РЕШЕНИЕ № 260801
гр. Пловдив, 09.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на шестнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 17909 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД против С.Г.М. кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД за установяване на
вземанията, за които е издадена Заповед № 6785/31.07.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12203/2018 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, VI граждански състав, както следва: сумата от 1 738, 54
лв. – главница по договор за паричен заем № ***от 20.01.2017 г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД; сумата от 95, 72 лв. - договорна лихва от 01.05.2017 г. до
31.07.2017 г.; сумата от 1041, 18 лв. - неустойка за неизпълнение на
задължение; сумата от 182, 56 лв. - лихва за забава от 01.08.2017 г. до
19.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 30.07.2018 г., до изплащане
на вземането.
Ищецът твърди, че между ответника - длъжник и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем № ***от 20.01.2017 г., по силата на който
дружеството предоставило на заемателя парична сума в размер на 3 000 лв. срещу насрещното задължение на
заемателя да върне сумата от 3 333, 69 лв., ведно с договорна лихва, на 27
равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на сумата от 123, 47 лв.
Падежът на последната погасителна вноска бил на 31.07.2017 г. Съгласно клаузите
на договора и поради забава в плащането на погасителни вноски с повече от 30
календарни дни, на заемателят била начислена такса за разходи за събирането на
просрочени вземания, от които не останали дължими суми. С договора за заем
заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора да предостави
обезпечение, което да отговаря на посочените в договора условия. Поради
неизпълнение, на заемателя била начислена неустойка, от която останала
непогасена сумата в размер от 1 041, 18 лв. Поради липса на изпълнение в срок,
било начислено и обезщетение за забава. Били извършени плащания в размер на
общо 2511, 24 лв., с които били погасени част от задълженията до претендираните
размери. С Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г. задълженията са прехвърлени на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД. Длъжникът следвало да се
счита за уведомен за прехвърленото вземане с получаване на известието към
исковата молба. По така изложените съображения се моли за уважаване на
предявените искове. Претендира присъждане на сторените в производството
разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца е депозирало становище, в което
излага съображения за основателност на предявените искове, като моли за тяхното
уважаване.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна - С.Г.М.,
е депозирала отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната
неоснователност. Твърди, че издадената заповед за изпълнение на парично
задължение е нищожна, поради липса на реквизита, указан в чл. 412, т. 7 ГПК.
Оспорва се активната легитимация на ищеца към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, като се твърди, че ответницата не е
уведомена за прехвърляне на вземането. Прави се възражение, че сключеният между
страните договор за заем от 20.01.2017 г., който представлява потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
8, т. 10 и т. 11 от ЗПК. На следващо място прави възражение за нищожност на
клаузата на чл. 4 от процесния договор за заем, регламентираща неустойка за неосигурена
гаранция в размер на 2007, 99 лв., като неравноправна клауза и на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД като накърняваща добрите нрави. Оспорва като недължими
исковите претенции за заплащане на договорна лихва в размер на 95, 72 лв. и лихва
за забава в размер на 182, 56 лв. Излагат се съображение за нищожност на
клаузата на чл. 2, т. 6 от процесния договор, регламентираща договорна лихва,
на основание чл. 143, т. 9 ЗЗП като неравноправна и на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД като накърняваща добрите нрави. Прави възражение за прихващане
на главницата с платени от ответницата суми за неустойка, договорна лихва и
такси за събиране на вземането. Поради изложеното се моли за отхвърляне на
исковете.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Районен съд –
Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД,
чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД.
Производството е по
реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед №
6785/31.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 12203/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански
състав, както следва: сумата от 1738, 54 лв. – главница по договор за паричен
заем № ***от 20.01.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; сумата от 95,
72 лв. - договорна лихва от 30.01.2017 г. до 31.07.2017 г.; сумата от 1041, 18
лв. - неустойка за неизпълнение на задължение; сумата от 182, 56 лв. - лихва за
забава от 01.08.2017 г. до 19.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
30.07.2018 г., до изплащане на вземането.
В случая заповедта
за изпълнение е издадена за задължение за възнаградителна лихва за периода от
30.01.2017 г. до 31.07.2017 г., а в исковото производство, и след изпълнение на
указанията на съда, ищецът претендира заплащане на посочената сума за периода
от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г., което е допустимо в производството по реда
на чл. 422 ГПК.
Против заповедта за
изпълнение е депозирано възражение, поради което и съдът на основание чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи
доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок.
Искът е предявен в
законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което
отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
Съдът намира, че в
случая не са налице сочените от страна на ответната страна основания за
нищожност на издадената заповед за изпълнение, поради невключване в
съдържанието й на изискуемия по чл. 412, т. 7 ГПК реквизит. Разпоредбата на чл.
412, т. 7 ГПК изисква в заповедта за изпълнение да е посочена банковата сметка,
по която да се преведат присъдените суми, или друг начин за плащане. В случая
наистина в заповедта за изпълнение липсва посочване на начин на заплащане на
задължението. Това обстоятелство се дължи на пропуск на съда, доколкото в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е посочена банкова сметка ***,
по която да бъдат преведени посочените суми. Този пропуск подлежи на
отстраняване по реда на чл. 250 ГПК и не води до порок на издадената заповед за
изпълнение, нито представлява основание за нейното обезсилване. Нещо повече –
разпоредбата на чл. 412, т. 7 ГПК е приета, след изменение на Гражданския
процесуален кодекс, с цел осигуряване на възможност за доброволно изпълнение на
задължението от страна на длъжника. В случая длъжникът е възразил за
дължимостта на сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение, като
правата му не са били нарушени, доколкото в производството по чл. 422 ГПК,
последният като страна по делото има достъп до всички материали, включително до
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, по който начин може да се
информира за банковата сметка на кредитора, при желание за доброволно
погасяване на спорното задължение.
От договор за
паричен заем № ***г., сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и С.Г.М., се
установява, че между страните е породено правоотношение по договор за заем, по
силата на което заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сумата от
3 000 лв. срещу насрещното задължение на заемателя да върне сумата от 3 333,
69 лв. на 27 равни седмични погасителни вноски от по 123, 47 лв., с падеж на
първата вноска на 30.01.2017 г. и на последната вноска – 30.07.2017 г.
Установен е фиксиран годишен лихвен процент на заема от 40 % и годишен процент
на разходите на заема от 47, 28 %. В клаузата на чл. 4 от Договора страните са
уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на
договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които да
отговарят на посочените в договора
условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата
сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 2 007, 99 лв., която
се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които се
добавя сумата от 74, 37 лв. Страните са се съгласили, че при забава за
заплащане на някоя от погасителните вноски за всеки ден забава се начислява
законна лихва за забава върху забавената сума - чл. 8, ал. 1 от Договора. С
разпоредбата на чл. 9, ал 1 от Договора страните са уговорили, че ако
заемателят не изпълни задължението си за заплащане на дължимите погасителни
вноски, заемодателят има право да предприема всички позволени от закона
действия за събиране на вземането, което може да доведе до значително
повишаване на размера на дължимите суми от страна на заемателя.
С Рамков договор за
продажба и прехвърляне на парични вземания (цесия) от 30.01.2017 г., сключен
между “Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача станалите
ликвидни и изсикуеми в пълен размер вземания, произтичащи от договори за заем
по смисъла на Закона за задълженията и договорите и Търговския закон, както и
договори за потребителски кредит по смисъла на ЗЗП, които вземания се
индивидуализират в Приложение № 1, подписано от двете страни.
По делото е представено
Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към договора, в което е посочено вземането на
цедента “Изи Асет Мениджмънт” АД против С.Г.М., с посочен единен граждански
номер, по договор № ***г. с размер на отпуснатата главница от 3 000 лв.; с обща
дължима сума по кредита 3 042, 93 лв., от които сумата от 1 738, 54
лв. – за главница, сумата от 95, 72 лв. за възнаградителна лихва и сумата от
1 041, 18 лв. – неустойка, ведно с начислено обезщетение за забава към
01.06.2018 г. от 167, 49 лв.
Ответникът е
оспорил по същество представеното от ищеца приложение към договора за цесия,
както и поради нечетливостта на приложения към исковата молба препис от
посоченото доказателствено средство, поради което и по искане на ответника,
последното е представено от третото лице - помагач в нотариално заверен препис.
Съдът намира, че с
така представеното приложение прехвърленото вземане е надлежно
индивидуализирано чрез посочване на неговия носител – три имена и единен
граждански номер, правното основание, от което произтича вземането на цедента –
договор за заем и неговият размер – към датата на сключване на приложението към
договора. Следователно е налице воля за прехвърляне на процесното вземане,
поради което следва да се приеме, че с договора за цесия вземането на цедента е
валидно прехвърлено в полза на цесионера – ищеца, който е материалноправно
легитимиран да предяви процесните искови претенции.
В клаузата на чл.
10 от Договора за кредит изрично е предвидена възможността заемодателят да
прехвърли правата си по договора на трето лице, поради което не е налице
противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. В случая съдът намира, че клаузата на
договора, установяваща възможност за прехвърляне на вземането, не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, която разпоредба предвижда, че
неравноправна е клауза, която налага на потребителя да изпълни своите
задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. В случая
клаузата на чл. 10 от договора е индивидуално уговорена между страните, като не
води до значително неравновесие между техните права и задължения. Последната е
приета в изпълнение на нормативно установеното изискване в чл. 26 ЗПК,
предвиждащо, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност. В случая така посочената разпоредба не изисква
съгласието на потребителя за прехвърляне на вземането при сключване на
съответния договор за цесия, след като последният е бил уведомен за тази
възможност с клаузите на договора за кредит. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че договорът за прехвърляне на вземания се сключва между
стария кредитор и новия кредитор, като длъжникът не е страна по последния.
Нормативно установено е задължението за уведомяване на длъжника за прехвърляне
на вземането, след пораждане на съответното облигаторно правоотношение между
цедента и цесионера, с оглед охраняване правата на длъжника, който да знае към
кого следва да изпълни задължението, затова е и установено, че прехвърляне на
вземането поражда действие по отношение на длъжника от момента на неговото
уведомяване за това.
Съдът намира, че
прехвърлянето на вземането е произвело правното си действие по отношение на
длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал.
4 ЗЗД. На първо място следва да се посочи, че по делото е представено
пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни задължението
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, в който
смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г.,
т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил
уведомлението за прехвърляне на вземането - по делото не са представени
доказателства за връчване на приложеното към исковата молба уведомление на
длъжника, който от своя страна възразява да е бил надлежно уведомен за
прехвърляне на вземането в полза на ищеца.
Следва обаче да се
приеме, че приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в
качеството му на пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с
нея, представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление
следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при
разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната
практика на Върховния касационен съд -
напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Договорът за цесия
е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето
лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил
вземането си. Предвид изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец
разполага с материланоправна легитимация в исковото производство пред
настоящата съдебна инстанция, образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл.
415, ал. 1 ЗЗД.
В производството по
делото са представени доказателства за прехвърляне на процесното вземане от
страна на ищеца в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, конституиран
като трето лице – помагач на страната на ищеца с Определение № 7981/17.07.2019
г., постановено по делото.
Представен е Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 03.05.2019 г., сключен с ищеца, ведно с Приложение № 1, в което са
индивидуализирани вземанията, предмет на договора. В приложението към договора
е посочено, че предмет на последния е и вземането на ищеца по договор за паричен заем № ***от 20.01.2017
г., като е посочено, че размерът на акцесорните вземания за неустойка и лихва
за просрочие се формира към 03.05.2019 г.
Вземането, предмет
на производството по делото, е прехвърлено в полза на трето лице – помагач в
хода на производството по делото, поради което и на основание чл. 226 ГПК
производството следва да продължи между стария кредитор и длъжника.
Вземането, предмет
на договора за цесия, е породено от сключен между първоначалния кредитор
"Изи Асет Мениджмънт" АД и длъжника – ответник договор за паричен
заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави сумата в
размер на 3 000 лв., а заемателят да върне последната, ведно с договорна лихва
или сумата от 3 333, 69 лв. на 27 равни месечни вноски с падеж на последната
вноска до 31.07.2017 г. – т.е. вземането е станало изцяло изискуемо към датата
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.07.2018
г. По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва
да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
По
своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща
само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита
– арг. чл. 23 ЗПК.
Договорът за
паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем
начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя,
елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните
вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. Предвидено е правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за
извършени и предстоящи плащания - чл. 7 от Договора.
С разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е установено, че в съдържанието на договора за кредит
следва да е посочена стоката или услугата и нейната цена в брой - когато
кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при
свързани договори за кредит. В случая така установеното изискване е спазено,
доколкото в договора за кредит е посочена чистата стойност на предоставения за
ползване кредитен ресурс, т.е. услугата, както и размера на общата стойност,
която подлежи на връщане, в която е включено задължение за заплащане на
възнаградителна лихва. Обстоятелството, че към общо дължимата сума по кредита
от 3 333, 69 лв., не е калкулирана и приобщена и цената на дължимата от
потребителя неустойка от 2 007, 99 лв., не води до нарушаване на
посочената разпоредба. Потребителят е уведомен за стойността, която подлежи на
връщане, както и за размера на начислената по договора неустойка. Посочен е
размерът на седмичната погасителна вноска и размерът, който се добавя към
последната, при начисляване на задължение за неустойка. следователно не е
налице соченото от страна на ответника нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК,
тъй като в договора за заем е посочена по ясен и разбираем начин стойността на
предоставената в заем сума, ведно с всички начислени разходи по кредита, в
който смисъл за длъжника е установен с достатъчна яснота общия размер на
задължението му по договора за заем.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на
договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на
услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите
за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният процент на
разходите по кредита е в размер на 47, 28 %, като последният се формира от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в
клаузите на договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил
при формиране размера на годишния процент на разходите при сключване на
договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът
установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите
на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал.
1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение
на годишния разход по кредита към размера на главното вземане следва от
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии
в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита
за потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на
кредита не е било допуснато соченото от ответника нарушение на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не се
установи соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК. Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 123, 47 лв., като е установен
месечен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 47, 28 %. В
договора е включен погасителен план с посочени падежни дати на отделните
вноски. в договорът е посочен и размерът, който се добавя към погасителната
вноска, за погасяване на задължението за неустойка 74, 37 лв. По този начин за
длъжника е налице достатъчна яснота относно начина на погасяване на задължението,
предмет на договора за кредит, досежно всички негови компоненти.
Следва да се посочи, че Законът за потребителския
кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за
транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да
бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин. Следователно нормативната цел, която е установена в Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е осигуряване на
максимална информираност на потребителите, при сключване на договори за кредит
при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Т.е. при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя
би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране.
По делото е изслушано заключението на вещото лице
по приетата без възражения на страните съдебно-счетоводна експертиза, от което
се установява, че ответната страна е заплатила сумата в общ размер от
2 511, 24 лв., с която е погасила задължението за заплащане на такса
разходи за събиране на вземането от 45 лв., задължението за главница до размер
на сумата от 1 261, 46 лв. задължението за възнаградителна лихва до размер
на сумата от 237, 97 лв. и задължението за неустойка до размер на сумата от 966,
81 лв. Вещото лице е установило, че размерът на непогасената главница е в
размер от 1 738, 54 лв. за периода от 24.04.2017 г. до 31.07.2017 г., на
непогасената лихва е от 95, 72 лв. за
периода от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г., а непогасената неустойка е за сумата
от 966, 81 лв. Експертизата е дала заключение досежно размера на вземането за
главница, след приспадане на всички заплатени от ответната страна суми, като е
посочила, че последното е в размер на сумата от 488, 76 лв.
Съдът цени
съдебно-счетоводната експертиза като компетентно и безпристрастно изготвена,
дала пълен и обоснован отговор на всички поставени въпроси, поради което
възприема фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
Уговореният с разпоредбата на чл. 1, т. 6 от договора
размер на възнаградителната лихва от 40 % не е недействителен, поради
противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави. Преценен от гледна
точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие
с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора.
Размерът на годишния лихвен процент, съотнесен към
задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената
за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на
ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора сума и
съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя.
Клаузата, установяваща задължение за заплащане на
възнаградителна лихва не е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 9
ЗЗП, която разпоредба установява неравноправност на клауза в договора, която
предвижда възможност за автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят
не заяви желание за прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи
това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор, което
основание в случая е абсолютно несъотносимо със задължението на длъжника за
заплащане на цена на предоставения за ползване финансов ресурс с оглед
възмездния характер на договора за потребителски кредит.
По така изложените съображения и предвид действителността
на договора за паричен заем и на клаузата, установяваща задължение за заплащане
на възнаградителна лихва, предявените искове за установяване на паричните
притезания за главница и възнаградителна лихва са основателни, като при
достигане до този извод съдът съобрази заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което е установило, че незаплатения
остатък на главницата е в размер на сумата от 1 738, 54
лв. за периода от 24.04.2017 г. до 31.07.2017 г., а задължението за
възнаградителна лихва е в размер от 95,
72 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г.
В клаузата на чл.
4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението на
заемателя да осигури обезпечение, което да отговаря на посочените в договора
условия, в размер на сумата от 2 007, 99 лв., която се заплаща разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавя сумата от 74, 37
лв.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В цитираното
тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна
функция, на неустойката може да се придаде и санкционна функция. В случая
неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер,
близък до този на главницата, съдът намира за установено в разрез с добрите
нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. По изложените съображения неустоечната клауза е недействителна.
Следователно тази
клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата,
заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани
при начална липса на основание.
По изложените
съображения неустоечната клауза е недействителна и съобразно разпоредбата на
чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът не е породил правно
действие и искът за присъждане на сумата от сумата от 1 041, 18 лв. -
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва да се отхвърли като
неоснователен.
С отговора на исковата молба е направено възражение
за прихващане на задължението на ответната страна за заплащане на главница с
недължимо заплатените от страна на ответната страна суми за погасяване на
задълженията за възнаградителна лихва, неустойка и такси.
С оглед
гореизложеното и предвид установената действителност на клаузата за
вънаградителна лихва, съдът намира, че сумите, съотнесени за
погасяване на задължението за възнаградителна лихва, са получени от кредитора
при наличие на валидно правно основание за това, в който смисъл възражението за
прихващане следва да бъде оставено без уважение за сумата от 238 лв. – сума,
заплатена за погасяване на задължението за заплащане на възнаградителна лихва.
С оглед
установената от съда недействителност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора, установяваща
задължение за заплащане на неустойка, възражението за прихващане следва да бъде
уважено за сумата от 966, 81 лв. – заплатена сума за погасяване на задължение
за неустойка без наличие на правно основание за това, предвид размера установен
от вещото лице, като за разликата над така установения размер до пълния
предявен размер на възражението за прихващане, последното следва да се
отхвърли.
В останалата му
част за сумата от 45 лв. – заплатена без основани такса разходи за събиране на
вземането, възражението за прихващане следва да бъде уважено, тъй като съдът
намира, че разпоредбата, установяваща възможност на кредитора да претендира и
разходи за извънсъдебно събиране на вземането не поражда права и задължения
между страните.
С разпоредбата на
чл. 9, ал. 1 от Договора страните са уговорили, че ако заемателят не изпълни
задължението си за заплащане на дължимите погасителни вноски, заемодателят има
право да предприема всички позволени от закона действия за събиране на
вземането, което може да доведе до значително повишаване на размера на
дължимите суми от страна на заемателя. Съдът намира тази клауза за нищожна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, която установява, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, е нищожна. В случая клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договора е установена с
цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, съгласно която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като тази лихва за забава не може да надвишава законната
лихва. Това правило е уредено от норми от императивен порядък, които са
установени в обществен интерес с оглед целта на закона - да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна
на кредиторите при предоставянето на потребителски кредит – арг. чл. 2 ЗПК.
Тази клауза е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите
за “изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения и провеждане на
телефонни разговори”, т.е. такива свързани с изпълнение на поетото договорно
задължение, представлява разходи по управление на договора. Нещо повече
разноските за осъществяване на така посочените дейности не могат да бъдат
определени и оценени предварително, а зависят от конкренкретно сторените
разходи от кредитора за събиране на вземането – необходимия брой покани,
уведомления и телефонни разговори с длъжника в зависимост от периода на
забавата.
Предвид
установената от съда нищожно на клаузите за неустойка и такса разходи, така
осъществените плащания от страна на ответника, са извършени при начална липса
на правно основание и последните са били недължими. Следователно и ищецът е
следвало да погаси задължението по правилата на чл. 76 ЗЗД. Предвид така
изложеното релевираното от ответника възражение за прихващане е основателно, и
искът за главница следва да се отхвърли за разликата над 726, 73 лв., размер на
непогасената главница за периода от 19.06.2017 г. до 31.07.2017 г., който съдът
определи при съобразяване на съдебно-счетоводната експертиза, до пълния му
предявен размер от 1 738, 54 лв.
Тъй като длъжникът
не е изпълнил точно в темпорално отношение задължението си за заплащане на
главницата на седмични вноски с установен в договора падеж за погасяване,
ответникът следва да заплати и обезщетение за забава в размер на законната
лихва. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжник изпада в
забава след изтичането му – арг. чл. 84, ал. 1, изр. първо ЗЗД, т.е. обезщетение
за забава се следва от датата, следваща падежа на първата непогасена вноска –
20.06.2017 г., но с оглед принципа на диспозитивното начало следва да се
присъди за претендирания период от 01.08.2017 г. до 19.07.2018 г. върху размера
на дължимата главница, след прихващане с недължимо заплатените суми. Предвид
изложеното съдът служебно установи размера на обезщетението за забава,
посредством интернет калкулатор (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html). Така определен размерът на обезщетението за
забава е за сумата от 71, 27 лв., до който размер акцесорната искова претенция
е основателна, като за сумата над този размер до пълния й предявен размер от 182,
56 лв. искът следва да се отхвърли.
Предвид така
установеното искът за главница по договор за заем № ***от 20.01.2017 г.,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД следва да бъде уважен за сумата от 726, 73
лв., като последният следва да се отхвърли за разликата до пълния му предявен
размер от 1 738, 54 лв., поради прихващане със сумата от 966, 81 лв. -
недължимо заплатено задължение за неустойка и сумата от 45 лв. – недължимо заплатено
задължение за такса разходи. В пълния й предявен размер следва да се уважи и
исковата претенция за присъждане на договорна лихва от 95, 72 лв., дължима за
периода от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г. Следва да се присъди обезщетение за
забава за периода от 01.08.2017 г. до 19.07.2018 г. в размер от 71, 27 лв.,
като за разликата над така установения размер до пълния му предявен от 182, 56
лв., искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва
да се отхвърли. Неоснователен е иска за установяване дължимостта на сумата от 1 041,
18 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение, предвид установената
нищожност на клаузата от договора, по силата на която последната е била
уговорена.
С оглед изхода на
правния спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в
настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното
производство по ч.гр.д. № 12203/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI
граждански състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 111,
16 лв., като следва да му се присъдят по съразмерност 32, 49 лв. В исковото
производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в размер от 158, 38
лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсутско възнаграждение от
350 лв. Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност
на делото размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ следва да бъде
в размер от 120 лв. Следователно общият размер на сторените от ищеца
разноски в исковото производство е 273, 38 лв., от които с оглед уважената част
от предявените искове следва да бъде присъдена сумата от 81, 36 лв.
В полза на
ответната страна се следват разноски съобразно отхвърлената част от иска в
размер на сумата от 56, 62 лв. от общо сторените в исковото производство в размер на сумата от 80 лв. – депозит за
съдебно-счетоводна експертиза. В полза на ответната страна не следва да се
присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 350
лв., доколкото последната е участвала лично в производството по делото и не е
била представлявана от адвокат, за упълномощаването на който да е сторила
разноски. Следователно и тъй като разноски за адвокатско възнаграждение не са
сторени, такива не подлежат на присъждане – арг. Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2012 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че
обстоятелството, че ответната страна е практикуващ адвокат, не опровергава
извода, до който настоящата съдебна инстанция достигна, предвид вече изложените
съображения.
В полза на третото лице – помагач на
страната на ищеца не се следват претендираните от последния разноски в размер
на 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение – арг. чл. 78, ал. 10 ГПК.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД., вр. с чл. 99 ЗЗД,
чл. 92, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, че С.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов” №
29, етаж 3, сумата
от 726, 73 лв. главница по договор
за паричен заем № ***от 20.01.2017 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца, с Приложение № 1 от 01.06.2018 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г.,
ведно със законна мораторна лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.07.2018 г., до
окончателното й изплащане; сумата от 95,
72 лв. – договорна за периода от
01.05.2017 г. до 31.07.2017 г. , както и сумата от 71, 27 лв. – обезщетение за забава, изтекло за периода от
01.08.2017 г. до 19.07.2018 г., за които вземания е издадена Заповед №
6785/31.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 12203/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав,
като ОТХВЪРЛЯ иска с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 726, 73 лв. до пълния му
предявен размер от 1 738, 54 лв., поради прихващане с насрещните вземания
на ответника за сумата 966, 81 лв. - недължимо заплатено задължение за неустойка
и сумата от 45 лв. – недължимо заплатено задължение за такса разходи, както и
искът по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 71, 27 лв. до пълния му предявен от 182, 56 лв., както и исковете
по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата
от 1 041, 18 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение.
ОТХВЪРЛЯ възражението на ответната
страна С.Г.М. за прихващане на вземането на ищеца за главница с насрещното й
вземане за сумата от 238 лв. – недължимо заплатено задължение за договорна
лихва, и за сумата над 966, 81 лв. до предявения му размер от 970 лв. –
недължимо заплатено задължение за неустойка.
ОСЪЖДА С.Г.М.
да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД сумата от 32, 49 лв. – разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №
12203/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав, и сумата
от 81, 36 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 17909/2018 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
ОСЪЖДА „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С.Г.М. сумата от 56, 62 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. №
17909/2018 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Д-р Петър
Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, в качеството му на
трето лице – помагач на страната на ищеца – „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК