Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 09.09.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ Д.
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………..… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№1705 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№544576 от 25.11.2018г., постановено по гр.дело №53248/2017г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, е осъдена „М.П.Г.“ ООД да заплати на „Е.Д.Ч.“ ЕООД на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД сумата от 10800.00 лв., представляваща неизплатена част от
възнаграждение по договор за изработка от 04.01.2014г. за осъществяване на
техническа услуга - аудиозапис, заснемане на един филм и 6
рекламни клипа, ведно със законната лихва, считано
от 02.08.2017г. до окончателното й изплащане; на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 3327.00 лв., представляваща обезщетение за забавено
изпълнение в размер на законната лихва за периода 15.07.2014г. – 02.08.2017г.
върху главницата от 10800.00 лв.; както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 1865.08 лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „М.П.Г.“ ООД, чрез адв.Ч.В., с която се обжалва
изцяло решението на СРС, като са инвокирани твърдения за неговата неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност. На първо място се поддържа, че СРС е
допуснал съществени процесуални нарушения при разглеждане на правния спор,
изразяващи се в неуважаване на искане за отлагане на делото поради
невъзможността да се яви упълномощения процесуален представител на ответника -
адв.Ч.В., което е довело до нарушаване на правата на ответника по чл.9 от ГПК,
тъй като не му е била осигурена равна възможност да упражни процесуалните си
права, съответно накърнено е правото му на защита в процеса. Твърди се, че
правният спор, с който съдът е сезиран, е решен само въз основа на
доказателствата, представени от ищеца, което е довело до постановяване на
неправилно съдебно решение. Поддържа се, че по делото не са събрани
доказателства за надлежно приемане на възложената работа от възложителя, поради
което само на това основание изпълнителят не може да претендира заплащането й
на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД. Излага се още, че по делото липсват
доказателства, че ответникът е бил поканен да заплати претендираното от ищеца
възнаграждение за възложената работа, поради което същият не е изпаднал в
забава и не дължи обезщетение за забава в размер на претендираната лихва. Поддържа
се, че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по
делото доказателства е обосновал неправилен извод за основателност на исковите
претенции. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда
на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания размер на адвокатското
възнаграждение на въззиваемата страна.
Въззиваемата
страна - „Е.Д.Ч.“ ЕООД, чрез адв. Д.Д., депозира писмен отговор, в който взема
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че правилно
и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за
ангажиране на отговорността на въззивника. Твърди се, че наведените от
въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и като
такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Предявени
са от „Е.Д.Ч.“ ЕООД срещу „М.П.Г.“ ООД при условията на обективно съединяване искове
с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред
първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от „Е.Д.Ч.“ ЕООД срещу „М.П.Г.“ ООД
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявените при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, които въззивният съд счита за неоснователни, следва да се добави
следното:
В
настоящия случай, основният довод изложен в жалбата, досежно допуснато
процесуално нарушение от СРС във връзка с неуважаване на искане на ответника за
отлагане на делото поради невъзможност на упълномощен процесуален представител
да се яви в съдебно заседание, довело до нарушаване на правата на ответника по
чл.9 от ГПК, съответно накърняване на правото му на защита в процеса, е без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е
такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което
ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост
на обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание
за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба,
подадена от ответника не са направени никакви доказателствени искания. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба се явява
неоснователен.
По доводите за незаконосъобразност
на обжалвания акт, съдът приема следното:
В конкретната хипотеза не се
спори между страните, а и от съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства се установява, че страните са обвързани от облигационно
правоотношение на основание сключен между тях валиден договор за изработка от
04.01.2014г., съгласно който ответникът
в качеството на възложител е възложил на ищеца, който е приел извършването на техническа услуга – осъществяване на заснемане на аудиовизуални произведения и изработка на един филм с
продължителност 30 минути и 6 рекламни клипа с продължителност 30 секунди, с
посочени в т.1 от договора технически характеристики, срещу възнаграждение от
24000 лв. без ДДС, платимо по банков път – като сроковете и условията за плащане са уговорени в Раздел ІІІ от сключения договор. В случая сделката между страните
има характер на търговска, тъй като е сключена между търговци и е свързана с
упражняваното от тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки
няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на
чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно от
чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може да се претендира поначало, освен ако
не е уговорено друго, след като работата бъде приета от възложителя. Следователно от приемането на
извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл следва да се
приеме, че изискуемостта
на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на
работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането на
извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на изработеното
се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на поръчващия, че
счита работата съобразена с
договора /т.е. приемането не е само фактическо, но и правно действие/. Противно на
поддържаното във въззивната жалба настоящият състав счита, че в конкретния случай по
делото са ангажирани доказателства за изпълнение на възложената работа, както
и за предаване на изработеното. По делото е представена препоръка, издадена от
ответника, от 04.12.2014г., която макар и частен документ, доколкото не е
оспорена по надлежния ред в хода на производството и съдържаща признание на
неизгодни за страната обстоятелства, съдът намира, че представлява годно
доказателство, от което се установяват относими за правния спор факти. В
приетата по делото препоръка се съдържа признание на ответника, че ищецът е
изпълнил в срок и качествено възложената работа, която е била приета без
забележки. Следователно
се налага извода, че възложителят е приел извършената работа и претендираното
от въззиваемия-ищец вземане, представляващо неизплатена част от договореното
възнаграждение, за която сума е издадена фактура №432/30.06.2014г., е
изискуемо. В производството по делото пред първата инстанция не са ангажирани
доказателства при доказателствена тежест за въззивника за изпълнение на поетото
от него задължение да заплати договореното възнаграждение на изпълнителя. При липсата на доказателства за
заплащане на уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е
приел, че са
налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на възложителя
за изпълнение на задължението му по чл.266, ал.1, изр.1 от ЗЗД по сключения договор за
изработка от 04.01.2014г., съответно по издадената от въззиваемия - „Е.Д.Ч.“ ЕООД фактура №432/30.06.2014г..
По тези
съображения искът за претендираното вземане, което ответникът не е доказал, че е платил, е основателен,
доводите срещу уважаването му не намират опора в закона и доказателствата по
делото, поради което въззивният съд приема, че обжалваното решение, с което предявеният иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266,
ал.1 от ЗЗД е изцяло уважен е правилно и законосъобразно и на основание чл.271,
ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
На следващо място съдът намира да посочи, че доводите във въззивната жалба по
отношение на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД са
неоснователни. Противно на поддържаното от въззивника доколкото в сключения
между страните договор за изработка е уговорен краен срок за окончателно
плащане на договореното възнаграждение – 30.06.2014г. /чл.6 от сключения
договор/, за да изпадне в забава възложителят не е необходимо да бъде канен
изрично от изпълнителя да изпълни поетото от него задължение да заплати
уговореното възнаграждение за извършената и приета работа, а същият изпада в забава след изтичането му
/чл.84, ал.1 от ЗЗД/. В тази насока са и изложените от първоинстанционния съд мотивите, които
настоящият състав счита за правилни и законосъобразни, постановени при правилно
тълкуване и прилагане на материалния закон и съответстващи на събраните по
делото доказателства, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК, без да излага собствени такива.
Поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, с което
са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД е
правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез
процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия
съдът счита за неоснователно. В случая претендираното и изплатено от
въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 600.00 лв. не се
явява завишено при отчитане на материалния интерес на предявените искове и вида
на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на
въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално
представителство в едно съдебно заседание. Претендираният от въззиваемия размер
на адвокатско възнаграждение съответства на нормативно определените размери,
предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в редакция, относима към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие от 15.05.2021г./. На основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 600.00 лв.,
представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие
от 15.05.2021г..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №544576 от
25.11.2018г.,
постановено по гр.дело №53248/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав.
ОСЪЖДА „М.П.Г.“
ООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „Е.Д.Ч.“ ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 600.00 лв. /шестстотин лева/,
представляваща направени по делото разноски за заплатен адвокатски хонорар пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./