Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 20.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесети ноември през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р. Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 547 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 1039/08.10.2019г. по гр.д. № 1951/19г. на СлРС.
С него са изменени мерките относно упражняването на родителски права, местоживеене, режим на лични отношения и издръжка на малолетно дете, постановени с предходно съдебно решение, като упражняването на родителските права спрямо малолетното дете Г.Т.Т. р. 30.08.2010г. е предоставено на бащата Т.Г.Т., местоживеенето на детето е определено при бащата, на майката Р.П.М. е определен свободен режим на лични контакти с детето Г, както и задължителен – всеки първи и трети уикенд от месеца от 18.00 ч. на петъчния ден до 18.00 ч. на неделния ден с приспиване, рождения ден на майката, един месец през лятото по избор на майката, през 2019г. Коледните и Новогодишните празници детето да прекара при майка си с преспиване, а след това всяка четна година Коледните празници, пролетната ваканция и рождения си ден детето да прекарва при майка си с преспиване, а новогодишните празници и Великденските празници – при бащата, съответно – всяка нечетна година – обратното, като детето общува свободно, по негова преценка с майката чрез технически средства, осигуряващи звукова и зрителна връзка, като телефони /стационарни, мобилни/, компютър, таблет и т.н., осъдена е майката Р.П.М. да заплаща на малолетното дете Г.чрез неговия баща и законен представител Т.Т. месечна издръжка в размер на 140 лв. от датата на подаване на исковата молба на 08.04.2019г. до навършване пълнолетие на детето или до настъпване на друга законоустановена причина за изменението или прекратяването й, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане и са присъдени разноски по делото.
Решението е атакувано изцяло от ответницата в първоинстанционното производство. Въззивницата твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, като заявява, че не е доказано настъпило изменение на обстоятелства, което да налага и изменение на определените с предходното съдебно решение мерки, касателно родителските права, местоживеенето, личните отношения и издръжката на детето. Счита, че фактическите изводи на първоинстанционния съд не кореспондират с доказателствения материал и това е довело до неправилни и необосновани правни изводи. Твърди, че неоснователно РС е приел, че майката е демонстрирала невъзможност да се справя с грижите по отглеждането и възпитанието на детето, неправилно е приел за доказани и твърденията на ответника в тази връзка. Прави анализ на доказателствата и излага детайлни съображения защо счита, че тя е по-пригодният родител за упражняване на родителските права. Развива доводи относно това, че през всичките години като цяло за ежедневните нужди на детето, за закупуване на храна, дрехи играчки, за посещения при лекари, за организиране на рождени дни и празници, се е грижила предимно тя, в момента разполага с добри жилищни условия и има много силна и близка емоционална връзка с детето. Твърди, че е живяла само три месеца в гр. София, което е нейно конституционно право, това е било със съгласието и желанието на детето, не отговаря на истината твърдението на ответника, че то не е посещавало там редовно училище. В училището в гр. Сливен го е записала тя, също така заявява, че бащата има недобросъвестно и безотговорно поведение, опитва се да я дискредитира, не спазва определения му режим на лични отношения с детето. Счита, че той не е проявявал особен интерес към сина си, а над нея е упражнявал психологически тормоз, звънял й многократно, обиждал я и я заплашвал. Неправилно съдът е приел, че той има по-голям родителски капацитет. На последно място твърди, че детето е манипулирано от бащата и изразява мнение, сформирано от думите на възрастните – ответника и родителите му. заявява, че съзнавайки въздействието на ситуацията върху крехката детска психика, е предприела действия за ползване на социална услуга, като представя заявлението до Д „СП“-Сливен.
В обобщение въззивницата твърди, че съдът не се е съобразил с установените отношения и най-добрия интерес на детето, който следва да е водещият критерий при произнасяне по спора. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо това ппостанови решение с което родителските права спрямо детето бъдат предоставени на майката, съдът да опр“едели детето да продължи да живее със своята майка, на бащата даопредели режим на лични отношения с детето всяка първа и трета събота и неделя от 9.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, както и един месец през лятото, който да не съвпада с платения отпуск на майката, както и да определи бащата да продължи да заплаща на детето чрез майка му месечна издръжка в размер на 150 лв., заедно с обезщетение за забава. Претендира разноски по делото.
С въззивната жалба е направено ново доказаталствено искане като въззивницата представя и моли да се приемат като писмени доказателствени средства удостоверение от 22.10.19г. от НУ „Васил Левски“, Сливен и заявление за ползване на социална услуга от 24.10.19г. до Д“СП“-Сливен.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и заявява, че всички изложени оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Обосновава наличието на изменение на обстоятелствата, налагащо изменение на определените мерки спрямо малолетното дете. Счита, че съдът е формирал обективни и верни фактически констатации, от които е направил правилни крайни правни изводи. Развива подробни доводи във връзка с всяка една от мерките - родителските права и местоживеенето, личните контакти и издръжката, като счита, че атакуваното решение не страда от пороци и няма основание за уважаване на въззивната жалба, която моли да бъде оставена без уважение, а решението на СлРС - потвърдено. Предоставя на съда да прецени дали да приеме представените с въззивната жалба нови писмени доказателствени средства.
Претендира разноски за тази инстанция, няма нови доказателствени искания. Оспорва истинността на заявлението до Д“СП“-Сливен, като твърди, че то е тенденциозно и целящо само да се ползва против въззиваемия в настоящото производство.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва отговора на насрещната страна, представя служебна бележка от01.11.19г. Претендира разноски.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа представения отговор и иска потвърждаване на атакуваното решение. Няма искания. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е правилно поради което следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд възприема най-общо хронологията, очертана в мотивите на ревизираното решение, като споделя и изградените въз основа на нея правни изводи. Непосредственото изслушване на двамата родители от страна на този състав на СлОС не рефлектира върху правилността на крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
В настоящия случай е налице прекратен през 2015г. брак между родителите на едно малолетно дете, понастоящем на 9 години, и има влязло в сила съдебно решение, с което са разрешени въпросите по чл. 59 ал. 1 от СК, като упражняването на родителските права по отношение на детето Г.е предоставено на майката, при която е определено и местоживеенето му, на бащата е определен режим на лични контакти и той е осъден да заплаща издръжка на детето.
Това правно положение фактически е изменено от началото на 2019г., когато детето Г.е заживяло при баща си, което е мотивирало последния да предяви иска по чл. 59 ал. 9 вр. чл. 127 ал. 2 от СК.
За да се допусне промяна на установеното със съдебно решение правно положение, е необходимо да е налице предпоставката, заложена в разпоредбата на чл. 59 ал. 9 от СК – “изменение на обстоятелствата”. Само при това условие новото фактическо положение следва да бъде превърнато в ново правно такова. Визираните от новелата на ал. 9 обстоятелства, са същите, които следва да се преценят при първоначалното разрешаване на тези въпроси и законодателят ги е изброил в правната норма на чл. 59 ал. 4 от СК.
Този текст дава примерните критерии, които следва да се приложат при решаване на спора при кого от двамата родители да живеят децата и на кого да се предостави упражняването на родителските права, и които, съответно – да се приложат и при преценка наличието или липсата на изменение на обстоятелствата. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социално обкръжение и материални възможности. Съдът разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.
Доколкото в случая през 2015г. съдът е решил тези въпроси, то в настоящото производство следва да се докаже или наличие на изменение на положението по отношение на някой от горните критерии спрямо съществувалото положение при постановяването на решението, или, евентуално – настъпване на ново, приоритетно обстоятелство, което самостоятелно да създава дисбаланс в отношенията родител-дете.
В светлината на горното, при анализа на възприетата от двете инстанции фактическа обстановка, е необходимо конкретно да се вземе предвид дали има настъпил нов факт и довел ли е той до изменение в някой от значимите фактори – субективните - от една страна: възрастта на детето, обичайният му начин на живот, средата, в която то са е адаптирало, отношението му към всеки от родителите, изразеното мнение пред социалния работник и пред съда; от друга страна: характера и поведението на всеки от двамата родители, способността да полага в необходимия обем лични и непосредствени грижи към детето, да проведе адекватни и последователни методи за възпитание, възможностите да му осигури спокойна и нормална домашна обстановка и средства за издръжка, както и обективните фактори – перспективите на детето за добро образование и възможности за развитие, за контролирани социални контакти и приспособяване в позната среда, за изграждане на устойчиви навици и поведение в сигурна битова обстановка, и душевния му комфорт, зависещ и от стабилността на представите им за семейство и незастрашаване на изградени вече връзки.
Най-напред изрично и категорично следва да се подчертае, че във всеки конкретен случай задължително се вземат под внимание висшите интереси на детето в пределите на предоставената на държавата свобода на преценката по съответния въпрос. Легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето”, е дадена в ДР на пар. 1 т. 5 от ЗЗДт, според която той се изразява в преценката на: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата и други факти, имащи отношение към детето. Налице е широк и единодушен консенсус, че във всички съдебни решения, отнасящи се до децата, техните интереси трябва да бъдат от първостепенно значение, което налага засилен и по-критичен анализ на всеки един фактор, на който нормотворецът придава правно значение, тъй като той е относителен и зависи от взаимодействието на всички отделни обстоятелства.
Основните аргументи, инвокирани от ищеца, са насочени основно към дискредитиране родителските качества и способността на майката да се грижи за детето, закономерно довели и до установяване на местоживеенето му при бащата.
В случая се наблюдава изменение в материалните аспекти, които са важни, но не са решаващи. Установено е, че понастоящем детето живее с бащата в гр. Сливен, в апартамент, собственост на родителите на последния, представляващ мезонет, като на първия му етаж живеят бабата и дядото по бащина линия. На втория живеят ищеца и Г, като за детето има самостоятелна, подходящо обзаведена стая, жилището е удобно, хигиенично и с достатъчен брой помещения, осигуряващ комфорт на всичките му обитатели. Родителите на ищеца му оказват постоянна подкрепа в грижите за детето. Освен това бащата е собственик на двуетажна къща, която е в процес на ремонт и в нея също има отредено самостоятелно помещение за Г. Ищецът е управител на търговско дружество, от което получава месечно трудово възнаграждение в размер на 560 лв., но заявява, че няма финансови затруднения.
Жилището, в което живее ответницата, е апартамент в гр. Сливен, собственост на нейните родители, макар да е по-малко от дома на ищеца, в него също има обзаведена детска стая, поддържа се добра хигиена, съобразени са потребностите на детето. Родителите й живеят в с. Младово, те не одобряват напълно поведението на дъщеря си. Ответницата е споделила със социалния работник през м. 08.19г., че е безработна, подпомагана от близките си, а по-късно в с.з. представя бележка от ЕТ, че още от 01.04.19г. е започнала работа с възнаграждение от 750 лв.
Всичко това сочи, че е настъпило относително предимство по отношение на възможностите и условията за отглеждане на детето в полза на бащата-ищец. Той има трудови доходи, за майката не е несъмнено доказана трудовата заетост, той разполага и със собствен недвижим имот, майката – не, родителите на ищеца живеят в такава близост, позволяваща да откликнат незабавно на всякакви ситуации, като едновременно с това се осигурява и самостоятелност на бащата и детето, родителите на майката живеят в друго населено място.
Въпреки това въззивният съд счита, че само тези обстоятелства не са достатъчни, за да дадат основание за промяна на установените през 2015г. мерки. Настоящият въззивен състав е изградил правните си изводи въз основа на друг критерий, по който е извършил преценката си, и той е значим за интереса на малолетното дете. Към конкретния момент такъв се явява отношението на всеки от родителите към детето и отражението му върху него.
От споделеното от страна на Г.със социалния работник, изготвил доклад за съдебното производство, могат да се направят изводи относно настъпването на душевен и емоционален дискомфорт у детето при съжителството с майка му. Съдът намира за годно и допустимо доказателствено средство социалния доклад и счита, че отразената в него информация в тази й част е надеждна и ползваема. Социалният работник е компетентно лице, натоварено с функции, даващи му възможност да извършва беседи с непълнолетните деца и да дава заключения, които, при липса на опровергаващи ги доказателства, събрани по реда на ГПК в съдебното производство, могат да послужат като доказателство и отправна точка за съдебната преценка. Така е видно, че ответницата е направила опит да заживее с детето в гр. София, където го е записала на училище. По време на пребиваването им там Г.не посещавал редовно учебните занятия със знанието на майката и в резултат на нейното безотговорно отношение към тоя въпрос. Тя проявявала непостоянство и в грижите си към детето, допуснала присъствието на свой партньор, чието поведение било агресивно към нея в присъствието на детето. Нейното държание към детето било променливо, варирало между крайности и така у него се създало чувство на несигурност, стрес, съмнение в обичта й и се възпрепятствало нормалното изграждане на навици, както и устойчива етична система.
Ответницата установила, че присъствието на детето и грижите за него я затрудняват, поради което помолила родителите си да го заведат в гр. Сливен при баща му, където то живее от началото на 2019г., записано е в училище в града, там се справя много добре, чувства се спокойно, създало си е приятелски кръг и интереси. Тези факти косвено се потвърждават и от разпита на двете свидетелки – майки на всяка от страните.
В обобщение към момента у детето доминира желание да живее с баща си, тъй като в неговия дом, с неговите родители и обкръжение се чувства незастрашено, обичано и сигурно, осигурен му е баланс между учебните и домашни забавления и разнообразие в почивките. Все още няма поляризация в чувствата му, изпитва емоционална привързаност и към майка си, но тя е придружена и с известни резерви относно реакциите й на неговите действия, страх от неодобрението й. Фактор за неспокойствието му е и обстоятелството, че докато ищецът не препятства контактите с ответницата, последната е създавала конфликтни ситуации по повод режима на личните отношения.
Тези изводи са изведени и въз основа на изслушването на детето, проведено от първостепенния съд в условията на „синя стая“. Този въззивен състав категорично намира, че изслушването е било в разрез с интереса на детето, едва навършило 9 години и не го намира за оправдано, тъй като вредата, нанесена на психиката му надвишава ползата от получената информация, като се има предвид, че то е било подлагано преди това многократно на различни форми на „беседи“, „разпити“, „разговори“ с редица специалисти. В резултат на това настоящият състав счита, че у детето е създадена рефлексна реакция и заучеността на част от фразите му се дължи на желанието да каже това, което слушащият иска да чуе. То е отработило редица изявления поради повтаряемостта на въпросите и след като е ноторно, че дете на такава възраст няма собствено критично мислене, е крайно неприемливо да се очаква от него да направи обективен разбор и реална оценка на ситуациите, в които е попадало. Перфидни са доводите във въззивната жалба във връзка с „мъжкарския модел на поведение на бащата“, извлечени от изявленията на детето по повод хипотетична ситуация, която според въззивницата недвусмислено говорела за родителските качества на бащата, подтикване към недобросъвестно поведение и неуважение към другите. Въззивният съд намира, че въобще задаването на такива въпроси на момче на тази възраст е спекулативно и тенденциозно, тъй като е видно, че поставено в симулативна ситуация, то търси аналог с модела, който се популяризира повсеместно чрез субкултурата, излъчвана от всяко средство за масова информация и тук укорът не следва да бъде адресиран персонално към бащата. При това съдът не може да се довери изцяло и на понятийната система, изградена в съзнанието на детето. В същия смисъл са напълно безразлични и оплакванията относно „повлияването“ на детето от страна на бащата, манипулирането на изявленията му като „сформирани от думите на възрастните“ – това е закономерно и естествено и не може да послужи само по себе си като годен правопрепятстващ аргумент, тъй като най-силно от всичко казано, е ясно и еднозначно изразеното му пред различни лица желание към момента да остане да живее с баща си.
Настоящият въззивен състав не счита, че е необходимо да изслушва детето Г, по аргумент на чл. 15 ал. 1 пр. посл. от ЗЗДт, тъй като не може да си позволи да възложи върху крехкото му съзнание представата, че е предало и разочаровало майка си или баща си, след като има достатъчно, макар и непреки, но убедителни доказателства за детската нагласа. В конкретния случай съдът счита, че при никаква „подходяща обстановка“ на изслушване няма да е в интерес на детето да бъде принудено да изрече на глас думи, които според него биха му помогнали, но навредили на някого от родителите му, още повече, че този страх ще компрометира достоверността на изявлението му, а в дългосрочен план е възможно да доведе до емоционален срив. На тази възраст то няма изградена собствена ценностна скала и съдът не може да разчита на обща обективност в преценката му, която е променлива и се влияе от всяко впечатляващо го събитие, за да приеме за нужно изслушването му.
Така, независимо от причините, мотивирали изразеното вече желание, ако то съвпада с обективния най-добър интерес на малолетното дете, съдът е длъжен да го охрани.
След като психиката на детето е в риск поради многократните промени на жизнената среда, към които то е било принудено да се адаптира непрекъснато, то в момента от най-голямо значение е стабилността, която е постигната чрез пребиваването при баща му и несъобразяването с желанието му в този случай би изиграло съкрушителна роля за съхраняване на душевния му интегритет.
Тук следва изрично и недвусмислено да се посочи, че за въззивния съд е неотносимо поведението на всеки от родителите, далеч предшестващо 2019г. Към момента динамиката в техните отношения през годините няма значение, тъй като обстоятелствата се преценяват такива, каквито са сега и в релацията им с непосредствените преживявания на детето, обуславящи неговия интерес, който пък е и обектът на правната защита. По същата причина са без значение и наведените от ответницата твърдения, касаещи поведението на ищеца лично към нея, дали, как и колко е осъществявал режима на лични контакти, дали е спазвал определените дни и часове, ако не – по каква причина и т.н. Доколкото нито се е твърдяла, нито се е проявила като видима, някаква връзка между поведението на бащата към майката и родителските му способности, която да рефлектира върху отношението му към детето, личните преживявания на въззивницата са безразлични за съда касателно въпросите, които е сезиран да разреши.
Също неотносимо е и обстоятелството, че тя е поискала през м. 10 2019г.
предоставяне на социална услуга – това е родителска преценка, над която съдът
няма контрол, може да се отчете като положително действие на една майка и
проява на грижа за отношенията й с детето, но по никакъв начин не влияе на
преценката относно настъпилата промяна в положението, налагащо и промяна на
мерките относно родителските права, местоживеенето на детето, личните отношения
с другия родител и издръжката.
Този извод не се променя и от новопредставеното в съдебно заседание писмено доказателство – служебна бележка от 01.11.2019г. от провеждане на психологични сесии с детето за „изследване на актуалните тревожни тенденции“. В нея са отразени абсолютно същите обстоятелства, които съдът е изложил по-горе и от съдържанието е видно единствено, че детето е в състояние на изнервеност, напрежение и психически дискомфорт, причината за това е т.н. „семейна история“, която е „написана“ от двамата родители и този състав счита, че принос за това има и системното подлагане на детето на различни видове изследвания от различни специалисти, където то е принуждавано непрекъснато да описва едни и същи факти, една и съща история и да изразява категорично отношение към родителите си, правейки избор, непосилен за 9 годишно дете. От всеки от тези документи се налага впечатлението, че реална помощ, изразяваща се в прогресивно подобрение на детето няма /по-скоро тенденцията е обратна/, те съдържат само констатации за стресираното състояние на детето.
Този съдебен състав формира и непосредствени впечатления за всеки родител
чрез изслушването му в о.с.з. и счита, че майката, макар да е силно привързана
към детето, си служи с общи концепции, насочва изложението си към минали
отношения с бащата, по повод на възможностите и намеренията си занапред прави
декларативни изявления, а твърденията й се разминават сериозно със събраните
доказателства по делото както във връзка с посещението на училище на детето и
отношението на майка му към обучението му, така и относно създаването на
сигурен дом и защитена домашна среда за него.
Бащата има спокойно поведение, описва реално наличие на близка връзка с детето и дава конкретни параметри на грижата си, също проявява чувство на обич и категорично изразява желанието си детето да не прекъсват връзката с майка си и да я уважава и зачита като свой родител.
Тези впечатления също не следва изцяло да се пренебрегнат, тъй като са в подкрепа на събраните доказателства и също номинират бащата като по-подходящ към момента да упражнява еднолично родителските права.
Следва да се посочи, че при извършването на тази преценка, съдът е приел, че брачната вина в случая не влияе върху качествата на родител на никой от двамата и се е ръководил изцяло и единствено от интереса на малолетното дете, който е поставил в основата на разсъжденията си, и още при обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално защитен.
Също така изрично следва да се подчертае и че съдът не отрича качествата на майката, възможностите й и готовността й да прояви всеотдайност, любов, търпение, желанието й да реставрира, заздрави и поддържа връзката си с детето. Това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него майката ще формира отношението и поведението си занапред. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка – като определящ отново ще е интересът на детето, до навършване на пълнолетието му.
Горното обуславя и определяне на местоживеенето на детето Г.при бащата. Тъй като не се касае за драстична промяна нито в географски, нито в социален аспект, като се има предвид, че това положение съществува от няколко месеца, макар и установено като временно, съдът счита, че детето няма да изживее стрес, или той би бил минимален, краткотраен и лесно преодолим. Не се налага промяна на учебното заведение, прекратяване на създадени контакти и отношения както с приятели, така и с роднините му по майчина линия.
По въпроса за личните отношения на детето с майката въззивната инстанция намира, че определената от първостепенния съд комбинация между свободен и задължителен режим е удачна и отговаря на интереса на малолетното дете. Закрепеният със съдебното решение режим в пълнота отговаря на нуждите на детето и на необходимостта то да поддържа витална и пълноценна връзка с майка си ритмично и удобно, поради което няма причини за неговата промяна от този състав. Той също счита, че този режим е само пожелателен и родителите могат, в условията на доброволен и градивен диалог, да го променят и адаптират към своите и тези на детето нужди и желания, без намесата на съда.
Определената от първоинстанционния съд месечна издръжка също е съобразена с нуждите на търсещия я и възможностите на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът е констатирал и преценил само фактите във връзка с обективните нужди на 9 годишното дете, които е свел само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници, помагала и играчки, евентуално – разходи за развлечения и лични интереси, взел е предвид и потребностите, произтичащи от все още ниската му възраст и бързото му израстване, както и факта, че здравето му трябва да се контролира по-внимателно, предвид посочената възраст. Съобразил е и това, че родителят, при когото детето ще живее, освен в пари, ще участва в издръжката му и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание. Така, като е съпоставил доказаните доходи на двамата родители, липсата на задължения към други низходящи или лица с право на издръжка, както и наличие на други, утежняващи материалното им състояние факти - като заболяване, неработоспособност или намалена такава, съдът е преценил, че минимално достатъчният размер за месечната издръжка за детето е в размер на 350 лв., от които следва да се възложат 210 лв. на бащата и останалите 140 лв. - на майката.
Издръжката следва да се присъди от датата на подаване на исковата молба, до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса в тази инстанция, отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени и заплати въззиваемия направените такива в размер на 400лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1039/08.10.2019г. по гр.д. № 1951/19г. на СлРС.
ОСЪЖДА Р.П.М. да заплати на Т.Г.Т. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 400 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: