№ 11316
гр. София, 29.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:И.НКА П. БОЛГУРОВА
при участието на секретаря НАДЯ СТ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от И.НКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело №
20221110165004 по описа за 2022 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Кредит Инс“ АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу И. М. Д. за заплащане на сумите, както следва: сумата от 2700
лв., представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит „Екстра“
№118586 от 12.07.2021г., ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението – 15.09.2022г. до окончателното плащане, сумата от 183,69 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.08.2021г. до 12.07.2022г. и за
сумата от 295,13 лв. – мораторна лихва за периода от 13.08.2021г. до 15.09.2022г. След
връчване на заповедта за изпълнение по чл.47, ал. 5 ГПК и при събрани данни, че
длъжникът не живее на адреса, са предявени установителни искове за вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за потребителски
кредит „Екстра“ №118586/12.07.2021г. по реда на чл.6 ЗПФУР – чрез предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно договора ищецът е предоставил на
ответника заем под формата на потребителски кредит в размер на 2700 лв., а
ответникът се задължил да върне предоставения кредит, ведно с договорената
възнаградителна лихва на дванадесет месечни вноски като крайната дата за погасяване
на кредита е 12.07.2022г. Ответникът е направил частично плащане в размер на 13,79
лв. по първата вноска с падеж 12.08.2021г., след което е преустановил плащанията.
Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното
1
производство. Претендира разноски.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът И. М. Д. чрез назначения особен
представител оспорва предявените искове. Оспорва наличието на валидно
правоотношение между страните по договор за кредит, както и обстоятелството, че е
получила посочената в исковата молба сума. Моли съда да отхвърли предявените
искове.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
По възражението за допустимост на предявените исковете:
Възражението, че ищецът няма процесуална легитимация поради липса на
представителна власт на неговия пълномощник да инициира настоящото производство
е неоснователно, видно от приложено по делото изрично пълномощно в писмена
форма /л.5-гръб от делото/.
По исковете по чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД:
За основателността на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже
наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит между него и ответника с твърдяното съдържание, в т.ч. възнаградителна лихва,
получаване на паричната сума от кредитополучателя; уговорения начин за връщане на
усвоените суми, падежа на уговорените дължими вноски за връщане на заема и
настъпване на падежа на задължението за връщане на претендираните вноски по
кредита.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на
погасяване на дълга.
От събраните по делото доказателства се установява, че на 12.07.2021 г. страните са
сключили договор за потребителски кредит „Екстра“ № 118586, по силата на който
ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 2700 лв. за задоволяване на
текущи потребителски нужди, като последният се е задължил да върне същата ведно с
лихвите на 12 месечни вноски. Видно от приложена разписка за извършено плащане №
2000000261940824 от 12.07.2021 г. /л. 6 от делото/, в изпълнение на своите задължения
по договора ищцовото дружество е наредило в полза на И. Д. процесната сума.
Съгласно чл. 4 на договора ответникът е избрал кредитодателят да ангажира
дружество гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е
съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант“, включена в погасителния
план като част от дължимите месечни вноски. Уговореният размер ГЛП по договора е
фиксиран на 36 %, а ГПР е фиксиран на 49,70 %.
С оглед наведеното от страна на ответника възражение за нищожност на процесния
договор и предвид задължението на съда да следи служебно за нищожност на клаузи,
създаващи неравноправност в случаите, когато страна по правоотношението е
потребител, то настоящият съдебен състав намира, че следва да обсъди валидността на
клаузите относно уговорения ГПР и дължимата такса „Гарант“.
Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
2
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит (по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита), представляват
общ разход по кредита. В този смисъл и възнаграждението за предоставяне на
поръчителство е разход, който се обхваща от понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ и следва да се включи към ГПР.
В разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено от
предоставянето на гаранция, доколкото съгласно чл. 8.1.2., раздел VIII на общите
условия, на които се подчинява и процесното правоотношение между страните,
предоставянето на гаранция е посочено като задължително условие за отпускане на
кредита. Избирайки кредитодателят да ангажира дружество гарант за гарантиране
връщане на вноските му по кредита, кредитополучателят се е задължил да заплати
такса в размер на 1 944 лв. По правило договорът за поръчителство е едностранен и
безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е
обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй като
кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя чрез
кредитодателя, като в този случай поръчителството е близко до договора за
застраховка.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Общото задължение на ответника е еквИ.лентно на вписаните в погасителния план
сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за такса „Гарант“ в
размер на 1 944 лв. – месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от
главница и договорна лихва, както и горница от 162 лв., представляваща дължимата за
месеца част от таксата „Гарант“. Плащането на посочената такса, обаче, не е отразено
като разход при формирането на оповестения ГПР – 49,70 %, въпреки че е включен в
общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на таксата „Гарант“
като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен /79,20 %/.
Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР надвишаващ определените в чл. 19,
ал. 4 ЗПК размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК, поради което и с оглед
гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че нищожна е и процесната
уговорка за заплащане на поръчителско възнаграждение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар
формално процесният договор да покрИ. изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя
и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
3
изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В този смисъл, като не е оповестил взетите предвид допускания при изчисляването
на ГПР в договора за кредит и ОУ, както и като не е посочил коректно неговата
стойност, невключвайки цените на допълнителните услуги, кредиторът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. За пълнота следва
да се отбележи, че доколкото тази недействителност се установява в производството по
чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено именно
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита – Решение
№50174/26.10.2022г. по гр.д. №3855/2021г., ІV ГО на ВКС, в случая 2700 лв.
Ищецът в обстоятелствената част на депозираното заявление по чл. 410 ГПК
признава неизгоден за себе си факт, а именно извършеното в негова полза от страна на
ответника частично плащане на сумата от 13,79 лв. по първата вноска с падеж
12.08.2021г. В тази връзка съдът намира, че посочената сума следва да бъде
приспадната в пълен размер от дължимата от ответника чиста стойност на кредита с
оглед установената недействителност на процесния договор.
Ето защо на ищеца следва да се присъди сумата от 2 686,21 лв., представляваща
незаплатения остатък от чистата стойност на кредита. До посочения размер
предявеният иск за главница следва да бъде уважен, а в останалата част същият да бъде
отхвърлен.
Предвид установената недействителност на процесния договор за кредит,
неоснователни са и претенциите на ищеца за възнаградителна лихва и за обезщетение
за забава, поради което същите подлежат на отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът съобразно уважената част от исковете в размер от 1168,09 лв. за настоящото
производство – за държавна такса, възнаграждение за особен представител на
ответника и за адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че последното е
действително заплатено, видно от представения по делото договор за правна помощ и
съдействие от 28.11.2022 г. /л. 5 от делото/, представляващ разписка за получената
сума. Ответникът своевременно е възразил по реда на чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност
на заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид предмета на делото, неговата
правна и фактическа сложност, материалния му интерес, както и събраните по делото
доказателства, съдът намира направеното възражение за неоснователно. При
преценката си съдът съобрази приложимата редакция на Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4
Ноември 2022г.).
Дължимите разноски, направени в производството по чл. 410 ГПК, са в размер на
315,91 лв. съобразно уважената част от исковете, представляващи заплатена държавна
такса и адвокатско възнаграждение, което е действително платено на адв. Д. в брой
съобразно договор за правна защита и съдействие от 13.09.2022 г. като разписка за
получената сума /л. 5 от заповедното дело/.
4
Съобразно изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право
на разноски, но доколкото същият до приключване на устните състезания не е
представил доказателства действително да е сторил такИ., не му се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79,ал.1,
пр.1 ЗЗД, вр чл.9, ал.1 ЗПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, че И. М. Д., ЕГН **********, дължи
на „Кредит Инс” AД, ЕИК *********, сумата от 2 686,21 лв., представляваща дължима
главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ №118586 от 12.07.2021г., ведно
със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
50456/2022г. по описа на СРС, 77-ми състав – 15.09.2022г., до окончателното плащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 2700 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредит Инс” AД, ЕИК *********, срещу И. М. Д.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че И. М. Д., ЕГН
**********, дължи на „Кредит Инс” AД, ЕИК *********, сумата от 183,69 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 12.08.2021 г. до 12.07.2022 г. и
сумата от 295,13 лв. – мораторна лихва за периода от 13.08.2021 г. до 15.09.2022 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 30.09.2022г. по ч.гр.д.
№ 50456/2022 г. по описа на СРС, 77-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. М. Д., ЕГН **********, да заплати на
„Кредит Инс” AД, ЕИК *********, сумата от 315,91 лв., представляваща разноски в
заповедното производство по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 50456/2022 г. по описа на
СРС, 77-ми състав, както и сумата от 1168,09 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5