Решение по дело №668/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Делото е образувано по касационна жалба на И. К. И. чрез адв. А. К. против Решение № 2412/22.12.2023г. постановено по АД № 2147/2023г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му с която е отхвърлен иска на жалбоподателя срещу ГДИН за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 01.10.2022 г. до 24.08.2023 г. вкл., за сумата над 220,61 лева до пълния предявен размер от 3 000 лв ведно със законната лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 24.08.2023г. до окончателното й изплащане.

Жалбоподателят обжалва Решението с оплаквания за нарушение на материалния закон, както и поради това че първостепенният съд е присъдил обезщетение, което не кореспондира на действително претърпените вреди при престоя на ищеца в Затвора – Пловдив. Изложено е оплакване, че неправилно решаващият съд е приел, че касаторът е търпял неимуществени вреди само за период от 47 дни от заявения исков период – 01.10.2022г. до 24.08.2023г., както и че необосновано било прието, че жалбоподателят е търпял само едно нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, което се състояло в липсата на достатъчно жилищна площ. Счита, че в хода на първоинстанционното производство са доказани и останалите твърдени нарушения на чл. 3 ЗИНЗС от страна на ГДИН, респ. ГДИН не е опровергала твърденията чрез ангажиране на съответните доказателствени средства затова.

Изложено е оплакване, че неправилно не са кредитирани показанията на разпитания по делото свидетел.

Твърди се, че е нарушение на чл. 20, ал.2 ППЗИНЗС – в стаите в които жалбоподателят е пребивавал за исковия период е липсвала достатъчно слънчева светлина, тъй като не са отговаряли на предвидените стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, а именно: стаите и кухните трябва да има пряко странично осветление като площта на отворите е най малко 1/6 от площта на дневните и 1/7 от площта на спалните, детските стаи, кабинетите и кухните за което е била и регистрирана в ЕСПЧ жалба вх. № 34696/2023 Bekirski v. Bulgaria.

Иска се отмяна на Решението в обжалваната му част и вместо него постановяването на ново Решение с което исковата претенция да бъде уважена в цялост.

В о.с.з жалбоподателят не се явява с молба вх. № 8759/21.05.2024г. поддържа изцяло касационната жалба.

С отговор вх. № 3042/16.02.2024г. ответник ГДИН чрез юрк. Ч. оспорва касационната жалба като счита, че същата е неоснователна, а Решението в обжалваната му част обосновано и справедливо, кореспондиращо със събраните и приети от съда доказателства.

В о.с.з ответникът не се явява и не се представлява.

Представителят на Окръжна прокуратура – прокурор Й. дава заключение за неоснователност на подадената касационна жалба. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли да се остави в сила.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред АС Пловдив е образувано и се е развило по искова молба от И. К. И. чрез адв. А. К. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.

Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 3000 лв., за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в обида, възмущение, стрес, притеснение, главоболие, респираторни заболявания, психологичен дискомфорт за периода при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в периода от 01.10.2022г. до 24.08.2023г. в Затвора [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба – 24.08.2023г. в съда до окончателното изплащане.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е бил:

• настанен в затворнически килии, в които нетната площ не е надвишавала 3 кв.м като не е имало достатъчно жизнено пространство;
• липсвала е вентилация и достатъчно свеж въздух;
• тоалетната в килията е била в много тежко състояние, липсвало уединение тъй като ищецът оставил видим за останалите затворници в килията;
• състоянието на банята било лошо, затворниците се налагало да се къпят по 30-40 човека като се изчаквали взаимно, което само по себе си било унизително, от душовете течала или ледено студена вода или гореща. Налагало се затворниците като отиват към помещението за къпане да преминават през открита площ наречена „карето“ само по хавлия, което през зимния период водело до чести заболявания
• водата била с лоша качество и негодна за пиене;
• нарушен бил чл. 20, ал.2 от ППЗИНЗС – в стаите в които жалбоподателят е пребивавал за исковия период е липсвала достатъчно слънчева светлина, тъй като не са отговаряли на предвидените стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, а именно: стаите и кухните трябва да има пряко странично осветление като площта на отворите е най малко 1/6 от площта на дневните и 1/7 от площта на спалните, детските стаи, кабинетите и кухните
• липсвала изолация на външните и вътрешните стени на Затвора в резултат на което отоплението било много трудно и през зимата ищецът не можел да заспи от студ като не му били предоставяни допълнителни завивки, въпреки молбите му към затворническата администрация;
• спалното и постелъчно бельо се сменяли изключително рядко, което създавало предпоставки за развъждането на насекоми, дървеници и бълхи в леглата на затворниците;
• не се раздавали препарати за почистване на тоалетните и спалните помещения;
• не е била водена никаква индивидуална и корекционна работа, което е довело до поведенческа и личностова криза;
• липсвала достатъчна мебелировка като шкафове за бельо и посуда, мебелите били изпочупени и изтърбушени

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, съобразно приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните, е направил своите правни изводи.

С решението си по делото административният съд е осъдил ГД „ИН“ София да заплати на ищеца сумата от 220,61 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора [населено място] за периодите от 01.02.2023г. до 19.03.2023г. както и за дните 22 и 23.03.2023г. или общо 47 дни за нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, което се състои в неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв.м тъй като за тези периоди не е представена справка за обитаваното помещение, квадратура и брой настанени лишени от свобода.

За периода от 01.10.2022г. до 15.12.2022г. вкл. е прието, че ищецът не е пребивавал Затвора – Пловдив, аналогично за периода и за дните 20.03.2023г. и 21.03.2023г. когато ищецът е бил настанен в Затвора – Смолян, респ. за останалите периоди от исковата претенция първостепенният съд е приел, че оплакванията за неосигуряване на минимална жилищна площ са неоснователни тъй като от приетите справки не се установявало такова обстоятелство.

Не са кредитирани показанията на разпитания по делото св. Г. И. в цялост тъй като съдът е приел, че му е служебно известно, че е водил дело с правно основание по чл. 284 от ЗИНЗС против ГДИН със сходни твърдения на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, както и по делото са налице писмени доказателства за обстоятелствата, които следва да се доказват по този начин. Показанията на свидетеля са кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите писмени доказателства, предвид разпоредбите на чл.164 и чл.172 от ГПК.

Прието е също така, че всички оплаквания освен оплакването за пренаселеност, при това само за част от периода посочен по-горе, са или оборени от представените доказателства от страна на затворническата администрация, или за същите ищецът не е поискал събиране на други доказателства, освен разпита на посочения лично заинтересован свидетел, поради което останалите претенции съдът е намерил за неоснователни, тъй като не се установява да са налице бездействия на администрацията във връзка с останалите направени оплаквания.

При определяне размера на дължимото обезщетение първостепенният съд е съобразил насоките в практиката на ЕСПЧ за справедлива база за размера на обезщетението. При съобразяването на сочената практика и на жизнения стандарт за страната е било прието по аргумент от §1 т.1 от ДР на Закона за социално подпомагане, че нивото на основни жизнени потребности следва да е съразмерно на нивото на социално-икономическото развитие на страната, което на свой ред отразява жизнения стандарт. При това положение, доколкото минималната работна заплата като статистически показател е общоприет и за отразяване на жизнения стандарт е било прието, че по–ниският жизнен стандарт в България оправдава и базисното справедливо обезщетение за лоши условия в местата за лишаване от свобода да бъде в размер до 60 % (2.4 евро на ден) от минимално установените 4 евро на ден съобразно жизнения стандарт в Унгария, така, както е прието в практиката на ЕСПЧ. При това положение за времето, през което е констатирано нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ, съдът е определил обезщетение в размер на общо 220, 61 лв., ведно със съответната законна лихва от датата на подаване на исковата молба, изчислено съобразно актуалната практика на ЕСПЧ и националните съдилища.

Въз основа на така приетото от фактическа и правна страна първостепенният съд е уважил претенцията за сумата до 220.61 лева като я отхвърлил над тази сума до пълния претендиран размер от 3000 лева като неоснователна и недоказана.

Фактическите и правни изводи на контролирания съд са правилни, законосъобразни и обосновани.

Правилно е отчетено обстоятелството, че за периода от 01.10.2022г. до 15.12.2022г. жалбоподателят въобще не е бил в Затвора – Пловдив и предвид липсата на изменение на исковата молба по реда на чл. 214 ГПК вр. с чл. 144 АПК съдът няма правомощие в разрез с диспозитивното начало да присъжда обезщетение за твърдения, които липсват или които не кореспондират на събрания доказателствен материал.

За периода от 16.12.2022г. до 31.01.2023г., когато ищецът е пребивавал в Затвора – Пловдив и е бил настанен в стая № 50 максималният брой лишени от свобода е достигал 6, а квадратурата на стаята видно от справката на л.62 от първоинстанционното дело е била 28.70 кв.м или площта за обитаване от ищеца е била не по-малко от 4,78 кв.м с което изискването на ЕКПЧОС и ЕСПЧ за жилищна площ от поне 4 кв.м е спазено;

За периодът от 24.03.2023г. до 30.06.2023г. когато ищецът е освободен от Затвора – Пловдив същият е бил настанен в стая № 12 като през различните периоди максималния брой лишени от свобода е бил 10 души, а площта на стаята е 41.65 кв.м отново съгласно справка на л. 23 от първоинстанционното дело. Следователно, за тези периоди също не се установява пренаселеност и неспазване на минимално изискуемата жилищна площ, която трябва да има всеки лишен от свобода включително и жалбоподателя.

За периода след 30.06.2023г. до датата на подаването на исковата молба – 24.08.2023г. жалбоподателят въобще не е бил в пенитенциарно заведение тъй като е освободен от Затвора – Пловдив поради което и правилно първостепенният съд е отхвърлил претенцията за този период.

Ето и защо първото оплакване в касационната жалба се отхвърля като неоснователно, тъй като правилно е определен период от 47 дни в който жалбоподателят е пребивавал в Затвора – Пловдив в помещение, за което не е било установено каква е площта му и какъв брой лишени от свобода са били настанени в него, респ. тези факти са били в тежест на ответника, който не е изпълнил задължението си да представи писмени доказателства за тях с оглед на което и законосъобразно съдът е приел иска за основателен за този период и в съответствие с приложимата и задължителна практика на ЕСПЧ е присъдил обезщетение в размер на 220.61 лева.

По отношение на оплакването затова, че с показанията на св. И. се доказват останалите нарушения на чл. 3 ЗИНЗС и първостепенният съд е отказал да формира изводи на база на този доказателствен източник, то настоящият състав намира, че тези показания дори да се приеме, че не са заинтересовани са опровергани от събраните по делото писмени доказателства, а същевременно и тези показания не могат да бъдат приети безкритично, тъй като са противоречиви, защото свидетелят си спомня, че е бил с жалбоподателя до края на м.август 2023г., а същевременно установи се по делото, че след 30.06.2023г. жалбоподателят е бил освободен от Затвора – Пловдив. Свидетелят си спомня, че е бил с ищеца от м.октомври 2022г. в стая 12, а по делото се установи, че в тази стая ищецът е бил настанен считано от 24.03.2023г., т.е близо 6 месеца по-късно. Тези две противоречия контрастират на останалия доказателствен материал и са достатъчни, за да се направи извод за недостоверност на показанията на разпитания свидетел, тъй като същият очевидно не пресъздава лични впечатления, до колкото въобще не е могъл да формира такива.

По отношение на оплакването за нарушение на чл. 20, ал.2 ППЗИНЗС – в стаите в които жалбоподателят е пребивавал за исковия период да е липсвала достатъчно слънчева светлина, тъй като не са отговаряли на предвидените стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, а именно: стаите и кухните трябва да има пряко странично осветление като площта на отворите е най малко 1/6 от площта на дневните и 1/7 от площта на спалните, детските стаи, кабинетите и кухните следва да се посочи, че количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление и проветрение се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. Посочената от касатора разпоредба на чл. 113 от Наредба № 7/22.12.2003 е в раздел III глава 26 която урежда правила и нормативи за проектиране на жилища и жилищни сгради, а в конкретния случай затворническите помещения в които жалбоподателят е пребивавал нямат характеристиките на жилище, респ. Затвора – Пловдив не е жилищна, а обществена сграда. Съгласно чл.108 от Наредбата жилището се проектира като група от функционално и пространствено обединени помещения и отворени покрити и открити пространства, които трябва да задоволяват жилищните нужди на определен брой обитатели, респ. жилищните сгради съгласно легалната дефиниция уредена в ДР на Наредбата в пар.5, т.29 пък е сграда, предназначена за постоянно обитаване, и се състои от едно или повече жилища, които заемат най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ. Нито Затвора – Пловдив, нито затворническите помещения могат логически и правно да се свържат с тези легални дефиниции, изключая обстоятелството, че се касае до задоволяване на жилищна нужда до колкото лишените от свобода за даден времеви период следва да пребивават в такава обществена сграда. Следователно и посочените от касатора правила и нормативи за осветеност касаят жилищно помещение, а не затворническо такова, респ. не касаят обществена сграда. Няма правно основание за прилагане по аналогия изискванията за осветеност на жилище към изискванията за осветеност на затворническото помещение, тъй като естеството и предназначението на двете е различно, което в никакъв случай не означава различно или неравно третиране, а касае спецификата на помещенията като част от обществена сграда съпоставени със спецификата на жилищата като част от жилищни сгради. В тази връзка установените в хода на първоинстанционното производство за стая 12 три отваряеми прозореца с площ от 1.5м х 1.10м, 1.00 м х 1.10м, и 1.00м х 1.10 м. и за стая 50 два отваряеми прозореца с площ 0.95м х 1.17м и 0.48м х 1.17м няма основание да се приеме че не отговарят на утвърдения стандарт БДС EN 17037:2018+A1:2022 за естествено осветление на обществените сгради каквато се явява Затвора – Пловдив поради което и няма основание да се приеме, че е налице нарушение на този стандарт, а от там и че е налице нарушение на чл. 20, ал.2 ППЗИНЗС вр. с чл. 3 ЗИНЗС.

По отношение на останалите оплаквания в касационната жалба за необоснованост на обжалвания съдебен акт не се установяват нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. Затвора-Пловдив се отоплява посредством централно-локално парно отопление. Проветряването е било по желание на лишените от свобода. Хигиената се осъществявала от настанените в спалното помещение л.св., за което им се осигурявали съответните прибори, които могат да закупят и от лафката на Затвора-Пловдив или да им бъдат донесени от техни близки. На всички л.св. е бил осигурен достъп до течаща топла вода по предварително изготвен график.

В Затвора-Пловдив не са извършвани основни ремонти, но се извършвали текущи ремонти, своевременна смяна на течащи кранчета, отстранявали се течове, сменяли се осветителни тела и др.. При постъпване в Затвора-Пловдив на лишените от свобода се осигурява спално бельо и завивки, а при желание от страна на лишените от свобода им се осигурявало колкото комплекта са необходими, като имало възможност да получат такива и от близките си. Изпирането на личното и постелъчно бельо и ползването на пералня е било по усмотрение на лишения от свобода.

По делото няма данни жалбоподателят да е правел искания за допълнителни завивки през зимата или пък да е подавал оплаквания за лошо или липсваща мебелировка, респ. да е подавал оплаквания за лоши битови условия и наличие на инсекти, дървеници, бълхи.

Установено е че жалбоподателят е бил пасивен по отношение на предлаганите корекционни дейности, не е изявил желание и не е бил включван в групови форми на работа. Имал е желание за работа не е устроен по независещи от него причини.

Били са подменени изцяло подовата настилка на пост V, стая 50, където е пребивавал жалбоподателя, било е пребоядисано, а дограмата в спалните помещения е подменена, стаите са били оборудвани с нови легла, били поставени маси, столове и шкафчета. Редовно и по план график е била извършвана дератизация и дезинсекция от оторизирани фирми затова. Тоалетните са обособени помещения с отделен ход и са плътно преградени като по делото няма данни жалбоподателят да е бил лишен от възможност за усамотение и да е изпитвал неудобство. Във всяко спално помещение имало течаща вода и санитарен възел, до които л.св. имали неограничен достъп. Не се установяват документирани случай на респираторни заболявания или пък да е бил подаван сигнал за необходимост от медицинско лечение и помощ.

Предвид на гореизложеното при постановяването на обжалваното Решение съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.

Правилен изводът на първоинстанционния съд, установен от доказателствената съвкупност и при правилно разпределена доказателствена тежест, че е установеното нарушение, в резултат на бездействието на администрацията на затвора да осигури на касатора достатъчно жилищна площ за период от 47 дни, както и по отношение на изложените мотиви в посока, че И. е бил подложен на психически стрес.

Стъпвайки на общоприетите житейски критерии за справедливост в чл. 52 от ЗЗД и съобразявайки актуалната практика на Съда по правата на човека, законосъобразно първоинстанционният съд правилно е определил и размера на полагащото се на касатора обезщетение за спорния период като няма основание за присъждане на по-висок размер на обезщетение, тъй като не се установяват други нарушения на чл. 3 ЗИНЗС извън вече коментираните.

Съобразявайки разпоредбата на чл. 218 АПК, че касационният състав обсъжда само посочените в жалбата пороци, настоящият състав намира, че поради липса на изрично направени възражения от жалбоподателя относно допуснати съществени процесуални нарушения, произнасяне в настоящото производство не се дължи и не са налице основания за отмяна на обжалваното решение на това основание. В случая искането на касатора е да се отмени решението като неправилно и необосновано. Тези касационни основания не се установиха да са доказани.

Ето защо настоящият състав намира, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение, нито за връщането му на съответния състав на Административен съд Пловдив с оглед липса на оплаквания в тази насока.

Обобщено казано, касационната инстанция заключава, че при разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.

Ето защо решението на Административен съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - без уважение.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд гр. Пловдив, XХXI – състав

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2412/22.12.2023г. постановено по АД № 2147/2023г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му с която е отхвърлен иска на жалбоподателя срещу ГДИН за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 01.10.2022 г. до 24.08.2023 г. вкл., за сумата над 220,61 лева до пълния предявен размер от 3 000 лв ведно със законната лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 24.08.2023г. до окончателното й изплащане.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.