РЕШЕНИЕ
№ 10470
гр. София, 02.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110100633 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава Осемнадесета, раздел I, чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от [*******], с която срещу [*******] е
предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 114,11 лева (след
допуснато изменение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК с определение,
постановено в откритото съдебно заседание на 08.5.2024 г.), ведно със законната лихва
от предявяване на иска /02.01.2024 г./ до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че неговият праводател [*******] е сключил с ответника
договор за кредит № [*******] г. и Анекс към него от същата дата от разстояние, по
силата на който ответникът му е предоставил сумата от общо 500 лева, като в договора
е бил посочен размер на ГЛП 40,97 % и ГПР 49,60 %. Уговорено е било заемът да се
върне на 05.11.2020 г., ведно с дължимата възнаградителна лихва. Поддържа, че
договорът и общите условия към него предвиждали заплащането на такса за
експресно разглеждане на искането на потребителя да му бъде отпуснат кредит в
размер на сумата от общо 114,11 лева . Поддържа, че [*******] недължимо е заплатил
на ответника сума в размер на 114,11 лева. Развива подробни съображения за
нищожност на договора за кредит, евентуално на клаузите от анекса и договора,
предвиждащи заплащане на такси за експресно разглеждане. Позовава се на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, с оглед което и счита, че всичко надплатено извън
главницата е било заплатено без основание и подлежи на връщане. Излага твърдения
във връзка с легитимацията си на кредитор на ответника, както следва: че на
02.06.2023 г. между [*******] [*******] и ищеца е бил сключен договор за цесия, по
силата на който вземането на потребителя, произтичащо от процесния договор за
кредит му е било прехвърлено. Поддържа, че длъжникът е бил уведомен за цесията, но
не е погасил задължението си. Моли за уважаване на предявения иск и за присъждане
на разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с която
ответникът оспорва предявените искове, тъй като в договора за цесия и
придружаващите го книжа липсвала адекватна и прецизна конкретизация на вида,
размера и основанието, от което е възникнало всяко едно от вземанията. Не ставало
ясно какво точно е прехвърлено с договора за цесия – част от главница, лихва, някаква
такса или друг вид разноски. Счита, че ищецът злоупотребява с права. Оспорва
договорът за цесия да е бил валидно сключен, като се позовава на вписания в
ТРРЮЛНЦ предмет на дейност на ищеца. Излага подробни доводи в подкрепа на
тезата си за нищожност на договора за цесия на заявените с отговора основания.
Оспорва да е надлежно уведомен за цесията. Заявява възражения за нередовност на
исковата молба. По съществото на иска оспорва същия, като го намира за
неоснователен. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството с доклада по
делото са отделени следните обстоятелства: че във връзка с процесния договор за
кредит и анекс към същия ответникът е предоставил на праводателя на ищеца сумата
от 500 лева, която последният се е задължил да му върне, че всички вземания по
договора за кредит са били погасени от потребителя. За последното е представена
и разписка за извършено плащане, която не е оспорена от ответника.
По делото не е представен екземпляр на договора за кредит, сключен между
ответника и [*******], а анекс за допълнителна сума от 06.10.2020 г. към договор за
кредит № [*******] г. Видно от същия общо отпуснатата на потребителя сума е била в
размер на 50 лева, отпусната при промоционален лихвен процент 40,92 %, ГПР 49,60
%, падеж за връщане на отпуснатата в заем сума 05.11.2020 г. Установява се от
съдържанието също и че таксата за експресно разглеждане е в размер на 24,11 лева, а
общата дължима сума по кредита е в размер на 634,91 лева. Следователно и за срок от
30-дни потребителят се е задължил да върне на кредитора си отпуснатата му в заем
сума, заедно с допълнителни плащания в размер на сумата от общо 134,91 лева.
Независимо, че основният сключен между страните договор не е представен,
предвид отделните за безспорни между страните факти и съдържанието на анекса,
съдът намира, че не е налице пречка да се произнесе по предявената претенция, още
повече типовото съдържание на договорите за кредит, сключвани от ответника, от една
страна е служебно известно на съда, а от друга страна ОУ, приложими към договора са
публично достъпни на интернет страницата на търговеца и са представени с исковата
молба.
Съгласно същите таксата за бързо разглеждане представлява такса за
предоставяне на допълнителна незадължителна услуга по искане на
Кредитополучателя, която гарантира обработка на Искането за кредит и отговор в
рамките на 15 (петнадесет) минути от подаването му по електронен път, по телефон
или на хартиен носител в офис на Партньор. Таксата за бързо разглеждане може да
бъде заявена при подаване на искане за отпускане на Кредит и/или Допълнителна сума
по Кредит при срокове и условия, посочени в ОУ и съгласно Тарифа на Кредитора.
Съгласно чл. 4.4. от ОУ за заявката на допълнителната незадължителна услуга за
бързо разглеждане на Искането за кредит, Кредитополучателят дължи Такса за бързо
разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на Кредита и срока на Договора за
кредит. Дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга е посочена в
Специалните условия на Договора за кредит и е включена в Тарифа на Кредитора,
налична на Началната страница. Чл. 4.5. от ОУ предвижда допълнителната
2
незадължителна услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за
отпускането на сумата по заявения Кредит и не увеличава възможностите на
Кредитополучателя да получи Кредит.
Като доказателство по делото е приет договор за цесия № 1206/02.06.2023 г.,
сключен между ищеца и [*******], по силата на който последният, в качеството на
цедент, е прехвърлил на ищеца, в качеството му на цесионер, вземания, които има към
ответника [*******] общ размер на 2944,90 лева. Като т. 7 от договора е посочено, че
се прехвърлят вземания към ответника, свързани с процесния договор за кредит и
Анекса към него в размер на общо 114,11 лева, представляващи заплатени от
потребителя без основание суми. Страните по договора за цесия са уговорили, че
прехвърлените вземания преминават у приобретателя ведно с всички принадлежности,
в т.ч. и изтекли лихви. С чл. 12 от договора за цесия цедентът е упълномощил
цесионера да изпрати от негово име съобщение до длъжниците, с което да ги уведоми
за прехвърляне на вземанията в съответствие с разпоредбите на чл. 99 ЗЗД. Договорът
съдържа изрично изявление за потвърждаване на прехвърлянето на вземанията от
страна на цедента.
Към исковата молба е приложено и уведомление за цесия, адресирано до
[*******] от [*******], чрез пълномощника [*******], с което длъжникът е уведомен
за сключения на 02.06.2023 г. договор за цесия, с който са прехвърлени вземания на
физическото лице, възникнали във връзка с процесния договор за кредит от 06.10.2020
г. и Анекс към него от същата дата.
Договорът за цесия и уведомлението до длъжника за цесията са подписани за
[*******] са подписани от [*******] упълномощен представител на дружеството на
длъжност „юрисконсулт“. Представено е и пълномощно в полза на [*******] да
подписва от името и за сметка на ищеца договори за цесия. Същите са връчени на
ответника като приложения към исковата молба.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца
е да установи, че праводателят му е заплатил процесната сума на ответника, както и че
вземането е било прехвърлено с валиден договор за цесия, респ. че длъжникът е
уведомен за цесията.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, в т.ч. и
наличието на правен интерес да оспорва като нищожен договор за цесия, по който не е
страна, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК
и ЗЗП, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора, т.е. че е налице основание да получи и задържи
заплатените му от ищеца по процесния договор суми.
В случая ищецът се позовава на нищожност на договора за потребителски
кредит, поради противоречие с императивни норми на закона, тъй като в същия не е
бил посочен реалният ГПР, а отразеният в договора не включвал таксите за експресно
разглеждане.
Установено е по делото, че кредиторът се е съгласил да отпусне на потребителя
сума в размер на 500 лева, а последният се е задължил да му я върне в 30 дневен срок,
като заплати и сума в размер на 134,91 лева. Сумата от 634,91 лева е била заплатена на
10.11.2020 г. от кредитополучателя като последното не е спорно по делото.
Съдът приема, че не са необходими специални знания, за изчисляване на сумата,
на която реално следва да възлиза ГПР, посочен в договора като 49,60 %, а именно
3
същата би следвало да е в размер на 20,55 лева, ако действително договореният ГПР
възлизаше на посочения в договора за кредит. Потребителят обаче се е задължил да
заплати на кредитора си сума в размер на 134,91 лева допълнително над главницата,
която е следвало да върне. При използване на общодостъпен калкулатор за
изчисляване на реалния ГПР с оглед срока на договора (30 дни) се установява, че
реалният ГПР при включване на начислените такси по кредита, възлиза на 1728.93%.
Без съмнение може да се заключи, че реалният ГПР не удовлетворява императивните
материалноправни разпоредби на ЗПК, респ. релевантните норми от ПЕС, касаещи
такива правоотношения, страна по които е потребител.
Следва подробно да бъде обсъдено възражението на ищеца, че договорът е
нищожен поради противоречие с императивни материалноправни разпоредби на
закона и конкретно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, вр. чл. 22 ЗПК:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В аспекта на горното следва да се посочи, че таксата за експресно разглеждане
на документи при кандидатстване на потребителя за отпускане на кредит е свързано с
отпускането /усвояването/ на кредита, поради което такса не се дължи. Включването на
същата като задължение за потребителя по договора за кредит чрез клаузите от ОУ,
регламентиращи същата /дадената дефиниция, чл. 2, ал. 2 – ал. 5/, се явява в пряко
противоречие с нормата на чл. 10а ЗПК, с оглед което и е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Освен това посочената клауза се явява и неравноправна, доколкото
възлага допълнителна финансова тежест за потребителя, оскъпява „цената на кредита“
и по съществото си представлява реализирана за кредитора печалба.
На следващо място с оглед заявените възражения срещу действителността на
процесния договор, съдът дължи обсъждане на доводите за нарушение на
императивните норми на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с
изискванията на закона към годишния процент на разходите по договор за
потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР 49.60%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер
не надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав
на съда обаче този размер обаче не отразява действителния процент на разходите в
случая, тъй като същият не включва част от разходите по кредита, а именно – таксата
4
за експресно разглеждане на кандудатурата на потребителя за отпускане на кредит от
страна на кредитора. Този разход също следва да се включи в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Както се посочи и по-напред, тази такса е всъщност печалба за кредитора,
надбавка към главницата, поради което трябва да е част от ГПР, като в случая това
законово изискване не е спазено. Обратно, с клаузата на чл.4 от ОУ изрично е
посочено, че тази такса не се включва при изчисляването на разходите по кредита, на
която ответникът акцентира с отговора на исковата молба. Това твърдение не се
споделя от съда по изложените по-горе мотиви.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подвеждащото оповестяване на този елемент от
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на
договора съгласно чл. 22 ЗПК. В този случай потребителят следва да върне само
чистата стоиност на кредита, но не дължи лихви и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
В този смисъл е и Решение на СЕС от 24.03.2024 г. по дело C‑714/22, съгласно
което чл. 3, б. ж от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на
искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или
да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието
„годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на
съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
5
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
По изложените съображения договорът е нищожен и по същия дължима от
потребителя е била само сумата за главница в размер на 500 лева. Останалите
заплатени от потребителя суми се явяват заплатени без основание и в патримонимума
на последния е възникнало вземане за връщането им.
По отношение на легитимацията на ищеца като кредиор на ответника въз основа
на приетия по делото договор за цесия и възраженията на ответника, заявени с
отговора:
Съдът намира, че въз основа на писмените документи е установено, че
вземанията, предмет на спора, са надлежно прехвърлени на ищеца. Неоснователни са
доводите на ответника, че същите не били надлежно индивидуализирани. С оглед
нищожността на договора всичко извън главницата подлежи на връщане, независимо
как е било дефинирано с нищожния договор и анекса към същия.
Напълно неоснователни са и възраженията на ответника относно предмета на
дейност на ищеца, доколкото не е налице ограничение относно субектите, които могат
да бъдат цеденти по договори за цесия, сключени с потребители, независимо от
вписания предмет на дейност. Не следва да се разясняват принципни въпроси от
търговското право по отношение на предмета на дейност на търговците и вписания
такъв в ТРРЮЛНЦ.
Всички възражения на ответника относно нищожността на договора за цесия не
следва да бъдат подробно обсъждани и анализирани. Ответникът не е страна по
договора за цесия и може да навежда възражения за нищожност на сделка, по която не
е страна в тясно ограничен кръг случаи. Длъжникът не е легитимиран да оспори
валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в
предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично
забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени
(Решение № 60256 от 7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о., ГК).
Установените в практиката на ВКС разрешения относно правния интерес на
длъжника да заяви недействителност на договор, в който не участва, са ясни и
безпротиворечиви. Налице е правен интерес за предявяване на иска по чл. 26 ЗЗД за
трети спрямо атакувания договор лица, само когато се засягат техни права и признати
от закона интереси /определение № 372/2015 г. ч. т. д. № 244/2015 на ВКС, I т. о,
решение № 90/2015 г. по гр. д № 4406/2014 г. на ВКС, III г. о и др. /, която преценка е
конкретна за всеки отделен случай. Длъжникът не е страна по договора за прехвърляне
на вземането, но действието на цесията спрямо него има за последица правото на
цесионера да иска изпълнение от длъжника и съответно - задължение длъжникът да
престира на цесионера. Цесията е предвиден в закона случай по смисъла на чл. 21, ал.
1 ЗЗД. След съобщаване на цесията по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, старият кредитор се
счита за заменен с новия кредитор, като се постига резултат, аналогичен на активната
субективна новация, но без длъжникът да е страна по договора между цедента и
цесионера. С уведомяването на длъжника за извършената цесията, интересът му е
изцяло защитен – от този момент нататък той знае, че следва да престира на новия
кредитор, като му противопостави всички свои възражения, които произтичат от
договора с цедента и които имат отношение към конкретно прехвърленото вземане. За
длъжника не би следвало да има значение кому престира (личността на кредитора).
Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с
6
правоотношението между тях, вкл. основанието за сключване на договора, предмета
му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако
такава е уговорена.
Следователно и ответникът не е легитимиран да прави възраженията за
нищожност на договора за цесия, релевирани с отговора на исковата молба. В случая
не е налице забрана за цедиране на процесните вземания, нито се касае за бъдещи
вземания, доколкото договорът за кредит е изначално нищожен, а ответникът има
право да задържи единствено предоставената на потребителя главница. С
извършването на плащане на сума над този размер за потребителя възниква вземане,
което е надлежно прехвърлено след придобиването му от физическото лице по
договора за цесия, с който ищецът се легитимира като цесионер.
По отношение на възражението на ответника, че не е надлежно уведомен за
цесията, следва да се припомни отдавна утвърденото в съдебната практика положение,
че длъжникът може да бъде уведомен за цесията и с връчване на уведомлението като
приложение към исковата молба. Съгласно Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК цесията следва да се счете за надлежно съобщена на
длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника
като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
На следващо място, ответникът не се явява легитимиран да оспорва
представителната власт на лицето, подписало уведомлението за цесията като
пълномощник на законния представител на търговеца, да се позовава на липсата на
представителна власт у лицата, сключили от името и за сметка на страните по договора
за цесия същия. Когато едно процесуално действие е извършено от името на едно
лице, но без представителна власт, последното е нередовно извършено. Тази
нередовност обаче може да бъде санирана, като лицето, от чието име действието е
осъществено, потвърди същото. По силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД това лице може както да
се позове на това, че действията, извършени от негово са извършени без
представителна власт и не са породили правни последици за него, така и по своя
преценка да потвърди същите. Правото на потвърждаване принадлежи само на лицето,
от чието име са извършени действията и само то може да се позовава и на липсата на
представителна власт на извършилия действията пълномощник. Трети лица, които не
са страна по договора, не могат да се позовават на липсата на представителна власт и
да искат да се прилагат последиците от нея. В този смисъл е и т. 2 от ТР № 5/12.12.2016
г., постановено по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, ВКС.
В обобщение на изложеното, възраженията на ответника срещу предявения иск
са неоснователни. Доколкото с процесния договор за цесия в полза на ищеца са
прехвърлени вземания в общ размер на 114,11 лева, то и искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 23 ЗПК и чл. 99 ЗЗД е основателен и следва да бъде изцяло уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се следват ищеца и на ответника на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 4 ГПК.
Ищецът е извършил разноски за заплатена държавна такса в размер на сумата 50
7
лева. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на сумата 100 лева, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на
спора, ниския материален интерес, срочното разгледано в едно съдебно заседание без
нови доказателствени искания на страните и служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет, по които ищецът и
ответникът са страни, с оглед което и процесуалните им представители са добре
запознати както с материалноправните, така и с процесуалноправните аспекти на
делата). По същите съображения и за прекратената на осн. чл. 232 ГПК част от
производството ответникът също има право на юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя на сумата от 100 лева.
Съобразно съотношението между първоначално предявения размер на иска,
прекратената част и уважената част от иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, на ищеца следва
да се присъди сумата 137,90 лева, а на ответника сумата 8,06 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА [*******], ЕИК [*******], със седалище и адрес на управление:
[*******] да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, вр. чл. 99
ЗЗД на [*******], ЕИК [*******], със седалище и адрес на управление: [*******],
сумата 114,11 лева, ведно със законната лихва от предявяване на иска /02.01.2024 г./ до
окончателното плащане, представляваща заплатена без основание сума във връзка с
договор за кредит № [*******] г. и Анекс към същия от 06.10.2020 г., сключен с
[*******], което вземане е било прехвърлено на [*******] по силата на договор за
цесия от 02.06.2023 г.
ОСЪЖДА [*******], ЕИК[*******], със седалище и адрес на управление:
[*******] да заплати на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК на [*******], ЕИК
[*******], със седалище и адрес на управление: [*******], сумата 137,90 лева,
представляваща разноски за производството.
ОСЪЖДА [*******], ЕИК [*******], със седалище и адрес на управление:
[*******] да заплати на основание чл. 78, ал. 4, вр. ал. 8 ГПК на [*******], ЕИК
[*******], със седалище и адрес на управление: [*******] сумата 8,06 лева,
представляваща разноски за производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8