РЕШЕНИЕ
гр. София, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
|
|
Председател: |
Невена
Чеуз |
|
|
Членове: |
Наталия
П. Лаловска Добромир
Ст. С. |
|
при
участието на секретаря Екатерина Тодорова като
разгледа докладваното от Добромир Ст. С. въззивно гражданско дело № 6612 по описа за 2020 година, прие за установено следното: |
||
Производството е по реда на Глава двадесета
от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от С.К., ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Г., срещу
решение № 287863 от 28.11.2019 г. по гр. дело № 9404/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 39-ти състав, с което е
отхвърлен предявеният иск от С.П.К., ЕГН **********, иск с правна квалификация
чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че С.П.К. не дължи на „Т.С.“
ЕАД суми по изпълнителен лист, издаден на 26.03.2010 г. по частно гр. дело № 8575/2009 г. по описа на СР, 88-ти състав, в размер
на 6790,63 лева главница, както и сумата от 766,09 лева, представляваща законна
лихва върху главницата за периода от 07.08.2009 г. до 26.08.2020 г., за
събирането на които суми е образувано изп. дело №
20108580400707 по описа на ЧСИ У.Д., с рег. №
858 при КЧСИ и район на действие СГС, поради погасяване по давност на вземането.
В
жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. Съдът неправилно
бил приел, че давността започвало да тече от влизане в сила на заповедта за
изпълнение. Било настъпило прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено като предявеният
иск бъде уважен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, ответник в първоинстанционното производство, не е подала
отговор на въззивната жалба.
При
извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен
съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
обсъди събраните по делото доказателства и доводи на страните като достигна до следните фактически и правни
изводи:
По същество жалбата е неоснователна.
Предявен е отрицателен
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Неговият предмет е установяването на
недължимост на изпълняемото материално право, основаван на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В конкретиката на твърденията в исковата молба и
възраженията във въззивната жалба, спорният между страните въпрос е дали е
изтекъл законният давностен срок, обуславящ погасяване на правото на ответника
да иска принудително изпълнение срещу ищеца.
Страните
не спорят и по делото се установява, че на 19.07.2010 г. е образувано
изпълнително дело № 20108580400 по
описа на ЧСИ У.Д. по молба на взискателя „Т.С.“ ЕАД по изпълнителен лист, с
който длъжникът С.К. е осъден да му заплати сумата от 6790,63 лева главница,
сумата от 2941,63 лева, представляваща законна лихва за периода от 01.03.200 г.
до 23.04.2009 г., законната лихва върху главницата от 07.08.2009 г. до плащане
на вземането, както и сумата 626,61 разноски. Изпълнителният лист е издаден на
основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която от своя
страна е издадена на 07.09.2009 г. по частно гр. дело №
8575/2009 г. по описа на СРС, 88-ми състав.
Трайната
съдебна практика на ВКС приема, че заповедта за изпълнение има идентични правни
последици със съдебното решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – давностният
срок е петгодишен и започва да тече от влизане в сила на заповедта (така
Определение № 1764 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. дело
№ 2403/2023 г., III г.
о, и цитираните в него решения на ВКС).
По
делото не са представени доказателства кога е влязла в сила процесната заповед съгласно
чл. 416 вр. чл. 414, ал. 2 ГПК, но е изяснена датата на издаването й от СРС – 07.09.2009
г. Молбата на ответника до ЧСИ Димоларова за образуване на изпълнителното дело
е от 19.07.2010 г., поради което петгодишният срок не е изтекъл преди започване
на изпълнителното дело.
Съгласно
Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г.
по тълк. дело № 3/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес
относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015
г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Ищецът
не твърди, а и няма доказателства, че изпълнителното производство да е било
прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – 7 ГПК.
В
жалбата е направено възражение, че е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съгласно която изпълнителното дело се прекратява, ако взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Перемпцията
настъпва по силата на закона без да е необходим нарочен акт на съдебния
изпълнител. С молбата за образуване на изпълнителното дело на основание чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ взискателят е възложил на ЧСИ да проучи
имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи,
книжа и други, както и да определи начина на изпълнението. За да се прекъсне
визираният в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК двугодишен срок, е необходимо
предприемане на изпълнително действие, в рамките на изпълнителен способ, като
няма значение дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето от
ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Ето защо,
с оглед доводите на ищеца, следва да бъде обсъден въпросът кога са извършвани
действия по изпълнение спрямо него.
В мотивите на обжалваното решение те са подробно описани. Настоящият
съд споделя приетите фактически положения и на основание чл. 272 ГПК, препраща към
тях.
Така
по изпълнителното дело се установява, че извършените действия по изпълнение срещу
длъжника са, както следва:
На
12.08.2010 г. са изпратени единадесет съобщения до банки за налагане на запор
върху сметки на длъжника.
На
10.09.2010 г. е изпратено съобщение до СДП – Пътна полиция за налагане на запор
върху МПС на длъжника.
На
14.12.2011 г. е изпратено съобщение до банка „ПИБ“ АД за налагане на запор
върху сметки на длъжника.
На
14.12.2011 г. е изпратено искане до АВ за налагане на възбрана върху имот на
длъжника.
На
21.02.2012 г. е изпратено съобщение до „Сиксти кей“ за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника.
На
21.03.2012 г. взискателят е поискал от ЧСИ да бъде насрочен и извършен опис на
движими вещи и МПС на длъжника.
На
21.04.2012 г. е извършен опис и наложен запор върху движими вещи на длъжника.
На
04.05.2012 г. до длъжника е изпратено съобщение за насрочен опис, оценка и
изземване на движими вещи.
На
09.04.2014 г. е изпратено съобщение до банка „ДСК“ ЕАД за налагане на запор
върху сметки на длъжника.
На
02.07.2014 г. е изпратено съобщение до банка „ПИБ“ ЕАД за налагане на запор
върху сметки на длъжника.
Настоящият
състав анализира тези доказателства и намери, че периодът между всеки две
последователни извършени изпълнителни действия срещу длъжника е по-кратък от
две години. Ето защо, в периода от образуване на изпълнителното дело на
19.07.2010 г. до 26.06.2015 г. не е настъпило основанието по чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство. Изводът на СГС е, че
съгласно цитираното тълкувателно решение, в разглеждания изпълнителен процес не
е текла погасителна давност в този период.
Същевременно
от 26.06.2015 г. до датата на входиране на исковата молба в СРС, 22.02.2016 г.,
също не е изтекъл предвиденият в чл. 117, ал. 2 ГПК петгодишен срок за
погасяване на вземането на ищеца.
Съгласно практиката на ВКС погасителната давност не тече,
докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника по аргумент
от разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж" ЗЗД,
която не изисква други условия за спиране на давността освен висящ процес с
предмет конкретното вземане. В този смисъл са Решение № 50017 от 27.03.2023 г. на
ВКС по гр. дело № 720/2022 г., IV г. о., Решение № 50105 от 15.06.2023 г. на
ВКС по гр. дело № 1589/2021 г., IV г. о., Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на
ВКС по гр. дело № 1030/2022 г., IV г. о., Решение № 50099 от 28.11.2023 г. на
ВКС по гр. дело № 3614/2020 г., III г. о., Определение № 404 от 07.02.2025 г.
на ВКС по търг. дело № 1608/2023 г., I т. о. и други.
В
обобщение, въззивният съд намери, че в настоящия процес не се установи, че
погасителната давност за оспореното от ищеца вземане на ответника е изтекла,
поради което предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е неоснователен, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на
СРС да бъде изцяло потвърдено.
По разноските
С
оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззиваемият. Във
производството пред СГС „Т.С.“ ЕАД не е подало отговор на въззивната
жалба и не е осъществявано реално процесуално представителство, поради което не
следва да му се присъжда възнаграждение за юрисконсулт.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 287863 от 28.11.2019 г. по гр. дело № 9404/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 39-ти състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
получаване на препис от същото.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните
препис от решението.
Председател:
_______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________