РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Пловдив, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300502626 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.439, ал.1 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от А. Я. Д.,
чрез адв. Н. Г., против решение №2780 от 21.07.2022 г., постановено по гр.
дело №13049/2021 г. на РС-Пловдив, ХІІ гр. състав, с което е отхвърлен искът
на А. Я. Д. да се установи по отношение на „ОТП Факторинг България“ ЕАД,
че в отношенията между страните ищецът не дължи плащане на сумите по
договор за кредит с „Банка ДСК“ от дата 11.12.2006 г., за които е издаден
изпълнителен лист по частно гр. дело № 12477 по описа на ПРС за 2012 г., и е
образувано за събиране изпълнително дело № 108 по описа на ЧСИ П. при
ПОС за 2017 г.: 4399.38 лв. - главница; сумата от 750.89 лв., съставляваща
редовна (възнаградителна) лихва за периода 15.03.2012 г. – 09.08.2012 г.;
сумата от 144.45 лв. наказателна лихва (обезщетение за забава), дължима за
периода 15.03.2012 г. – 09.08.2012 г.; 100 лв. заемни такси, законната лихва
върху главницата от 09.08.2012 год. до изплащане на вземането, както и
107.89 лева разноски по частното дело, и 305.07 лева юрисконсултско
възнаграждение по частното дело, поради погасяване по давност, като
неоснователен; осъден е А. Я. Д. да заплати на „ОТП Факторинг България“
ЕАД сумата от 150 лева разноски по делото – възнаграждение на
юрисконсулт, и да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 150 лева разноски
1
по делото – възнаграждение на юрисконсулт.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по
всички наведени с исковата молба съображения. Не са отчетени всички
доказателства по делото. Навеждат се и доводи за необоснованост на
изводите на съда. Твърди се, че давността е изтекла преди образуване на
изпълнителното дело. Същата е тригодишна, а не петгодишна, както е прието
от съда. Иска се отмяна на решението, като на страната се присъдят и
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК са постъпили писмени отговори от
двамата ответници по делото.
От въззиваемата страна „ОТП Факторинг България“ ЕАД се
излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва
да се остави без уважение, а решението да се потвърди. Излагат се
съображения, че давността е петгодишна, като са осъществявани и действия,
които са я прекъсвали в процесния период. Иска се присъждане на разноски.
От въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД се излагат съображения,
че производството по отношение на този ответник следва да бъде прекратено.
Ако не се възприеме това виждане, въззивната жалба да се остави без
уважение, а решението да се потвърди.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението е и правилно като краен резултат и на основание чл.272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение.
2
С оглед доводите в отговора на въззивната жалба, депозиран от
„Банка ДСК“ ЕАД за недопустимост на предявения срещу този ответник иск,
следва да се отбележи следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание
чл.439, ал.1 ГПК, предявен срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като при
условията на евентуалност – в случай, че се приеме, че сумите не са дължими
на първия ответник, респективно – че не е легитимиран да отговаря по иска, е
предявен иск по чл.124, ал.1 ГПК против „Банка ДСК“ ЕАД. С оглед
изложените в исковата молба твърдения, е налице правен интерес от
предявяване на отрицателния установителен иск спрямо „Банка ДСК“ ЕАД.
Ето защо не се възприемат доводите за недопустимост на предявения иск,
като искането за прекратяване на производството като процесуално
недопустимо е неоснователно. Първоинстанционният съд е изложил
съображения в същата насока и е дал правна квалификация на исковете в
съдебно заседание на 17.03.2022 г., срещу която не е възразено от страните.
Действително, искът по чл.439, ал.1 ГПК е отхвърлен, като липсва
произнасяне по отношение на втория предявен иск. Пропуснати са сроковете
за допълване на решението, липсват и доводи във въззивната жалба в тази
насока, като настоящата инстанция е недопустимо да се произнася.
Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
439, ал.1 ГПК, предявен от А. Я. Д., ЕГН **********, от ***, против „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***, и евентуално предявен против „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление град ***, иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК - да се установи по отношение на
ответното дружество недължимост на кредитно задължение, тъй като е
погасено с изтичането на погасителна давност.
Според изложеното в исковата молба, между ищеца и „Банка
ДСК“ ЕАД имало договор за кредит от 11.12.2006 г., по който Д. бил
кредитополучател. Вземанията на банката били обезпечени с
поръчителството на трето на спора лице - Р.М.. Поради неизпълнение,
банката се снабдила със изпълнителен лист против солидарно отговорните
длъжник и поръчител, издаден по частно гр. дело №12477 по описа на ПРС за
2012 г., за следните суми: 4399.38 лв. - главница по договора за кредит от
11.12.2006 год. и два анекса към него; сумата от 750.89 лв., съставляваща
редовна (възнаградителна) лихва за периода 15.03.2012 г. – 09.08.2012 г.;
сумата от 144.45 лв. наказателна лихва (обезщетение за забава), дължима за
периода 15.03.2012 г. – 09.08.2012 г.; 100 лв. заемни такси, законната лихва
върху главницата от 09.08.2012 год. до изплащане на вземането, както и
разноските по частното дело за издаване на заповед за плащане. Впоследствие
неплатените вземания на първия ответник били прехвърлени чрез цесия от
3
дата 10.12.2012 год. на „ОТП Факторинг България“ ЕАД. За тази цесия
ищецът не бил уведомен. Цесионерът образувал при ЧСИ П. изпълнително
дело №108/2017 г. Твърди се, че ищецът не бил уведомен, че вземанията по
кредита са станали предсрочно изискуеми, а вземането е погасено с
изтичането на давност. Иска от съда да постанови решение, с което да
установи по отношение на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, че описаното
вземане не се дължи, евентуално, ако по този иск няма произнасяне по
същество или се установи, че цесията не е съобщена, се иска да се признае за
установено по отношение на втория ответник недължимост на същите суми.
Ищецът претендира и разноските по делото
Ответниците оспорват исковете, твърдят, че длъжника е уведомен
за цесията; отричат изтичането на давност, като сочат, че същата е спирана и
прекъсвана. Моли се исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят
разноските за защита.
Съдът е приел с решението си, че са предявени допустими
евентуално съединени срещу различни ответници искове с правно основание
в чл. 439 от ГПК, чрез които се оспорва изпълнението по изпълнително дело
№108/17 г. по описа на ЧСИ П.. Тази правна квалификация е правилна по
отношение на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, но не и по отношение на
„Банка ДСК“ ЕАД, за която, както се отбеляза, в първото съдебно заседание е
посочено, че се касае за иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Искът по
чл.439 ГПК може да се предяви само спрямо взискателя, но не и спрямо трето
за изпълнението лице, а безспорно взискател по изпълнителното дело е
цесионерът на вземането „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в полза на когото
са извършвани и плащанията. Доколкото обаче липсва произнасяне по иска,
предявен срещу „Банка ДСК“ ЕАД, а и липсват доводи в тази насока във
въззивната жалба, не са налице основания за обезсилване на съдебния акт в
тази част.
Съдът е приел, че по прехвърлянето на процесното вземане чрез
цесия и това, че кредиторът е снабден с изпълнителен лист за него, не се
спори.
Не е възприет довода на ищеца, че не му е обявена предсрочната
изискуемост на кредита. Сама по себе си липсата на предсрочна изискуемост
на дадено договорно вземане не съставлява правоизключващо или
правопогасяващо възражение. Изпълнението се дължи, но е отложено във
времето по почин на страните. Датата на изискуемостта има значение за това,
кога се погасява едно задължение по давност, изтичането на каквато погасява
задължението. В конкретния случай изпълнителният лист е издаден въз
основа заповед за незабавно изпълнение по смисъла на чл. 417 от ГПК, като
съдът е проверил дали вземането е изискуемо и го е приел за такова с
издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителен лист.
Няма данни разпореждането за незабавно изпълнение да е било
обжалвано от Д. или М., следователно към датата на издаването на
4
изпълнителния лист вземането по договора за кредит е било изискуемо в
пълен размер. Несъобщаването на цесията също не съставлява
правопогасяващ или правоизключващ задължението факт. Идеята на чл.99
ЗЗД е да се изключи спор по отношение на това, кой е действителния титуляр
на вземането, включително по отношение на длъжника, който без такова
уведомление не е длъжен да изпълни на новия кредитор – цесионер, тъй като
ще плати зле – без погасителен ефект. При несъобщена на длъжника цесия
плащането на първоначалния кредитор има погасителен ефект, тъй като
длъжникът плаща добросъвестно и на овластено лице в хипотеза по чл.75,
ал.2 от Закона за задълженията и договорите. Няма предвидена специална
форма за извършване нито на цесията, нито на уведомлението за нея, тоест то
може, освен с нарочно писмо до длъжника, да бъде извършено и чрез
уведомяването му от ЧСИ за това прехвърляне с последващото
конституиране на приобретателя като взискател по делото. Затова съдът е
приел, че към датата на подаването на исковата молба, цесията на вземането е
била надлежно съобщена на длъжника, като надлежно легитимиран кредитор
и взискател по делото се явява „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***,
включително поради това, че легитимиран ответник по иск по чл. 439 от ГПК
е винаги взискателя по изпълнителното дело, какъвто банката не е. Съдът в
такова производство не може да отрече възникването на вземането или
неговата изискуемост. Предпоставките на иска по чл. 255 ГПК (отм.), респ.
чл. 439 от ГПК, са изпълнителната сила, с която вземането е снабдено, и
промените, които са изменили или погасили това вземане като притезание
(решение № 101 от 1.XII.1972 г. по гр. д. № 95/72 г., ОСГК). Тъй като
диспозитивното начало в процеса задължава съда да разгледа иска на
релевираните от ищеца факти, а такива, които не са заявени като основание на
предявения иск не подлежат на разглеждане, тъй като не са включени в
неговия предмет (решение № 484 от 25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 518/2008
г., III г. о., ГК), е мотивирало състава на районния съд да приеме, че
вземането е възникнало валидно, а единствения новонастъпил по смисъла на
чл. 439 от ГПК юридически факт от характер да погаси вземането, е
изтичането на срока, представляващ давностен такъв за изпълнение.
Сама по себе си давността е период на бездействие на кредитора
по правоотношението да потърси дължимата престация. Като такъв, тя
съставлява отрицателен за длъжника юридически факт, за доказването на
който той не разполага с процесуален инструментариум. Затова давност
винаги тече, освен ако не е спряна или прекъсната - нещо, което кредитора
(ответника по делото) следва да докаже. Давност тече за всяко вземане. В
случая, такава тече най – късно от датата, на която срока на действие на
договора е изтекъл, тоест, всички дължими по него суми са били изискуеми.
Тъй като вземането на взискателя произтича от договор, главницата се
погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност, обезщетението за
забава – след тригодишна такава, съобразно общите правила на ЗЗД.
Съображенията са правилни и законосъобразни и напълно се
5
споделят от настоящата инстанция, като не се възприема виждането на
пълномощника на жалбоподателя във въззивната жалба, че срокът за
изтичане на давността е тригодишен.
С предявяването на иска по чл. 439 ГПК длъжникът оспорва
изпълнението, а съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Искът по
своя предмет е отрицателен установителен и има за цел за отрече
съществуването на изпълняемо право. В това производство ищецът може да
навежда всички правопогасителни, правоотлагащи, правопрекратяващи
възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по
издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника следва да
се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на такъв,
доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за изпълнение,
законодателят е предвидил редица средства за защита на длъжника. Съгласно
чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение,
от което следва правото на кредитора съгласно чл. 415 ГПК да предяви иск за
установяване на вземането си. Когато обаче възражение не е подадено,
респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг. чл. 416
ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със
стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК,
оттеглянето му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет за
заповедта за изпълнение. Действително, влязлата в сила заповед за
изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо, но последиците са
сходни. Аналогичен е и случаят, когато заповедта за изпълнение е издадена
въз основа на документ по чл.417 ГПК – в този случай длъжникът разполага
също с възможност за защита – по реда на чл.419 ГПК, чл.420 ГПК, чл.423
ГПК и чл.424 ГПК. В случая, заповедта за изпълнение на парично задължение
и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. №12477/2012 г. по
описа на Районен съд - Пловдив, се ползват с посочените по-горе правни
последици. Именно поради това искът по чл. 439 ГПК може да се основава
само на факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното
основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване на
кредитора. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца
и той е могъл да посочи в срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, се
преклудира.
Както е посочено в определение №480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.
6
№221/2010 г. на ВКС, IV г.о., съществуването на вземането, по което е
издадена заповедта за изпълнение, не е установено със сила на присъдено
нещо, но законодателят е преклудирал възраженията срещу основателността
на претенцията със срока за възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът
не възрази в срок, заповедта влиза в сила и на практика се получава ефект,
близък до силата на присъдено нещо, защото единствената възможност за
оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл.
424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да
се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. В този смисъл са и определение №956/22.12.2010 г. по ч.т.д.
№886/2010 г. на ВКС, I т.о.; определение №443/30.07.2015 г. по ч.т.д.
№1366/15 г. на ВКС, II т.о. С решение №6/21.01.2016 г. по т.д. №1562/2015 г.
на ВКС, I т.о., е прието, че задължителната практика на ВКС е, че при всички
хипотези на чл.416 ГПК, настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК
се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания
по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират (решение
№781 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Преклудират се и
възраженията срещу основателността на претенцията. С изтичането на срока
по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за
изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е
преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск (решение №207 по гр.д.
№7030/2014 г. на ВКС, ІV г.о.) извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439
ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в
сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които
могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови
писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването /
обосновават извода, че при настъпване, респективно - стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и
преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и
7
обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти,
несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с
влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото
действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е
разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е
упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява
пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували
до проявлението на изпълнителната сила, съответно - стабилизирането .
Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на
чл.422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов
процес е изчерпано /т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение
№129/09.01.2015 г. по т.д. №469/2012 г. на ВКС, І т.о./.
Трайната съдебна практика е категорична, че в разпоредбата на
чл.117, ал.2 ЗЗД под „решение“ се има предвид всеки акт на съда (влязло в
сила решение или заповед за изпълнение). Според същата, давността е
тригодишна само в случаите, когато в законова норма е предвидена такава
(напр. при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед - с
нормата на чл.531, ал.1 във връзка с чл.537 ТЗ е регламентирана тригодишна
давност от падежа за погасяване на исковете по записа на заповед срещу
издателя – решение №139/28.08.2013 г. по т.д. №98/2012 г. на ВКС, II т.о.;
решение №94/27.07.2010 г. по т.д. №943/2009 г. на ВКС, I т.о. и др.).
Идентично е и виждането в решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. №
1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че когато влиза в сила
заповедта за изпълнение, започва да тече новата петгодишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, като е поставен знак за
равенство между влезлите в сила заповеди за изпълнение и влезлите в сила
съдебни решения. Това решение е цитирано и в много други актове на ВКС,
като се възприема същото виждане.
При разглеждане на твърденията на ищеца (жалбоподател в
настоящето производство), че вземането е погасено по давност, следва да се
разгледа и дали това не е станало в рамките на образувания срещу него
изпълнителен процес, като в този случай следва да се съобразят
задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
От приложеното изпълнително дело №108/2017 г. по описа на
ЧСИ К. П., с рег. № *** на КЧСИ, с район на действие – района на Окръжен
8
съд – Пловдив, се установява, че е образувано на 13.01.2017 г. с разпореждане
на ЧСИ от същата дата въз основа на молба от „ОТП Факторинг България“
ЕАД с приложен изпълнителен лист от 13.08.2012 г., издаден въз основа на
заповед за изпълнение №7574/10.08.2012 г. по ч.гр.д. №12477/2012 г. по описа
на РС Пловдив, т.е. преди изтичане на петгодишния давностен срок. С
молбата е поискано налагане на запор върху банкови сметки на длъжниците в
„Банка ДСК“ ЕАД. С разпореждането за образуване на 23.02.2017 г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Д., което
получава от работодателя „Ред спрингс“ ЕООД (л.123 от
първоинстанционното дело).
Според отбелязаното върху изпълнителния лист (л.91), за периода
от 20.03.2017 г. до 15.06.2021 г. са постъпили различни по размер суми, като
част от същите са изплатени на взискателя съобразно изготвените
разпределения.
С молба от 03.01.2018 г. взискателят е поискал налагане на запор
на банкови сметки на длъжника, налагане на запор върху трудовото
възнаграждение, както и насрочване на опис на движими вещи, находящи се в
дома на длъжника.
С разпореждане от 11.08.2020 г. (л.259) е насрочен опис на
движими вещи на адреса на Д..
С молба от 20.08.2020 г. (л.267) взискателят е поискал налагане на
запор на банкови сметки на длъжника, налагане на запор върху трудовото
възнаграждение, както и налагане на запор върху сметки на длъжниците в
„Банка ДСК“ ЕАД.
Насрочен е нов опис на вещи на длъжника на 30.10.2020 г. (л.273).
С молба от 28.09.2020 г. (л.277 и сл.) са представени вносни
бележки за заплатени суми от жалбоподателя на кредитора в периода от
21.08.2019 г. – 07.05.2020 г.
С молба от 09.02.2021 г. (л.309 от първоинстанционното дело, но
поради грешка в последователността на номерацията е посочено повторно, че
листа е 209) от пълномощника на длъжника са представени вносни бележки
за заплатени суми. Същите касаят извършени плащания преди издаване на
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, като не следва да се
коментират по вече изложените съображения.
С молба от 27.05.2021 г. (л.382, респ. л.282 според посочената
номерация) взискателят е поискал налагане на запор на банкови сметки на
длъжника, налагане на запор върху трудовото възнаграждение, както и
извършване на опис на движими вещи, собственост на длъжниците.
Видно от посоченото, по изпълнителното дело са извършвани
регулярно изпълнителни действия, съответно са извършвани плащания от
дъжника, водещи до прекъсване на давността.
Според изложеното в решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
9
№1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., в т. 10 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК не е
разгледан въпросът при какви условия и кога настъпва перемпцията.
Очевидно тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен
способ в продължение на две години взискателят не е поискал
нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е
осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият
край не може да се прецени със сигурност има ли нужда от друг способ (може
да не се постигне желаната висока цена, може да се присъединят кредитори и
др.). Новата давност започва да тече от последното прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание на
вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение
за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти
могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче
са различни правни институти с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
В чл. 116, б. в ЗЗД е изрично установено правилото,
че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително
изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да
предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително
изпълнение – публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то
прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя
не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не
зависи от волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се
прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.
Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е
настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След
това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на
способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис,
оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т.1 от ТР №2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
10
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
В тълкувателното решение е посочено, че в изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия
момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно,
напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на
всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или
поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят
отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
В този смисъл са и решение №60282/19.01.2022 г. по гр.д.
№903/2021 г. на ВКС, III г.о., решение №3/04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г.
на ВКС, IV г.о. и други.
След посоченото разграничение между давност и перемпция,
направено в практиката на ВКС, следва да се съобразят и фактите в
настоящият случай.
Както вече се посочи, не е настъпила перемпция. В случая не е
налице бездействие на кредитора, тъй като от него е искано извършване на
изпълнителни действия и не е изтекла предвидената в закона петгодишна
давност. Извършвани са и плащания от длъжника – както по изпълнителното
дело, така и директно на кредитора, като всяко от тях също прекъсва
давността.
Основателно е възражението на жалбоподателя, че в молбата за
образуване на изпълнителното дело не е посочено възлагане на ЧСИ на
правомощията по чл.18 ЗЧСИ. Сам по себе си този факт не може да доведе до
промяна на изложеното, доколкото изпълнителни действия са искани и
предприемани регулярно по делото.
Относно възражението, че не е ясно на коя дата договорът между
„Банка ДСК“ ЕАД и Д. е изтекъл, с оглед отбелязаното от състава на
първоинстанционния съд, че давността започва да тече най - късно от датата,
на която срока на действие на договора е изтекъл, тоест, всички дължими по
него суми са били изискуеми – касае се за принципни разсъждения на съда,
доколкото в договора изрично е посочен срок на същия. В настоящия случай е
прието, че е налице предсрочна изискуемост, издадена е заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Именно от този момент тече петгодишната
давност, която не е изтекла.
По изложените съображения искът е неоснователен и правилно е
11
отхвърлен като такъв. Решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от страните, но, с оглед изхода на делото –
отхвърляне на жалбата, не следва да се присъждат на въззивника, а само на
въззиваемите в размер на по 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №2780 от 21.07.2022 г.,
постановено по гражданско дело №13049/2021 г. на по описа на Районен съд
Пловдив, ХІІ граждански състав.
ОСЪЖДА А. Я. Д., ЕГН **********, от град ***, ул. *** №***,
да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление град ***, сумата от 100 (сто) лева разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А. Я. Д., ЕГН **********, от град ***, ул. *** №***,
да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление град ***, сумата от 100 (сто) лева разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12