Р Е Ш Е Н И Е
град София, 30.07.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ...………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №8806 по
описа за 2019
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
ответника – „С.С.“ ЕООД, представлявано от управителя К.Д., чрез адв.М.Й.,
срещу решение №47660 от 21.02.2019г., постановено по гр.дело №41652/2018г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, В ЧАСТТА, в която е осъден жалбоподателят
да заплати на „У.Т.“ ЕООД на правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372,
вр. с чл.367 ТЗ сумата от 400.00 лв., остатък от превозно възнаграждение по договор за
международен превоз, обективиран в заявка с изх. №50181003966 от 24.04.2018г., начислено по фактура №4748 от 26.04.2018г., ведно със законна лихва, начислена върху главницата от
1800.00 лв. за периода 22.06.2018г. до 12.07.2018г. /датата, на която е извършено плащането на сумата от 1400.00
лв./ в размер на 10.50 лв., както и законна лихва върху сумата от 400.00 лв., считано от 12.07.2018г. до окончателното плащане
на вземането; на правно основание чл.86 ЗЗД сумата от 15.50 лв., представляваща мораторна лихва, начислена за
периода – 21.05.2018г. до 20.06.2018г., както и разноски за адвокат и държавна
такса в общ размер от 522.00 лв.. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност съдебния акт в обжалваните части. Поддържа се, че
първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото
доказателства и неправилно е тълкувал разпоредбите на приложимия закон –
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, е
обосновал неправилен извод, че възражението за прихващане за сумата от 400.00
лв., представляваща неустойка за забава при доставяне на стока, дължима по
договор №50171004312/29.05.2017г., не може да доведе до погасителен ефект, тъй
като вземането за неустойка макар и изискуемо, не е ликвидно и не са изпълнени изискванията на
чл.103 от ЗЗД. Твърди се, че обратно на изводите на СРС от доказателствата по
делото се установява, че възражението за прихващане е направено в преклузивния
срок, вземането за неустойка, с което е направено изявление за извършване на
съдебна компенсация, е установено по основание и размер, поради което е
настъпил правопогасяващ ефект на извършеното прихващане и
претенцията на ищеца за заплащане на сумата от 400.00 лв., остатък от превозно възнаграждение по договор за
международен превоз, обективиран в заявка с изх. №50181003966 от 24.04.2018г., начислено по фактура №4748 от 26.04.2018г., е неоснователна като погасена чрез прихващане. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението
на СРС в обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на
разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „У.Т.“ ЕООД, представлявано от
управителя В.Укев, чрез адв.Н.Г., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са
аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал
релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че ответникът досежно
релевираното от него възражение за извънсъдебно прихващане с вземане в размер
на 400.00 лв., представляващо неустойка за забава при доставка на стока,
дължима на основание т.4.2.4 от заявка-договор №50171004312/29.05.2017г., не е
доказал наличието на предпоставките на чл.103 и чл.104 от ЗЗД, а именно –
узнаване на изявлението за прихващане, изискуемост и ликвидност на вземането. По
отношение на релевираното от ответника при условията на евентуалност възражение
за съдебно прихващане се поддържа, че към датата на сезиране на съда процесното
вземане за неустойка за забава при доставка на стока е погасено по давност /доколкото
се касае за вземане, което произтича от договор за международен превоз на стоки
е приложим едногодишен давностен срок по чл.32, ал.1 от Конвенцията/, поради
което възражението за прихващане със сумата, предмет на исковата претенция, е
неоснователно. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като
правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са
от „У.Т.“ ЕООД срещу „С.С.“ ЕООД искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372, вр. с чл.367
ТЗ и чл.86 ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени
предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372, вр. с чл.367
ТЗ и чл.86 ЗЗД.
Съдебното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372, вр. с чл.367
ТЗ и чл.86 ЗЗД е влязло в сила
като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност
на предявените от „У.Т.“ ЕООД срещу „С.С.“ ЕООД искове с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.372,
вр. с чл.367 ТЗ и чл.86 ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за частична основателност на предявените главен и
акцесорен иск и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи въззивният съд намира да
добави следното:
От съвкупния анализ на събраните
по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, на основание сключен между тях договор за международен превоз, обективиран в договор-заявка с изх. №50181003966 от 24.04.2018г., съгласно който ответникът - „С.С.“ ЕООД е възложил на ищеца - „У.Т.“ ЕООД да извърши международен превоз на стоки с товарен пункт в България и разтоварен пункт в Гърция срещу заплащане на превозно възнаграждение в размер на 1800
лв. с ДДС, за която
сума е издадена фактура №4748/26.04.2018г.. Не се спори между страните и
относно факта, че договорът по заявка с изх. №50181003966
от 24.04.2018г. е бил изпълнен от превозвача, както и в хода на производството след
подаване на исковата молба на 12.07.2018г. „С.С.“ ЕООД е заплати на ищеца - „У.Т.“ ЕООД част от превозно възнаграждение по издадената фактура
№4748/26.04.2018г. в размер на
1400 лв. с ДДС и непогасената част възлиза
на 400.00 лв..
Основният спорен
по делото въпрос е дали се дължи от
ответника плащане на претендирания от ищеца остатък от 400.00 лв., неплатената сума за
превозно възнаграждение по издадената фактура
№4748/26.04.2018г., след като ответникът е направил
правопогасяващо възражение, основано на твърдения за възникнало
в негова полза вземане за неустойка
в размер на 400.00 лв. по заявка-договор №50171004312/29.05.2017г., цедирано в негова полза от трето за
спора лице, за което ищецът е бил надлежно уведомен, с
което вземане ответникът е извършил извънсъдебно прихващане на задължението си към ищеца за остатъка от процесното
навло в размер на 400 лв.. При условията на евентуалност се прави възражение за съдебно прихващане
със същото вземане със сумата, предмет на исковата претенция.
В мотивите на обжалваното решение
са изложени от първостепенния съд подробни аргументи, на основание на които е
прието, че в полза на ответника е възникнало валидно изискуемо вземане за неустойка в размер на 400.00 лв. по заявка-договор №50171004312/29.05.2017г., цедирано в негова полза от трето за
спора лице, като за
извършената цесия ищецът е надлежно уведомен с връчено уведомление на
29.05.2018г., които въззивният съд счита за правилни, обосновани след задълбочен
анализ на събраните доказателства, поради което препраща към тях, без да излага
собствени такива /чл.272 от ГПК/. Възникналото в полза на ответника вземане за
неустойка за забава при доставяне на стока, дължима по договор
№50171004312/29.05.2017г., е валидно и изискуемо, предвид на което са се осъществили предпоставките за извънсъдебно прихващане, предвидени в чл.103 ЗЗД. Материалният правопогасяващ
ефект на извънсъдебно
прихващане настъпва с факта на получаване на
изявлението по реда на чл.104, ал.1 пр.1 от ЗЗД, от който момент двете насрещни,
изискуеми и ликвидни вземания се считат погасени
до размера на по-малкото от тях. В случая потестативното право на извънсъдебно прихващане е извършеното с писмо
изх. №1800193/22.05.2018г., с което „С.С.“ ЕООД отправя
изявление до „У.Т.“ ЕООД, че прихваща своето вземане за неустойка за забава при доставяне на стока, дължима по
договор №50171004312/29.05.2017г., с част от задължението си да заплати остатък от неплатено превозно възнаграждение по договор-заявка с изх. №50181003966 от 24.04.2018г., за което е издадена фактура №4748 от 26.04.2018г., което обаче въззивният съд счита, че не е породило целения с него погасителен ефект доколкото по
делото не се съдържат категорични доказателства, че ищецът е получил това
писмо, инкорпориращо изявлението за извънсъдебно прихващане. За получаването от
ищеца на процесното писмо
изх. №1800193/22.05.2018г. ответникът прилага известие за
доставяне, в която като подател е вписан „С.Т.“ АД, трето неучастващо по делото
лице, поради което съдът счита, че приложеното известие за доставяне не
представлява годно доказателство, установяващо факта, че именно в тази
препоръчена пратка се е съдържало процесното писмо, обективиращо изявлението на ответника за извънсъдебно
прихващане. Други доказателства, че ищецът е получил уведомлението за
извънсъдебно прихващане, съдържащо се в писмо изх. №1800193/22.05.2018г. няма ангажирани от ответника. Следователно след като по делото не се
установява по несъмнен начин, че изявлението на длъжника за
извънсъдебно прихващане е достигнало до насрещната страна,
въззивният съд приема за ненастъпили последиците
от прихващането.
По отношение на направеното при условията на евентуалност от ответника възражение за
съдебно прихващане със същото вземане със сумата, предмет на исковата
претенция, настоящият състав препраща към мотивите на СРС, които счита за
правилни и законосъобразни, обосновани при посочване на приложимата и относима
за конкретния случай съдебна практика. В конкретната хипотеза клауза за неустойка при
неспазен срок на доставката се установява като част от съдържанието на
сключения между страните договор за международен превоз от приетата като
писмено доказателство по делото заявка-договор №50171004312/29.05.2017г., като видно от чл.4.1.2 от договора неустойката е определена в размер от 400.00 лв. за всеки започнати 24 часа. По делото няма
спор, че стоката е доставена със забава от един ден – определеният
срок на доставка е бил 30.05.2017г., а в случая стоката е доставена на 31.05.2017г.. С цитираната по-горе клауза за неустойка страните са уговорили отнапред размера на
вредите от забавеното изпълнение на превоза (чл.92, ал.1 от ЗЗД).
Съгласно чл.30, §3 от Конвенцията за договора за международен превоз на товари
(ЧМР), правото на обезщетение на тези вреди се преклудира, ако в срок от
двадесет и един дни след доставянето на стоката не е подадена писмена
рекламация до превозвача. Доказателства за подадена рекламация по чл.30, §3 от
Конвенцията не са ангажирани, поради което и претенцията на ответника за неустойка се явява неоснователна. Възражението за съдебно
прихващане е неоснователно. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и като е уважил
предявеният иск за главницата
за сумата от 400.00 лв., остатък от превозно възнаграждение по
договор за международен превоз, обективиран в заявка с изх. №50181003966 от 24.04.2018г., начислено по фактура №4748 от 26.04.2018г., е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва
да бъде потвърден.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД,
предвид на което съдът споделя мотивите на първоинстанционния съд и на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че решението в тази част за законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, като няма допуснати процесуални
нарушения в хода на съдебното производство. Следователно постановеното
съдебно решение в частта, в която е уважен предявения иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез
процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия
съдът счита за основателно. В случая претендираното и изплатено от въззиваемия
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400.00 лв. е завишено и не съответства
на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция, относима към
датата на постановяване на съдебния акт/. Съдът отчитайки материалния интерес
на предявените искове, предмет на обжалване, както и вида на извършените
процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия –
подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално представителство,
намира, че размерът на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение следва
да бъдат редуцирани до сумата от 200.00 лв., която съответства на размера,
предвиден в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, която сума следва да бъде присъдена на въззиваемия. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия сумата от 200.00 лв., представляваща направени разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №47660 от 21.02.2019г., постановено по гр.дело №41652/2018г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „С.С.“
ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „У.Т.“ ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 200.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./