№ 46
гр. Кюстендил, 01.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20211500500514 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№269748/28.04.2021г., подадена от
„Теленор България“ ЕАД, понастоящем с наименование „Йеттел България“ ЕАД, с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост – 4“, Бизнес Парк
София, сграда 6, чрез пълномощника адв.З. Ц. от САК, с адрес за връчване на призовки и
съобщения: гр.София, ж.к.„Гео Милев“, ул. „Александър Жендов“ №6, ет.5, против решение
№260224 от 26.03.2021г. на Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№2016/2019г. по
описа на същия съд.
Постановеният от РС-Кюстендил съдебен акт се обжалва в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен иска на „Теленор България" ЕАД, с ЕИК **********, да бъде
признато за установено, че ответникът М. С. М. с ЕГН ********** дължи на ищцовото
дружество следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№822/2019г.
по описа на Районен съд – Кюстендил, а именно: 58.50 лева, представляващи незаплатена
стойност на електронни съобщителни услуги, дължими въз основа на договор за мобилни
услуги №********* от 20.01.2014г., с приложена декларация за съгласие за подписване на
документ/и от непълнолетно лице от 20.01.2014г., изменен с допълнително споразумение
№********* от 04.12.2015г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и заявление за
активиране на допълнителни услуги №********* от 04.12.2015г., с които е предоставен
мобилен номер **********, начислени по фактура №**********/01.01.2017г., фактура
№**********/01.02.2017г., фактура №**********/01.03.2017г. и фактура
№**********/01.04.2017г.; ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на заявлението - 12.04.2019г. (датата на пощенското клеймо по арг. от чл.62 ал.2
изр.1 от ГПК) до окончателното изплащане на вземането.
Решението в обжалваната част се счита за неправилно, като постановено в
1
противоречие с материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила
и необоснованост. Чрез обстойно излагане на установената по делото фактическа
обстановка се достига до извод за немотивираност на решението на база приетите за
установени, респ. неустановени обстоятелства по делото. Сочи се, че решението в
обжалваната част е постановено при наличието на съдържателни противоречия и празноти в
установената фактическа обстановка. Въззивното дружество твърди извършено от районния
съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а именно - служебно не е
назначил и не е допуснал провеждането на съдебно-техническа експертиза, предвид
необходимостта от специални знания за установяване на факти, относими към предмета на
доказване по делото. В този аспект пояснява необходимостта от допускането на
експертизата, позовавайки се на константна съдебна практика по изискването служебно да
се допуска провеждането на експертизи, когато е налице необходимост от установяване на
факти, за което са необходими специални знания. Соченият порок на съдебния акт се
обосновава и с извършено от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила
(чл.146 ГПК), доколкото с приетия за окончателен доклад по делото съдът не бил указал на
ищеца (и на страните като цяло), че така включеният в предмета на доказване факт
(предоставянето на съобщителните услуги) подлежи на установяване чрез експертно
заключение. Неуказвайки на ищеца, че не сочи доказателства за установяването на този
факт, съдът е ограничил по недопустим начин процесуалното му право на защита, водещо до
съществено засягане на принципа на състезателното начало. Позовава се на съдебна
практика на ВКС, застъпена в Решение №54 от 25.03.2014г. по гр.д.№3066/2013г., в което е
прието, че недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за
правилността на първоинстанционното решение. Твърди се, че при наличието на
необоснованост и при допуснати съществени нарушения на чл.235 ал.2 във вр. с чл.12 от
ГПК, първоинстанционният съд неправилно е формирал вътрешното си убеждение и е
приел, че не били представени каквито и да е доказателства относно реално изразходваните
далекосъобщителни услуги от страна на ответника. В тази насока се пояснява, че в
представените писмени доказателства са описани подробно потребените услуги - брой
разговори и с кой оператор, брой изпратени текстови съобщения, пренос на мобилни данни,
месечни такси и др. Местата, където се регистрирала информацията, че определена услуга е
осъществена /извън устройството на потребителя/, били сървърите на телефонната клетка и
логсървърите на оператора - тоест - само при съответния доставчик на мобилните услуги.
Счита, че при липсата на оспорване на представените извлечения от електронната система
на телекомуникационната компания (неупражненото от ответника право по чл.31 от ОУ да
оспори фактурите, в които са посочени размерите и вида на услугите), в които доставените
услуги са конкретно и детайлно индивидуализирани, се налага извод, че е извършена реална
доставка на посочените съобщителни услуги. Неправилно, според въззивното дружество,
първоинстанционният съд не е ценил заключението по проведената ССчЕ, в която са
посочени по вид, обем и размер фактурираните предоставени електронни съобщителни
услуги, обективирани за счетоводни цели в процесиите фактури. Сочи се и допуснато
нарушение на правилото на чл.182 от ГПК, приложимо и в настоящия случай, съгласно
което редовно воденото счетоводство на търговеца може да служи като доказателство в
негова полза. Цитира практиката на ВКС, която квалифицира като константна и
задължителна, установяваща, че частният свидетелстващ документ се ползва с
доказателствена стойност, макар и да не се ползва с обвързваща материална доказателствена
сила. Акцентира се също, че доказателствената стойност на частните свидетелстващи
документи се преценява от съда по вътрешно убеждение, с оглед на всички обстоятелства
по делото. Изтъква се, че неправилно първоинстанционният съд не е ценил в съвкупност и
взаимовръзка съдържанието на редовно осчетоводените фактури с другия неоспорен по
делото факт, а именно, че в настоящия случай не са налице данни ответникът да е
предприемал действия в съответствие с клаузата на чл.31 от ОУ, свързани с оспорване на
2
начисляването и дължимостта на процесните суми. Неправилно също така
първоинстанционният съд не бил разграничил характера на задълженията за начислени
месечни абонаментни и други такси от задължението за предоставяне на конкретни и
допълнителни съобщителни услуги извън договореното в стандартния месечен абонамент.
Заключва, че с оглед необосноваността на формираните правни изводи съдът неправилно е
отхвърлил като неоснователна исковата претенция за незаплатени начислени такси и цени
на ползвани съобщителни услуги.
По същество поддържа искане за отмяна на решението в обжалваната част и
уважаване на исковата претенция за сумата от 58.50 лева, представляващи незаплатени
електронни съобщителни услуги, дължими въз основа на договор за мобилни услуги
№********* от 20.01.2014г., с приложена декларация за съгласие за подписване на
документ/и от непълнолетно лице от 20.01.2014г., изменен с допълнително споразумение
№********* от 04.12.2015г. към договор за мобилни/фиксирани услуги и заявление за
активиране на допълнителни услуги №********* от 04.12.2015г., с които е предоставен
мобилен номер **********, начислени по фактура №**********/01.01.2017г., фактура
№**********/01.02.2017г., фактура №**********/01.03.2017г., фактура
№**********/01.04.2017г.; ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на заявлението - 12.04.2019г., до окончателното изплащане на вземането.
Претендира деловодни разноски за заповедното и двете искови производства.
С въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане на съдебно–
техническа експертиза, която да извърши проверка и да отговори на поставени въпроси,
което искане съдът не е уважил, за което е изложил и конкретните си съображения.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната страна не е депозирала отговор на
въззивната жалба.
ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочената
въззивна жалба, намери, че въззивната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна,
която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.
При извършената, в съответствие с правомощията по чл.269 от ГПК, служебна
проверка на валидността на решението и на допустимостта му в обжалваната част, КнОС
намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо. Разгледан е иск, предявен
по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, след осъществена хипотеза по чл.415 ал.1 т.2 от ГПК и
предявен иск за установяване на вземането в предвидения от закона срок.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна и следва да бъде уважена за
сума в размер на 56.85 лева, относно която решението на КнРС следва да се отмени и да се
постанови друго, с което исковата претенция за посочената сума да бъде уважена.
Решението е правилно и следва да се потвърди в частта за разликата над 56.85 лева до 58.50
лева.
Установява се, че РС-Кюстендил е бил сезиран с искове, предявени по реда на чл.422
от ГПК от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК **********, а понастоящем (след 28.02.2022г.) с
наименование „Йеттел България“ ЕАД, с ЕИК ********** срещу М. С. М. с ЕГН
********** за признаване за установено по отношение на М. съществуването на вземане на
дружеството спрямо него, за което е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК в производството по ч.гр.д.№822/2019г. по описа на КнРС за
сума в общ размер на 283.56 лева, представляваща неизплатени парични задължения,
произтичащи от договор за мобилни услуги №********* и декларация за съгласие за
подписване на документ от непълнолетно лице от 21.01.2014г., допълнително споразумение
№********* и договор за лизинг от 04.12.2015г., както и от заявление за активиране на
допълнителни услуги от 04.12.2015г., за които са били издадени фактури, както следва:
фактура №**********/01.01.2017г., фактура №**********/01.02.2017г., фактура
3
№**********/01.03.2017г., фактура №**********/01.04.2017г. и фактура с
№**********/01.05.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на заявлението - 12.04.2019г., до окончателното изплащане на вземането.
От твърденията на ищеца и от данните по делото е установено, че исковата сума
включва няколко отделни вземания, произтичащи от посочените договори и допълнителните
споразумения към тях, в това число: 175.08 лева – дължими лизингови вноски по договор за
лизинг от 04.12.2015г.; 49.98 лева – част от дължима неустойка при предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги от 20.01.2014г., изменен с допълнителното
споразумение от 04.12.2015г., по вина на потребителя, и 58.50 лева – общ размер на
незаплатените месечни абонаментни такси и потребени услуги по силата на договора за
мобилни услуги №********* от 21.01.2014г., допълнителното споразумение №********* от
04.12.2015г. и заявление за активиране на допълнителни услуги от 04.12.2015г.
По отношение на част от горните суми, а именно: 175.08 лева – дължими лизингови
вноски по договор за лизинг и 49.98 лева – част от дължима неустойка при предсрочно
прекратяване на договора за мобилни услуги, решението на КнРС е влязло в сила, тъй като
не е било предмет на въззивно обжалване.
От приетите в хода на първоинстанционното разглеждане на спора доказателства,
касаещи предмета на въззивната проверка, се установява, че на 20.01.2014г. между М. С. М.,
който към този момент е бил непълнолетен (на 17 години), от една страна, действащ лично и
със съгласието на своя баща С. М., подписал на същата дата изрична декларация за съгласие
със сключения от сина му договор, и „Космо България Мобайл“ ЕАД (в последствие
„Теленор България“ ЕАД), от друга, е бил сключен договор за мобилни услуги за
предпочетен номер +359*********, при стандартен месечен абонамент от 13.99 лева на
месец.
На 04.12.2015г. между същите страни, но М. вече действащ като пълнолетно лице, е
било сключено допълнително споразумение към договора за мобилни услуги с мобилен
номер +359*********, с което страните са се съгласили да бъде променен абонаментния план
и условията към него, в това число и месечната абонаментна такса, която да бъде в размер
на 19.99 лева. Споразумението е със срок на действие, според договореното в раздел IV, т.2,
до датата 04.12.2017г.
На същата дата – 04.12.2015г., М. е подал до „Теленор България“ ЕАД и заявление за
активиране на допълнителна услуга за същия мобилен номер, а именно – „Допълнителен
пакет Telenor Message – 2000 SMS/MMS” за 1.50 лева на месец, с включен ДДС.
В хода на производството пред КнРС ответната страна е оспорила авторството на
подписите, положени за потребител върху договора, допълнителното споразумение и
заявлението, както и подписа на родителя в представената декларация за даване на съгласие.
Била е назначена съдебно-почеркова експертиза, от заключението по която (с вх.
№263080/09.02.2021г. на в.л.Валери Стойков) е установено, че подписите са били положени
от лицата, сочени като техни автори – М. М. и С. М..
На 01.01.2017г. дружеството е издало фактура с №********** за отчетен период от
01.12.2016г. до 31.12.2016г., в която са фактурирани месечни еднократни такси
(абонаменти, допълнителни пакети) на обща стойност 21.49 лева, с включен ДДС. С фактура
с №********** от дата 01.02.2017г. за отчетен период от 01.01.2017г. до 31.01.2017г. са
фактурирани разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги на стойност 1.93 лева с
ДДС и месечни еднократни такси (абонаменти, допълнителни пакети) на обща стойност
21.49 лева, с включен ДДС или общо – 23.42 лева. На 01.03.2017г. „Теленор България“ ЕАД
е издало фактура с №********** от 01.03.2017г. за отчетен период от 01.02.2017г. до
28.02.2017г., в която не е фактурирана стойност на таксувани услуги, а само месечни
еднократни такси (абонаменти, допълнителни пакети) размер на 21.49 лева, с включен ДДС.
С фактура с №********** от 01.04.2017г., касаеща отчетен период от 01.03.2017г. до
4
31.03.2017г. е сторнирана предплатена месечна такса, при което с нея е начислена
отрицателна величина, а именно „- 7.62 лева“ с ДДС.
Горното се установява както от представените фактури, така и от приетото
заключение на вещо лице по назначена съдебно-счетоводна експертиза (заключение с вх.№
264943/30.10.2020г. на в.л.Реонита Й.а). От последното се установява още и
обстоятелството, че фактурите са осчетоводени при ищеца и са включени в дневника за
продажби по ДДС за съответните периоди.
Фактурата с №**********, издадена на 01.05.2017г., касае начислена неустойка
поради предсрочно прекратяване на договора за услуга, поради което не касае настоящото
разглеждане.
От страна на ответника не са наведени твърдения за заплащане стойността на която и
да било от процесните фактури; не са ангажирани и доказателства в тази посока.
В срока по чл.131 от ГПК фактурите са оспорени от ответника; възразено е същите да
удостоверяват реално предоставени на клиента услуги, които да са били вярно отчетени от
измервателните устройства на доставчика и правилно тарифирани.
При тези данни КнРС е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване
относно размера и стойността на предоставени услуги, намирайки, че по делото липсват
доказателства относно реално изразходваните далекосъобщителни услуги от страна на
ответника - както общото потребено количество, така и единичната цена на тези услуги, а по
издаваните фактури не се установява каква част от сумите е стойност на потребени
далекосъобщителни услуги. Районният съд е приел, че само фактурите, без да са били
ангажирани други доказателства за твърдените обстоятелства, не са достатъчни, за да
установят съществуването и размера на задължението за заплащане на далекосъобщителни
услуги.
Окръжен съд-Кюстендил счита, че горепосочените изводи на районния съд са
неправилни касателно вземане в размер на 56.85 лева, като намира, че анализът,
съпоставката и преценката на събраните по делото доказателства обосновават извод, че за
исковия период М.М. дължи на ищеца посочената сума, представляваща общ размер на
дължима и уговорена със сключените между страните договори фиксирана месечна
абонаментна такса, в това число: стандартен месечен абонамент за три месеца – декември
2016г., януари 2017г. и февруари 2017г. по 19.99 лева и цена за допълнителен пакет за
същите месеци в размер на 1.50 лева на месец, или общо – 21.49 лева месечно с включен
ДДС (64.47 лева) с приспадане на сторнираната с фактура с №**********/01.04.2017г.сума в
размер на 7.62 лева.
Този извод преди всичко се базира на категорично установената да съществува
валидна договорна обвързаност между страните, произтичаща от сключването на
процесните договори – първоначален - договора за мобилни услуги №********* от
21.01.2014г., допълнителното споразумение към него №********* от 04.12.2015г. и
заявление за активиране на допълнителни услуги от 04.12.2015г., от които се установява, че
М. се е съгласил да заплаща за предоставяните услуги на „Теленор България“ ЕАД цена на
месечен абонамент 19.99 лева плюс допълнителен пакет за SMS съобщения в размер на 1.50
лева, цените с включен ДДС, или по 21.49 лева месечна абонаментна такса. Договорите са
сключени при Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услуги.
Доколкото се касае за договаряне с потребител, а и доколкото в
първоинстанционното производство са правени подобни възражения, въззивният съд намира
за потребно да изложи преценката си за наличието или липсата на равнопоставеност на
страните при уговаряне на правата и задълженията им по така сключените договори. С
оглед предмета на въззивния контрол, съдът ще преценява относимите клаузи от договора,
5
на които се основават процесните задължения за неплатена абонаментна цена. В случая
доставчикът търси изпълнение на основно задължение на потребителя, произтичащо от
предоставено ползване на услуги, достъпни чрез получена от клиента СИМ-карта, което
представлява изпълнение на съществената престация на доставчика. Или – уговорката за
размер на пакетната абонаментна цена съставлява съществената част от договора и същата
не може да бъде преценявана като неравноправна по аргумент от чл.145 ал.2 от ЗЗП.
По силата на съществувалата валидна договорна обвързаност ответникът е поел
задължението за заплащането на дължимите месечни абонаментни такси съгласно
уговорените тарифни планове.
Съгласно чл.23 б.„б“ от ОУ, потребителите дължат заплащането на цена, която
включва: 1/ цена за първоначално свързване; 2/ месечен абонамент; 3/ месечна цена за
ползвани услуги; 4/ месечна цена за ползване на допълнителни услуги и 5/ цена за временно
спиране. Месечният абонамент осигурява достъп до услугите, за които е сключен
индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на Мрежата и се предплаща от
потребителя ежемесечно, в размери съобразно избрания от потребителя абонаментен
план/програма/пакет. Месечният абонамент се различава от месечната цена за ползвани
услуги, която представлява сумата от стойността на всички услуги, ползвани от потребителя
през дадения месец.
Доколкото цената на абонамента е възнаграждение за самото право на достъп до
мрежата на оператора, предоставено чрез активиране на съответна СИМ карта с уникален
телефонен номер, чрез който потребителят се разпознава от останалите участници в мрежата
като абонат както при изходящи, така и при входящи повиквания, за доказването на това
вземане в полза на доставчика е достатъчно позоваването на подписаните от потребителя
договор и допълнителни споразумения за съответния абонаментен план.
Ответникът е оспорил истинността на отразените във фактурите обстоятелства, а
именно - че били предоставени сочените в тях услуги. Действително представените фактури
и приложенията към тях, като частни свидетелстващи документи, не се ползват с материална
доказателствена сила за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства.
Следователно, тези документи сами по себе си не са годно доказателство да установят, че
мобилният оператор е предоставил през релевантния период на ответника мобилни услуги.
Именно поради тази причина не може да се приеме съществуване на задължение за сумата в
размер на 1.65 лева, с ДДС, начислено по фактура с №********** от дата 01.02.2017г. за
отчетен период от 01.01.2017г. до 31.01.2017г. като цена на разговори, данни, съобщения и
други таксувани услуги, тъй като освен фактурирането на това обстоятелство по делото
няма никакви други данни, от които може да се установи съществуване на задължение за
плащане от страна на ответника на подобна сума.
Същевременно, не така стои въпросът касателно месечните абонаментни такси,
относно които доказателствената стойност на фактурите не може да бъде напълно отречена
и същите следва да се ценят в съвкупност с всички останали доказателства по делото.
При посоченото, за въззивния съд се налага извод, че по силата на договорната
обвързаност М.М. дължи заплащане на месечните абонаментни такси по процесните четири
фактури в размер на 56.85 лева, за каквато сума в полза на ищцовото дружество е
възникнало вземане. Ответникът не е обосновал възражение за плащане на начислените
месечни абонаменти.
Доколкото този извод не съответства на направения от КнРС в обжалваното
решение, последното следва да бъде отменено в посочената част и искът за сумата от 56.85
лева следва да бъде уважен, ведно със законната лихва, така, както е поискана.
Решението следва да се потвърди за сумата от 1.65 лева, с ДДС, начислено
задължение по фактура с №**********/01.02.2017г.
6
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване следва да се ревизират размерите на
присъдените от КнРС разноски, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца още
146.59 лева – общо дължими разноски за заповедното и исковото производство.
Решението следва да се отмени в частта, в която ищецът е осъден да заплати на
ответника сума за разноски за горницата над 163.30 лева до присъдените 254.40 лева.
За въззивната инстанция М. ще следва да заплати на въззивника разноските, сторени
за заплатена държавна такса, съразмерно на основателната част от жалбата, а именно сумата
от 48.59 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260224 от 26.03.2021г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№2016/2019г. по описа на същия съд, в частта, с която е отхвърлен
като неоснователен иска на „Теленор България“ ЕАД, понастоящем „Йеттел България“
ЕАД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост – 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, да бъде признато за установено, че ответникът М. С. М. с ЕГН
********** дължи на ищцовото дружество сума в размер на 56.85 лева, за която е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№822/2019г. по описа на Районен съд – Кюстендил, както и
в частта, с която „Теленор България“ ЕАД е осъдено да заплати на М. С. М. с ЕГН
********** деловодни разноски в размер, надхвърлящ сумата от 163.30 лева, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. С. М. с ЕГН **********, че
същият дължи на „Йеттел България“ ЕАД, (с предишно наименование „Теленор България“
ЕАД) с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост – 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, сума в размер на 56.85 лева, представляваща общ размер на
неплатена месечна абонаментна такса, произтичаща от сключените между страните договор
за мобилни услуги №********* от 21.01.2014г., допълнителното споразумение към него
№********* от 04.12.2015г. и подадено заявление за активиране на допълнителни услуги от
04.12.2015г., дължима за периода от 01.12.2016г. до 31.03.2017г., съставляваща част от сума,
за която е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№822/2019г. по описа на Районен
съд – Кюстендил, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 12.04.2019г., до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260224 от 26.03.2021г. на Районен съд– Кюстендил,
постановено по гр.д.№2016/2019г. по описа на същия съд, в частта, с която е отхвърлен
като неоснователен иска на „Теленор България“ ЕАД, понастоящем „Йеттел България“
ЕАД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост – 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, да бъде признато за установено, че ответникът М. С. М. с ЕГН
********** дължи на ищцовото дружество сума в размер на 1.65 лева, начислена по
фактура с №********** от дата 01.02.2017г. за отчетен период от 01.01.2017г. до
31.01.2017г. като цена на разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги, за която е
била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№822/2019г. по описа на Районен съд –
Кюстендил.
7
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА М. С. М. с ЕГН **********, да заплати на „Йеттел България“ ЕАД с ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост – 4“, Бизнес Парк
София, сграда 6, сума в размер на още 146.59 лева (сто четиридесет и шест лева и петдесет
и девет стотинки), представляваща дължими разноски, сторени от дружеството в
заповедното и в исковото производство пред Районен съд-Кюстендил, както и сумата от
48.59 лева (четиридесет и осем лева и петдесет и девет стотинки), представляваща сторени
разноски за държавна такса в производството пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8