РЕШЕНИЕ
№ 229
гр. К., 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101002 по описа за 2021 година
Производството е образувано по отделен от гр. д. №112/2021 г. по
описа на РС К. насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1
ЗЗД, предявен от „Н.“ ООД, с ЕИК *******, със седалище гр. С. и адрес на
управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л.С.“ (Л.Т.) № **, ет.***,
представлявано от законния си представител И.Н. Х.-С. – управител, чрез
упълномощения процесуален представител адв. А.А., съдебен адрес: гр. С.,
п.к. ***, район „И.“, ж.к. „И.“, ул. „Т.“ № ***, ет. ** против ХР. Д. К., ЕГН:
**********, от гр. К., ул. „И.В.“ № **.
В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на
кредитополучател и „Н.“ ООД в качеството на кредитодател, бил подписан
договор за потребителски кредит №******** от 13.09.2019г. Съгласно
договора на ищеца бил предоставен кредит в размер на 1500 лева със срок за
погасяване – 14.09.2020 г. (на месечни вноски съгласно погасителен план по
чл. 11, ал. 2 от Договора) и уговорена възнаградителна лихва в полза на
финансовата институция, възлизаща в размер на 3,37 % на месечна база. След
получаване на заемната сума, Х. Д. К. извършил 8 броя плащания, с които
погасил частично главницата и частично възнаградителната лихва по
Договора. На практика непогасени от ответника останали сумите, предмет на
исковата претенция като ищецът заявява, че не претендира възнаградителна
лихва, която също била дължима от ответника.
Сочи се, че ответникът приел съдържащите се в Договора уговорки и
частично е изпълнявал задълженията си за заплащане на вноските по кредита,
1
с което на практика потвърждавал и признавал тяхната дължимост.
Кредитополучателят бил подробно запознат с разпоредбите на договора,
който сключва и бил наясно с неговите финансови условия. Спазвайки всички
стандарти за отговорно кредитиране, „Н.“ ООД предоставяло детайлна
информация на своите клиенти преди и след отпускане на заемни средства, по
всички канали за известяване и комуникация със своите клиенти – на място в
офиси на дружеството, посредством своята онлайн платформа, даваща
възможност за изчисляване на дължимите по договори за кредит суми чрез
онлайн калкулатори, на дежурните телефони на дружеството, както и чрез
имейл известяване за приближаващи падежи на задължения. В този смисъл
ищцовото дружеството обезпечавало на всеки потенциален кредитополучател
възможност за запознаване с условията на отпусканите заеми, поеманите във
връзка с тях отговорности и задължения и възможностите за погасяване на
дължимите суми. Дължимите по Договора суми били изцяло съобразени с
действащата към момента на сключване на договора правна уредба и
предвидените в ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)
ограничения. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита бил в размер
на 48,77 %, а възнаградителната лихва по него – 40,39 %.
Плащане на дължимите суми обаче не последвало, а напротив – от
страна на ответника била предявена искова молба за възстановяване на суми,
които не били изплатени към „Н.“ ООД (неустойки).
С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от
предявяване на настоящия осъдителен иск.
„Н.“ ООД моли ответникът да бъде осъден да му заплати сума в
размер на общо 349,34 лв., включваща просрочена главница по договор за
потребителски кредит №******** от 13.09.2019г. в размер на 330,13 лв. и
дължима законна лихва за забава върху всяка просрочена вноска в общ
размер на 19,21 лева, считано от 15.07.2020 г. до датата на предявяване на
насрещния иск – 22.03.2021 г., ведно със законната лихва забава, считано от
датата на депозиране на насрещния иск – 22.03.2021 г., до окончателното
изплащане на вземанията. Претендират се и разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез адв. К., твърди, че
исковата претенция била допустима, но неоснователна.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и бил недействителен на специалните
основания предвидени в чл.22 ЗПК. Ищецът твърдял, че ответникът е
извършил осем броя плащания, от които частично били погасени главницата
и възнаградителна лихва по договора за кредит, подробно индивидуализирани
в справка на плащанията. Твърдял, че била допусната забава от страна на К. и
поради това обстоятелство кредитът станал предсрочно изискуем. В тази
връзка ответникът дължал на дружеството – кредитодател сумата от 349,34
лева, представляваща главница по договора в размер на 330.13 лева и сумата
от 19,21 лева представляваща дължима лихва за забава.
2
Ответникът заявява, че претенцията за тези суми била неоснователна,
тъй като не било ясно от какво е формирана. В предоставената справка за
изплатени суми имало разбивка, касаеща платената сума от ответника, в това
число: главница, възнаградителна лихва, както и оставаща главница по
договора.
Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения
лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как
тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните
вноски посочени в погасителния план. Освен това договорената
възнаградителна лихва от 40,39% била нищожна, поради противоречието й с
добрите нрави. Съдебната практика била установила, че нищожна поради
нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при
обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала както двукратния,
така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, тя била
несъществуваща. А след като била несъществуваща, то отново не било
спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е
посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗГЖ и по своето същество представлявали годишен процент на разходите
(ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. В договора не се съдържали
конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на яснота водело
до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как
се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е
съставена. Това означавало, че договорът е недействителен е оглед
разпоредбата на чл.22 ЗПК.
В договора била предвидена и неустойка, която била нищожна, тъй
като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна.
Нищожността се извличала от следните обстоятелства:
Банкова гаранция в срок до края и следващия работен ден от
сключване на настоящия договор в размер на 1848 лева. В противен случай,
кредитополучателя дължи на „Н.“ ООД сумата от 1200 лева, представляваща
неустойка съгласно чл. 6, ал.1 от договора. Тук следвало да се има предвид,
че всички преки и косвени разходи възникнали от неизпълнено на
задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР – чл.19, ал.1 и
3
§1, т.1 от ДР на ЗПК. Затова неустойката била начислена за покриване именно
на тези разходи.
Освен по изложените съображения, клаузата за неустойка била
недействителна и на допълнително основание – чл.21, ал.1 от ЗПК, тъй като с
нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР
и по този начин се надвишавало изискването по чл. 19, ал.4 ЗПК – ГПР не
може да бъде по висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71
от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба, ако длъжникът по двустранен договор не
представи исканите от кредитора обезпечения, последния можел да иска
изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката
обаче в конкретния случай се искало натоварване на кредитополучателя с
допълнителни финансови разходи, което от своя страна противоречало на
материалния закон.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба
на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Това била
единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните
задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и
затова тя била нищожна – чл.21, ал.1 ЗПК.
Обезщетение за забава също не се дължало, тъй като договорът бил
недействителен. Освен това от изложеното в исковата молба не ставало ясно
това обезщетение за забава върху каква сума по договора е начислено,
съответно – как било формирано.
В исковата молба се твърдяло, че ответникът е заплатил по процесния
кредит сумата от 1503 лева, като плащанията били на следните дати:
22.10.2019г. - 254 лева; 12.12.2019г. - 254 лева; 28.08.2020г. - 100 лева;
30.09.2020г. - 100 лева; 15.10.2020г. - 100 лева; 27.11.2020г. - 240 лева;
21.12.2020г. - 250 лева; 19.01.2021 г. - 205 лева.
От приложената разбивка в исковата молба не ставало ясно
въпросната сума какви параметри покрива по кредита в т. ч. главница, лихва
и неустойка по договора. Ведно с последното, именно сключеното условие за
неустойка по договора за кредит представлявало обезщетение в случай на
забава на плащане, както и приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства, като за тази цел
с всяка погасителна вноска била заплатена и такса „пакет допълнителни
услуги“ по кредита.
Сумите, покриващи възнаградителна лихва по договора, неустойка,
лихви за забава, както и допълнителни такси по усвоения и управление на
кредита подлежали на връщане, тъй като били платени по нищожни клаузи и
4
при начална липса на основание.
Ответникът прави възражение за прихващане на всичко платено по
договора, като моли съдът да приеме платените суми за главница по договора.
По горните съображения ответникът моли исковата претенция да
бъде отхвърлена и да му се присъдят разноски по реда на чл.38 ЗА.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
По делото не е спорно, че на 13.09.2019 г. страните са сключили
договор за потребителски кредит №********, по силата на който ответникът е
получил от ищцовото дружество кредит в размер на 1500.00 лева. Договорен
е срок на погасяване 14.09.2020 г. на месечни вноски, съгласно погасителен
план. Според клаузите на договора, размерът на възнаградителната лихва е
40.39%, при годишен процент на разходите (ГПР) от 48.77%. Общата сума за
изплащане по заема е в размер на 1848.00 лева, платима на 12 вноски от по
154.00 лева всяка.
Ищецът признава извършени от ответника плащания в размер на
общо 1503 лева. Представя писмена справка за разпределението им (л.32),
съгласно която с тази сума е погасена частично главницата и частично
възнаградителната лихва. С исковата молба не се претендира остатъка от
възнаградителната лихва, а само остатъка от дължимата главница и лихвата за
забава върху нея, които според ищеца са съответно 330.13 лева и 19.21 лева.
Ответникът признава отразеното в справката, като моли да се приеме,
че с изплатените 1503 лева изцяло е погасил задължението си по договора за
кредит.
Спорните въпроси са свързани с това възникнало ли е валидно
облигационно правоотношение между страните за сключване на договор за
кредит и нищожни ли са клаузите от договора, сочени в отговора на исковата
молба.
Изхождайки от предмета на договора – предоставяне на кредит под
формата на заем, както и страните по него – ищец юридическо лице, което е
небанкова финансова институция, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ответник – физическо лице, което при сключване на
договора действа извън рамките на своята професионална компетентност,
според съда се налага извод, че процесният заем има характер на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК. При това положение,
при решаване на настоящия спор следва да намерят приложение правилата за
действителността на договора за кредит залегнали действащия ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира за основателни възраженията на
ответника, че клаузата, регламентираща възнаградителната лихва накърнява
5
добрите нрави. За преценката дали тази уговорка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по
производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014
г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС,
II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о. С
Постановление на Министерския съвет №426/18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения този размер е
регламентиран като основният лихвен процент, определен от Българска
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Лихвеният процент в сила от 1 януари на
текущата година е приложим за първото полугодие на съответната година, а
лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто полугодие.
Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по време на
действие на целия договор е 0, то годишния размер на законната лихва се
явява 10% . Следователно трикратният размер на законната лихва към датата
на сключване на процесния договор – 13.09.2019 г., е 30 %. , а уговорената
възнаградителна лихва е при фиксиран годишен лихвен процент 40.39 %. Ето
защо съдът намира, че така уговореният ГЛП, надвишаващ законната лихва
повече от 3 пъти, противоречи на добрите нрави и клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна.
Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното
договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми е и тази по чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва. Предвид това
и след като коментираната клауза на процесния договор за кредит като
нищожна не поражда правно действие, то договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК във вр.
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита. Тази стойност в случая е равна на сумата от 1500 лева, която, видно
от доказателствата по делото и становищата на страните, е изцяло изплатена.
По изложените дотук съображения се установява, че искът е
неоснователен, поради извършено от кредитополучателя плащане, с оглед на
което съдът не намира за необходимо да обсъжда останалите доводи на
ответника. Исковата претенция следва да бъде отхвърлена изцяло, а на
основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника разноските по делото – сумата от 360.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
6
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1
ЗЗД, предявен от „Н.“ ООД, с ЕИК *******, със седалище гр. С. и адрес на
управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л.С.“ (Л.Т.) № **, ет.***,
представлявано от законния си представител И.Н. Х.-С. – управител, чрез
упълномощения процесуален представител адв. А.А., съдебен адрес: гр. С.,
п.к. ****, район „И.“, ж.к. „И.“, ул. „Т.“ № ***, ет. *** против ХР. Д. К., ЕГН:
**********, от гр. К., ул. „И.В.“ № *** да му заплати сума в размер на общо
349,34 лв., включваща просрочена главница по договор за потребителски
кредит №******** от 13.09.2019 г. в размер на 330,13 лв. и дължима законна
лихва за забава върху всяка просрочена вноска в общ размер на 19,21 лева,
считано от 15.07.2020 г. до датата на предявяване на иска – 22.03.2021 г.,
ведно със законната лихва забава, считано от датата на депозиране на иска –
22.03.2021 г., до окончателното изплащане на вземанията.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК *******, със седалище гр. С. и адрес на
управление: гр. С. ****, р-н „И.“, ул. „Л.С.“ (Л.Т.) № ***, ет.**,
представлявано от законния си представител И.Н. Х.-С. – управител, да
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *****, седалище: гр. П.,
ул. „Б.П.“ №***, представлявано по делото от адвокат К.Й. К. сумата от
360.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38,
ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл.7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на
всяка от страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7