Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.06.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 12079 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 01.12.2017 г., постановено по гр.д. №
1030/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, допълнено с решение
от 02.03.2018 г. по същото дело, „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на О.И.Д. и П.Н.Н.-Д.
на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 15 566, 45 лв. – част от
сумата от 21 455, 47 лв., подлежаща на връщане като платена при начална
липса на основание през периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. по договор за
ипотечен кредит № 193 от 21.03.2006 г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 08.01.2016 г., до окончателното плащане, както и сумата от 3 961,
47 лв., представляваща разноски по делото. С решението от 02.03.2018 г. е
оставена без уважение молбата на ищците за изменение на решението в частта му
за разноските.
Ответното дружество „У.Б.“ АД е подало в
законоустановения срок въззивна жалба, в която са изложени подробни съображения
за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че ищцата П.Н.-Д.
не е кредитополучател и не е извършвала плащания по процесния договор, поради
което неправилно районният съд е присъдил процесната сума в полза и на двамата
ищци и не се е произнесъл по възражението на ответника за липса на активна
процесуална легитимация на ищцата. Твърди се също така, че без да коментира т.нар.
„възражение за прихващане“, направено от ищеца, първоинстанционният съд е взел
предвид първото заключение на вещото лице, тъй като в него било отчетено
предсрочното погасяване на дълга. Според въззивника това предсрочно погасяване
на дълга произтича от недопустимо изявление за прихващане между надвзети според
ищеца суми през погасен по давност период, който е и извънпроцесен. Това прихващане
намира за недопустимо, тъй като ищците не са предявили нито установителен, нито
осъдителен иск за периода преди 08.01.2011 г., а освен това възражението за
прихващане е способ за защита на ответника. Посочва се, че районният съд не е
взел предвид подписаните между страните анекси, от които се установява, че
дължимата лихва за процесния период е в размер на 45 333 лв., колкото е и
платената такава. Освен това не се е произнесъл по прилагането на общите
условия от 2009 г., като ако е приел, че същите са неприложими, е следвало да
приложи първоначално договорения лихвен процент от 6, 75 % за целия срок на
изпълнение, каквато е била и тезата на ищеца. В тази хипотеза и без отчитане на
т.нар. „възражение за прихващане“ платената в повече лихва е в размер на
11 536, 83 лв. съобразно приетото на 02.11.2017 г. заключение на вещо лице.
По изложените доводи се моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищците са подали отговор
на въззивната жалба, с който молят първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Поддържа се, че неправомерните действия на ответното дружество
произтичат от погрешно тълкуване и прилагане разпоредбите на процесния договор
за кредит и анексите към него от 2009 г., както и от прилагането на нищожни
клаузи, като разликата в петитума на двата осъдителни иска се дължи на различното
тълкуване и прилагане разпоредбите на договора. При главния осъдителен иск
ищците претендират, че валидно договорената помежду им възнаградителна лихва е
в размер на 6, 75 % за целия период на действие на процесния договор. Изложени
са съображения, че в договора не е посочено кои обективни пазарни фактори и
индекси участват при изчисляването на първоначалния базов лихвен процент и по
какъв начин участват във формулата за изчисление на възнаградителната лихва по
кредита. Твърди се, че до приключване на съдебното дирене ответното дружество
не е оборило твърденията на ищците, че процесният договор е типов, както и че
липсва валидно уговорена методика за изчисление и за изменение на приложимите
БЛП и възнаградителна лихва, като в негова тежест е било да установи наличието
на валидно правно основание за получаване на плащане. Също така с оглед
изричното оспорване от страна на ищците на приложимостта на представените по
делото общи условия, датата на подписването им от ищците и влизането им в сила,
в тежест на ответното дружество е било да установи обвързващото им действие,
поради което правилно районният съд е приел, че тези общи условия са
неприложими, а освен това оспорените клаузи от тях са и нищожни, защото дават
право на банката едностранно да подменя постигнато между страните съгласие,
инкорпорирано във валидни разпоредби от процесния договор, като повишава
приложимите БЛП и възнаградителната лихва по кредита без наличие на правно
основание. Поддържа се още, че правилно районният съд е присъдил сумата в полза
и на двамата ищци, тъй като неоснователно получените от банката суми
съставляват общи семейни парични средства, използвани за погасяване на общи
задължения, като ищците са солидарни кредитополучатели и солидарни платци. Твърди
се, че в периода от сключването на договора – 21.03.2006 г., до 07.01.2011 г.
двамата кредитополучатели са погасили предсрочно част от главницата в размер на
11 780, 54 лв., която сума е надплатена в повече от дължимите месечни
погасителни вноски и за която ищците са дали съгласие да бъде отнесена за
предсрочно погасяване на главницата по кредита. Претендираната сума в размер на
15 566, 45 лв. представлява разлика между реално удържаните от банката
суми и дължимите от кредитополучателите суми, определени по новия погасителен
план, изготвен при отчитане на извършеното предсрочно погасяване на дълга преди
08.01.2011 г. при приложим годишен лихвен процент от 6, 75 %. Изложени са
доводи, че с две уведомления от 2016 г. и от 2017 г. за предсрочно погасяване
на дълга кредитополучателите са упражнили правото си за предсрочно погасяване и
фактически са указали кои суми считат за погасени по смисъла на чл. 76, ал. 1,
предл. първо ЗЗД – част от дължимата непадежирала главница, която е и
най-обременителното за тях задължение по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В тази
връзка се поддържа, че предвиденото изискване за писмено уведомяване на
кредитора по т. 9.4. от договора за кредит има единствено оповестително
действие спрямо банката относно намерението на кредитополучателя да плати
предсрочно дълга си, ведно с възлагане на банката да извърши служебно инкасо.
Същевременно цитираната клауза от договора е в колизия с т. 12.4. от същия,
която предвижда изрично съгласие на банката за упражняване субективното право
на кредитополучателя да плати предсрочно дълга, която според ищците е нищожна
поради противоречие със закона - чл. 70, ал. 3 ЗЗД, регламентиращ безусловното
субективно право на кредитополучателя да плати предсрочно лихвоносното си
парично задължение, както и поради нарушение на добрите нрави и правилата на
добросъвестността. При условията на евентуалност се поддържа, че т. 9.4. от
договора е нищожна в частта, предвиждаща писмено уведомяване на кредитора и
заплащане на неустойка. По аналогични съображения се поддържа, че е нищожна и
т. 12.4. от договора. По отношение на евентуално предявения осъдителен иск се
посочва, че единственият референтен за процесния кредит обективен пазарен
индекс е ОЛП на БНБ, а дължимата възнаградителна лихва следва да се определи
като сбор от ОЛП на БНБ, фиксирана надбавка за ликвидност в размер на 0, 74 % и
фиксирана договорна надбавка от 3, 73 %, т.е. съобразно първоначално
прилаганата методика.
В законоустановения срок ответното дружество „У.Б.“ АД е
подало въззивна жалба и срещу допълнителното решение от 02.03.2018 г., с което е
осъдено да заплати на ищците законната лихва върху присъдената главница,
считано от 08.01.2016 г. до окончателното плащане. Моли поради неоснователност
на претенцията за главница, да бъде отменено и решението, с което е уважено
искането за присъждане на законна лихва върху нея, което да бъде отхвърлено.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищците са подали отговор
на тази въззивна жалба, с който молят допълнителното решение да бъде
потвърдено.
В законоустановения срок ищците са подали частна жалба вх.
№ 5068548/24.04.2018 г. срещу решението от 02.03.2018 г., в частта му, с която
районният съд е оставил без уважение молбата им за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските. Поддържа се, че съобразно
последния актуализиран списък на разноските по чл. 80 ГПК и приложените към
него разходооправдателни документи общият размер на направените от ищците
разноски е 4427, 57 лв., като насрещната страна не е направила възражение за
прекомерност, с оглед на което в полза на ищците е следвало да бъде присъден
този пълен размер на направените разноски. Молят решението от 02.03.2018 г. да
бъде отменено в частта, в която искането им по отношение на разноските е
оставено без уважение и ответното дружество да бъде осъдено да заплати пълния
размер на направените разноски.
Ответното дружество е подало отговор на тази частна
жалба, с който моли решението от 02.03.2018 г. да бъде потвърдено в частта за
разноските, като се поддържа, че районният съд е съобразил обема и сложността
на делото.
С определение № 428605 от 13.06.2018 г. районният съд е
оставил без уважение подадената частна жалба. Ищците са подали частна жалба
срещу това определение с вх. № 5118159/13.07.2018 г., с която молят то да бъде
отменено и вместо това в тяхна полза да бъдат присъдени разноски в размер на
4426, 57 лв.
В законоустановения срок ответното дружество е подало
отговор на тази частна жалба, с който моли обжалваното определение за
разноските да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени са искове при условията на солидарност и
евентуалност с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано
по същество, решението е частично неправилно по следните съображения:
Между страните не се спори, че на 21.03.2006 г. ищецът О.Д.
в качеството му на кредитополучател, ищцата П.Н.-Д. в качеството й на солидарен
длъжник и ответното дружество в качеството му на кредитор са сключили договор
за банков кредит № 193, по силата на който банката е предоставила на О.Д. ипотечен
кредит в размер на 150 000 лв. за закупуване на недвижим имот, като
кредитополучателят се е задължил да го изплати в срок до 21.03.2026 г. Погасяването
на кредита следвало да се извършва чрез погасителни вноски ежемесечно на 10-то
число. Съгласно т. 4.1.б. от договора годишният лихвен процент като сбор от
базов лихвен процент и надбавка в размер на 3, 73 %, а към датата на сключване
на договора общият размер на лихвеният процент по кредита е посочен като 6, 75
% годишно при базов лихвен процент на банката, валиден за тази дата, в размер
на 3, 02 %. В чл. 9.4. от договора страните са уговорили, че кредитополучателят
може да погасява предсрочно дълга по кредита (частично или изцяло) след писмено
уведомяване на кредитора и заплащане на неустойка върху предсрочно погасената
сума в размер на 2, 5 %. Съгласно чл. 11.1. б. „а“ за ползвания кредит кредитополучателят
заплаща на кредитора лихви за редовен дълг, определени за кредити в лева като
годишен лихвен процент в размер, равен на действащия за съответния период на
олихвяване БЛП по кредитите, определен от УС на банката, съответно
оторизираните да го определят органи и/или служители на банката, обявен в
лихвените й условия за този период плюс надбавка, уговорена в Раздел I, т. 4
годишно. Посочено е, че с промяната на БЛП, надлежно отразена в лихвените
условия на банката за съответния лихвен период, лихвите по Раздел I, т. 4.1. до
4.3. се считат за автоматично променени в съответствие с приетите изменения, за
което с подписването на договора кредитополучателят дава изричното си съгласие.
Съгласно чл. 11.1.2. за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на
кредитора лихва за погасителни вноски по главницата, начислявани при годишна
база 365/360 дни, в размер на базовия лихвен процент, действащ и прилаган от
банката за периода на олихвяването съгласно лихвените й условия, увеличен с
надбавката за редовен дълг, установена в раздел I, т. 4.1., б. „б“, валидна за
съответния договорен период по лихвения план. Според чл. 11.1.3. към датата на
договора общият размер на лихвения процент по кредита се определя в размера,
установен в раздел I, т. 4.1.а или 4.1.б., а при промяна на базовия лихвен процент и
считано от датата на влизането й в сила съгласно обявените лихвени условия на
банката, като общият лихвен процент по кредита ще се счита за автоматично
променен в съответствие с приетите изменения при запазване на размера на
договорената надбавка за лихвения период по лихвения план за кредитните
погасителни вноски за главницата и общия размер на лихвата за лихвения период
по лихвения план при кредитите с анюитетни вноски, и в съответствие с
установеното в т. 11.1.1.1. Съобразно чл. 12.4. кредитополучателят може
предсрочно да издължава (частично или изцяло) дълга по кредита само след
предварително писмено съгласие на кредитора и заплащане на неустойка върху
предсрочно издължената сума в определен от кредитора към датата на
издължаването размер съгласно тарифата и в съответствие с чл. 11.4. от
договора.
На 11.02.2009 г. страните са подписали анекс № 1 към
договора за банков кредит, съгласно който от датата на подписване на анекса
кредитополучателят не дължи неустойка за предсрочно погасяване на кредита, като
в случай на предсрочно погасяване на кредита се прилага установеното в пар. 2
от анекса. В пар. 2 е уговорено, че кредитополучателят може да погасява
предсрочно (частично или изцяло) дълга по кредита след писмено уведомяване на
кредитора без заплащане на неустойка върху предсрочно погасената сума съгласно
т. 12.4. от договора, в случай че предсрочното погасяване не е в резултат
рефинансиране от друга банка. Когато дългът се погасява предсрочно чрез
рефинансиране от друга банка, кредитополучателят дължи неустойка съобразно
действащата към датата на погасяване тарифа на банката. На 08.10.2009 г.
страните са подписали анекс № 2, с който са се уговорили, считано от същата
дата, погасяването на кредита да се извършва по посочена банкова сметка.
*** № 38/14.10.2008 г. Управителният съвет на „У.Б.“ АД
е взел решение, че цената на всеки банков кредит се определя като сбор от
променлив базов лихвен процент, формиран от приложимия към периода на
олихвяването договорен лихвен индекс (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR) или друг
договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер от ГОД от нула базови
пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на
кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена надбавка.
Съгласно т. 3 от протокола за базов лихвен процент за съответния период на
олихвяване при кредити в левове се прилага едноседмичен/едномесечен SOFIBOR плюс премия,
установена от ГОД или оторизиран от него служител или друг базов лихвен процент,
определен от Управителния съвет на банката, съответно оторизираните да го
определят органи и/или служители на банката. Съгласно т. 3.4 от протокола в
случай че Управителният съвет определи други условия за формиране на базовия
лихвен процент, БЛП по договорите за кредит се счита автоматично променен в
съответствие с приетите изменения, за което банката уведомява
кредитополучателите по установения в общите условия ред. По делото са приети и
последващи протоколи с приети от Управителния съвет на банката решения за
повишаване на прилаганите по кредитите лихвени проценти, както и уведомления от
банката до кредитополучателите-физически лица във връзка с изменението в
лихвените проценти.
Между страните не се спори, а и от представеното на л. 122
удостоверение за сключен граждански брак се установява, че на 16.08.2003 г.
двамата ищци са сключили граждански брак.
По делото са представени и общи условия, при които „У.Б.“
АД предоставя ипотечни кредити на физически лица, съгласно т. 9 от които
конкретният размер на дължимите лихви се определя и издължава съгласно договора
и общите условия. В т. 9.2. е посочено, че базовият лихвен процент по кредитите
се формира като сбор от съответния пазарен лихвен индекс, определен в
зависимост от валутата на кредита и периода на олихвяване, и премия, като
банката може едностранно да променя размера на премията по реда, установен в
общите условия. Съобразно т. 9.3.1. за базов лихвен индекс при кредити в лева
се прилага едноседмичен или едномесечен SOFIBOR, равен на
индекса, публикуван на страница “SOFIBOR=” на REUTERS в 11.00 часа българско време два работни дни преди
първия работен ден от всяка седмица или месец и се прилага от първия работен
ден на седмицата, съответно месеца до деня, предхождащ първия работен ден на
следващата седмица, съответно месец включително. При кредити, погасявани чрез
равни погасителни вноски по главницата годишният лихвен процент по кредита се
променя с размера на всяка промяна на базовия лихвен процент и минималният
размер на годишният лихвен процент по кредита не може да бъде по-нисък от
размера му, определен към датата на договора за кредит, като промяната влиза в
сила автоматично с обявяването на новата стойност на базовия лихвен процент при
запазване на определената в договора надбавка и без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните. (т.9.5.)
С уведомление от 24.08.2016 г. ищците са уведомили
ответното дружество, че възразяват срещи общите условия, в сила от 29.07.2016
г. и не са съгласни разпоредбите на процесния договор да бъдат променяни и
нарушавани на непредвидено в договора основание с едностранен акт на банката.
Заявили са, че в периода 21.03.2006 г. – 31.12.2015 г. банката едностранно е
усвоила от банковата сметка суми в общ размер от 21 455, 47 лв. при
начална липса на основание, с което се е обогатила неоснователно, като през
периода 21.03.2006 г. – 07.01.2011 г. банката е получила без основание сума в
общ размер от 9918, 64 лв. Ищците са заявили, че желаят тази сума да бъде отнесена
за погасяване на главницата по кредита към датата на всяко едно от извършените
надплащания през посочения период, тъй като надплатените суми неправилно са
били осчетоводени от банката за погасяване на недължими и неизискуеми
възнаградителни лихви вместо за погасяване на остатъка от главницата. В случай
че банката не признае извършеното предсрочно погасяване на кредита, с
уведомлението ищците са отправили изявление за прихващане на основание чл. 104 ЗЗД между вземането си за неоснователно обогатяване към банката в размер на
9918, 64 лв. и паричното им задължение за заплащане на остатъка от дължимата
главница, начислена към момента на извършване на плащанията в периода
21.03.2006 г. – 07.01.2011 г.
С ново уведомление от 11.07.2017 г. ищците са уведомили
ответното дружество, че за периода 21.02.2006 г. – 07.01.2011 г. банката е
усвоила месечни погасителни вноски в завишен размер спрямо дължимите по
договора, като платената без правно основание сума възлиза на общо 11 780,
54 лв. С уведомлението ищците са дали съгласие тази надплатена сума да бъде
отнесена за предсрочно погасяване на главницата по процесния кредит на датите,
на които банката е получила плащане на недължимите суми. Уведомили са също така
банката, че разликата между реално дължимите и удържаните суми за
възнаградителна лихва за периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. е 15 566,
45 лв., като са приканили банката да възстанови тази сума незабавно по
банковата сметка на О.Д., от която са били удържани месечните погасителни
вноски по кредита.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в периода 21.03.2006 г. – 31.12.2015 г. общият
размер на задълженията по кредита, изчислен съобразно първоначалния погасителен
план с общ годишен лихвен процент от 6, 75 %, е 177 621, 03 лв., от които
100 353, 29 лв. е сборът от вноските за главница и 77 267, 74 лв. е
сборът от вноските за възнаградителна лихва. За периода 08.01.2011 г. –
31.12.2015 г. общият размер на задълженията по първоначалния погасителен план е
102 097, 87 лв., от които 68 301, 79 лв. е сборът от вноските за
главница и 33 796, 08 лв. е сборът от вноските за възнаградителната лихва.
Вещото лице е изчислило, че в периода 21.03.2006 г. – 31.12.2015 г. по
процесния кредит са били заплатени общо 200 938, 36 лв., от които
100 353, 29 лв. е сборът от сумите, платени за главница и 100 585, 07
лв. е сборът от сумите, платени за възнаградителна лихва. В периода 08.01.2011
г. – 31.12.2015 г. общо платените по кредита суми са в размер на 113 634,
66 лв., от които 68 301, 79 лв. е сборът на сумите, платени за главница и
45 332, 87 лв. е сборът от сумите, платени за възнаградителна лихва. Съобразно
заключението за периода 21.03.2006 г. – 31.12.2015 г. разликата между платените
суми за възнаградителна лихва и дължимите съобразно първоначалния погасителен
план е в размер на 23 317, 33 лв., а за периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015
г. е 11 536, 79 лв. От заключението се установява, че базовият лихвен
процент към датата на сключване на договора в размер на 3, 02 % е определен
като сбор от основния лихвен процент на БНБ в размер на 2, 28 % за м, 03.2006
г. и надбавка в размер на 0, 74 %, която не се променя. Вещото лице е посочило,
че считано от 13.11.2008 г., в стойността на базовия лихвен процент е била
включена допълнителна стойност, трети компонент.
По делото е прието и заключение на допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, с което вещото лице, като е съобразило
предсрочното погасяване на дълга с уведомлението от 24.08.2016 г. и е отнесло
изчислените като разлика (надплатени) суми през периода 21.03.2006 г. –
07.01.2011 г. като погасителни вноски за предсрочно погасяване на главницата
към датата на тяхното извършване, е изчислило, че към 07.01.2011 г. остатъчният
размер на главницата е бил 106 167, 96 лв. Отново при отчитане на
предсрочното погасяване на дълга с посоченото уведомление и при прилагане на
фиксиран размер на годишния лихвен процент от 6, 75 %, вещото лице е
установило, че разликата между платените вноски за лихва и дължимите е
15 566, 45 лв. Направило е аналогични изчисления и с прилагане на методика
за изчисляване на лихвата по кредита, състояща се в базов лихвен процент в
размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 0, 74 % надбавка за ликвидност,
плюс фиксирана надбавка в размер на 3, 73 %, съгласно които остатъчният размер
на главницата към 07.01.2011 г. е 111 556, 36 лв., а разликата между
реално платените вноски за лихва и дължимите такива е 22 530, 70 лв.
Съгласно третото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, прието по делото, при прилагане на фиксиран лихвен процент в размер
на 6, 75 % и без да взема предвид уведомлението от 24.08.2016 г. за предсрочно
погасяване на дълга, вещото лице е изчислило, че за периода 08.01.2011 г. –
30.12.2015 г. възнаградителната лихва върху главницата в размер на 117 948,
50 лв., е в размер на 33 796, 04 лв.
В откритото съдебно заседание пред въззивния съд е
отделено като безспорно между страните с оглед изричните изявления на техните
процесуални представители, че титуляр на процесната разплащателна сметка е
ищецът О.Д..
При така установените факти въззивният съд достигна до
следните правни изводи.
Въззивният съд приема, че по делото е несъмнено
установено, че страните са сключили договор за банков кредит, като между тях не се спори,
че банката кредитор е изпълнила задължението си да отпусне уговорената парична сума. Спорът между
страните е съсредоточен върху това какъв е размерът на възнаградителната лихва за процесния период
съобразно клаузите на сключения договор и дали кредитополучателят е платил част
от възнаградителната лихва без основание поради нищожност на т. 11.1., б. „а“,
подточки 1 и 2, 11.1.2. и 11.1.3. от сключения между страните договор.
В конкретния случай ищците се позовават на неоснователно
обогатяване поради изначална липса на основание за банката да получи сумата от 15 566,
45 лв., частично от 21 455, 47 лв., а при условията на евентуалност от
24 999 лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по
сключения договор за ипотечен кредит за периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г.,
тъй като т. 11.1. б. „а“, 11.1.2. и 11.1.3. от договора за кредит представляват
неравноправни, а следователно и нищожни клаузи поради това, че предвиждат
единствено увеличаване на годишния лихвен процент, не и възможност за неговото
намаляване, както и че тези разпоредби не са съставени по ясен и недвусмислен
начин, формулирани са неясно и не съдържат конкретни параметри.
Така предявеният иск е с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго като основанието трябва да липсва не само
при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е
било да установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането
на процесната сума, а ответникът – да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
След анализ на описаните разпоредби от договора за
кредит въззивният съд намира, че годишният лихвен процент от 6, 75 % е
първоначален и може да бъде различен за последващите месечни периоди, тъй като
базовият лихвен индекс е уговорен като негов променлив компонент. Посочената
стойност в договора от 3, 02 % е стойността на базовия лихвен индекс към
момента на сключване на договора. Другият компонент от годишния лихвен процент
е надбавка, която е определена в непроменлив размер за целия срок на договора
от 3, 73 %. Като взе предвид клаузите на чл. 11.1. б. „а“, чл. 11.1.2. и чл. 11.1.3.
въззивният съд приема, че годишният лихвен процент, посочен в договора в размер
на 6, 75 % е минимално приложимият при олихвяване на кредита, тъй като страните
не са предвидили задължителното му намаляване при намаляване на базовия лихвен
индекс.
От приетото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза на л. 202 – л. 224 от първоинстанционното производство се
установява, че през процесния период 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. стойността
на прилагания годишен лихвен процент е много над 6, 75 %, като е включен и
допълнителен компонент „премия“. Тук е мястото да се посочи, че в процесния
договор като компоненти на годишния лихвен процент са уговорени базовият лихвен
процент и надбавката в размер на 3, 73 %, а по отношение на базовия лихвен
процент е посочено единствено, че се определя от банката, без да са посочени
конкретни фактори и компоненти, които се вземат предвид при определянето му.
Такива компоненти са посочени в решението на УС на банката, обективирано в
протокол № 38/14.10.2008 г., като за кредити в левове това са
едноседмичният/едномесечният SOFIBOR плюс премия, чийто размер отново се определя от банката.
Настоящият съдебен състав приема, че
ищецът-кредитополучател се ползва от защитата на потребителите, предвидена в
ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета. Страните по договора за кредит са потребител и доставчик на финансови
услуги по смисъла на § 13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП. Клаузите на
процесния договор като предварителни и едностранно формулирани от кредитора, относими за
неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, не са
индивидуално уговорени. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чрез която в
българското законодателство е транспониран чл. 3 от Директива 93/13/ ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определените неизчерпателно посочени от законодателя хипотези, между които –
предвидената от търговеца възможност да променя едностранно условията по
договора въз основа на непредвидено в него основание. По силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на
по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията
му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
кредити, както и Общите условия към тях, не следва да нарушават основни
принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията
между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Въззивният съд намира, че чл. 11.1., б. „а“, чл. 11.1.2.
и чл. 11.1.3. от процесния договор за кредит са неравноправни и нищожни по
смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, тъй като в тях е уредено правото на
банката едностранно да променя годишния лихвен процент чрез промяна на базовия
лихвен процент, без да са уредени условията за това и без да са посочени
компонентите, които се включват при определянето на базовия лихвен процент, задължителност на
новоопределения лихвен процент за кредитополучателя и солидарния длъжник,
уведомяването им от банката за изменението и възможност за едностранно
увеличаване размера на лихвата по кредита при промяна на пазарните условия. По този начин
банката е обезпечила за себе си правото произволно да увеличава годишния лихвен
процент с цел реализиране на търговска печалба. Същевременно не е предвидена
възможност за кредитополучателя да се откаже от договора за кредит, ако
вследствие на увеличаването стойността на годишния лихвен процент,
окончателната сума е значително завишена в сравнение с уговорената при
сключването на договора. Тази уговорка не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на банката и кредитополучателя. Съобразно разясненията, дадени в Решение № 236 от 20.12.2016 г. по
т.д. № 3082/2015 г. на ВКС, II
Т.О., клауза, при която е предвидена единствено възможност
за нарастване на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения
процент без да включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане
на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на
цената/, би могла да доведе до значително неравновесие между правата на
потребителя и тези на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен
индекс би могъл да нарастне значително, с което да се увеличи значително и
цената на услугата по банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена
бъде запазена при последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би
довело до несправедливо обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В цитираното
решение е посочено още, че неравноправността на такава клауза произтича от липсата на
реципрочност за намаляване на цената на услугата, като според Върховния касационен
съд възраженията на банката, че с подобни уговорки се цели единствено да бъде гарантирано
заплащането на минимално фиксирано с договора възнаграждение, както и че
клаузата само разпределя риска между страните по договора от промяна на
лихвения процент, са неприемливи.
Въззивният съд намира и че в конкретния случай разпоредбите
на договора не предвиждат достатъчно ясен механизъм как се извършва
едностранното определяне на годишния лихвен процент и в този смисъл на
потребителя не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна
информация за методологията на увеличението. Такива са и разясненията в Решение № 95/13.09.2016 г. по
т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в което е посочено, че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено
изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид
възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които
може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Аналогично изискване се съдържа и в чл. 38 ЗБ (отм.). Следователно за банката
съществува
изрично законово задължение в общите условия да се съдържат кумулативно два
елемента – методиката /метод/ за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето
на договора. Методът
на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка.
Това разбиране е застъпено последователно в практиката
на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.О., Решение
№ 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на
ВКС, I Т.О. и Решение № 165/02.12.2016
г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т.О, в които е
разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за
начина на формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за
реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води
до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени
критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за
неравноправност, по следния начин: дали „изменението на цената да се дължи на външни причини, които
не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи
от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий
за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и
че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока
(решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право
да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида
на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от
ЗПП)“.
В цитираното по-горе Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О. също е посочено още, че когато за банката не е уредено
задължение за намаляване на лихвения процент при намаляване на приложимия
индекс, съответните договорни клаузи не съответстват на общото изискване за
добросъвестност, като в тази връзка върховният съд отчита двустранния възмезден характер на
банковия
кредит с кредитополучатели физически лица. В решението изрично е отбелязано,
аналогично на процесния случай, че от неоспореното заключение на съдебно-икономическа
експертиза, в съответния процесен период релевантните индекси са се
изменяли не само в посока на тяхното увеличение, но и в посока намаляване, но това обстоятелство не
е било взето предвид от банката. В същия смисъл е и Решение № 6 от 17.07.2018 г. по т.д. 2111/2016 на ВКС, II Т.О.
С оглед на изложеното възивният съд намира за
неравноправни клаузите на чл. 11.1., б. „а“, чл. 11.1.2. и чл. 11.1.3. от
процесния договор за кредит. От приетите три заключения по ССчЕ се установява, че
през процесния период, а и през целия период на действие на процесния договор,
банката е прилагала тези неравноправни клаузи и е увеличилавала прилагания по
кредита годишен лихвен процент, като през процесния период е прилагала и
допълнителен компонент в годишния лихвен процент – „премия“ в размер на 4, 50
%.
Въззивният съд приема, че в разглеждания случай
уговореният в т. 4.1.б от договора годишен лихвен процент в размер на 6, 75 % следва
да бъде приложен за процесния период, тъй като липсва установена по допустим начин в договора и Общите
условия възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от
страните. Страните са изявили съгласие, че годишният лихвен процент, посочен
като абсолютна величина в горепосочената клауза, е минимален при олихвяване на
кредита. Съгласно заключението на вещото лице по приетата
съдебно-счетоводна експертиза на л. 202 – л. 224 при прилагане на първоначално
уговорения годишен лихвен процент в размер на 6, 75 % за периода 21.03.2006 г.
– 31.12.2015 г. разликата между реално платените и дължимите суми за възнаградителна
лихва е 23 317, 33 лв., а за периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. е
11 536, 79 лв.
Настоящият съдебен състав
намира, че правилно районният съд е взел предвид отправеното в хода на
производството уведомление от ищците до банката, с което е заявено, че ищците
желаят надплатените от тях суми за възнаградителни лихви в периода 21.03.2006
г. – 07.01.2011 г., който не е предмет на предявения иск по чл. 55 ЗЗД, да
бъдат отнесени за погасяване на главницата по кредита към датата на извършване
на всяко едно от извършените надплащания, като при условията на евентуалност са
направили изявление за прихващане между платената в повече сума и паричното
задължение за заплащане на остатъка от дължимата главница по кредит, дължима
към датата на извършване на плащанията. Възможността за предсрочно погасяване
на главницата е уговорена в процесния договор, като с анекс № 1 от 11.02.2009
г. страните са уговорили, че това става след писмено уведомяване на кредитора и
когато погасяването се извършва без рефинансиране от друга банка,
кредитополучателят не дължи заплащане на неустойка. В разглеждания случай
такова писмено уведомяване е извършено с уведомлението от 24.08.2016 г.,
приложено на л. 258, като това обстоятелство следва да бъде взето предвид по
реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Това уведомление е било взето предвид при изготвяне
на заключението по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза на л. 319 – л.
327, съгласно което разликата между платените вноски за възнаградителна лихва и
реално дължимите е 15 566, 45 лв., като правилно предявеният иск е бил
уважен именно за тази сума, която подлежи на връщане като получена от ответното
дружество без правно основание.
Същевременно настоящият
съдебен състав намира, че неправилно искът е уважен при условията на
солидарност. Получената без основание сума подлежи на връщане на лицето, от което е получена. Кредитополучател по процесния договор е ищецът О.И.Д.. От представените от самите ищци лихвени листи се установява, а и между страните е отделено като
безспорно обстоятелството, че титуляр на разплащателната сметка, от която са
били погасявани вноските по кредита и са били удържани процесните суми, е О.Д..
Титулярството на тази сметка определя и лицето, което се явява юридически платец
на сумите и което има право да получи неоснователно събраните суми. Вътрешните отношения между двамата ищци във връзка с това дали и ищцата
П.Н.-Д. е участвала като реален вносител на част от сумите, са ирелевантни за
предмета на настоящото производство. Няма основание
за активна солидарност между двамата ищци по предявения иск
по чл. 55 ЗЗД. Тази отговорност е извъндоговорна и не се влияе от това за какви
цели е била получена и използвана сумата по кредита. За разлика от пасвината
солидарност, източник на активната солидарност може да бъде само правна сделка,
не и законът – в този смисъл Решение № 865 от 23.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1831/2009
г., IV Г.О. В разглеждания случай не е налице изрична уговорка с ответното дружество, което е длъжник на процесното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че
процесната сума ще се дължи от него при условията на солидарност, поради което
предявеният иск от П.Н.Н.-Д. се явява неоснователен.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
в която предявеният от П.Н.-Д. иск при условията на активна солидарност е бил
уважен, като същият следва да бъде отхвърлен. В останалата част, с която
предявеният от О.Д. иск е уважен, решението следва да бъде потвърдено.
Поради уважаването на
претенцията за главница, правилно районният съд с допълнителното решение от
02.03.2018 г. по реда на чл. 250 ГПК е присъдил и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 08.01.2016 г., до
окончателното плащане, като в тази част допълнителното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските и по частната жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК
С оглед отхвърлянето на иска, предявен от П.Н.-Д.
решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответното дружество е
осъдено да й заплати при условията на солидарност разноски за
първоинстанционното производство в размер на 3 961, 47 лв. При разпределянето
на отговорността за разноските в производството въззивният съд намира, че е
следвало да се вземе предвид кой от двамата ищци е посочен като вносител на
съответната сума в платежното нареждане, но тъй като ответното дружество не е
направило искане за изменение на решението в частта за разноските, положението
на частния жалбоподател-ищец О.Д. не може да бъде влошавано и в негова полза
остава присъден посоченият от първоинстанционния съд размер на разноските от
3 961, 47 лв., въпреки че той е направил разноски в първоинстанционното
производство в размер на 2661, 20 лв., представляващи сбор от заплатените от
него суми от 500 лв. депозит за съдебно-счетоводна експертиза (л. 257), 2000
лв. заплатено по банков път адвокатско възнаграждение (л. 299) при изричното изявление на процесуалния
представител на насрещната страна в откритото съдебно заседание пред районния
съд на 02.11.2017 г., че не прави възражение по разноските и 161, 20 лв.
държавна такса (л. 340). Поради отхвърлянето на предявения от ищцата П.Н.-Д. иск,
тя следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество на основание чл.
78, ал. 3 ГПК половината от направените от „У.Б.“ АД в първоинстанционното
производство разноски в размер на 1051 лв., като в тази връзка следва да бъде
отбелязано, че процесуалният представител на ищците е направил пред районния
съд изрично изявление, че не прави възражение във връзка с претендираните от
дружеството разноски. Във връзка с претенцията на ищците за присъждане на
довнесената в хода на въззивното производство държавна такса за разглеждане на
исковата молба в размер на 622, 67 лв. следва да се посочи, че с определение в
откритото съдебно заседание на 27.03.2019 г. разпореждането, с което е
разпоредено довнасянето на тази държавна такса, е отменено по реда на чл. 253 ГПК и същата подлежи на възстановяване от районния съд, поради което тази сума
не следва да се взема предвид при разпределянето на отговорността за
разноските.
Тъй като според въззивния съд ищецът О.Д. е направил
разноски за първоинстанционното производство в размер на 2661, 20 лв. (като с
оглед диспозитивното начало, при липсата на искане от насрещната страна,
въззивният съд не може да намали вече присъдения в негова полза размер на
разноските от 3 961, 47 лв.), а ищцата П.Н.-Д. – 1761, 47 лв., няма
основание в тяхна полза при условията на солидарност да бъдат присъдени
разноски в общ размер от 4426, 57 лв., поради което подадената от тях частна
жалба срещу решението от 02.03.2018 г. в частта му, с която молбата им за
изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение, се явява
неоснователна.
Въззивният съд също така намира, че следва да обезсили
определение № 428605 от 13.06.2018 г., с което районният съд е оставил без
уважение частната жалба, подадена от ищците на 24.04.2018 г. срещу решението от
02.03.2018 г. в частта му, с която същият съд се е произнесъл по искането им за
изменение на основното решение в частта за разноските. Първоинстанционният съд
се е произнесъл по молбата на ищците за изменение на решението в частта за
разноските с решението от 02.03.2018 г. В тази част то е било обжалвано от
ищците с частната жалба от 24.04.2018 г., по която компетентен да се произнесе
е настоящият съдебен състав. Първоинстанционният съд не разполага с
компетентност да се произнася втори път по въпроса за разноските и да разглежда
частна жалба срещу свой собствен съдебен акт, поради което определението от
13.06.2018 г. се явява недопустимо.
Въпреки уважаването на предявения от О.Д. иск, на същия
не следва да се присъждат разноски за въззивното производство, тъй като
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците за
въззивното производство е заплатено от ищцата П.Н.-Д. (л. 104). С оглед
уважаването на предявения от единия ищец и отхвърлянето на предявения от другия
ищец иск, в полза на ответното дружество следва да бъдат присъдени половината
от направените от ответното дружество разноски, които са в общ размер 2305, 33
лв., от които 311, 33 лв. държавна такса и две адвокатски възнаграждения от по
997 лв., платени по банков път. Основателно е възражението на процесуалния
представител на ищците, че по смисъла на чл. 78, ал. 1 и ал. ГПК страната има
право на възнаграждение за един адвокат, независимо от броя на адвокатите,
които е наела. С оглед на това ищцата П.Н.-Д. следва да бъде осъдена да заплати
на „У.Б.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски за въззивното
производство в размер на 654, 16 лв. (което е ½ от 1308, 33 лв.).
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. второ ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение от 01.12.2017 г. и решение от 02.03.2018 г., постановени по гр.д. №
1030/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, в частта, с която е
уважен предявеният при условията на солидарност от П.Н.Н.-Д., ЕГН **********,
срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за заплащане на сумата от 15 566, 45 лв., част от сумата от
21 455, 47 лв., подлежаща на връщане като платена при начална липса на
основание през периода 08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. по договор за ипотечен
кредит № 193 от 21.03.2006 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 08.01.2016 г., до окончателното плащане, както и в частта, с която „У.Б.“
АД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на П.Н.Н.-Д., ЕГН **********, при
условията на солидарност разноски за първоинстанционното производство в размер
на 3 961, 47 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от П.Н.Н.-Д., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „Света Неделя“ № 7, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане при условията на
солидарност на сумата от 15 566, 45 лв., част от сумата от 21 455, 47
лв., подлежаща на връщане като платена при начална липса на основание през периода
08.01.2011 г. – 31.12.2015 г. по договор за ипотечен кредит № 193 от 21.03.2006
г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 08.01.2016 г., до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 01.12.2017 г., постановено по гр.д. № 1030/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 състав, в останалата обжалвана част по отношение на О.И.Д.,
ЕГН **********.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 1030/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 състав, в частта, с която е уважено искането на О.И.Д.,
ЕГН **********, за присъждане на законната лихва върху главницата от 15 566, 45
лв., считано от датата на исковата молба – 08.01.2016 г., до окончателното
плащане.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5068548/24.04.2018 г., подадена от О.И.Д., ЕГН **********
и П.Н.Н.-Д., ЕГН **********, срещу решение от 02.03.2018 г., постановено по
гр.д. № 1030/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 124 състав, в частта, с която
е оставено без уважение искането им за изменение на решение от 01.12.2017 г.,
постановено по същото дело в частта за разноските.
ОБЕЗСИЛВА
определение № 428605 от 13.06.2018 г. по гр.д. № 1030/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 състав.
ОСЪЖДА
П.Н.Н.-Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК разноски за първоинстанционното производство в размер на 1051 лв., както
и разноски за въззивното производство в размер на 654, 16 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.