Р Е Ш Е Н И Е
Номер
1852 Година 30.12.2019 Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На тридесети октомври Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 5020 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата
си молба, че на 27.07.2017 г. подписал с Б. приложение № 1 към рамковият им
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., по силата на
което вземането, което произтичало от договор за кредит за покупка на стоки или
услуги № CREX-14297876/23.12.2016 г., който бил сключен между Б. и ответника, му
било прехвърлено изцяло, с всички привилегии, обезпечения, принадлежности и
лихви. Договорът за кредит съдържал изрична клауза за правото на кредитора да
прехвърли вземането на трети лица. Б. упълномощило ищеца да уведомял длъжниците
за извършената цесия. До ответника било изпратено уведомително писмо с изх.№
УПЦ-П-БНП/CREX-14297876/01.08.2017 г. за цесията, чрез Б., с известие за
доставяне, на посочения в договора за кредит адрес, което се върнало в цялост,
тъй като получателят не бил намерен на този адрес. Изпратено до ответника второ
уведомително писмо с изх.№ УПЦ-С-БНП/СREX-14297876/14.09.2018 г. за цесията,
чрез куриер, с обратна разписка, на посочения в договора за кредит адрес, също
се върнало в цялост, тъй като получателят не бил намерен на посочения адрес.
Към исковата молба представял копие от уведомлението за извършената цесия,
което да бъдело връчено на ответника с исковата молба и приложенията към нея, в
която насока се позовавал на посочената съдебна практика. На 23.12.2016 г.
между Б., като кредитор и ответника, като кредитополучател, бил сключен договор
за кредит за покупка на стоки или услуги с № CREX-14297876, при спазване на
ЗПК. Размерът на предоставения с този договор кредит бил сбор от обща цена на
стоките 1215 лева и застрахователна премия по застраховка „защита на
плащанията" 60.75 лева. Страните се съгласили размерът на кредита за
покупка на застраховката да бъдел платен директно на застрахователния агент Д.,
като застрахователната премия била разделена на равен брой вноски,
съответстващи на погасителните и била част от всяка месечна погасителна вноска.
Така общият размер на кредита бил 1275.75 лева, а общата стойност на плащанията
по него била 1428.84 лева, като договорната лихва била 153.09 лева. Ответникът
се задължил да върне кредита в срок до 20.12.2017 г., на 12 равни месечни
погасителни вноски, всяка по 119.07 лева, първата от които била платима на 20.01.2017
г., съгласно погасителен план, посочен в договора. Срокът на договора бил
изтекъл на 20.12.2017 г., с последната погасителна вноска и не бил обявяван за
предсрочно изискуем. На длъжника била начислена лихва за забава от 21.01.2017
г. до подаване на заявлението в съда в размер на 168.20 лева. Сумата, която
била погасена до момента, била 100 лева договорна лихва. Ищецът подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за всички дължими суми по
договора за кредит, като претенцията му била уважена по образуваното ч.гр.д. №
3429/2018 г. на СтРС и издадена заповед за изпълнение, която била връчена на
ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искането е да се признае за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1275.75 лева
за главница от невърнат кредит по договора за кредит, с 53.09 лева договорна
лихва от 20.08.2017 г. до 20.12.2017 г., със 168.20 лева обезщетение за забава
от 21.01.2017 г. до подаване на заявлението в съда, и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението до изплащането й, за които парични
задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 3429
описа за
Ответникът К.Д.К.,
редовно призован, не е подал писмен отговор, като в съдебно заседание заема
становище, че ако му бъдел определен ред, щял да плаща вноски по 50-60 лева
месечно, тъй като бил на минимална работна заплата, а в хода на делото по
същество моли съда, в случай, че уважал иска, да разсрочел изпълнението на
вноски по 50-60 лева месечно, тъй като нямал възможност да плаща повече, тъй
като работел на минимална работна заплата.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 03.07.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 3429/2018
г. на СтРС, по което на 05.07.2018 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 08.10.2018
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове, които поради това се смятат предявени на 03.07.2018 г., когато е подал
в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 23.12.2016 г., между
Б. и ответника е сключен представения по делото договор за потребителски кредит
за закупуване на посочената в него стока (л. 5-7). По същия Б. предоставило на
ответника уговорения кредит от 1275.75 лева, като го превело по банков път на
23.12.2016 г. на търговеца -, от който ответникът е закупил посочената в
договора стока, видно от т. IV-2 на заключението на
назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, а ответникът се
задължил да върне този кредит, заедно с начислените възнаградителни лихви, в
срок до 20.12.2017 г., разсрочено, на 12 равни месечни погасителни вноски,
всяка по 119.07 лева, чиито падежи са посочени в погасителния план в договора (л.
5 и 70).
На 27.07.2017 г. ищецът
подписал с Б. приложение № 1 към рамковия им договор от същата дата за продажба
и прехвърляне на вземания (л. 11-21). От представеното от ищеца в заверен
препис по делото извлечение от това приложение към този договор следва да се
приеме, че Б. му е цедирало с него и вземанията си от ответника по процесния
договор за кредит с всички принадлежности, привилегии, обезпечения, включително
с изтеклите лихви (л. 20).
С представеното по делото
пълномощно, Б. е упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за
цедираните с всяко приложение към рамковия им договор за цесия вземания (л.
22). По делото обаче няма данни ответникът да е получил
представеното от ищеца с исковата му молба уведомление за процесната цесия,
преди подаване на заявлението му за издаване на заповедта в заповедното
производство и образуване на настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 24-27). Поради това следва да
се приеме, че те са получени от ответника в хода на делото със съобщението за
отговор с преписа от исковата молба и приложенията към нея (л.
59). ВКС приема, че това съобщаване на цесията е редовно,
защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено. Поради това получаването му в рамките на съдебното производство
по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.).
От т. Б – 2 и 5 на ЗСИЕ,
което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства, се установява още, че за погасяването
на процесния кредит ответникът е платил след цесията на ищеца само сумата от
100 лева на 17.11.2017 г., след което е преустановил плащанията си по него и не
е извършвал такива до приключване на съдебното дирене, поради което остатъчното
му задължение по същия кредит към датата на приключване на съдебното дирене е
1275.75 лева главница, с 53.09 лева договорна лихва и 290.54 лева лихва за
забава (л. 20-21). Други релевантни
доказателства няма представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото позволяват това. А в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на първоначалния кредитор Б. да прехвърли
на ищеца с приложение № 1 към рамковия им договор за цесия процесните вземания срещу
ответника по договора за кредит. Последният представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Към него се прилагат поради
това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл. 24 ЗПК). А
според чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр.
100/2019 г.), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като дава възможност на търговеца/доставчика,
без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това (прехвърлянето – б.р.)
може да
доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая.
При него в чл. 13 от
договора за кредит, в относимата му за случая част, е предвидено, че кредиторът
може незабавно след сключването на договора или по всяко друго време да
прехвърли правата си по него на избрано трето лице без да е нужно предварително
да получи съгласието на кредитополучателя (л. 7).
Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП в посочената му
редакция, защото дава възможност на кредитора да прехвърли по всяко време, без
да иска съгласието на ответника, правата си по договора за кредит, на всяко
трето лице, което избере. А това несъмнено може да доведе до намаляване на
гаранциите на ответника, защото за длъжника съвсем не е без значение дали негов
кредитор е избраната от него кредитна/финансова институция или друг правен
субект, а в същото време в договора не е предвидена реципрочна (равноправна)
възможност/клауза/право на ответника, според която, всяко трето лице, по негов избор,
да го замести в дълга му по същия договор към Б. по смисъла на чл. 102 ЗЗД. А
това несъмнено е значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по този договор и обуславя поради това извод за неравноправност на
клаузата по чл. 13 от същия (чл. 143, т. 15 ЗЗП, ред. преди изм. ДВ, бр.
100/2019 г.).
По делото няма данни тази
неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно - да не е била
изготвена предварително от Б. и поради това ответникът да е имал възможност да
влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче,
е императивна. Поради това доказването и в случая на обстоятелството, че тази
клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р
77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по делото няма доказателства
същата клауза да е била уговорена индивидуално. А това обстоятелство не може да
се предполага, нито да се приеме за доказано само от наличието й в договора за кредит,
а следваше ищецът да го докаже по делото. И то пълно и главно, тоест несъмнено
(чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и ищецът, чиято е тук според чл.
146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно по
делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза на чл. 13 от договора за кредит,
даваща възможност на Б. да му цедира, без съгласието на ответника, вземанията
си по същия договор, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за
несъмнено установено по делото, че същата клауза не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществува
в правния мир от датата на сключване на този договор на 23.12.2016 г. А в същия
няма друга такава, която да предвижда възможност за кредитора Б., да цедира вземанията
си по него срещу ответника на трето лице.
Според чл. 26 ЗПК
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
в случая процесният договор за кредит не предвижда такава възможност, защото
клаузата на чл. 13 от него, предвиждаща това, е неравноправна съгласно чл. 143,
т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.) и поради това нищожна
по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена
индивидуално. А друга такава няма уговорена в този договор.
Поради това Б. не е
имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с приложението към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответника по договора за кредит, от
който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото последният не
предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това цесията, с която Б. е цедирало на ищеца тези вземания, се явява
нищожна в тази й част, с която те са му били прехвърлени с приложение № 1 към нея,
по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната
на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99,
ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която процесните вземания са цедирани от Б. на
ищеца, е нищожна в тази й част, тя не е и произвела в същата й част присъщите й
правни последици (чл. 99 ЗЗД). Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това последният не е техен титуляр/кредитор
на това основание (придобИ.ето им с тази цесия/приложението
към нея), на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът
намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. А след като по
делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответника към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му молба
основание (придобИ.ето им с посочената цесия от предишния кредитор),
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор
спрямо ответника. Поради това не е и активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване
в негова полза спрямо ответника. Ето защо тези му искове са недоказани още в
своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло,
ведно с акцесорните му искания за признаване съществуването на негово вземане и
за законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в съда, от
когато тези му искове се смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането й, както и за присъждане на сторените по делото и в
заповедното производство разноски, без преди това да се обсъждат и по отношение
на техния размер, защото това се явява безпредметно. В този случай обаче, не
следва да се обезсилва издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК (така т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
Този извод не търпи
промяна от т. IV-2 и Б-2 от ЗСИЕ, от които е видно, че на 17.11.2017 г.,
след процесната цесия на 27.07.2017 г., ответникът е платил на ищеца сумата от 100
лева за погасяване на задълженията му по процесния договор за кредит, а в
съдебно заседание заявява, че можел да внася по 50-60 лева, защото бил на
минимална работна заплата. От една страна защото, това плащане не представлява
по същество извънсъдебно признание на процесните искове, защото последното
никога не се съчетава с оспорването им, какъвто е случая, при който ответникът
не е признавал в хода на настоящото дело дължимостта на заявените с исковете
процесни вземания, присъдени на ищеца със заповедта по чл. 410 ГПК. Поради това
съдът намери, че извършеното от същия на 17.11.2017 г. плащане на ищеца на
сумата от 100 лева за погасяване на задълженията по договора за кредит, и
изявленията му в съдебно заседание, че можел да внася по 50-60 лева, защото бил
на минимална работна заплата, не представлява признание на исковете му за
съществуване в негова полза на тези вземания по договора за кредит, а само на
факта, че има неизпълнени по този договор задължения. От друга страна защото,
както признанието на факти, така и признанието на иска, не обвързва съда,
понеже чрез него не само може да бъде проведен симулиран процес, но и то да се
отнася до права, отречени от нашия правен ред или произтичащи от нищожна правна
сделка, какъвто е случая. При него по делото се установи, че е нищожен договора
за цесия/приложението към него в частта му, с която са прехвърлени на ищеца
процесните вземания, на които последният е основал предявените по делото искове
за съществуването им в негова полза. А за валидността на придобивното основание
съдът е длъжен да следи служебно. Поради това спрямо съда признанието на иска,
подобно на това на факти, е само доказателствено средство (обяснение на
ответника), от което поради това съдът не е обвързан, а преценява по свое
вътрешно убеждение (Р 549-88-I г.о.).
При този изход на делото,
само ответникът има право да му се присъдят разноски по делото и в заповедното
производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
В същите обаче
няма данни той да
е сторил разноски, поради което такива не му се и присъждат.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на К.Д.К., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 1275.75
лева за главница от невърнат кредит по договор за потребителски кредит CREX-14297876/23.12.2016
г., с 53.09 лева договорна лихва от 20.08.2017 г. до 20.12.2017 г., със 168.20
лева обезщетение за забава от 21.01.2017 г. до 03.07.2018 г., и законна лихва
върху главницата от 03.07.2018 г. до изплащането й, за които парични задължения
е издадена заповед № 1894/05.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 3429 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд,
както и искането на А. да му се присъдят разноските по настоящото дело и по ч.гр.д
№ 3429 описа за 2018 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: