РЕШЕНИЕ
№ 1042
гр. Пловдив, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20225300501501 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от И. Б. В., ЕГН: **********,
против решение №813 от 14.03.2022г., постановено по гр.д. № 16100/2021 г.,
по описа на Пловдивски районен съд, в частта, с която е признато за
установено в отношенията между страните, че И. Б. В., ЕГН: **********
дължи на Н. С. Д., ЕГН: **********, следните суми: 173.55 щатски долара и
152.23 лева-обезщетение за забава за периода 25.03.2018 г.- 24.03.2021 г. на
двете предоставени в заем суми –от 570 щатски долара и 500 лева, за които
суми в полза на Н. С. Д. е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5280/2021 г. по описа на Районен съд
– Пловдив и жалбоподателят е осъден да заплати по съразмерност на другата
страна направените по делото разноски.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост на
първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално за неговата
неправилност. Искането към въззивния съд е за обезсилване на
първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално отхвърляне на
1
исковата претенция с присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Н. С. Д., чрез пълномощник адв. И., с който се взема становище за нейната
неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваната част с присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски по делото.
Пловдивски окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от
обжалване и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото е постановено по предявени от Н. С. Д., ЕГН **********,
против И. Б. В.,ЕГН: **********, по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр. с
чл.415 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл.240,ал.1 от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено в
отношенията между страните , че ответникът дължи на ищцата следните
суми: 570 щатски долара и 500 лева– главници по договор за заем от
01.11.2016 г.; 173.55 щатски долара и 152.23 лева- обезщетение за забава на
двете предоставени в заем суми за периода 25.03.2018 г.- 24.03.2021 г.; ведно
със законната лихва върху главниците, считано от датата на постъпване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 25.03.2021 г. до окончателното
погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 3190 от 30.03.2021 г. по ч.гр.д. № 5280/2021 г.
на ПРС.
Предметът на делото по иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.
с чл.415, ал.1 ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за
съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение.
С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или
несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за
изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя
2
обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на
вземането.
В процесния случай от приложеното към делото ч.гр.д. № 5280/2021 г.
по описа на ПдРС се установява, че в полза на ищцата Н. С. Д., ЕГН
**********, против ответника И. Б. В.,ЕГН: **********, е издадена на
30.03.2021г. Заповед № 3190 по чл.410 ГПК за изпълнение на парично
задължение за вземане, което идентично с вземането по предявения иск,
поради което възраженията във въззивната жалба за недопустимост на
решението, като постановено по непредявен иск са неоснователни.
Неоснователно е и твърдението в жалбата, че в заповедното производство е
недопустимо по реда на чл.410 от ГПК в полза на кредитора да се издава
заповед за изпълнение за мораторни лихви върху неизплатената главница за
период на забавата настъпил преди датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК в съда.
Разясненията дадени в т.4а от ТР 4/2013г. на ОСГТК , на които се
позовава жалбоподателят и според които не може да бъде издадена заповед за
незабавно изпълнение за законната лихва върху вземането за периода от
датата на падежа до подаване на заявлението , са неприложими в настоящия
случай , тъй като се отнасят до заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК .Процесната заповед е издадена по реда на чл.410
от ГПК, при който ред забраната за издаване на заповед за изпълнение за
законната лихва върху вземането за периода от датата на падежа до подаване
на заявлението не намира приложение.
При проверка на първоинстанционното решение и с оглед оплаквания
във въззивната жалбата , съдът намира, че същото е правилно.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая първоинстанционното решение в частта, с която е признато за
установено вземането на ищцата,като заемодател срещу ответника-заемател
в размер от 570 щатски долара и 500 лева по договор за заем от 01.11.2016 г.,
3
е влязло в законна сила , като необжалвано.
Ето защо пред въззивният съд е преклудирано оспорването на
фактическите и правни изводи на първостепенния съд относно сключването,
съдържанието и правното действие на подписания между страните договор
за заем.
Спорният по делото въпрос пренесен пред въззивната инстанция, с
оглед оплакванията инвокирани с въззивната жалба, е само досежно
вземането на заемодателя за законната лихва върху неизплатените главници
за непогасения по давност период на забава: от 25.03.2018г. до датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда-24.03.2021г.
В процесния случай в доказателствена тежест на въззивника е
изпълнението на насрещното му задължение за връщане на предоставените
му по сключения на 01.11.2016г. договор за заем суми, което не се твърди и
не се установява по делото. Уговорено е между страните изпълнението на
това парично задължение да се изпълни от ответника в срок до 30.12.2016г.
След изтичане на уговорения в договора срок за изпълнение на задължението
, въззивникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение на основание чл. 84
ал. 1 от ЗЗД , без да е било необходимо отправяне на покана. С оглед
изложеното се явява основателна претенцията на ищеца за заплащане от
ответника на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
25.03.2018 г.- 24.03.2021г. в определения от съда размер по реда на чл.162 от
ГПК чрез електронен калкулатор:173.55 щатски долара и 152.23 лева-
обезщетение за забава на двете предоставени в заем суми –от 570 щатски
долара и 500 лева и който размер не е оспорен с въззивната жалба.
Следователно първоинстанционното решение в обжалваната част
следва да се потвърди като правилно, законосъобразно и обосновано, като
при постановяване на съдебния акт районния съд правилно е приложил
материалния закон, не е допуснал нарушения на съдопроизводствените
правила, самото решение е обосновано на събраните по делото доказателства.
Изложеното, от своя страна, предпоставя липса на основание за коригиране
на първоинстанционния съдебен акт в частта на присъдените разноски.
С оглед изхода на въззивната жалба,то искането на въззиваемата страна
за присъждане на направени разноски за настоящата инстанция е основателно
и жалбоподателят ще следва да й заплати направените разноски за
4
адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 813 от 14.03.2022г, постановено по гр.д.
№ 16100/2021 г., по описа на Пловдивски районен съд,14 гр. състав, в частта,
с която е признато за установено в отношенията между страните, че И. Б. В.,
ЕГН: **********, дължи на Н. С. Д.,ЕГН: **********, следните суми: 173.55
щатски долара и 152.23 лева-обезщетение за забава за периода 25.03.2018 г.-
24.03.2021 г. на двете предоставени в заем суми –от 570 щатски долара и 500
лева, за които суми в полза на Н. С. Д. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5280/2021 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, и в частта с която И. Б. В., ЕГН: ********** е осъден
да заплати на Н. С. Д., ЕГН: **********, сумата от 638,66 лева- разноски.
Решението в останалата част,като необжалвано, е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА И. Б. В., ЕГН: ********** да заплати на Н. С. Д.,ЕГН:
**********, сумата от 600 лева- разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6