О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№…………../………..2020г.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
Като разгледа докладваното ч.т.дело
№711/2020г., за да се произнесе по молбата съдът прецени следното:
Производството е с правно основание чл.274
вр.чл.413, ал.2 от ГПК.
Предмет на производството е частна жалба на Профи Кредит България ЕООД, ЕИК *********, чрез ю.к.Н. Л., срещу разпореждане рег.№9195/04.03.2020г. на ВРС, постановено по ЧГД №2994/2020г. на ВРС, 30 състав, в частта, в която е отхвърлено заявление по чл.410 ГПК, подадено от Профи Кредит България ЕООД, за сумата от 801.62 лева неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги и сумата от 20.00 лева –такса по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, за периода от 30.03.2018г. до 16.08.2019г.
В жалбата се
твърди, че в обжалваната част актът на ВРС е неправилен и незаконосъобразен. Твърди се, че
претенцията на заявителя, заявена по реда на чл.410 ГПК, е пълна, обоснована и
индивидуализирана, поради което отговаря на изискването на формална редовност
по чл.411 ГПК. Към заявлението не са приложени
доказателства и съдът не може да извършва преценка за правоотношението въз
основа на липсващи книжа както и сам да събира доказателства. В това производство, целта е не установяване на вземането, а
проверка дали същото е спорно. Преценката в това
производство е единствено въз основа на изложените от заявителя факти. Установяване съответствието между твърденията и действителното
правно положение е предмет на исково производство по чл.422 ГПК, при подадено
възражение срещу заповедта от длъжника, т.е. при иницииране на спор относно
вземането. Твърди се, че подаденото заявление не съдържа
отрицателни предпоставки, поради което съдът е следвало да го уважи изцяло,
вкл. за процесната сума, представляваща
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги. Според
жалбоподателя, заповедният съд не разполага с правомощие на този етап от
производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права. С изменението на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК е предвидено вече
правомощие на съда да преценява дали искането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това, което не изключва липсата на правомощие на съда да тълкува сделката като
нищожна поради противоречие със закона или добрите нрави. Поради
това, жалбоподателят счита, че съдът е превишил правомощията си.
Но дори при
прилагане на изменената разпоредба на чл.411, ал.2, т.3 ГПК, съдът следва да е
обявил по надлежния процесуален ред обявяване на клауза от договора за
потребителски кредит, за неравноправна. При тази си преценка
заповедният съд следва не само да преценява събраните доказателства, но и да
извърши мотивиран извод относно наличието на неравноправна клауза съобразно
разпоредбата на чл.143 ЗЗП. Излага се, че заповедният
съд не е направил задълбочен анализ на предвидените в чл.143 ЗЗП критерии за
неравноправна клауза, а в цитираната разпоредба са предвидени поне 20 примера
на такива клаузи. Поради изложеното, жалбоподателят
поддържа, че определението на ВРС в обжалваната част е неправилно. По
възнаграждението за пакет от допълнителни услуги се излага, че съгл.т.14 от ДР
на ЗЗП, услуга е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва
по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с предмет прехвърляне
владение на вещ. Поддържа се, че пакетът е допълнителни
услуги действително включва предоставени такива на трето лице –
кредитополучател във връзка с договора за кредит. Твърди
се, че предоставените услуги не попадат в обхвата на основната дейност на
кредитодателя и са уговорени изцяло в полза на кредитополучателя – отлагане на 6
бр. погасителни вноски и/или намаляване на 6
бр.погасителни вноски, промяна в падежната дата на плащане. Тези
услуги не са част от обичайната дейност по кредитиране. Прави се довод, че такъв пакет от допълнителни услуги е допустим
вкл. съгласно чл.103, ал.3 от ЗПУПС.
Твърди се, че
съгласно пар.1 от ДР на ЗПК, в ГПР не се включват разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит когато сключването на споразумение за
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита или за
получаването му при предлаганите условия. Сключването на това
споразумение за закупуване на пакета допълнителни услуги не е задължително за
ползване на сумата по кредита. Пакетът предполага
желание на потребителя да ползва преференциите по него – кратки срокове за
разглеждане на заявлението за кредитиране, отлагане плащането на вноски по
кредита, намаляване месечните размери на вноските, промяна на датата на падежа
и др. Според жалбоподателя, искането на потребителя да
закупи пакета, след дадени вече разяснения, е обективирано в подписана от него
декларация. Посочените са всички благоприятни за
длъжника гаранции, които дава подписването му, което в крайна сметка гарантира
спокойствието му и възможността по-гъвкаво да реагира на всяка неблагоприятна
ситуация. Възнаграждението не е цена на услугите, а
дава гаранция, че при нужда същите могат да бъдат използвани. Този пакет не е пряко свързан с договора за кредит, поради което и
не се включва в ГПР по договора. Споразумението дава
възможност на кредитополучателя да променя 75% от вноските по погасителния
план. От друга страна, кредитодателят следва да
поддържа администрация, която да може да отговори на всяка промяна в
погасителния план по искане на потребителя. Поддържа
се довод, че цената на споразумението за допълнителни услуги не попада в
обхвата на съдебното правомощие по чл.145, ал.2 от ЗЗП.
Още при
подписване на договора кредитополучателят е уведомен за възможността да закупи
допълнително пакета от услуги както и за опционалния му характер. Уведомен е и
за цената на закупения пакет така, както и за останалите дължими по договора
плащания. Твърди се освен това, че потребителят е и
ползвал част от допълнителните услуги във връзка с приоритетното разглеждане на
заявката за отпускане на кредит, поради което и плащането на цената на пакета
не е предварително. Не е налице и противоречие на
предвидената услуга с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Нещо повече, всички суми и основанието за плащането им са описани в
самия договор за кредит, а не в приложените към него документи. Допълнителните услуги не представляват и действия по отпускане и
усвояване на кредита по смисъла на ЗПК. Поради това не
е налице и противоречие с морала и принципа на справедливост и равнопоставеност
на участниците в облигационните отношения.
По отношение на претендираните
такси за извънсъдебно събиране в жалбата се твърди следното:
Твърди се, че
същите не представляват такси по управление на кредита, тълкуван по смисъла на
чл.10а, ал.2 ЗПК и чл.19 от същия. Целта на таксите е да се
покрият административните разходи на кредитодателя за предоставяне на
определена услуга. Изискването при закономерно
развитие на кредитното правоотношение банката да не събира такси и комисиони,
не е релевантно в случаите, когато е налице неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя. В тези случаи, кредитодателят
предприема допълнителни разходи като обаждания, СМС-и и писма. Изрично в чл.19, ал.3 от ЗПК е предвидено, че таксите при
неизпълнение не се включват в ГПР. Подобно тълкуване
се твърди, че произтича от разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно
договорите за потребителски кредити. Поради това и същата
такса не попада в приложното поле на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тези такси не ощетяват клиента, не го поставят в неравностойно
положение, а покриват разходите на кредитодателя, които последния прави поради
недобросъвестното поведение на клиента си. Поради
изложеното, жалбоподателят претендира отмяна на разпореждането в изрично
посочената отхвърлителна част и вместо това уважаване на заявлението изцяло
ведно с присъждане на сторените в настоящото производство разноски за заплатена
държавна такса и ю.к.възнаграждение.
Съдът намира
частната жалба за редовна и допустимо образуваното въз основа на същата производство. Същата е
подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок и срещу подлежащ на
обжалване акт. Препис от същата не подлежи на връчване
на насрещната страна.
При преценка по същество на жалбата съдът я
намира за неоснователна поради
следното:
Производството пред ВРС е било образувано по заявление по чл.410 ГПК на „Профи Кредит България” ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу В.Н. Б., за сумите: 738.09 лв. /седемстотин тридесет и осем лева и девет стотинки/, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №**********/29.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението 02.03.2020г. до окончателното заплащане; сумата 227.06 лв. /двеста двадесет и седем лева и шест стотинки/ - неплатено договорно възнаграждение за периода 15.09.2018 г. до 16.08.2019г.; сумата от 801.62 лева неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; сумата от 20.00 лева –такса по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, за периода от 30.03.2018г. до 16.08.2019г. както и сумата от 131.06 лева, лихва за забава за периода от 16.03.2018г. до 16.08.2019г.
Въззивният съд
извършва идентична на проверката на първата инстанция. За издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, процесуалният закон изисква заявлението да
е подадено за вземане за парични суми или заместими вещи и искът да е подсъден
на районен съд, да не са налице отрицателните предпоставки на чл.411, ал.2, т.2 - 4 от ГПК. Подаденото заявление следва да отговаря и на правилата
за редовност на заявлението съгласно чл.411, ал.1, т.1 ГПК и на исковата молба,
към които препраща нормата на чл.410, ал.2 от ГПК, респективно надлежна
индивидуализация на вземанията и описание на обстоятелствата относно
съществените елементи на твърдяното право са безусловно изискуеми за
редовността на всяко заявление в заповедната процедура. По отношение на процесните
суми, предмет на жалбата по чл.413 ГПК, заповедният съд е отказал идздаване на
заповед за изпълнение поради противоречието им със закона и конкретно нормата
на чл.10а, ал.2 ЗПК, на основание чл.411, ал.2, т.2 ГПК. Действително, в разпореждането, предмет на жалбата, липсват
изложени мотиви относно таксите за извънсъдебно събиране на вземането, но по
същество в тази част също е налице отхвърляне на заявлението. От изложеното в мотивите относно възнаграждението за закупения
допълнителен пакет може да се направи извод, че според заповедния съд в
противоречие със закона е предвиденото заплащане на такса за извънсъдебно
събиране съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК.
Въззивният съд достига до
идентични правни изводи:
Съгласно чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение,
ако искането е в противоречие със закона или добрите нрави като съдът следи
служебно за наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка.
Допълнително
претендираното възнаграждение за пакета от услуги е било договорено с допълнително споразумение, неразделна част
от процесния договор за кредит, при изрично оповестяване в основния договор, че
закупуването на такъв пакет не е условие за отпускане на кредита или за
получаването му при условията на основните параметри. В
нарочното споразумение, сключено на датата на договора, са посочени пет
предложени допълнителни услуги от кредитодателя, като съдържанието им е
дефинирано в Общите условия. Съгласно т.1 от
предвидените преференции - приоритетно разглеждане и изплащане на разрешения
кредит преди останалите клиенти - естеството на така уговорената допълнителна
услуга налага тя да е предоставена още преди окончателното сключване на
договора, тъй като е предназначена да осигури именно приоритетно одобрение на
кандидата. Втората и третата от услугите в пакета
гарантират на кредитополучателя възможност за отлагане на падежите или
намаляване на размера на някои от вноските. Всяка от
тези възможности обаче е допълнително обусловена от изправността на клиента,
който е обслужвал кредита до този момент редовно и от наличие на допълнителни
обстоятелства, влошаващи платежоспособността му (намаляване на доходите от труд
на кредитополучателя или член на домакинството му, или понесени имуществени
щети от бедствие). Ползването на тази услуга не засяга
дължимостта на плащанията, тъй като както отложените, така и намалените части
от вноските остават изискуеми в края на погасителния план. На практика при използване на тази опция, полученото от
кредитополучателя облекчение се изчерпва с временно ползване на неолихвени
части от главницата, доколкото включените в редовните вноски лихви по
погасителния план са били начислени за ползвани остатъци при регулярно плащане
на падежа. Четвъртата услуга е уговорена опция за промяна на падежна
дата по целия план без допълнителни условия, което практически може да се
изрази в отлагане на всички вноски, но не с повече от месец, т. е. ползване на
част от главница в размер не по-голям от включена една вноска не повече от 1
месец над предвиденото по погасителния план. Такава промяна
би била измерима с лихва за такова непредвидено ползване в размер под 10.00
лева. Улесненото допълнително кредитиране, предложена като пета услуга
от пакета, не е дефинирано по начин, който да гарантира каквото и да е
предимство за кредитополучателя, освен освобождаването му от кандидатстване,
тъй като улеснения не са посочени, а задълженията на кредитора са обусловени от
вътрешни правила.
Всички
така описани елементи от пакета допълнителни услуги са договорени като
възможност, но не и като задължения на финансовата институция. За пакета от услуги е договорена
допълнително възнаграждение от общо 1080.48 лева /вж.договора на л.5/. Възнаграждението за
допълнителния пакет е уговорено като неделимо и авансово дължимо при сключване
на договора, като е разсрочено на равни вноски. Тези
вноски изрично са включени според общите условия като добавка към месечната
погасителна вноска по погасителен план, обявен на кредитополучателя и се
третират като дължими в пълния им остатъчен размер при предсрочна изискуемост.
Въз основа на тези
факти съдът съобразява следното:
Съдът констатира,
че уговорените като предоставени на кредитополучателя престации изключват
квалификацията им като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение и то в размер близък до уговореното възнаграждение за същинската
престация – ползване на заети парични средства в размер на 900 лева за
определен период от време /24 месеца/. Нито една от така
посочените услуги не гарантира каквото и да е право на кредитополучателя, което
да може да бъде упражнено, без да е обусловено от насрещната воля на
доставчика. Дори и първата от услугите е обусловена от
неоповестени допълнителни условия, поради което не гарантира каквато и да е
сигурност за предоставено реално предимство, а и не позволява извършване от
съда на такава обективна преценка.
Отделно от това,
каквито и да са извънредните действия на кредитора, пораждащи допълнително
разходи за приоритетно обслужване (допълнителни възнаграждения за работа в
извънработно време или завишени консумативни разходи поради експресни доставки
на пощенски пратки или др. подобни), те не биха могли да надхвърлят драстично
присъщите за основното кредитиране разходи за да има конкретен интерес, който
да може да се
компенсира с отделно възнаграждение. Заплащането
на възможността да се договаря временно облекчение при обективно затруднено
финансово състояние на кредитополучателя или някакви неясни преимущества не
може да се приеме за съобразено с моралните принципи за добросъвестност.
Налага се краен извод, че всички включени в допълнителния пакет „услуги“
дейности се свеждат до средство за съществено увеличаване цената на основното
кредитиране, като по същество предлагането им като предимство от доставчика
води до икономически резултат идентичен със значително оскъпяване на кредита,
необявено надлежно на потребителя като лихвен процент и разходи по кредита.
Систематичното
тълкуване на чл.10а, чл.19 ал. 3 и чл. 21 ал. 1 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски
кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но
икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична
услуга, предоставяна на потребителя. Уговарянето на цената на
пакета с необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата
несъмнено налага квалифицирането на допълнителния договор като средство за
заобикаляне на забрана. В този смисъл въззивният съд
изцяло споделя извода за нищожност на споразумението като несъвместимо с
императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита.
По отношение на
вземането за разходи и такси за извънсъдебно събиране на кредита, същото пряко
противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която
забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на просрочените
вноски безспорно е действие по управление на кредита. Всички
типични действия по управление на лош кредит съставляват присъщ за
основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното
възнаграждение (възнаградителна лихва) като цена на самото рисково (без
предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за
възнаградителна лихва. Изключването на разходите за
тази дейност от основната цена на кредита би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщите за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а
и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на договаряне
от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен
обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат
и други плащания. Възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно
защото размерът им зависи от конкретните (не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по
силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност
несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.
Изложеното
обуславя служебната намеса на заповедния съд да приложи закрилни императивни
норми съгласно чл.411, ал.2 ГПК. Заповедното производство
е инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор
права. За разлика от другите договорни задължения,
възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при довършен
фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на нов факт
(основание по чл. 26 и сл. ), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидността
на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде направено
възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика,
възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от
07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г.
по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност
е израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на
потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08,
С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен
фактическия състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му
укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на
клаузи, които не са били индивидуално договорени и само ако потребителят
изрично откаже закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен
от тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес. Естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена
от съда и на лице, което без изрични указания не би могло да се защити. По този начин се осуетява стабилизирането на неоспорена поради
неинформираност на по-слабата страна, защита на потребител, който се е
договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права
поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
За пълнота,
съставът на съда излага, че в противовес на изложеното в жалбата, актът на
заповедния съд не съдържа обосноваване на отказа с неравноправност по смисъла
на чл.143 ЗЗП, поради което и изложените в този смисъл доводи, намира за
неотносими.
По горните съображения настоящият
съдебен състав счита, че възнаграждението за допълнителен пакет от услуги в
размер на 801.62 лева и таксата за извънсъдебно събиране на вземането в размер
на 20.00 лева, които се претендират със заявлението, противоречат на закона и
добрите нрави на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, поради което съдът намира, че правилно заповедният съд
е отхвърлил заявлението в тази част. Неоснователна се
явява и частната жалба. Обжалваното разпореждане
следва да се потвърди.
Разноски пред
настоящата инстанция не следва да се присъждат предвид изхода на спора.
По тези съображения, съставът на
Окръжен съд – Варна,
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
№9195/04.03.2020г., постановено по чгд №2994/2020г. по описа на ВРС, 30 състав, с което
е отхвърлено заявление на “Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* срещу длъжника В.Н.
Б., ЕГН **********, от гр.Варна, в частта, с която е поискано издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата от 801.52 лева, представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по договора за
потребителски кредит от 29.01.2018г., както и за сумата от 20.00 лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: