му отново на нея, в
качеството й на лизингополучател, за което са
съставени приемо-предавателни протоколи от 02.10.2019
г..
Твърди се, че първоначалните
разходи и договорената първоначална вноска са прихванати срещу задължението за
заплащане на продажната цена със Споразумение за прихващане от 02.10.2019 г.
Размерът на финансирането бил 3 000,00 лева. Ответницата била запозната с
всички съществени условия на договора, подробно описани в него и в приложимите
към него Общи условия и приложения.
Лизингополучателят поел задължение за заплащане на месечни вноски, както
и да използва вещта по предназначение с грижата на добър стопанин. Срокът на
договора бил 18 месеца, изтичащ на 01.04.2021 г., съгласно приложения
Погасителен план - неразделна част от Договора за финансов лизинг. Договорен
бил фиксиран лихвен процент в размер на 41,16 %, съответно размер на месечни
анюитетни вноски от 226.13 лева, включващи главница и договорна лихва.
Сочи се, че лизингополучателят е
преустановил плащанията по договорения погасителен план. Последното постъпило
плащане, в размер на 250 лева, извършила на 07.01.2020 г. Към 06.03.2020 г.
останали неплатени три вноски по договорения погасителен план - от трета с
падеж 01.01.2020г. до пета с падеж 01.03.2020г. Предвид
допуснатото неизпълнение на договорни задължения, лизингодателят отправил
изявление до лизингополучателя за разваляне на договора, връчено лично на
лизингополучателя на 06.03.2020 г., на която дата следвало да се счита
прекратен договорът за финансов лизинг. Твърди се още, че лизингополучателят е
продължил да ползва лизинговия актив до 06.03.2020 г., на която дата
лизинговият актив бил върнат във владение на собственика - лизингодател.
Излага, че на основание чл. 345
от ТЗ във вр. с чл. 8.1 от приложимите към Договора
Общи условия, за периода до разваляне на договора за финансов лизинг,
лизингополучателят дължи заплащането на договорените месечни вноски по
погасителен план от трета (с падеж 01.01.2020 г.) до
пета (с падеж 01.03.2020 г.), включително и част от четвърта за периода от
02.03.2020 до 06.03.2020 г. в общ размер от 714,74 лева, в това число главница в
размер на 432,74 лева и възнаградителна лихва в размер на 282 лева. Също така на основание
чл. 15.1 от приложимите ОУ, предвид допуснатата забава в плащанията на трета до пета
вноска, била начислена неустойка
в размер на 4,08 лева към 06.03.2020 г., както следва: за забава в
плащането на вноска № 3 по погасителен план с падеж 01.01.2020
г.- 2,42 лева; за забава в плащането на вноска № 4 по погасителен план с падеж
01.02.2020 г. - 1,36 лева; за забава в плащането на вноска № 5 по погасителен
план с падеж 01.03.2020 г. - 0,30 лева.
На основание чл.15.5 от приложимите към
Договора Общи условия, лизингополучателят дължал на лизингодателя
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в трикратен
размер на договорената месечна вноска или общо 678,39 лева, дължима еднократно
към датата на прекратяване на Договора, формирана като сбор от три месечни
вноски, всяка една в размер на 226,13 лева. Също така и
на основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.5 от Общите условия,
лизингополучателят дължал да възстанови на лизингодателя
направените разходи за заплащане на застрахователна премия по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите" - по полица BG/22/119003380561
на Лев Инс АД. Премията била заплатена от собственика на основание
чл. 483 от КЗ по сметка на застрахователния брокер - Брокер Инс
ООД, съгласно издадена сметка.
На основание
чл. 14.4 във вр. с чл. 8.7.10 от Общите условия,
лизингополучателят дължал да възстановяване на лизингодателя
на направените разходи за възстановяване на владението на Лизинговия актив.
Сочи се, че са ползвани услугите на трето лице - „Фиксед
Асистантс" ЕООД. Съгласно рамков договор за
поръчка от 29.05.2017 г. между ищеца и „Фиксед Асистантс" ЕООД дължимото възнаграждение възлизало на
540,00 лева с ДДС за издирване и изземване на автомобили до 3,5 тона, а
допълнителните разходи се заплащали отделно.
Освен това, на основание чл. 14.3
във вр. с чл. 14.2. от Общите условия, след изземване
на лизинговия актив била извършена инспекция, включително с технически
изпитвания с оценка на необходимите ремонтни дейности по лизинговия актив.
Съгласно приложимите Общи условия, лизингополучателят бил длъжен да върне вещта
в състояние, годно за обичайна употреба, с отчитане на обичайното изхабяване,
като отговарял за
евентуално допълнително нанесени вреди.
В съставения при изземване на 06.03.2020 г. ППП било отразено, че при
външен оглед на автомобила, същият имал драскотини по цялото купе, ударени
детайли и светещи сервизни лампи. Установени били съответстващи вреди: повреда
на двигателя, изразяваща се в теч на масло, драскотини по описани детайли,
пораждащи необходимост от пребоядисване, необходимост от ремонт на двигателя.
Всички констатирани вреди били отразени съответно при формиране на пазарната
цена, на която лизингодателят успял да реализира вещта, което довело до спад
спрямо пазарната цена на вещ от този тип към съответния момент. Вещта била
продадена за 1600,00 лева на трето лице, при остатъчна неплатена главница по
Договора за финансов лизинг в размер на 2,316.57 към датата на разваляне на
договора. Излага се, че нанесените по време на
ползването от лизингополучателя щети върху лизинговата вещ са довели до обезценка и невъзможност собственикът да си възстанови
предоставеното финансиране чрез продажба на лизинговия актив, който служи за
обезпечение именно на вземанията по главница. Ето защо счита, че
посочените вреди, които не били налице към 02.10.2019 г., но се появили налице
към 06.03.2020 г., следвало да бъдат обезщетени от страна на ответника, тъй
като се появили по време на действието на лизинговия договор.
Въз основа на така очерталата се обстановка се
иска от съда да постанови решение, с което да приеме
за установено по отношение на ответницата, че дължи исковите суми, ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК.
Поради
отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в частта за
договорната възнаградителна лихва, предявява
осъдителен иск за сумата от 282,00 лв.
Претендира и разноски в заповедното
и в настоящото исково производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата С.Н.Г., чрез адв.Д.Ф.-САК, депозира отговор на исковата молба, с който
излага становище за недопустимост на предявения иск за главница.
Счита че исковото производство се явява продължение за заповедното и недопустимо
е да се предяви установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, което изрично
признавала и не оспорвала, каквото било вземането за главница. В тази част заповедта
по чл. 410 ГПК се стабилизирала по силата на чл. 416 ГПК, което било
процесуална пречка за установяване дали същото е спорно в производството по чл.
422 ГПК.
Излага съображения, че спрямо
договорите за лизинг, са приложими защитните клаузи за потребителските
договори, тъй като с предвидената възможност за закупуване на стоката, предмет
на договора прави договора за лизинг инвестиционен кредит, като кредиторът
кредитира лизингополучателя със сумата, необходима за закупуване на конкретен
актив-в настоящият случай МПС. Ето защо и същият трябвало да отговаря на
изискванията за валидност, регламентирани в този закон, включително на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно лихвения процент и
ГПР.
Счита за нищожна клаузата за
договорна лихва, като противоречаща на добрите нрави. Цитира съдебната
практика, която приема, че при формиране размера на възнаградителната
лихва при необезпечени заеми, същият не следвало да надхвърля повече от три
пъти законната лихва, формирана от основен лихвен процент плюс десет пункта. В
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 41,16 % годишно,
надхвърляла повече от
три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите
нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.
Нищожността на клаузата за договорна лихва, налагала извод за нищожност на
договора изцяло, тъй като договорът за лизинг нормативно бил уреден като
възмезден, поради което не можел да съществува валидно, без този присъщ негов
елемент.
Нищожна била и клаузата на чл. 9
от договора за лизинг, предвиждаща ГПР 49, 88 %, на първо място, на основание
на обстоятелството, че ГПР бил изчислен като годишен процент върху по-голям
размер на реално усвоения общ размер на кредита. Видно от съдържанието на
договора за лизинг, лизингодателят кредитирал лизингополучателя със сумата от
3000 лв. /чл. 2 от договора/, от която съгласно чл. 11, били удържани
първоначално дължимата такса от 200, 00 лв. за приоритетно разглеждане и
разходи за регистрация на лизингов актив в КАТ в размер на 132,00 лв. и
лизингополучателят реално е усвоила сумата от 2 668 лв., която сума постъпила
по сметката й. Правилното изчисляване на ГПР изисквало същият да бъде определен
като годишен процент върху реалния общ размер на кредита от 2 668 лв. Цитира
съдебна на СЕС в подкрепа на това
становище.
Счита, че годишният процент на
разходите по договора подвеждащо и неточно бил посочен в размер на 49. 88 %,
тъй като не изразявал общите
разходи по кредита, изразени като годишен процент от общият размер на
кредита. В чл. 9 от договора за лизинг, при изчисляването на ГПР бил взет като
разход единствено договорната лихва върху главницата, но не били включени
разходите по чл.11 от същия за такса за приоритетно разглеждане и за
регистрация на лизингов актив в КАТ. По този начин била приложена заблуждаваща търговска практика, съдържаща невярна информация, която следователно била измамна и посредством
цялостното представяне, заблуждавала или е било възможно да заблуди средния
потребител и подтиквала или било възможно да подтикне потребителя да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Цитира практика на СЕС,
според която търговската практика, изразяваща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в чл.
6 от § 1, б. „г“ от Директива 2005/29. Счита, че съгласно чл. 22 ЗПК
неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с
императивна норма съдържание, е порок от степен, обуславящ нищожност на
договора. По тези съображения и на основание чл. 23 от ЗПК ответницата следвало да върне само чистата стойност на
инвестиционният кредит /лизинг/, но не дължи лихва и други разходи по него.
Недължими били и останалите претендирани вземания
на кредитора, като намиращи своето
основание в нищожната лизингова сделка и отделно на собствено основание.
Недължимо било вземането в размер на
4.08 лв., представляващо неустойка за забава на плащане на лизингови вноски,
дължима за периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г., с доводи, че при недействителност на договор за потребителски кредит не се дължали никакви
лихви, като законът не провеждал разграничение между възнаградителната
и мораторната лихва. На това основание не се дължала мораторна лихва върху признатата от ответницата главница от
432,74 лв.
Посоченото от ищеца основание на клаузата за неустойка за забава в нормата
на чл. 15.1 от приложимите ОУ влизало в пряко противоречие на разпоредбата на
чл. 33 ЗПК, съгласно която при забава кредитодателят
имал право единствено на законната лихва за забава и бил оправомощен
да получава обезщетения с различно от законната лихва основание.
Недължимо било и вземането за
застрахователни премии в размер на 144,67 лв. Това вземане имало обезпечителен
и акцесорен характер и при нищожността на
обезпечената лизингова сделка, вземането за застрахователни премии било нищожно
поради липса на основание по смисъла на чл. 26 ЗЗД, разбирано като типичната и
непосредствена цел на сделката - в настоящият случай да бъде обезпечавана
главната сделка. От друга страна, ищецът не доказвал, че такова вземане действително
е възникнало, тъй като не е представял самата застрахователна полица.
Недължимо било и вземането за неустойка по чл. 15.5 от Общите условия в
размер на 678,39 лв. Така уговорена, неустойката излизала извън присъщите й
обезпечителна и обезщетителна функция. Същата не
обезпечавала конкретно договорно задължение и не съответствала на причинените
от неизпълнението на договорно задължение вреди. Дори да се приемело
противното, тъй като заемодателят плащал цената- възнаградителната
лихва в срока на действие на договора, неустоечната
клауза влизала в противоречие на чл. 32 от ЗПК. Развалянето на договора се
приравнявало по правни последици на предсрочното погасяване на кредита, тъй
като кредитодателят не могъл да реализира в
предвидения в договора срок печалба от предоставения заеман ресурс, поради
което вредите в двете хипотези били съизмерими и обезщетението следвало да се
определи по правилата на 32, ал. 4 ЗПК, т.е. в размер на 1% от предсрочно
погасената сума по кредита при фиксиран лихвен процент, както било в настоящия
случай. В случай, че се търси обезщетение в по-голям размер, размерът на претърпените вреди следвало да
бъде доказан, по арг. на чл. 92, ал.1, изр. 2 ЗЗД.
Излага още, че клаузата на чл. 7. ал. 4 от договора нарушавала и
разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, съгласно която при забава на потребителя на
кредитни услуги, кредиторът могъл да претендира само законната лихва за забава
и по императивен начин му било забранено да претендира други вземания. Поради
изложеното, дори и се приемело, че са възникнали валидни, изискуеми и ликвидни
вземания за договорни възнаградителна и за забава
лихви и за неустойка, кредиторът бил ограничен да претендира само мораторната лихва по чл. 33 ЗПК, във вр.
с чл. 86 от ЗЗД.
Недължимо било и претендираното на основание чл. 14.4 от ОУ във вр. с чл. 8.7.10 от същите вземане в размер на 540 лв.,
съставляващо разходи за възстановяване на лизингов актив. Разходът за
възстановяване на актив не бил посочен в лизинговият договор като размер, нито
били предвидени конкретните по вид действия, които кредиторът ще извършва за
възстановяване на актива, на което основание същият нямал правно основание да
получи вземане в размер на 540 лв.
Това вземане било недължимо и на основание, че в уведомлението за
прекратяване на Договора за лизинг, връчено й на 06.03.2020г., били включени и
разходи за възстановяване на лизинговия актив в размер на 540 лева, но в
отклонение с чл. 14.1 от Общите условия, че такъв се дължи при невръщане от
лизингополучателя в срок от два дни след прекратяване на договора вещта,
разходът бил включен като дължим разход в уведомлението за прекратяване на
договора. Счита, че в исковата молба ищецът сам признал неизгодните за него
факти, че е връчил уведомлението за разваляне на договора лично на лизингополучателят
на 06.03.2020г. и че на същата дата е съставен приемо-предавателен
протокол за изземване на автомобила, следователно не били изпълнени условията
за прилагане на последиците на чл. 8.7.10 от Общите условия, тъй като
ответницата доброволно предала автомобила в уговорения в чл. 14.1 от ОУ
двудневен срок, течащ след прекратяване на договора за лизинг.
Не били налице основания за ангажиране на отговорността на ответницата за
обезщетяване на причинени вреди в заявения от кредитора размер от 1700 лв., с
който се целяло единствено да се обогати неоснователно, като претендирало
обезщетение за вреди, които не били пряка последица от поведението на
ответницата. Сочи се, че ищецът не конкретизирал, в какво се състои повредата
на двигателя, разноските по отстраняването на която ответницата следвало да
понесе и че не е можело да се направи обосновано предположение, че са причинени
по време на ползване на превозното средство от нея при действие на договора за
лизинг. Заявява, че следва да носи отговорност само за тези щети, които са
признати от нея с приемо-предавателният протокол от
06.03.2020г. Останалите вреди, описани в протокола на Карс
Хелп ЕООД не се дължали на противоправното
й поведение.
Тъй като не ставало ясно дали кредиторът претендира обезщетение за вреди,
претърпени от продажбата на автомобила на стойност 1600 лв., заявява се, че не
следва да отговаря за това че кредиторът не е защитил своя интерес, разпореждайки се с вещта на значително
по-ниска стойност от застрахователната, че сключването на сделка зависило от редица
фактори - пазарни условия, времето, през което продавачът преговаря и др. Тези
фактори били изцяло извън поведението на ответницата, поради което тя не
следвало да отговаря за тях. Същевременно, ако и да са настъпили изменения на
пазарните условия, това обстоятелство не било с предвидим характер към момента
на сключване на договора за лизинг, на което основание и по силата на чл. 82 ЗЗД, ответницата не можела да носи отговорност за тях.
Евентуално поддържа, на осн. чл. 83 ЗЗД, че вредите са съпричинени
от кредитора, тъй като същият не проявил нужната активност да реализира
автомобила на по-висока цена от 1 600 лв.
Иска от съда да прекрати частично производството по
предявените искове за главница и да отхвърли останалите искови претенции като
неоснователни и недоказани.
Съдът като прецени доводите и възраженията
на страните и представените по делото доказателства, счита следното от
фактическа и правна страна:
На
ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
260180 от 04.12.2020г. по ч. гр. д. 986/2020г., с което е разпоредено
ответницата С.Н.Г. да заплати сумата от 432,74 лв.,
представляваща падежирали и непогасени лизингови вноски по главница по
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив № AG000936 за периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г., сумата от 4,08 лв.,
представляваща неустойка за забава на плащане на лизингови вноски, дължима за
периода от 01.01.2020г. до 06.03.2020г., сумата от
678,39 лв., неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
начислена еднократно към датата на прекратяване на договора, на основание чл.
15.5 от Общите условия, сумата от 144,67 лв., представляваща заплатени от лизингодателя застрахователни премии, на осн. чл. 8.6 от Общите условия, във вр.
чл. 345, ал.2 ТЗ, сумата от 540,00 лв., представляваща разходи за
възстановяване на лизинговия актив, на осн. чл. 14.4,
във вр. чл. 8.7.10 от Общите условия, сумата
1 700 лв., представляваща щети, нанесени върху лизинговия актив.
Заявлението е отхвърлено в частта за претендираната договорна възнаградителна лихва в размер на 282,00 лв. за периода 01.01.2020г. до 06.03.2020г.. Срещу заповедта за изпълнение в
уважената част е постъпило възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. С него
ищцата е признала вземането в размер на 432,74 лв., представляващо падежирали и непогасени лизингови вноски и е оспорила
останалите вземания. С разпореждане № 260007/06.01.2021г. на ищеца е указано да
предяви установителен иск за вземането. Съобщението е
връчено на 21.01.2021г.. В Искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК /арг. чл. 60, ал. 6 ГПК/.
За вземането, предмет на отхвърлената част
на заявлението за договорна възнаградителна лихва,
която е влязла в сила, е предявен осъдителен иск.
Съдът счита, че искът е недопустим в
частта, с която се претендира сумата от
432,74 лв., представляваща падежирали и
непогасени лизингови вноски за главница по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG000936, за периода от 01.01.2020г.
до 06.03.2020г., поради липса на правен интерес. Видно от съдържанието на
подаденото възражение ответницата не оспорва съществуването или изискуемостта
на паричното притезание по заповедта в частта за
главницата, а изрично признава, че дължи претендираната сума. За да настъпи
предвиденото в чл. 415, ал.1 ГПК действие
на възражението, е необходимо длъжникът действително да е оспорил
съществуването на вземането на кредитора, т.е. да е осъществена материалноправната защита срещу заповедта за изпълнение.
Липсата на изискване за обосноваване на възражението не променя извода за
характера на възражението. В рамките на компетентността на съда, пред който се
подава възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, е да прецени дали то е насочено
срещу дълга и в този смисъл дали има характер на възражение по смисъла на цитираната
разпоредба. В случая, подаденото от длъжника С.Г. възражение, няма характер на
писмено възражение срещу заповедта в частта за вземането за главница. Преценката
на заповедния съд, че е налице такова оспорване не е обвързваща за настоящия
съд. Обстоятелството, че на заявителя са дадени указания от заповедния съд, не
обосновава извод за наличие на допустимост на предявения установителен
иск, тъй като предпоставка за това е оспорване на вземането. Следователно, доколкото
с възражението изрично е посочено, че част от вземането се признава, то следва
да се счита, че възражение против заповедта за изпълнение относно признатото
вземане не е подадено и заповедта за изпълнение в частта за главницата е влязла
в сила.
По тези съображения, исковата молба в тази
част следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се
прекрати.
В останалата част установителния
иск е допустим. Налице е обективен идентитет на
вземанията по издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 986/2020г. на РС Велинград, както
и на страните в заповедното и исковото производство.
Предявеният осъдителен иск за вземането за
договорна възнаградителна лихва върху главницата е
допустим, на основание чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК. Заявлението е отхвърлено в тази
част с Разпореждане от 04.12.2020г., което е влязло в сила и ищецът не
разполага с изпълнително основание, поради което за него е налице правен
интерес да води осъдителен иск.
От
представените по делото доказателства се установява, че между Мого България ООД и ответницата на 02.10.2019 г. е сключен Договор
за лизинг със задължително придобиване на собствеността на лизинговия актив, а
именно Ford transit connect 200 с посочени идентификационен номер и номер на двигател. За разлика от нормативно уредения договор
за финансов лизинг по чл. 342, ал. 2 ТЗ, където лизингодателят се задължава да
придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да
му я предостави за ползване срещу възнаграждение, т.е. правоотношения по повод
вещта, предмет на договора възникват между три лица, в случая вещта е придобита
от лизингополучателя, на когото след това е отдадена на лизинг. Ищецът, в
качеството си на лизингодател, се е задължил да
придобие лизинговия актив от ответницата продавач, след сключване на договора
за лизинг и изплащането на първоначалната вноска и такса за приоритетно
разглеждане на документи и да й го предостави за ползване, срещу месечна
лизингова вноска в размер на 226,13 лв., включваща главница и договорна лихва. Уговорено
е лизингодателят да заплати на С.Г. за моторното превозно средство цена от
4 000 лв. Уговорено е при сключване на договора лизингополучателя да
заплати първоначална вноска в размер на 1 000 лв., такса за приоритетно
разглеждане на документи в размер на 200,00 лв. и 132,00 лв. разходи за
регистрация на лизинговия актив в КАТ. Подписано е споразумение задълженията на
ответницата за първоначалната сума и таксите по договора за лизинга да бъдат
прихванати от задължението на ищеца да плати продажната цена на автомобила. След
извършеното прихващане ответницата е получила сумата от 2 668 лв. по
договора за продажба. Ето защо съдът намира, че е сключен договор за обратен
лизинг, представляващ своеобразна форма на финансиране на лизингополучателя /в
случая с предоставената след извършените прихващания сума/.
В договора за лизинг е предвиден 18-месечен срок, в който
лизингополучателят заплаща вноска,
включваща главница и лихва, с падеж на първо число на месеца, съгласно погасителен план – Приложение №1 към договора. Уговорен е фиксиран лихвен процент от 41,16% и общо дължима от
лизингополучателя сума от 3 000 лева. Съгласно
т.9 от договора ГПР е 49,88% и включва лихва върху
главницата, а съгласно т. 7 общият разход по кредита
е 1 070, 34 лв., с което общата дължима сума от лизингополучателя е 4 070,
34 лв.
Неразделна част от договора са приложимите
към сключваните договори за финансов лизинг от Мого
България ООД и физически лица потребители Общи условия. Съгласно чл. 8.7.5. от
Общите условия в тежест на лизингополучателя са разноските, направени във
връзка със застраховане на автомобила, както и на разходите, направени във
връзка с възстановяване държането на автомобила при прекратяване на договора
поради неизпълнение, когато лизингополучателят не е върнал автомобила в
сроковете по чл. 14.1-два дни от прекратяване на договора. С договор от
29.05.2017г. между Мого България ООД и Фиксед асистантс ЕООД, ищецът е
възложил на Фиксед асистантс
ЕООД издирване на автомобили, превозни средства машини, съоръжения и други
вещи, предмет на сключени договори за лизинг и/или съдействие за възстановяване
на владението върху лизинговите вещи, изброени по-горе, в случаите, когато
лизингополучателят отказва връщането им на лизиногодателя.
Уговорено е възнаграждение в полза на изпълнителя в размер на 540,00 лв. за всеки
отделен случай на изземване на лизингови вещи до 3,5 тона. На 01.04.2020г. Фиксед асистантс ЕООД е издал фактура за извършена услуга за
възстановяване на актив за общо 19 моторни превозни средства, включително и за
автомобила, предмет на Договор за лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив № AG 0009365 от 02.10.2019г..
По силата на чл. 14.3. констатираните при
предаването на автомобила вреди, включително и такива, които не са могли да
бъдат установени при обикновения преглед при предаването, се отстраняват за сметка
на лизингополучателя в срок от пет дни от подписване на протокола за актуално
състояние на лизинговия актив. Такъв протокол страните подписват при предаване
на лизинговия актив.
Съгласно
чл. 15.1. от Общите условия при забава за плащане на паричното задължение от
лизингополучателя, лизингодателя има право на
неустойка в размер на законна лихва върху неплатената в срок сума, за целия
период на забава.
Регламентирано е правото на отказ на
лизингополучателя от договора за лизинг, условията и сроковете, в които може да
бъде упражнено, както и условията и предпоставките, при които договорът може да
бъде прекратен.
Съгласно чл. 13, т. 5, i и чл. 13.6 в случай на забава в плащането
на първоначална вноска, лизингова вноска, първоначални разходи, разходи, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 8.7 или
друго дължимо плащане с повече от пет дни, лизингодателят има право да прекрати
едностранно, с изпращане на писмено уведомление и без предизвестие и даване на
подходящ срок за изпълнение, договора за лизинг, като същият се счита прекратен
от посочената в известието дата.
Съгласно чл. 15.1 от Общите условия при
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи
неустойка в размер на три лизингови вноски, изчислена въз основа на последните
три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора.
На 02.10.2019г. с Договор за
покупко-продажба на МПС № РД 0009365 С.Г. е прехвърлила собствеността и е предала
владението на автомобила, който й е предоставен за ползване с лизинговия
договор. Съставен и подписан е и приемо-предавателен
протокол, без дата, в който е посочена марка и модел на превозното средство,
идентификационен номер и номер на двигател. Фактическата власт върху
лизинговото имущество е предаден на ответницата на същата дата по силата на сключения
договор за лизинг, с приемо-предавателен протокол от
02.10.2019г., подписан от двете страни. В него са посочени марка и модел,
идентификационен номер, номер на двигател и изминати
289 838 км..
На 09.12.2019г. ищецът е сключил договор
за задължителна застраховка на автомобилистите със Застрахователна компания
„Лев инс“ АД за превозното средство със срок на
валидност от 09.10.2019г. до 08.12.2020г.. Застрахователната премия по договора
е 275,92 лв., платима на две вноски с падеж 09.12.2020г. в размер на 144,67 лв.
и с падеж на 09.06.2020г. в размер на 131,25 лв. На 08.12.2019г. ищецът е
платил първата вноска по договора за застраховка на застрахователното дружество.
Съгласно заключението на вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира, като
компетентно изготвено, задължението на С.Г. по договора за лизинг възлиза на
4 070, 34 лв., което е следвало да погаси на 18 месечни вноски в размер на
226,13 лв. всяка, включващи главница и договорна лихва. Лизингополучателят Г. до подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение е извършила две плащания-на 06.11.2019г. на сумата
от 227,00 лв. и на 07.01.2020г. на 250,00 лв., или общо 477,00 лв.. С тази сума
е заплатила първите две вноски по договора за лизинг като е изпаднала в забава по отношение на третата вноска по погасителния план към договора, дължима за месец януари 2020г.. От тази трета вноска е заплатена частично сума от 0,13 лв., което е част от
договорната лихва, като остатъкът от 216,00 лв. до пълния
размер е забавена.
Поради забавеното изпълнение на задълженията, произтичащи от договора, на основание т.13.5,
„I” от общите условия, договорът е прекратен едностранно от лизингодателя
с Уведомление № AG0009365 от 11.02.2020г.,
което е връчено на ответницата на 06.03.2020г..На 06.03.2020г. ищецът е издал
фактура по прекратяване на договора на стойност 1 541,88 лв., в която са
включени неустойка за прекратяване в размер на 678,39 лв., договорни лихви
282,00 лв., главница 432,74 лв., неустойка за забавено плащане 4,08 лв.,
застраховка гражданска отговорност.
Според експертното заключение за периода
от 01.01.2020г. до 06.03.2020г. размерът на дължимата главница по договора за
кредит е 432,74 лв., която е изцяло непогасена, размерът на договорната възнаградителна лихва е 282,13 лв., от която непогасени са
282,00 лв., размерът на начислената неустойка за забава за периода 01.01.2020г. до 06.03.2020г. е 4,08 лв., а размерът й за
периода 01.01.2020г. до 01.03.2020г. е 3,99 лв.,
размерът на начислената неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя
е 678,39 лв.. Стойността на застрахователната
премия е в размер на 144,67 лв.
На
30.12.2020г. ответницата е платила сумата от 432,74 лв., с която сума са
погасени част от начислената неустойка за прекратяване на договора. След
приспадане на последното плащане, според заключението на вещото лице, са
останали дължими следните суми: неустойка за прекратяване-245,65 лв., договорни
лихви-282,00 лв., главница-432,74 лв., неустойка за забава-4,08 лв.,
застраховка гражданска отговорност-114,67 лв..
С приемо-предавателен протокол от 06.03.2020г.
ответницата е възстановила фактическата власт на автомобила, предмет на
лизинговия договор на ищеца, като го е предала на негов представител. При предаването
е съставен приемо-предавателен протокол от същата
дата, в който са описание изминатите километри /293 484 км./ и състоянието, в
което се предава. Констатирано е, че при предаването е имало драскотини по
преден ляв калник, преден десен калник, заден десен калник, ударена предна
броня, драскотини по задна броня, ударен преден капак,драскотини по заден
капак, драскотини по тавана, 50% износване на предните гуми, захабено състояние
на купето, че свети чек лампата на таблото.
На 29.06.2020г. ищецът е възложил изготвяне
на оценка на състоянието на автомобила, на текущите ремонти по него и на
пазарната му цена. Оценителят Карс хелп ЕООД е констатирал ,
че по автомобила са налице повреди, които намаляват неговата цена, които е
посочил и остойностил, както следва- счупено дясното огледало
и счупен заден десен стоп, задната броня, левият и десният панел и предната
дясна врата се нуждаят от боядисване, а задните врати и предната броня са за
ремонт. Тази повреди по автомобила са оценени на 800-900 лв. Констатирал е, че акумулаторът
е за смяна, че е разбит контактният ключ, за които подмяната и ремонта на които
се необходими 300,00 лв. Посочил е, че има повреди по двигателя-теч на масло и
че автомобилът не пали, за отстраняването на които са необходими 300,00 лв., че
салонът е захабен и за пране са необходими 100,00 лв., че са омаслени маншоните
и рейката, за което следва да се изразходват 100,00 лв.. Посочил е, че общо
цената на текущите ремонти на автомобила е около 1600-1700 лв., при което
цената му без отстраняването на тези недостатъци е около 2 200-2 600
лв., при пазарна цена за модела от 3 500-4500 лв..
С договор за покупко-продажба от
17.07.2020г. ищецът е продал лизинговия автомобил за сумата от 1 600 лв.
Според заключението на вещото лице по
назначената съдебно-автотехническа и оценъчна
експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, автомобилът е
ползван около пет месеца от ответницата лизингополучател,
за което време е изминал пробег от 3 646 км.. С оглед състоянието, в което
е върнат на лизингодателя, за отстраняване на
констатираните в приемо-предавателния протокол от
06.03.2020г. повреди по автомобила, е следвало да се извършат
ремонтно-възстановителни операции на частите с частични деформации и боядисване
и на частите с драскотини, подлежащи на боядисване. Стойността на разходите за
вложени материали и труд е изчислена на общо 1 444,68 лв..
Средната пазарна стойност на употребявани
автомобили от този вид с подобни характеристики към 06.03.2020г. е била 3250
лв., а към 17.07.2020г. 3150 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 342, ал.2 ТЗ
с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от
трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави
за ползване срещу възнаграждение. С ал.3 е предвидена възможност на
лизингополучателя да придобие вещта по време на договора или след изтичане на
срока му. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична
финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. Съгласно чл. 345 ТЗ-лизингополучателят има задълженията на
наемател по чл. 232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, а именно да си служи с вещта за
определеното в договора ползуване, а при липса на
такова - съгласно предназначението й, /чл.232 ЗЗД/, да плаща лизинговата цена и
разходите, свързани с ползуването на вещта /чл.232,
ал.2 ЗЗД/, да съобщава незабавно на лизингодателя за
повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ /чл.233, ал.2 ЗЗД/.
Не се спори, а и от представените по
делото доказателства се установява, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по сключен договор за лизинг от 02.10.2019г. Към
договора приложими са разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона
за защита на потребителите, както поради качеството на лизингополучателя на
потребител по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, така и поради естеството и
предмета на договора. Това произтича от спецификите на договора за финансов
лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на лизингополучателя.
За срока на договора последният ползва паричния ресурс на лизингодателя,
т.е. в месечната вноска се включва и част от стойността на вещта, предмет на
лизинга. Налице са и условията по чл. 3, ал. 3 от ЗПК, поради което към
договора приложение намират разпоредбите на закона. Предвид че се касае за
вземания, произтичащи от договор, сключен с потребител, съдът е длъжен служебно
да следи за наличието на неравноправни клаузи, при преценка на основателността
на исковата претенция. Съдът следи служебно и за спазване на императивните
изисквания на ЗПК.
От представените доказателства се
установява, че ищецът е изпълнил задължението се да предаде лизинговото
имущество, предмет на договора, на ответницата. Ответницата обаче не е
изпълнила своето да заплаща посочената месечна лизингова вноска, съгласно
приложения погасителен план, включваща главница и лихва. Платила е изцяло
първите две лизингови вноски за месеците ноември и декември 2019г.. Платила е
само 0,13 лв. от третата вноска за месец януари 2020г. и е преустановила
плащанията на следващата четвърта вноска за месец февруари 2020г. и на част от
петата за месец март 2020г. Поради неизпълнение на договорните задължения на
ответницата Мого България ООД е упражнил правото си
да прекрати едностранно, без предизвестие, договора за лизинг, като е изпратил
уведомление за прекратяването му от 11.02.2020г., в което са посочени задълженията
по основание и размер. Уведомлението е получено лично от ответницата на 06.03.2020г.,
от която дата договорът се счита прекратен, което изрично е посочено в него.
С отправеното уведомление, кредиторът е
упражнил субективното си преобразуващо право едностранно да прекрати
съществуващата правна връзка, поради виновно неизпълнение на задълженията от
насрещната страна по него. Прекратяването е нов юридическа факт, настъпил след
сключване на договора, по силата на който отпадат правата и задълженията на страните
по него и се пораждат нови. Предвид, че договорът за лизинг е с продължително
изпълнение, съгласно чл. 88, ал. 1 ЗЗД,
прекратяването на облигационната връзка няма обратно действие, т.е не важи
правилото, че всяка страна трябва да върне обратно това, което е дала. В случая,
е отпаднало задължението за лизингодателя да осигури
ползването на вещта, а за лизингополучателя да плаща дължимите вноски.
Лизингополучателят обаче не се освобождава от задължението за заплати
неизплатените лизингови вноски до датата на прекратяването му, с оглед
действието на прекратяването занапред. Тъй като след прекратяване на договора е
отпаднало правното основание, на което лизингополучателят упражнява
фактическата власт върху вещта, същият следва да я върне и да заплати
обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако
докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря, съгласно чл. 345,
ал. 1 ТЗ, във вр. чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Съобразно
презумпцията на чл. 233, ал. 2 ЗЗД, в тежест на лизингодателя
е да докаже причинените по време на ползването повреди на вещта.
Предвид
че в случая ответницата изрично признава, че дължи главницата и установителният иск в тази част е недопустим, следва да се
прецени основателността на останалите искови претенции и с оглед на това и дали
те не се основават на неравноправни или нищожни клаузи по смисъла на ЗПК и ЗЗП
и по общите правила на гражданското право.
За нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
съдът намира клаузата в договора за лизинг, посочваща годишния процент на
разходите, тъй като в него не са включени разходите за такса за приоритетно
разглеждане и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ. Те безспорно са
част от общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
формиращи ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото представляват допълнителни разходи, пряко
свързани с процесния договор за лизинг. С включването
им обаче общият разход и съответно ГПР реално надхвърля уговорения от 49,88% и
максимално допустимия размер, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК от 50%.. Според
заключението на вещото лице по назначената съдебно счетоводна експертиза,
размерът на ГПР по договора при годишен лихвен процент 41,16%, ако към него се
прибави сумата от 332,00 лв. допълнителни такси е 77, 17%. С извеждането им
отделно от ГПР и с посочването им като отделни компоненти се цели заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален предел
на годишния процент на разходите. По този начин потребителят е въведен в
заблуждение относно цената на предоставената услуга. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, нищожни са клаузите, които имат за цел или резултат заобикаляне на
императивните правила на ЗПК, т.е. нищожна се явява и клаузата за определяне на
ГПР. Следва да се приеме, че действителния размер ГПР е 77,17%, а оттам, че
клаузата, с която е уговорен противоречи на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК при плащания по
договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни, какъвто е настоящият
случай надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита. Предвид че посоченият в
договора ГПР е 49,88%, надвзетите средства над максималния размер ГПР, посочен
в чл. 19, ал. 4 ЗПК, представляващи 0,12% от 332,00 лв., или 331,60 лв., следва
да се удържат от последващите суми по кредата съгласно чл. 19, ал. 6 ЗПК. В
случая предвид че в закона се съдържа изрична регламентация в чл. 19, ал. 6 ГПР,
уреждаща последиците от неспазване на изискванията за определяне на ГПР, която
е специална правна норма, неприложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която
намира приложение единствено при нищожност поради неспазване на изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Ето защо,
неоснователни са възраженията на ответницата, че по договора тя дължи
единствено чистата стойност на кредита, но не и други плащания
Съдът счита за нищожна, като противоречаща
на добрите нрави и на клаузата от договора за лизинг, в частта, с която е
уговорен годишен лихвен процент от 41, 16%.. Съгласно трайно установената практика на ВКС (
решение № 906/ 30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІ-ро
гр. отд. на ВКС; решение № 378/ 18.05.2006 г., по гр.
д. № 315/2005 г., на ІІ-ро гр. отд.
на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) лихва над двукратния размер на основния лихвен
процент, увеличен с 10 пункта при обезпечените кредити и над трикратния при
необезпечените, противоречи на добрите нрави. Към дата на сключване на
договора-02.10.2019г. основният лихвен процент на БНБ е 0,00%.. Уговореният с
чл. 5 от договора годишен лихвен процент от 41,16%, т.е. надвишаващ максимално
допустимия, според съдебната практика размер на годишния лихвен процент,
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави, нарушаващи
принципа за справедливост, се считат клаузи, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна
конкуренция; използва се монополно положение, за да
се наложи на другата страна неизгодно условие.
Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че мнозинството от
хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 ЗЗД/. Сред тези морални
критерии са принципите на справедливост, добросъвестност при изпълнение на
договорните задължения, забрана за неоснователно обогатяване, с които в
гражданските и търговските правоотношения се изисква да се закриля и защитава
всеки признат от закона интерес.
Клаузата за лихва многократно превишаваща
размера на законната лихва нарушава принципа за справедливост, понеже се
създава възможност за неоснователно обогатяване, поради което е противна на
добрите нрави. Допустимо е размерът на възнаградителната
лихва да бъде завишен, когато главницата по лизинга е в голям размер, а
договорът е сключен за по-дълъг период от време, тъй като тогава рискът, който
носи лизингодателят, е по-голям. В конкретния случай обаче дължимата сума е в
размер на 3 000 лв., а срокът на договора 18 месеца, поради което съдът
намира, че рискът, който носи лизингодателят не толкова голям, че да обоснове,
по-висок с 11,16% лихвен процент от този по необезпечените кредити.
В допълнение, съгласно Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки-повелителните правила на закона, а в
равна степен и на добрите нрави. Това означава, че при сключването на
договорите страните следва да съблюдават в еднаква степен както повелителните
разпоредби на закона, така и добрите нрави. Всяко нарушение на добрите нрави
следва да се санкционира с най-тежката санкция-нищожност, като се приеме, че не
поражда валидни правни последици.
По тези съображения, предявения от ищеца
осъдителен иск за заплащане на договорна лихва в размер на 280,00 лв., следва
да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на останалите вземанията,
предмет на предявените обективно съединени искове, съдът намира, че наред с
главницата по договора, на осн. чл. 232, ал. 2 ЗЗД,
във вр. чл. 345 ТЗ на ищеца се дължат и сумите по
сключената „Застраховка гражданска отговорност на
автомобилистите“ за срока на действие на договора. Договор за „Застраховка
гражданска отговорност на автомобилистите“ за лизинговото имущество е сключен
от лизингодателя, видно от представената по делото
застрахователна полица от 09.12.2019г. /л.104/. Платена от него е и
застрахователна премия в размер на 144,67 лв. за първите шест месеца срока на
действие на застраховката на застрахователното дружество „Лев инс“ АД. Задължението да заплаща застрахователните премии
за задължителни застраховки обаче е за лизингополучателят, защото представлява
разход, свързан с ползването на автомобила по предназначение. Ето защо в случая
лизингополучателя следва да заплати стойността на застрахователните премии. Предвид
че договорът за лизинг е обвързвал валидно страните до 06.03.2020г., докогато
ответницата е упражнявала фактическата власт върху автомобила, то ответницата
дължи застрахователните от сключването
на договора за застраховка-09.12.2019г. до 09.03.2020г., т.е. за три месеца.
Следователно, сумата която ответницата следва да заплати на ищеца е 72,34 лв.
Поради неплащане на падежа на
дължимите лизингови вноски, ответницата е изпаднала в забава, и дължи неустойка за
забава в размер на законната лихва, съгласно чл. 15,т.1 ЗПК, изчислена от падежа на всяка една забавена вноска за периода на действие
на договора-06.03.2020г.. Съобразно приетото по горе
становище за нищожност на клаузата за договорна лихва, неустойка се дължи само
върху вземането за главница, което съгласно заключението на вещото лице възлиза
на 4,08 лв.. Забавата за плащане главниците по договора обхваща периода от първоначалното неизпълнение през м.01.2020г. до 06.03.2020г., когато е прекратен договорът
за лизинг.
По отношение претенцията за заплащане на
неустойка за прекратяване на договора в размер на три лизингови вноски, съдът
счита, че доколкото договорът е прекратен поради наличие на неизпълнение на
задължението на лизингополучателя съгласно т.13.5 от ОУ, то са налице
предпоставките на 15.5 от ОУ-при прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски
с настъпил падеж преди датата на прекратяването.
Съдът намира за неоснователно възражението
за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ, предвиждаща неустойка за
прекратяване на договора, като противоречаща на добрите нрави. В случая е
налице разваляне на договора по вина на длъжника – сам длъжникът не оспорва, че
е налице забавено изпълнение за лизингови вноски, по същество преустановяване
заплащането им от месец януари, което осъществява основанието за разваляне.
Налице е уговорка в Общите условия на лизингодателя
за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в т.15.5, поради което
съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо оставащото
изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на неустойка в
размер на три лизингови падежирали вноски – разваляне
на договора и изрична договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това основание.
Установената в нормата на чл.9 ЗЗД свобода
на договаряне и отсъствието на императивни
законови правила, регулиращи начините на определяне на неустойката и нейните граници, както и въведения в гражданските и търговски правоотношения принцип за справедливост, позволява да се приеме, че съответствието на уговорена неустойка с установените в обществото предели на нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен
случай към датата на сключване на договора. В закона не се съдържа
дефиниция на понятието "добри нрави". Доколкото законодателят обаче е придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл
следва да се извлича по
тълкувателен път. Касае се за принципи и ценности, зачитането на които е в интерес на както
на страните, така и на цялото общество. Такива са
принципите на справедливост,
на добросъвестност в гражданските
и търговските взаимоотношения,
както и на предотвратяване несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. В тази
връзка, въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде
решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но при отчитане
на други фактори. Съгласно задължителната
практика на ВКС, обективирана
в №1/2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3, преценката
за нищожност на клауза за неустойка в договорите поради накърняване на добрите нрави се извършва въз основа на различни
критерии, например: естеството на задълженията на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. В случая размерът
е ограничен до три лизингови вноски
с настъпил падеж, а вредата за кредитора
и съизмерима с плащането, което би получил
от лизингополучателя до края
на срока на договора, т.е. до 01.04.2021г., вкл. при евентуално придобиване на лизинговата вещ. Договорът е развален още в началото на действието му през м. март 2020 при оставащи
неплатени 13 вноски и цена на МПС
от 4 000 лева. Същевременно, вещта
е върната на лизингодателя, който
свободно може да я отдаде отново
за ползване на трето лице /или продаде
на трето лице/ като извлече полза от това. Неустойката обезпечава изпълнението,
но в случая се проявява нейната обезщетителна и санкционна функция, която страните са ограничили до
трикратния размер на вноската по договора. Същата има за предназначение да обезщети лизингодателя
за вредите от предсрочното прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. Критерият за преценка
на съответствието на клаузата
за неустойка с добрите нрави, посочен в ТР № 1/20210 год. на ОСТК, като съотношение
на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението, следва да се прилага по начин, който няма
за резултат абсолютна аритметична съпоставка помежду им, а схваща
вредите на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението и така неустойката се преценява като обезщетяваща вреди над обичайните или изпълняваща наказателна функция. В случая договорната
отговорност на лизингополучателя е ограничена до трикратния
размер на лизинговата вноска при оставащи
13 вноски.
От заключението се установява,
че сборът от три падежирали главници възлиза на 678,39 лева. Съдът
намира, че уговорката не разкрива белези на противоречие с добрите нрави, в съгласие с договорната свобода, поради което претенцията,
основана на действителна клауза, е основателна. Размерът е съобразен с изричната воля на страните и ограничен по размер.
В
случая обаче, предвид нищожността на клаузата договорната лихва и недължимостта на вземането в тази част, същото следва да се
изключи и от размера на неустойката, защото размерът на едно вземане не може да
се формира от изначално недължими суми. Следва да намери приложение чл. 26, ал.
4 ЗЗД и да се приеме, че доколкото действителната воля на страните е била да
уговорят неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя в размер на три падежирали
лизингови вноски, то нищожността на вземанията за договорна лихва, които са
част от тях, не влече нищожност изцяло на договорната клауза за неустойка, а
същата ще се прилага, като размерът й се формира само от действителните
вземания. Съобразно тези изводи, размерът на неустойката, изчислен от съда по
реда на чл.162 е 409,21 лв.. Като се отчете извършеното плащане на 30.12.2020г.
на сумата от 432,74, с което е погасена част от неустойката по договора и като
се има предвид, че действителният й размер е 409,21 лв., следва да се приеме,
че вземането за неустойка за предсрочно прекратяване на договора е изцяло
погасено и искът в тази част е неоснователен. С оставащата сума от 23,55 лв. и
съгласно чл. 7.4 от Общите условия по договора следва да се извърши погасяване
на част от застрахователните вноски в размер на 72,34 лв.. След приспадане от
тях на сумата от 23,55 лв. остава сумата от 48,79 лв. до която сума претенцията
на ищеца за заплащане на застрахователни вноски е основателна, а за разликата
над нея по претендираната сума от 144,76 лв. искът следва да се отхвърли.
Неоснователно е възражението на
ответницата, че неустойка за прекратяване на договора не се дължи, тъй като клаузата
противоречала на чл. 32 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 32 ЗПК е неприложима, тъй като се отнася до случаите, в
които договорът е предсрочно погасен, т.е. длъжникът е изпълнил задължението си
по него и компенсира вредите, които кредиторът ще претърпи затова, че губи
правото да получи възнаграждение за предоставената заемна сума за срока на
договора под формата на договорна лихва, която следва да се редуцира, т.е. тя
има обезщетителен характер. В настоящия случай няма
предсрочно погасяване на сумата, а напротив налице е неизпълнение на
задължението на длъжника, поради което облигационното отношение е прекратено и
освен обезщетителен, неустойката има и санкционен
характер.
Неоснователно е възражението и че с нея се
нарушава чл. 33 ЗПК. Действително при забава кредиторът има право само на
обезщетение за забавата в размер на законната лихва. Тази разпоредба обаче е относима към хипотеза, при която е налице действащ договор,
но длъжникът не изпълнява в срок. Доколкото обаче в случая е налице
неизпълнение от страна на длъжника, довело до предсрочно прекратяване на
договора и в ЗПК няма специални правила, регламентиращи тези случаи, изправната
страна кредитор има право да претендира неустойка за вредите, които е
претърпяла от предсрочното прекратяване, без да ги доказва по общите правила на
чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Нелогично е освен това прекратяването на
договора поради неизпълнение на една от страните да се приравнява на
предсрочното погасяване на кредита и към него да се прилагат по аналогия
правните последици от предсрочното изпълнение.
По претенцията за заплащане
на разходи за връщане на вещта: Действително съгласно т.8.7 и т.8.7.10 от Общите
условия /на л.21/, лизингополучателят се задължава да възстанови
на лизингодателя разходите във
връзка с възстановяването държането на лизинговия актив при прекратяване
на договора поради неизпълнение, когато
лизингополучателят не е върнал лизинговия
актив в сроковете и условията на чл.14.1-два дни от прекратяването на договора. Съгласно чл.1 от приложения Договор
от 29.05.2017г., сключен между
Мого България ЕООД и Фиксед Асистанс ЕООД, изпълнителят по договора приема срещу възнаграждение
да извършва издирване на автомобили, превозни средства, машини и др., предмет
на сключените договори за лизинг и/или съдействие
за възстановяване владението
върху лизинговите вещи, в случаите, когато лизингополучателят отказва
връщането им на възложителя – лизингодател и неговите дъщерни дружества. В чл.2 е разписана
по-подробно процедурата по издирване и изземване на вещите. Съдът намира
претенцията за недоказана и
неоснователна. Независимо от приложения
договор и издадения по същия счетоводен документ между ищеца и трето лице,
същият е непротивопоставим
на ответника и обстоятелствата
по реализиране на този разход от лизингодателя подлежат на доказване. Съдът намира, че такова
доказване на отказа на
лизингополучателя да върне вещта не е надлежно проведено. Дори напротив. От
представените именно от него доказателства се установи, че ответницата е
предала на Мого България ООД фактическата власт върху
превозното средство на 06.03.2020г.-посочената в изпратеното от дружеството
писмено уведомление за прекратяване на договора. При това положение не са се осъществили
предпоставките за извършване на разходи за възстановяване държанието на
автомобила, доколкото същият е бил предаден преди изтичане на двудневния срок
след прекратяване на договора.. Ето защо искът в тази част следва да се отхвърли.
По отношение на исковата претенция за
заплащане на обезщетение за претърпените вреди на лизинговото имущество по
време на ползването му от ответницата:
В
съставените и двустранно подписани от страните два приемо-предавателни
протокола от 02.10.2019г.-при сключване на
договора за покупко-продажба и при сключване на договора за лизинг, не е
описано състоянието, в което автомобилът е предаден от продавача на купувача лизингодател, а след това от него на лизингополучателя.
Доколкото обаче страните не твърдят, че към този момент по вещта е имало
повреди, съдът счита, че е предадена в изправно състояние от продавача на
купувача лизингодател, а след това от него на
ответницата лизингополучател. Предвид че до 06.03.2020г. фактическата власт
върху вещта е упражнявана от лизингополучателя, съдът приема, че описаните при
връщането й на лизингодателя в приемо-предавателен
протокол повреди-драскотини, по предни и задни ляв и десен калник, удар по
предна броня, драскотини по задна броня, преден и заден капак, таван и
драскотини и удар по преден капак, захабен интериори и светеща чек лампа на
таблото, са получени по време на ползването й от ответницата, което с отговора
на исковата молба тя не отрича. Съгласно заключението на вещото лице по съдебно-автотехническата-оценъчна експертиза стойността на
повредите и разходите за възстановяването им е общо 1 444,68 лв. /вложени
материали-519,68 лв., труд за монтаж, демонтаж и разоборудване
20,00 лв., труд за тенекеджия-50,00 лв., труд за боядисване-855,00 лв./ В уточнителната искова молба ищецът е посочил, че претендира стойността
за пребоядисване на всеки отделен детайл, като следва-задна броня, десен панел,
ляв панел и предна врата по 150,00 лв. за всеки или общо 600,00 лв., а стойността на замяна и ремонт, включваща
автотенекеджийски услуги е по 60,00 лв. за всеки
детайл или общо 900,00 лв.. Уточнил е, че претендира разноски за ремонт на
двигателя в размер на 300,00 лв.
В срока по чл. 214, ал. 1 ГПК не е
направил искане за изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер.
Съдът като взе предвид, че ищецът е включил в разходите
за поправяне на автомобила и такива за
пребоядисване на предна дясна врата, замяна на счупено огледало и заден десен
стоп, каквито повреди обаче не са констатирани при връщането на вещта, счита че
доколкото те са видими и са могли да бъдат установени при обикновения преглед,
те не подлежат на възстановяване. Ищецът не ги посочил при изземване на
лизинговото имущество, поради което съдът приема, че те не са съществували към
този момент, т.е. не са се появили по време на ползване на вещта. На
възстановяване от ответницата подлежат разходите единствено за установените приемо-предавателния протокол от 06.03.2021г. повреди по
автомобила.
Ответницата не следва да носи отговорност
за повредите по двигателя на автомобила, установени с протокол от
29.06.2020г.,съставен от Карс хелп
ЕООД. Действително повредата на двигателя е сред тези, които не могат да се
установят при обикновения преглед, но от сабраните
доказателства не се установява по безспорен начин, че повредата в двигателя е възникнала
по време на ползване на вещта от ответницата. Не може да се приеме, че светещата чек лампа е
доказателство за повреда по двигателя, изразяващи се в повреда на гарнитурата
на главата на двигателя, предизвикваща теч на моторно масло.
Ето защо съдът намира, че на ищеца са
дължи обезщетение за повреди на вещта, изразяващи се в драскотини, по ляв и
десен калник и драскотини по задна броня, за които е посочил, че стойността за
пребоядисването им е по 150,00 лв. за всеки, а стойността на автотенекеджийските услуги е по 60,00 лв. или общо претендира,
че възлизат на 630,00 лв.
Според вещото лице, за поправка двата
калника е необходимо да се изразходват средства за боя и материали в размер на
142,00 лв. и за боядисване в размер на 190,00 лв. /7,6 чч.
х 25 лв.// , т.е общо 332,00 лв..
За поправка на бронята, съгласно
заключението, следва да се изразходват средства за боя и материали в размер на 22,33
лв., за допълнителни монтажни работи-20,00 лв. /1 чч.
х 20,00 лв./ и за боядисване в размер на 50,00 лв. /2чч. х 25,00 лв./ или общо 92,33 лв..
Към тези разходи следва да се прибави
стойността на 3 чч. работа с камера за ускорено
сушене или още 75,00 лв.. Общо сумата на претендираните вреди възлиза на 499,33
лв.
Ето защо вземането е дължимо до размера на
сумата от 499,33 лв..
Съобразно констатираната нищожност на
клаузата, с която е уговорен ГПР по договора за финансов лизинг, надвзетата
сума от 331,60 лв., над максималния размер ГПР, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, следва да се отнесе към погасяване на
задълженията за заплащане на оставащия размер на трите месечни застрахователни вноски
до прекратяване на договора по сключения от ищцата Договор за „Задължителна
застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите“ от 48,79 лв., за лихва
за забава върху дължимата главница за месеците януари, февруари и март 2020 г.
в размер на 4,08 лв. и за вредите на вещта по време на ползването й по договора
за лизинг в размер на 499,33 лв. Погасяването следва да се извърши по реда на
чл. 76, ал. 1 ЗЗД, в следната поредност- първо ще се
погасят разноските за застрахователните премии, след това лихвата и най-накрая разходите
за възстановяване на вещта, които се дължат при прекратяване на договора. При
извършеното погасяване, дължимите застрахователни премии и лихвата за забава
следва да се считат погасени, поради което предявените искове в тези части
следва да се отхвърлят ката неоснователни. С оставащата сума от 278,73 лв.
следва да се погаси част от вземането за обезщетение за вреди по вещта, което
след извършеното приспадане остава дължимо в размер от 220,60 лв., до който
размер искът следва да се уважи, а за разликата над него до претендирания
от 1 700 лв. да се отхвърли.
Върху уважената част от иска на ищеца се дължи и законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК, до окончателно изплащане на дълга.
По отношение на разноските, съдът намира,
че такива се дължат и на двете страни, съразмерно на уважената и отхвърлената
част от иска. В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното и исковото производство.
Искането на страните за заплащане на
разноските е заявено своевременно. Тъй като ищецът е представляван от
юрисконсулт в заповедното и в исковото производство, а процесуалното
представителство на ответника е осъществявано по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата, представяне на доказателства за заплащане на
възнаграждение на процесуалния представител не е предпоставка за
основателността на претенцията в тази част.
Независимо от направено признание на
вземането за главница от ответницата и че производството по делото в тази част
е прекратено поради липсата на правен интерес, предвид че същата с поведението
си е дала повод за завеждане на делото, отговорността за разноски в тази част
следва да разпредели по общите правила.
От ищеца са направени разноски за държавна
такса в настоящото производство в размер на 292, 36 лв., от които съразмерно
уважената част ответницата С.Г. следва да бъде осъдена да заплати 50,51 лв.
Ищецът е направил разноски за депозит за
вещо лице по назначените съдебно-счетоводна
и съдебно-автотехническа-оценъчна експертиза в размер
на 550,00 лв., от които ответницата следва да бъде осъдена заплати 95,02
лв..
На ищеца, на осн.
чл. 78, ал. 8 ГПК, се дължат и разноски за процесуално представителство
от юрисконсулт в минимален размер от 100,00 лв., съгласно чл. 25 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, които да се възложат в тежест на ответницата С.Н.Г..
На ищеца се дължат разноски за държавна
такса в заповедното производство съразмерно уважената част от иска в размер
съответно от 13,07 лв..
Съдът счита за основателно релевираното от ответницата
възражение за прекомерност на определеното в заповедното производство възнаграждение
за представителство от юрисконсулт в размер на 150,00 лв., съобразявайки
защитавания материален интерес и че производството не се отличава с фактическа
и правна сложност, тъй като по дела с предмет потребителски спорове има
многобройна съдебна практика, която е
константна. Ето защо намира, че на ищеца, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство в
минимален размер от 50,00 лв., съгласно чл. 26 от Наредба за заплащането на
правната помощ /ред. ДВ. бр. 59 от 28 Юли 2009г./, а
за разликата над него до претендираните 100,00
лв. искането да се отхвърли.
На ответника се дължат разноски за
процесуално представителство съразмерно отхвърлената част от иска в размер на 449,00
лв., определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и в заповедното
производство в размер на 339,50 лв., съгласно чл. 7, ал. 7 от същата наредба.
Предвид че в заповедното и в исковото производство е осъществявано процесуално
представителство на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА, разноските
следва да се заплатят по сметка на адв. Д.Ф.
САК.
Поради гореизложеното, настоящият
състав на Районен съд Велинград:
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от Мого България ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А против С.Н.Г., ЕГН: ********** ***
иск, в частта за установяване на вземане на ищеца спрямо ответницата за незаплатени
лизингови вноски в размер на 432,74 лв. /четиристотин тридесет и два лева и 74
ст./ по Договор за финансов лизинг № АG0009365 със задължително
придобиване на лизинговия актив от 02.10.2019г. за периода 01.01.2020г.-06.03.2020г., за което е издадена Заповед за
изпълнение № 260180/04.12.2020г. по ч.гр.д. 986/2020г. на Районен съд
Велинград.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. 422, ал.1, във вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал.1 от ЗЗД и чл. 233, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 345, ал.1 ТЗ от
„Мого България“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А, че С.Н.Г., ЕГН: ********** *** дължи на Мого България ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А сумата от 220,60 лв. /двеста и
двадесет лева и 60 ст./-обезщетение за нанесени щети по лизингов актив по време
на ползването му по Договор за финансов лизинг № АG0009365 със задължително придобиване на лизинговия
актив от 02.10.2019г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението, до датата на изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска
за сумата над 220,60 лв., до пълния претендиран
размер от 1 700 лв. щети по лизингов актив, както и за сумата от 4,08 лв.-неустойка
за забавени плащания за периода 01.01.2020г. до 06.03.2020г., за сумата от 678,39 лв.-неустойка
за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, за сумата 144,67
лв.-разходи за застрахователни премии и за сумата 540,00 лв.-разходи за
възстановяване на лизингов актив,
ОТХВЪРЛЯ иска, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, на Мого България“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М
Д.“ № 16-А да бъде осъдена С.Н.Г.,
ЕГН: ********** *** да заплати сумата от 282,00 лв. /двеста осемдесет и два
лева/ договорна възнаградителна лихва за периода 01.01.2020г. до 06.03.2020г..
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК С.Н.Г., ЕГН: ********** *** да заплати на Мого България“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А , разноски по ч. гр. д. 986/2020г.
на РС Велинград в размер на общо 63,07 лв. /шестдесет и три лева и 07
ст./, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК С.Н.Г., ЕГН: ********** *** да заплати на Мого България“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А разноски по гр. д. 196/2021
г. на РС Велинград в размер на общо 245,53 лв. /двеста четиридесет и пет
лева и 53 ст. /, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК Мого България“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ № 16-А, да заплати на адв. Д.Ф. САК разноски за процесуално
представителство по ч. гр. д. 986/2020 г. по описа на РС Велинград в
размер на 339,50 лв. /триста тридесет и девет лева и 50 ст./, съразмерно
отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА, на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК Мого
България“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Г.М Д.“ №
16-А да заплати на адв. Д.Ф.
САК разноски за процесуално представителство по гр. д. 196/2021
г. по описа на РС Велинград в размер на 449,00 лв. /четиристотин четиридесет и
девет лева/, съразмерно отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд, в двуседмичен срок от датата на връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Иванка Пенчева