№ 133
гр. Б.С., 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Б.С., I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410101512 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове
с правно основание: главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от
ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а в условията на евентуалност – иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22, чл. 11, чл.19 от ЗПК, за прогласяване нищожността на
Договор за паричен заем №601043/01.12.2021г., като в условията на евентуалност (ако съдът
приеме Договор за паричен заем №601043/01.12.2021г. за валиден) – иск за прогласяване
нищожността на чл.6.2 от процесния договор с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2
и 3 от ЗЗД, и съединен с главния иск осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1
от ЗЗД за сумата в размер на 5,00лв./пет лева/, предявен като частичен иск от сумата в
размер на 411,00лв./четиристотин и единадесет лева/, представляваща недължимо платена
сума по Договор за паричен заем №601043/01.12.2021г., ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба – 04.09.2024г., до окончателно изплащане на вземането, от
А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул. ул.Струга №35, общ. Б.С., обл. В. , със
съдебен адрес: гр. С., бул. „Ал. Стамболийски“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М., против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул.Цариградско шосе №115, вх.Е, ет.5, общ. С., обл.
С. (столица), с които се иска съдът да прогласи нищожността на процесния договор, в
условията на евентуалност – нищожността на клаузата на чл.6.2 от процесния договор, както
и да бъде осъден ответника да плати на ищеца сумата в размер на 5,00лв., частично от
сумата в размер на 411,00лв., като получена без основание, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до изплащане на вземането.
Ищцата сочи, че на 01.12.2021г. между страните е сключен Договор за паричен заем
№601043, по силата на който е получила от ответника, в качеството му на кредитор, сумата
1
в размер на 1200,00лв., като било уговорено сумата да бъде върната на 18 месечни
погасителни вноски. Сочи се, че чл. 6.2 от договора за заем се предвиждала неустойка в
размер 411,00 лева, която била включена в погасителния план от самото начало. Релевира, че
чрез процесната клауза се цели заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК . Сочи, че
така уговорена, неустоечната клауза излиза извън присъщата й обезщетителна функция и
противоречи на добрите нрави. Излага доводи за неравноправност на клаузата. Инвокира
доводи в подкрепа на твърдението, че процесния договор е нищожен. Предвид изложеното
моли исковете да бъдат уважени.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор във връзка с
предявената искова молба, в който релевира доводи за злоупотреба с право, като иска на
основание чл.213 от ГПК да бъдат съединени производството по настоящото дело и по гр.д.
№1522/2024г. по описа на РС-Б.С.. Оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че
уговорената неустойка е действителна, като ищецът е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключване на договора. Оспорва твърдението за
неравноправност на процесната клауза за неустойка. Сочи, че евентуалната нищожност на
неустоечната клауза не влече нищожност на целия договор. Твърди, че са спазени
нормативните изисквания при формиране на ГПР, като уговорената неустойка не следва да
бъде включена в ГПР. Оспорва осъдителния иск като неоснователен. Сочи, че над
отпуснатата главница по договора в размер на 1200,00лв ищецът е заплатил сума в размер
на 128лв.
Съдът с Определение №938/11.12.2024 е оставил без уважение като неоснователно
искането на ответното дружество за присъединяването на настоящото дело за общо
разглеждане към гр.дело №1522/2024 г. по описа на РС-Б.С..
С определение от открито съдебно заседание, проведено на 04.02.2025г., съдът по
искане на ищеца е допуснал изменение размера на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, като
същият да се счита предявен за сумата в размер на 103,80лв., който иск не е частичен, а
представлява пълния размер на претендираното вземане.
В хода на производството са събрани писмени доказателства.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Meжду страните не се спори, като на основание чл.146, ал. 1, т.3 и т.4 съдът е отделил
като признати и ненуждаещи се от доказване фактите, че между страните е сключен Договор
за паричен заем №601043/01.12.2021г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца главница в размер на 1200,00лв., ищецът е извършил плащания в размер на
1200.00лв. за главница, 24,20лв. за договорна лихва и 103,80лв. за неустойка както и че
уговорената неустойка съгласно чл.6.2. от Договора не е включена в ГПР.
В чл. 6.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение по начина и реда, и
2
отговарящо на чл. 33 от Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от
изброените). В чл. 6.2. страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението по
договора да предостави обезпечение в срока по чл. 6.1., заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 2422,14 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с
подписване на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване.
Същата се заплаща разсрочено съгласно включения в договора за заем погасителен план.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при
съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че облигационното
правоотношение между страните е възникнало въз основа на Договор за паричен заем
№601043/01.12.2021г, по силата на който заемодателят е предоставил на ответника сума в
размер на 1 200 лв. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от
разстояние. По отношение на тези договори освен общите нормативни правила, установени
със Закона за потребителския кредит, приложими са и съдържащите се в Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и
платежните системи и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от разстояние е дадена в
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която това е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите
на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне
на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ представлява
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Следователно в случаите, в които законът изисква
писмена форма, независимо дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита
спазена, след като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за установено, че между страните в
настоящото производство е възникнало облигационно правоотношение по силата на договор
за кредит от разстояние.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен документ,
който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на ЗЕДЕУУ,
3
не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за кредит с посоченото
съдържание, доколкото ответната страна е подала, през системата на кредитодателя, заявка
за сключване на договора с посочване неговите параметри. В искането се съдържат личните
данни на кредитополучателя. Не се твърди неправомерно боравене с профила на
потребителя. Сумата по кредита е реално усвоена, поради което обосновано може да се
приеме, че договорът е сключен.
Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
4
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК
забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
водещите до надхвърляне на прага клаузи чл. 19, ал. 5 от ЗПК обявява за нищожни. Поради
това посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е условие за действителността
на самия договор, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно чл. 22
от ЗПК.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 40,05 %,
посочен е ГПР – 48,25 % и общата сума, дължима от потребителя.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор и на клаузи от него, съдът намира, че клаузата по чл. 6.2 от договора за
заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение за нищожна. Автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и
неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.
дело № 1/2009 г., ОСТК. Трайната и последователна съдебна практика приема, че
неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът
обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е нито пряко, нито косвено
обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката обезпечава неизпълнението на длъжника на задължението му да обезпечи
отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр. последно от ЗЗД при
неизпълнение на това задължение кредиторът има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви
вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко
неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния
обезпечителен и санкционен характер и представлява типична форма на нарушение на
добрите нрави. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е
обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до
имуществена санкция за потребителя, която надвишава отпуснатата заемна сума по кредита.
С това дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно изпълнение на
основното задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Вземането
на кредитора не може да бъде гарантирано и обезпечено по този начин и подобна уговорка е
5
във вреда на потребителя. Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде
уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума, в
случая потребителят се санкционира за неизпълнение на задължение, което не е основният
предмет на договора, като е предвидена възможност при непредоставяне на обезпечение,
само на това основание договорът да бъде предсрочно прекратен, дори при заплащане на
главницата и лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява
начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна
натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни
дни потребителят да осигури един или двама поръчители с конкретен размер на
осигурителния доход, които не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя, да нямат кредити към банки или други финансови институции ограничава
необосновано възможностите на длъжника да предостави обезпечение на дълга. Следва да
се отбележи, че такива изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест
потребителят е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителите, в което е житейски
е правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото
значително ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да
поръчителстват и елиминира значителна друга група физически лица, които макар и да са
достатъчно икономически осигурени, не отговарят на другите изисквания поставени от
кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес да
иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на
неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите нрави
заради основанието, на което се дължи и което е вписано в чл. 6.1 от договора за паричен
заем. Новелата на чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по
достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно
изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на
обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема, не
съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези
случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката,
като правен институт. По начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и
начина на погасяването й, уговорената неустойка има наказателен характер, а не само
6
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно
положение спрямо търговеца. В този си вид представлява своеобразен източник на
допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна
лихва, като е изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на
задължението и да служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е
дължима независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат,
доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури
обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на поръчителството или
банковата гаранция като обезпечения, като същевременно не обезпечава по никакъв начин
изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и
възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това задължение,
което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Не са налице имуществени вреди от
неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, ерго – липсва
обезщетителна функция на неустойката.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва отбележи още, че
съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при
необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не
процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането
в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица
ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този
смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето
защо клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител,
което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
7
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването
на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
На следващо място, процесната клауза е нищожна, защото не е индивидуално
уговорена. Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени преговори между
страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена
такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение спрямо
потребителя.
В случа е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на
едно от посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в
размер на 2422,14 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. С уговорената в чл. 6.2. неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар.
„скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия срок за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката –
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. Настоящата съдебна
инстанция счита, че уговорената неустойка, съставлявайки скрита печалба по договора, е
разход по кредита, и следва да бъде включена в годишния процент на разходите съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. Видно от дадената в чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен
процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по
кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 48,25
%, предвид факта, че неустойката е с над два пъти по-висока от размера на отпусната
главница. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер
на законната лихва - 50 %/за периода на кредита/, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. По този
начин с уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в
годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е
прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19,
ал.4 от ЗПК, при сключване на договора кредитополучателят е бил заблуден относно
8
действителния размер на ГПК.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна, тъй като
посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава предвидения в закона
максимум от пет пъти размерът на законната лихва.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора, неговият размер
следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към сключването му, като в него се
посочат всички компоненти, които го формират. За действителния размер на договора
кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да
сключи договора.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстация счита, че договорът не
удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена
гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето.
Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за
кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл са и
задължителните тълкувания, дадени в Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22, според което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директирвата
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Според чл. 3, буква ж)
от Директивата „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск по чл.
26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен. С оглед
основателността на главния иск, съдът не следва да се произнася по евентуалните искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22, чл. 11, чл.19 от ЗПК и чл. 26, ал. 1,
предл. 1, 2 и 3 от ЗЗД.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
9
ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Съгласно разпоредба на чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Между страните не се спори, като същото се
установява и от събрания в хода на производството доказателствен материал, че във връзка с
процесния договор за кредит ищецът е извършил плащания в размер на 1200.00лв. за
главница, 24,20лв. за договорна лихва и 103,80лв. за неустойка по чл.6.2. от процесния
договора.
Предвид изложеното искът е основателен в пълния си размер (след изменението в
открито съдебно заседание на 04.02.2025г.) за сумата от 103,80лв. и следва да бъде уважен
изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – в този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в
Решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020г. по описа на ВКС, I Т.О. Ето защо
законната лихва върху първоначално предявения размер от 5,00лв. следва да бъде присъдена
считано от 04.09.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното
плащане, а върху разликата над 5,00 лв. до пълния размер от 103,80лв лв. (или за сумата от
98,80лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 02.02.2025г., до окончателното
плащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът на основание
чл.78, ал.1 от ГПК. Видно от приложения списък по чл.80 ищецът претендира разноски в
размер на 606,44лв., от които – 126,44лв. за държавна такса, и 480лв. – адвокатско
възнаграждение с включен ДДС. В хода на производството процесуалният представител на
ищеца първоначално е посочил, че оказва безплатна правна помощ на доверителя си, като в
последствие е представил договор, в който е посочил, че претендираният адвокатски
хонорар в размер на 480,00лв с ДДС е изплатен изцяло в брой, предвид което настоящата
съдебна не следва да се произнася досежно материалната затрудненост на ищеца.
Във връзка с направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар от
страна на ответника, настоящата съдебна инстанция намира същото за неоснователно по
следните причини: безспорно с Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 беше
прието, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, §
3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не
обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък
10
от определения с тази Наредба, но настоящият съдебен състав счита, че този минимум
следва да се приеме като индикативен, спрямо който да се преценява справедливият размер.
В този смисъл е и актуалната съдебна практика, обективирана в Определение
№2971/15.11.2024 по дело т.д. №1923/2024 на I т.о. на ВКС и Определение
№50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на I т.о. на ВКС. След преценка на защитавания
интерес, правната и фактическа сложност на делото, на реално извършените дейности от
пълномощника на ищеца К., фактът че производството е приключило в две открити съдебни
заседания, икономическите отношения, характеризиращи се с неизменно повишаване на
цените на стоките и услугите при устойчив темп на нарастването им, съдът намира, че
уговореният от ищеца и процесуалния й представител хонорар в размер на 480лв. с ДДС не
е прекомерен и възражението е неоснователно.
С оглед изложеното съобразно изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да
заплати разноски на ищеца в общ размер 606,44лв. съгласно приложения списък по чл.80 от
ГПК.
Съдът констатира, че по делото е представено доказателство за внесена държавна такса
от ищеца в размер на 126,44лв. С Разпореждане №1429/13.09.2024г. съдът е указал на
ищеца, че следва да представи доказателства за внесена по сметка на РС-Б.С. държавна
такса в размер на 4% от стойността на договора съгласно чл.69, ал.1, т.4 от ГПК относно
предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор, както и сумата в
размер на 50,00лв., представляваща държавна такса за предявения обективно кумулативно
съединен осъдителен частичен иск. Видно от приложения по делото Договор за паричен
заем №601043/01.12.2021г. стойността на последния е 4087,60лв., предвид което дължимата
държавна такса по главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22 от ЗПК,
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е в размер на 163,50лв. или общо дължимата държавна такса
по делото е в размер на 213,50лв. Настоящата съдебна инстанция счита, че когато съдът
пристъпи към събиране с решението на невнесена, дължима предварително от ищеца
държавна такса, при липса на разпоредба, обвързваща дължимостта на таксата от изхода на
спора, събирането й не се извършва съобразно резултата по делото и задължено лице по нея
остава ищецът, поради което вкл. и когато искът бъде изцяло уважен, таксата не може да
бъде събрана по реда на чл.77 ГПК от ответника. В този смисъл е трайната съдебна
практика, обективирана в Определение №104/09.02.2015г. по ч.т.д. №112/2015г. по описа на
ВКС. Предвид изложеното следва ищецът да бъде осъден да заплати разликата до пълния
размер от 213,50лв. за държавна такса по сметка на РС-Б.С..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл.
22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК от А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул.
ул.Струга №35, общ. Б.С., обл. В., със съдебен адрес: гр. С., бул. „Ал. Стамболийски“ №125-
11
2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М., срещу „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.Цариградско
шосе №115, вх.Е, ет.5, общ. С., обл. С. (столица), със съдебен адрес: гр. С., ул. „Отец
Паисий“ № 15, офис 6, чрез адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, чрез адв.Х. М. –
САК, НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №601043/01.12.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.Цариградско шосе №115, вх.Е,
ет.5, общ. С., обл. С. (столица), със съдебен адрес: гр. С., ул. „Отец Паисий“ № 15, офис 6,
чрез адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“, чрез адв.Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ на
А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул.Струга №35, общ. Б.С., обл. В., със съдебен
адрес: гр. С., бул. „Ал. Стамболийски“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д.
М.“, представлявано от Д. М., сумата в размер на 103,80лв./сто три лева и осемдесет
стотинки/, представляваща платено без основание сума по Договор за паричен заем
№601043/01.12.2021г., ведно със законната лихва върху сумата от 5,00 лв., считано от
04.09.2024г. – датата на депозиране на исковата молба, до окончателното плащане, както и
ведно със законната лихва върху разликата над 5,00 лв. до пълния размер от 103,80лв. (или за
сумата от 98,80лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 02.02.2025г., до
окончателното плащане
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул.Цариградско шосе №115, вх.Е, ет.5, общ. С., обл.
С. (столица), със съдебен адрес: гр. С., ул. „Отец Паисий“ № 15, офис 6, чрез адвокатско
дружество „Нестори, Угляров, М.“, чрез адв.Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ на А. К. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. Б.С., ул.Струга №35, общ. Б.С., обл. В., със съдебен адрес: гр. С.,
бул. „Ал. Стамболийски“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М., сумата в размер на 606,44лв./ шестстотин и шест лева и
четиридесет и четири стотинки/, представляваща сторени разноски в производството.
ОСЪЖДА на основание чл.77 от ГПК А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б.С., ул.
ул.Струга №35, общ. Б.С., обл. В., със съдебен адрес: гр. С., бул. „Ал. Стамболийски“ №125-
2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М., ДА ЗАПЛАТИ
в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС-Б.С. сумата в размер на 87,06лв./
осемдесет и седем лева и шест стотинки/, представляваща разликата между пълния размер
на дължимата държавна такса в размер на 213,50лв. и внесената такава в размер на
126,44лв.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-В. в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Б.С.: _______________________
12