Р
Е Ш Е
Н И E
№
260136
15.04.2021 г. гр.
Хасково
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд, на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа година, в
открито съдебно заседание, в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ГОЧЕВ
КАПКА ВРАЖИЛОВА
при
участието на секретаря: Р.К…………………………...…………………………………….
прокурор:……………………………........................................................................................,
като
разгледа докладваното от председателя съдия Пейкова в.гр.д. № 56 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260130 от 14.10.2020 г., постановено по
гр.д. № 2511/2018 г. по описа на Районен съд – Хасково, е осъден Държавен Фонд „Земеделие“ да заплати
на В.П.Л. сумата от 45 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и
страдания от смъртта на съпруга й П.С. Л., починал на 17.05.2018 г. в резултат
на трудова злополука, случила се на същата дата, около 11 ч. на път II-76,
около км 30+500, общ. ***, при ПТП с управляван от него служебен автомобил
марка ВАЗ-21214 с peг. № ***, която злополука е приета за „трудова“ с
разпореждане № 22132/ 14.06.2018 г. на НОИ - ТП - С. ***, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 17.05.2018 г. до окончателното изплащане, като искът за разликата
до пълния предявен размер от 150 000 лева е отхвърлен.
С решението Държавен
Фонд „Земеделие“ е осъден да заплати на С.П.Л. и на В.П.Л.
(последната действаща като законен представител и майка на първата), сумата от 45 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от смъртта на баща й
П.С. Л., починал в резултат на същата трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 17.05.2018 г. до окончателното изплащане, като искът за разликата
до пълния предявен размер от 150 000 лева е отхвърлен.
С решението Държавен
Фонд „Земеделие“ е осъден да заплати на И.А.Л. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от смъртта на сина й
П.С.Л., починал в резултат на същата трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 17.05.2018 г. до окончателното изплащане, като искът за разликата
до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен.
Също така Държавен
Фонд „Земеделие“ е осъден да заплати на С.П.Л. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания от смъртта на сина
му П.С.Л., починал в резултат на същата трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на
увреждането 17.05.2018 г. до окончателното изплащане, като искът за разликата
до пълния предявен размер от 100 000 лева е отхвърлен.
Районният съд е отхвърлил предявения от Държавен Фонд „Земеделие“ против ЗАД „Булстрад Виена
Иншурънс Груп” АД обратен частичен иск за сумата от общо 50 000 лева,
представляваща част от предявените главни искове, на обща стойност 500 000 лв.,
включваща следните суми: по 15 000 лв., представляващи частични суми от
предявените главни искове от В.П.Л. и от С.П.Л. от по 150 000 лв.; както и по
10 000 лв., представляващи частични суми от предявените главни искове от И.А.Л.
и от С.П.Л. от по 100 000 лв.; които суми били дължими на основание застраховка
„Трудова злополука“ по договор с изх. № *** от 08.06.2016 г., със
застрахователна полица № *** и ОУ към нея, или евентуално на основание
застраховка „Злополука на водача и пътниците в МПС“ по договор с изх. № ***/08.06.2016
г., със застрахователна полица № ***, приложение № 1 към нея, застрахователен
сертификат № ***, Раздел „Общи положения“ и дебит нота № 6/01.06.2017 г., или
евентуално на основание застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, респ. „Гражданска отговорност“, по договори с изх. № ***/08.06.2016
г. и с изх. № ***/08.06.2016 г., и застрахователна полица на „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите с № ***, валидна от 09.06.2017 г.
Недоволни от постановеното решение са останали ищците В.П.Л.,
действаща лично за себе си и като майка и законен представител на малолетната С.П.Л.,
И.А.Л. и С.П.Л., както и ответника Държавен фонд „Земеделие“, като всяка от
страните е обжалвала решението.
С въззивната жалба на ищците В.Л., С.Л., И.Л. и С.Л.
решението се обжалва в частта, в която предявените обективно и субективно
съединени искове са отхвърлени до пълния предявен размер за всеки един от
въззивниците: за В.Л. и С.Л. за отхвърления размер от по 105 000 лв. за
всяка една от тях, а за И.Л. и С.Л. за отхвърления размер от по 70 000 лв.
за всеки един от тях, както и в частта за разноските, в която ищците са осъдени
да заплатят на ответника съразмерно на уважената и отхвърлената част от
исковите претенции. Навеждат се доводи за неправилност поради нарушения на
материалния закон, нарушения на съществени процесуални правила, както и
необоснованост.
По същество в жалбата се сочи, че неправилно районният
съд приел за основателно възражението на ответника за груба небрежност от
страна на пострадалия П.Л.. От значение била не всяка една форма на вината, а
само грубата небрежност, каквато можело да бъде налице при допуснати тежки
нарушения на правилата за движение по пътищата. При формиране на своите изводи
районният съд основно се позовал на показанията на свидетелите на ответника и
на назначените по делото автотехнически експертизи. В жалбата се акцентира
върху отбелязването в първата комплексна съдебно медицинска – автотехническа
експертиза, че очевидно се касаело за опасен участък от пътя, където настъпило
процесното ПТП, който не е бил сигнализиран със съответните предупредителни и
забранителни пътни знаци, а такива били поставени едва впоследствие. Движението
на пострадалия Л. с 107 км/ч наистина надвишавало максимално допустимата
скорост от 90 км/ч, но това превишаване било с по-малко от 20 % и не следвало
да се квалифицира като тежко нарушение на правилата за движение по пътищата
съгласно чл. 21, ал. 2 ЗДвП. От друга страна, приемливата и безопасна според експертизата
скорост следвало да бъде около 70 км/ч. Оттук се извежда извода, че
управлявайки автомобила с всяка над тази безопасна скорост, пострадалият би
загубил управление, следователно нарушението по чл. 21, ал. 2 ЗДвП не е в
причинна връзка с настъпване на ПТП, тъй като дори и без извършване на това
нарушение, ПТП пак би настъпило. Управляваният автомобил не бил оборудван с
допълнителни системи за активна и пасивна защита. Излагат се аргументи, че при
конкуренция между текстовете на чл. 21, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП, предимство
имала първата норма, която се явявало специална спрямо общото правило. Пътя в
процесния участък се отличавал със специфични особености, заложени още при
строителството му и след като тези особености не били сигнализирани по съответния
начин, те нямало как да бъдат предварително възприети от водачите и взети от
тях под внимание. Имало момент на изненада при излизане от десния завой, след
който водачите попадали в своеобразен капан. Липсата на сигнализация за тези
опасности създавала сериозни обективни предпоставки за възникване на ПТП.
При условията на евентуалност се твърди, че дори и да
се приеме съпричиняване, изразяващо се в грубо нарушение на правилата за
движение, то съдът неправилно определил степента на приноса на пострадалия
работник – 70 %, с каквато част са намалени предявените искове. При отчитане на
всички фактори, способствали за настъпването на ПТП, приносът на пострадалия
бил не повече от 1/4 или 25 %, с които следвало да се намалят претендираните
суми.
При условията на евентуалност се твърди, че изводите
на районния съд относно размера на действително претърпените от ищците
неимуществени вреди са неправилни. При спазване на чл. 52 ЗЗД следвало да се
вземат предвид всички обстоятелства, които обуславяли неимуществените вреди,
като характер на увреждането, начина на извършване на деянието и
обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, преценка
относно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания,
продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки,
страдания и други неудобства. По делото се установявали данни за значителните и
неутешими болки, мъка и страдания, които ищците изпитвали от смъртта на
пострадалия. Ищците живеели в една къща с пострадалия, имали емоционална
близост, разчитали на своята взаимна подкрепа и помощ. Съществувалите отношения
на близост, обич, привързаност, финансова и духовна общност били причина ищците
да търпят вреди от смъртта на пострадалия. Със смъртта му всички грижи, отговорности
и финансови тежести за отглеждането на малолетното дете (4-годишно към датата
на фаталния инцидент) оставали единствено за майката. Самото дете щяло да бъде
безвъзвратно лишено от присъствието и личността на баща си, от неговата обич и
подкрепа. След смъртта на П.Л. ищците рухнали психически и физически. В този
смисъл се обосновава, че размерът на заявената претенция не съставлявал решаващ
фактор при преценката относно действителния размер на вредата. При прилагането
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 201, ал. 2 КТ редукцията на обезщетението се
прилагала към размера, за който искът би бил основателен, ако не се намалява
поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата. Ето защо и с
оглед на твърдението за съпричиняване в размер на 1/4 или 25 % се отправя
искане за определяне на обезщетение в размер от по 200 000 лв. за В.П.Л. и
С.П.Л. за всяка една от тях, и в размер от по 130 000 лв. за И.А.Л. и С.П.Л.
за всеки един от тях. Въз основа на всички така изложени доводи се отправя
искане предявените искове да се уважат и да се присъдят разноските по делото,
както и да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за оказана
безплатна правна помощ пред въззивната инстанция.
Подаден е отговор от ответната
страна в спора, Държавен фонд „Земеделие“, чрез адв. А. П. Въззивната жалба се
оспорва изцяло като неоснователна. Изложени са подробни контрааргументи на
всяка едно от възраженията, описани във въззивната жалба. Поддържа се, че
пострадалият П. Л. е допуснал грубо нарушение на движението по пътищата, като е
шофирал с несъобразена скорост. По отношение на възражението за много по-малък
принос на пострадалия като процент съпричиняване се посочва, че действително
процентът на съпричиняване бил определен неправилно, но в смисъл, че бил нисък,
а не завишен, както твърдели въззивниците. В подкрепа на този довод се твърди,
че единствената причина за настъпване на процесното ПТП било несъобразеното
управление на автомобила от страна на пострадалия. По отношение определяне
размера на действително претърпените вреди се изтъква, че въззивниците всъщност
се опитват по същество да увеличат размера на първоначално предявените искове,
като подобно изменение се явявало процесуално недопустимо във въззивното
производство. Отделно ответникът посочва, че първоинстанционното решение
страдало от различни недостатъци – районният съд кредитирал само и единствено
показанията на свидетелите на ищците; вместо правни изводи, районният съд
преповторил дословно тези показания, което водело до липса на мотиви; в
нарушение на чл. 172 ГПК не се отчело, че свидетелите Р.Ф. и К.К. всъщност се
явявали роднини на ищците. От друга страна, следвало да се отчетат и други
обстоятелства – семейството на починалия било голямо и всички щели да се
подкрепят взаимно; родителите на пострадалия можели да насочат грижите и обичта
си към неговата сестра (макар и страдаща от заболяване); починалият оставил
дете на 4-годишна възраст, но именно на такава ниска възраст по-лесно се
преодолявали травмите от загубата; всички ищци получавали възнаграждения и
поради това никой от тях не бил изцяло зависим от доходите, получавани от
пострадалия приживе, а неговият баща можел да се занимава с отглеждане на
земеделска продукция. В заключение се добавя, че не били ангажирани
доказателства за действителното психическо състояние на ищците, поради което
претърпените от тях болки и страдания всъщност не били доказани.
С въззивната жалба на „Държавен фонд
Земеделие“ решението се обжалва в частта, в която са уважени частично
предявените субективно съединени искове по чл. 200 КТ, и в частта, в която са
отхвърлени предявените от „Държавен фонд Земеделие“ искове при условията на
евентуалност срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД. Излагат се доводи за
нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. В
частта, в която е отхвърлен предявения срещу застрахователя иск решението се
явявало недопустимо като постановено по непредявен иск, а при условията на
евентуалност – неправилно, както и в частта, в която са отхвърлени като
неоснователни предявените регресни искове.
Районният съд правилно приел, че
шофирането с превишена скорост от пострадалия е причина за настъпилото ПТП и
съставлява груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, но неправилно бил
определен размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В тази
насока изводите на съда противоречали на чл. 52 ЗЗД и не били взети предвид
редица конкретни обстоятелства от значение при определяне размера на
обезщетението, а именно: възрастта на увредения; действителните отношения между
него и ищците; обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; съпричиняването
за настъпване на вредоносния резултат. Съдът обсъдил частично и едностранчиво
доказателствата в нарушение на процесуалните правила на ГПК и изградил
неправилни изводи, неподкрепени с факти - районният съд кредитирал само и
единствено показанията на свидетелите на ищците; вместо правни изводи,
районният съд преповторил дословно тези показания, което водело до липса на
мотиви; в нарушение на чл. 172 ГПК не се отчело, че свидетелите Р.Ф. и К.К.
всъщност се явявали роднини на ищците. Съдът пропуснал да отчете и други
обстоятелства - семейството на починалия било голямо и всички щели да се
подкрепят взаимно; родителите на пострадалия можели да насочат грижите и обичта
си към неговата сестра (макар и страдаща от заболяване); починалият оставил
дете на 4-годишна възраст, но именно на такава ниска възраст по-лесно се
преодолявали травмите от загубата; всички ищци получавали възнаграждения и
поради това никой от тях не бил изцяло зависим от доходите, получавани от
пострадалия приживе, а неговият баща можел да се занимава с отглеждане на
земеделска продукция. Ето защо поради тази причина не били ангажирани
доказателства за действителното психическо състояние на ищците, поради което
претърпените от тях болки и страдания всъщност не били доказани.
На следващо място се посочва, че
съдът неправилно определил процента на съпричиняване. С оглед чл. 52 ЗЗД
обезщетението се намалявало, като се приспадне грубата небрежност, определена в
дробно число или в процентно изражение. В конкретния случай изобщо липсвало
определено в дробно число или процентно изражение съпричиняване, което водело
до неправилност на съдебния акт. Но даже и процентното отношение да се
извлечало по тълкувателен път от мотивите на съда в размер на 70 %, то отново
било определено неправилно и в нарушение на чл. 201, ал. 2 КТ. Жалбоподателят
сочи, че единствената техническа причина за настъпване на ПТП било движението
на автомобила с несъобразена скорост и собственото противоправно поведение на
пострадалия. Следователно, изводите на районния съд за съпричиняване в размер
на 70 % се явявали необосновани – отговорността на работодателя следвало да
бъде намалена още повече поради изключителната вина на работника за настъпване
на трудовата злополука. Посочва се, че участието на работодателя в злополуката
било „нулево“. В тази насока се отправя искане за отмяна на решението в тази
част и намаляване на обезщетението с коефициент на съпричиняване от страна на
пострадалия в размер на 80 %.
Решението в частта, в която е
отхвърлен предявения от Държавен фонд „Земеделие“ иск срещу застрахователя било
недопустимо, тъй като съдът разгледал и се произнесъл по непредявен иск. В
отговора на исковата молба Държавен фонд „Земеделие“ отправил искане на
основание чл. 219 ГПК вр. чл. 430, ал. 2 КЗ, като изложил твърдение за сключени
между него и застрахователя застраховки. В проектодоклада по делото районният
съд приел, че ответникът е предявил обратен иск против третото лице, като
правното му основание щяло да се определи по-късно след допълнителни уточнения
от страна на ответника. Същият уточнил с молба, че претенцията против
застрахователя произтичала от застраховка „Трудова злополука“, застраховка
„Злополука на водача и пътниците в МПС“, застраховка „Гражданска отговорност“ и
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. С определение,
обективирано в протокол от 17.06.2019 г., съдът обявил проектодоклада за
окончателен, без да се произнесе по правното основание и вида на предявения
иск. С обжалваното решение съдът също не давал правна квалификация на
предявения иск и не посочвал правното му основание. В конкретния случай от
твърденията на ответника относно застраховка „Трудова злополука“ следвало, че
предявява иск като процесуален субституент на наследниците на пострадалия,
които били страни в процеса и получили отказ за изплащане на застрахователна сума.
Относно процесуалната легитимация ответникът не твърдял, че е носител на
вземането по застраховка „Трудова злополука“, а че ищците имали право на това
вземане. Ето защо, когато разгледал и отхвърлил иск, който според
първоинстанционния съд е предявен от ответника в защита на негово материално
право – вземане по застраховка „Трудова злополука“, районният съд постановил
недопустимо решение. Освен това съдът изобщо не разгледал претенцията в частта
относно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ – липсвали квалификация
на предявения иск и мотиви за отхвърляне на претенцията, като само се
препращало към аналогични съображения.
При условията на евентуалност и ако
въззивният съд приемел, че решението не е недопустимо, то се твърди, че е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради
непълен и неточен доклад относно правната квалификация на исковата претенция и
даване на неточни указания на ответника относно подлежащите на доказване факти.
Освен това имало и нарушение на материалния закон, тъй като исковата претенция
в частта относно застраховка „Гражданска отговорност“ не била неоснователна. В
подкрепа на това твърдение се посочва, че работодателят, който носел
отговорност по реда на чл. 200 КТ, имал право да предяви регресни права срещу
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, а не както приел
районният съд, че тези права принадлежали само на пострадалите лица.
В заключение се отправя искане за
отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноските в производството.
На въззивната жалба от Държавен фонд
„Земеделие“ е подаден отговор от ищците В.Л., действаща лично за себе си и като
майка и законен представител на малолетната С.Л., И.Л. и С.Л.. Посочва се, че
решението в обжалваната част, в която се уважени исковите претенции, е правилно
и въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна. Районният съд присъдил обезщетението в съответствие с чл. 52 ЗЗД, като взел предвид всички обстоятелства, касаещи естеството на претърпените
неимуществени вреди. Проведен бил обстоен анализ на показанията на свидетелите.
Съдът извършил собствен анализ на доказателствата. Оборват се аргументите за
неправилно приложение на чл. 201, ал. 2 КТ.
На въззивната жалба от Държавен фонд
„Земеделие“ е подаден отговор и от третото лице – помагач ЗАД „Булстрад Виена
Иншурънс Груп“ АД. Оспорват се твърденията за качеството на ответника като
процесуален субституент на ищците по обратния иск, предявен срещу застрахователя
по повод на сключената застраховка „Трудова злополука“. С оглед на установеното
по делото поведение на пострадалия като груба небрежност било налице
изключението по раздел IX, т. 10 от Общите условия по
задължителната застраховка „Трудова злополука“ – с проявата на груба небрежност
е изключен застрахователния риск. При условията на алтернативност при
настъпване на трудовата злополука пострадалият не спазил правилата за
здравословни и безопасни условия на труд, което представлявало самостоятелно
основание за изключен застрахователен риск. Оспорват се твърденията на
въззивника, че е налице застрахователно покритие в негова полза по
застраховките „Гражданска отговорност“ и „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, че има качеството на застрахован по тях, че е правоимащо
лице, че е настъпило застрахователно събитие и че е налице покрит
застрахователен риск. Отделно от това по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ първо следвало да се предяви извънсъдебна претенция пред
застрахователя като условие за предявяване на иска, а това в случая не било
сторено. Предявените обратни искове по застраховка „Каско“ и „Злополука на
лицата в МПС“ били отхвърлени с решението, което в тази част не било обжалвано
и било влязло в сила. Отправя се искане за потвърждаване на решението.
В с.з. процесуалните представители
на страните поддържат доводите, изложени във въззивната жалба и отговора към
нея. Във въззивното производство не са отправяни доказателствени искания и не
са събирани нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.
259, ал. 1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване
съдебно решение, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа
по същество.
С оглед събраните по делото
доказателства от фактическа страна
се установява следното:
Пострадалият П.Л. работел на
длъжност *** в Областна дирекция – *** при Държавен фонд „Земеделие“, назначен
със заповед № 577 от 30.10.2017 г. на работодателя по реда на Закона за държавния
служител. Основните функции и задължения на заеманата длъжност били свързани с
извършването на проверки на място на фактите, въз основа на които се извършвали
плащанията към бенефициентите/ползвателите. Естеството на работата изисквало
чести пътувания и посещения на място на земеделските производители, които имали
подадени заявления за плащане към Държавен фонд „Земеделие“. Ето защо на
пострадалия било предоставено ползването на служебен лек автомобил - ВАЗ 21214
(„Лада Нива“) с рег. № ***.
Във връзка с изпълнение на трудовите му задължения на
пострадалия П.Л. е проведен инструктаж при постъпване на работа на 01.11.2017
г., както и периодичен инструктаж по безопасност и здраве при работа на
02.03.2018 г., съгласно отбелязванията в книгите за инструктажи по безопасни и
здравословни условия на труд.
Пострадалият П.Л. е имал сключен граждански брак с В.Л.,
видно от удостоверение за сключен граждански брак № ***, издадено от Община ***.
От сключения брак е родено и детето С.П.Л.. Пострадалият, съпругата му и
тяхното дете живеели в къщата на неговите родители – ищците С.Л. и И.Л..
На 17.05.2018 г. пострадалият Л. отново трябвало да
пътува по работа в района на град *** и околните села. Пътувал със служебния
автомобил ВАЗ 21214 с рег. № ***. Движел
се по път II – 76 в
светлата част на деня, малко преди обяд, около 11.00 часа. Пътната настилка
била мокра. В участъка от пътя около км 30 + 500 имало поредица от завои, първият
от които надясно. При движението си в този пътен участък пострадалият навлязъл
с несъобразена скорост в първия завой надясно, загубил контрол върху
управлявания от него автомобил, който се завъртял, излязъл от пътното платно и
последователно се ударил в две дървета, намиращи се в непосредствена близост до
платното. В резултат на силния удар и настъпилите деформации по колата
пострадалият П.Л. получил тежки травматични увреждания, в резултат на които
починал на място.
Съгласно представено удостоверение за наследници № 129
от 21.05.2019 г., починалият П.Л. е оставил за свои наследници ищците В.Л.
(съпруга) и С.Л. (дъщеря, малолетна).
Съгласно издадено разпореждане № 22132 от 14.06.2018
г., компетентният орган ТП на НОИ – С. *** приело инцидента за трудова
злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, тъй като същата е станала през време
и по повод на извършваната работа при изпълнение на служебни задачи и
използване на служебен автомобил. В констативния протокол към разпореждането
осигурителният орган е приел, че на процесната дата 17.05.2018 г. пострадалият
е изпълнявал служебна задача, свързана със събиране на заявление ДПП – 2018 г.
по заповед на Изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“. Не се спори, че
процесното превозно средство ВАЗ 21214 с рег. № *** е собственост на ДФ
„Земеделие“ и е имало валидна действаща Застраховка „Гражданска отговорност“,
както и валидно действаща Застраховка „Каско“, като и двете са сключени със ЗАД
„Булстрад Виена Иншурънс Груп“. Също така към датата на процесното ПТП
превозното средство е преминало и годишен технически преглед, съгласно
удостоверение за техническа изправност на ППС № *** от 10.08.2017 г.
Съгласно
фактура № 64 от 23.05.2018 г. работодателят ДФ „Земеделие“ е поел разходите по
погребението на починалия служител П.Л..
Със заявление от 05.07.2017 г. ответникът ДФ
„Земеделие“ е отправил претенция към ЗАД „Булстрад“, който в отговор от
31.07.2018 г. е приел, че разходите по ремонта на автомобила биха надхвърлили
70 % от действителната му стойност към датата на събитието, поради което е
налице тотална щета.
Образуваното досъдебно производство по повод
настъпилото ПТП е прекратено с постановление от 10.12.2018 г. на наблюдаващия
прокурор при Окръжна прокуратура – Ямбол на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК.
Прието е, че от анализа на доказателствата се установява, че вина за
реализираното ПТП има водачът П. Л., тъй като не се установява виновно
поведение от страна на друг участник в движението или водач на ППС, което да е
в пряка причинно – следствена връзка с настъпилото произшествие.
В приетото по делото експертно
заключение на назначената комплексна съдебна автотехническа и медицинска
експертиза се приема за установено, че на 17.05.2018 г. към 10:40 часа
пострадалият П.Л. с управлявания от него служебен автомобил марка „ВАЗ“, модел
„ЛАДА 4х4 – ***“, собственост на ДФ „Земеделие“, се е движел по Републикански
път II – 76,
преминаващ през селата *** и ***, непосредствено преди град ***. Автомобилът се
движел по двулентов път с редица завои,
мокра пътна настилка и облачно време. Преди десния завой при км 30 + 500 км
пътят II – 76 е бил
сигнализиран с два пътни знака: предупредителен за опасност А3 „Последователни
опасни завои, първият от които е надясно“ и В24 „Забранено е изпреварването на
моторни превозни средства“ и непрекъсна бяла разделителна линия. Автомобилът се
е движел със скорост над допустимата за този пътен участък, в резултат на което
след излизането от първия десен завой, автомобилът е поднесъл на ляво, като е
преминал в лявата насрещна лента за движение. При това отклонение пострадалият Л.
се е опитал да се върне в дясната лента, като е отклонил посоката на движение
на автомобила на дясно, но веднага след това под остър ъгъл 15⁰ спрямо оста на пътя и превозното
средство е напуснало очертанията на платното за движение, пресякло е банкета и
се е ударило в дърво с диаметър 0.3 м, намиращо се на 3.3 метра от десния край
на платното. Ударът е бил в предната част на автомобила, при което получената
от това реакция е довела до завъртането му в хоризонтална равнина със задната
част наляво и последващ удар в друго по-дебело дърво, намиращо се на 4.5 м. В
резултат на голямата скорост на движение са причинени дълбоки деформации в
предната и лявата странична част на автомобила, както и несъвместими с живота
силови въздействия върху водача отпред и отляво, поради което водачът е загинал
минути след удара. Причина за смъртта е съчетана травма, водеща неизбежно до
летален изход. Установените увреждания са причинени по механизъм на твърд тъп
предмет и могат да се получат при автомобилна травма в купето на лек автомобил
по описания начин.
За определяне скоростта на движение е използван метода
Delta V, съгласно
който в момента на удара автомобилът се е движел с 118.29 км/ч. Не са регистрирани спирачни следи от аварийно
спиране, поради което скоростта на автомобила е била една и съща при движение
по пътя и по време на удара – 118.29 км/ч, като тя е по-висока от максимално допустимата
за този пътен участък от 90 км/ч.
Вещите лица посочват като основна причина за ПТП
допуснатото от водача напускане на платното за движение, преминаването му през
десния (южен) банкет и последователното настъпване на два удара с крайпътните
дървета на 3.3 м от края на дясно платно за движение. Към момента на настъпване
на произшествието пострадалият П. Л. не е управлявал автомобила така, че да не
допусне преминаване на автомобила от своята в насрещната пътна лента, като
освен това не е успял да върне автомобила в дясната лента, а оттам вече са
последвали и останалите удари с дърветата край пътя. Констатирано е с
категоричност, че причините за ПТП не са от техническо естество. Именно
високата скорост на движение непосредствено преди удара е довела до дълбоките
деформации в предната и лявата странична част на автомобила, както и до
несъвместимите с живота силови въздействия върху водача – отпред и отляво. За
обяснение на действията, които е следвало да бъдат предприети като правилни,
вещите лица са посочили, че водачът е могъл да се движи в своята пътна лента,
без да я напуска, ако след пътната сигнализация за предстоящия десен завой е
намалил достатъчно скоростта си на движение. При навлизане в завоя водачът е
трябвало да поддържа скорост до 60 км/ч, за да не се достигне до загуба на
напречна устойчивост, за която не е имало указания към пътните знаци.
Единодушно вещите лица приемат, че пострадалият е имал
поставен обезопасителен колан. За да достигнат до този извод, вещите лица са
анализирали събраните доказателства. От пораженията по тялото на пострадалия се
приема, че липсва черепно – мозъчна и гръбначно – мозъчна травма, които са
характерни при шофьори и пътници, не ползвали предпазни колани. Поради
причиняването на гръдни травми при ползването на предпазен колан са въведени и
въздушните възглавници. В конкретния случай при пострадалия липсва подобна
гръдна травма. Лявата гръдна половина – гръден кош, ребра, бял дроб, слезка,
горен и долен крайник са наранени от директен удар с голяма кинетична енергия
върху тях от вратата, променена от дървесния ствол и не се влияе от поставения
колан. Разкъсаните взривно слезка, черен дроб, аорта с последвалата остра
кръвозагуба в гръдната и коремна кухина са белязали и невъзвратимостта на
състоянието и задължителният му фатален завършек.
Приема се за установена причинната връзка между ПТП и
настъпилата смърт на лицето, поради изложените в експертизата съображения.
За изясняване на допълнителни въпроси по делото е
назначена тройна автотехническа експертиза. С отговорите на зададените въпроси
се допълват и прецизират някои от данните, получени от първоначалната
експертиза. Вещите лица са посочили, че навлизането в десния завой е извършено
със скорост на движение около 107 км/ч и опасна зона за спиране 142 м. Тази
скорост обаче е била по-висока от скоростта за загуба на напречна устойчивост
на автомобила при преодоляване на завоя от 68 км/ч. Именно защото се е движел с
толкова висока скорост над необходимата пострадалият Л. е навлязъл в лентата за
насрещно движение с цел увеличаване на радиуса на кривина на дъгата и от там
критичната скорост на плъзгане. Когато се е опитал да се завърне отново в
дясната лента обаче автомобилът е загубил напречна устойчивост и се е завъртял
по посока на часовниковата стрелка. В този момент скоростта на движение все още
е била 107 км/ч. След завъртането и към момента на удара с първото дърво
скоростта му е била 70 км/ч, а в момента на удара с второто дърво – около 49
км/ч. Вещите лица от тройната експертиза са приели, че няма данни за наличие на
пътни знаци, ограничаващи скоростта на движение, които да са били валидни за
МПС към момента на ПТП. При движение на автомобила със скорост 90 км/ч отново
би настъпило ПТП, тъй като тази скорост е по-голяма от критичната за безопасно
преодоляване на завоя. За да се избегне настъпването на ПТП, е било необходимо
водача да сведе скоростта на движение до технически съобразената от 68 км/ч.
Изводът е, че техническата причина за настъпване на ПТП е движението на колата
със скорост, която е била технически несъобразена с настъпващият десен завой.
По делото са приети като доказателства служебна
бележка относно получаваното трудово възнаграждение на ищцата В.Л. на длъжност ***
при Регионална здравна инспекция; удостоверение относно получаваните от ищците С.Л.
и И.Л. възнаграждения. Приети са и доказателства за тяхното имотно състояние.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
На първо място следва да се отбележи, че в първоинстанционното
производство не е дадена достатъчно точна правна квалификация на предявените
обективно и субективно съединени искове. В проектодоклада по делото и в
обжалваното решение районният съд е посочил, че са предявени искове с правно
основание чл. 200 КТ. Видно от представената заповед № 577 от 30.10.2017 г. (на
л. 4 от делото), пострадалият П.Л. е назначен като държане служител на
длъжността *** в Областна дирекция –*** при ДФ „Земеделие“ по реда на чл. 9 вр.
чл. 10 и чл. 12 от Закона за държавния служител. Следователно, между страните е
възникнало служебно правоотношение. В този случай са приложими и специалните
норми на чл. 78 и чл. 79 от Закона за държавния служител. Тяхното съдържание
обаче по отношение отговорността на работодателя е такова, че то не води до
съществено изменение на предявените искове и не променя разпределението на
доказателствената тежест по делото, поради което не се отразява и върху
крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд, изложени в обжалваното
решение. Следователно, правилната квалификация на предявените обективно и
субективно съединени искове от В.Л., С.Л., С.Л. и И.Л. е по чл. 200 КТ вр. чл.
78, ал. 1 и чл. 79, ал. 2 от Закона за държавния служител.
Като
се отчита посоченото уточнение на правната квалификация, настоящият съдебен
състав намира, че районният съд е достигнал до изводите си за частично
уважаване на предявените обективно и субективно съединени искове след обстоен и
цялостен анализ на доказателствата по делото и при правилно разпределена
доказателствена тежест между страните.
По жалбата на В.Л., С.Л., И.Л. и С.Л.:
Настоящият
съдебен състав не споделя доводите, изложени във въззивната жалба на ищците В.Л.,
С.Л., С.Л. и И.Л. относно неправилните изводи на районния съд за допусната от
пострадалия груба небрежност. Изтъкнатите доводи, че в случая имало небрежност,
но тя не била груба, са обосновани с естеството на пътя, който включвал опасен
участък, необозначен със съответните предупредителни и забранителни знаци.
Районният съд е изложил подробни съображения относно характера на допуснатите
нарушения на правилата за движение, както и относно окачествяването на виновното
поведение на пострадалия П.Л. като груба небрежност. Посоченото от
жалбоподателите, че този пътен участък не е бил сигнализиран с пътни знаци, не
се установява от фактологията по делото. Всъщност от събраните доказателства се
установява, че към момента на процесното произшествие именно в този участък от
пътя е имало поставени два пътни знака - А3 „Последователни опасни завои,
първият от които е надясно“ и В24 „Забранено е изпреварването на моторни
превозни средства“. Първият от тези знаци има предупредителен характер и
неговото предназначение е именно да обърне внимание на водачите на превозни
средства, че следва да завишат вниманието си, като приведат управлението на
превозното средство в съответствие с предстоящата поредица от опасни завои. Поставянето
на този знак винаги сигнализира за евентуална опасност – неговото съдържание е
регламентирано в глава девета, раздел I от Правилника за прилагане на ЗДвП,
която е озаглавена „Предупредителни пътни знаци за опасност“. При
наличието на подобен знак водачът П.Л. е бил длъжен да съобрази, че
непосредствено след знака има специфични особености на пътя, които могат да
създадат опасност за водачите на пътни превозни средство. Това обстоятелство е
трябвало веднага да засили вниманието му и да го накара да промени движението
на автомобила, по-точна скоростта му на движение, като я намали до стойности,
които са достатъчни за безопасно и безаварийно преминаване през опасния
участък. От данните по делото не се установява да е имало някакви пречки или препятствия
пред пътния знак, които да възпрепятстват неговото визуално възприемане от
пострадалия. След като той е възприел знака, тогава от този момент нататък е
следвало движението му да бъде в съответствие с предупредителното съдържание на
този знак. Вместо това пострадалият е продължил да управлява лекия автомобил
със скорост, която не е била подходяща за преодоляването на поредицата от
опасни завои. Именно тази скорост е довела до загуба на управлението и е
причинила произшествието. Не е спорно, че след процесния инцидент Агенция
„Пътна инфраструктура“ е поставила и два други допълнителни знака – А40
„Участък с концентрация на ПТП“ и В26 „Забранено е движение със скорост,
по-висока от 60 км/ч“. Този факт е установен от първоначалната комплексна автотехническа
и съдебномедицинска експертиза. Поставянето на тези два знака способства за
засилване на вниманието на водачите на превозни средства, но не може да се
приеме, че поставеният преди това знак А3 не е имал аналогично значение. Да се
приеме подобен извод, означава да се игнорира изобщо значението на пътния знак
А3, което противоречи както на фактическата обстановка, така и на приложимите
разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП.
Поставеният знак В24 „Забранено е изпреварването на
моторни превозни средства“, макар и да има само допълващо значение в случая,
също не следва да бъде подценяван – въвеждането на забрана да се изпреварват
други превозни средства косвено навежда на извода, че в този пътен участък има
особености в движението, поради което изпреварването е опасно и забранено.
Съчетаването на знак В24 с пътен знак А3 е правилно преценено и съответстващо
на обстановката – следа като има поредица от опасни завои, при евентуално
изпреварване опасността от загуба на контрол върху превозното средство се
увеличава. В този смисъл първият знак (А3) е предпоставка и за поставянето на
втория знак (В24).
Важен момент в обсъждането на въпроса за
съобразяването на скоростта е не само наличието на пътен знак А3, но и
специфичната пътна обстановка – от данните по делото се установява, че към
момента на процесното ПТП пътната настила е била мокра, а времето е било
облачно. Тези обстоятелства допълнително се прибавят към пътната сигнализация.
Физическото състояние на пътната настилка също е трябвало да допринесе за
засилване вниманието на пострадалия П. Л. – след като е възприел, че настилката
е мокра, това обстоятелство е следвало само по себе си да му подскаже, че
скоростта за движение трябва да се коригира, тъй като е ноторно известно, че
при мокра пътна настилка сцеплението на гумите на автомобила се променя, което
е пряко свързано и със скоростта, с която се движи превозното средство.
Следва да се отчита и факта, че освен задължението да
се съобрази с пътен знак А3, за пострадалия П.Л. е съществувало и изискването
да спазва общото правило на чл. 21, ал. 1 ЗДвП – при движението си в този пътен
участък скоростта на превозното средство е следвало да не надвишава 90 км/ч, а
тя е била 107 км/ч (съгласно тройната експертиза). Отбелязването във въззивната
жалба, че разликата между двете посочени стойности (90 км/ч и 107 км/ч) била
по-малко от 20 % и поради това нарушението на правилата за движение не било
тежко, не може да се сподели. Това възражение набляга върху чисто аритметично
пресмятане в проценти, за да се обоснове тезата, че нарушението не е тежко.
Последният извод обаче не може да се основава единствено на разликата на двете
скорости. За да се прецени дали едно нарушение на правилата за движение е
тежко, се вземат предвид и други критерии – обективните предпоставки за
спазването на нарушеното правило за движение; наличието на евентуални странични
фактори, влияещи на поведението на водача; субективните възможности за
избягване на нарушението или поне за предприемане на необходими действия, с
които да се намалят евентуалните вредоносни последици; и др. Следователно,
преценката за тежестта на нарушението не е единствено функция от пресмятане
разликата между действителната и законово изискуемата скорост на движение. В
обжалваното решение районният съд е провел достатъчно подробен анализ, в
резултат на който е извел изводите си за поведението на пострадалия П.Л. като
водач на превозното средство.
Във връзка с гореизложеното е и следващото възражение
на въззивниците. Те твърдят, че след като според експертизата приемливата и
безопасна скорост била около 70 км/ч, то управлението на автомобила с всяка над
тази безопасна скорост щяло да доведе до загуба на управление. Ето защо
нарушението по чл. 21, ал. 2 ЗДвП не било в причинна връзка с настъпване на
ПТП, тъй като дори и без неговото извършване, то пак би настъпило. В случая
правилото на чл. 21, ал. 2 ЗДвП се интерпретира изолирано от останалите факти
по делото. В посочената разпоредба е въведена като стойност максимално
допустимата скорост по извънградски път от 90 км/ч, но „максимално допустима“
не означава „неизменна“ скорост. Законодателят е въвел горна граница на
скоростта, но в зависимост от конкретните особености на пътя и пътната
обстановка, водачите на превозните средства са длъжни да съобразяват своето
поведение, като в определени случаи е необходимо да слязат и под тази скорост,
а не да се движат точно с 90 км/ч. Именно такава особеност е била и в
конкретния случай и тя се изразява в наличието на последователност от опасни
завои, първият от които е в посока надясно. Както се посочи по-горе, правилото
на чл. 21, ал. 2 ЗДвП не следва да бъде разглеждано изолирано, както и
наличието на пътен знак А3 – отправеното с него предупреждение към водачите на
превозните средства е означавало, че те трябва да намалят скоростта си, като
слязат под максимално допустимата от 90 км/ч до безопасната за преминаване
скорост от 70 км/ч. Налице е двупосочна връзка между изискването на чл. 21, ал.
2 ЗДвП и предписанието на пътния знак А3 – водачът е длъжен да шофира със скорост
не повече от 90 км/ч, но при появата на знак А3 е длъжен да намали още повече
скоростта до безопасна такава (70 км/ч), като приведе движението на превозното
средство в състояние, което да му позволи да премине поредицата от опасни
завои.
Отбелязването
във въззивната жалба, че управляваният автомобил не бил оборудван с
допълнителни системи за активна и пасивна защита не се явява аргумент в
подкрепа на основната теза, напротив, именно поради липсата на подобни вградени
системи в лекия автомобил водачът П.Л. е следвало още по-осторожно да подходи
към пътната ситуация. При автомобил, оборудван с подобни системи, същите биха
се задействали при опасен завой надясно или наляво, като биха спомогнали за
запазване стабилността му върху пътното платно. След като пострадалият е
ползвал този служебен автомобил не за първи път, а е пътувал с него и преди,
той е следвало да отчита, че при липсата на такива допълнителни системи за
защита, в подобна пътна ситуация лекият автомобил следва да бъде управляван дори
с по-голямо внимание, отколкото друг автомобил на неговото място.
Доводът,
че пътя в процесния участък се отличавал със специфични особености, заложени
още при строителството му, но те не били сигнализирани по съответния начин, се
опровергава с посочения по-горе факт – на мястото е поставен знак А3,
предупреждаващ за поредица от опасни завои. Ето защо не може да се сподели
извода, че при излизане от десния завой водачите попадали в своеобразен капан –
ако всеки от тях възприеме поставените пътни знаци А3 и В24 и се съобрази с
тях, то не би имало никакви изненади, нито пък попадане в такъв своеобразен
капан. Не липсата на сигнализация за тези опасности създава сериозни обективни
предпоставки за възникване на ПТП, както твърдят въззивниците, а несъобразяването
с поставените пътни знаци създава предпоставки за пътен инцидент.
Правилни
са изводите на районния съд относно степента на приноса на пострадалия работник
към настъпването на вредоносния резултат. Тези изводи са изведени след обстоен
и подробен коментар на обстоятелствата, които характеризират процесната трудова
злополука и които обуславят степента на приноса в размер на 70 %. На първо
място районния съд е обяснил защо приема, че е налице допусната груба
небрежност – налице са всички предпоставки за квалифицирането на небрежността
като груба. Пострадалият П.Л. не е спазил основни пътни правила за движение
(предписани с пътен знак А3 „Последователни опасни завои, първият от които е
надясно” и В24 „Забранено е изпреварването на МПС”), както и с конкретната
обстановка – движение по мокър път и облачно време. От друга страна, той е имал
и възможност да се съобрази с тези обстоятелства, тъй като пътният участък не
му е бил непознат – в качеството си на служител на ДФ „Земеделие“ и ползвайки
служебния автомобил, Л. е познавал пътя, следователно, той е имал възможност да
забележи пътните знаци А4 и В24 поне няколко пъти преди процесния инцидент.
Факт с важно значение е, че работодателят му е провел и задължителния начален и
периодичен инструктаж по здравословни и безопасни условия на труд, от което
може да се заключи, че Л. е бил запознат със специфичните рискове, които
съпътстват трудовата дейност. В представената програма за провеждане на
инструктаж и обучение на работното място (л. 35 от делото) в точка 2 е
посочено, че една от темите на инструктажа включва „Правила за безопасна
работа, начини за обслужване на мишините и съоръженията, с които се работи“.
Въпреки всички тези предпоставки, пострадалият е допуснал грубо несъобразяване
с пътната обстановка и е пренебрегнал предупредителното и забранителното
действие на пътните знаци А3 и В24, като се е движел със скорост над
допустимата за пътния участък. Именно това негово поведение е основната причина
за настъпване на процесния инцидент. Всички тези обстоятелства са дали
достатъчно основание на районният съд да приеме, че степента на личния принос
на пострадалия е в размер на 70 %. След проверка на обжалвания акт в тази част,
въззивният съд не намира причина за ревизиране изводите на първата инстанция.
Жалбоподателите не обосновават поради наличието на какви основания приносът на
пострадалия следва да бъде намален до такива ниски стойности, каквито са
посочили - 1/4 или 25 %, а изложените преди това доводи също не водят до такива
изводи.
Въззивният
съд не споделя и съображенията, че неправилно е определен размера на
действително претърпените от ищците неимуществени вреди, както и предложената в
тази насока методика за корекция на присъденото обезщетение. Наведените от
жалбоподателите обстоятелства по чл. 52 ЗЗД (характер на увреждането; начин на
извършване на деянието и обстоятелствата, при които е извършено; причинените
морални страдания; преценка относно вида и тежестта на причинените телесни и
психични увреждания; продължителността и интензитета на претърпените физически
и душевни болки, страдания и други неудобства) са взети пред вид от районния
съд. Подробно и
изчерпателно са коментирани показанията на свидетелите, които са посочили
значителните и неутешими болки, мъка и страдания, които ищците продължават да
изпитват две години след смъртта на техния наследодател и син. Районният съд е
приел за установено, че ищците - дъщеря, съпруга и родители на починалия, са
живели заедно с него и са били в много близки емоционални взаимоотношения. Подчертано
е значението не толкова на формално съществуващата родствена връзка, колкото на
действително съществувалите отношения на близост, обич, привързаност, финансова
и духовна общност. Районният съд не е оставил без внимание и естеството на
съпружеските отношения между П.и В. Л. – правилно е констатирано наличието на
много добри и хармонични взаимоотношения, обусловени и от факта, че двамата
задружно са полагали грижи по отглеждането и възпитанието на малолетната си
дъщеря С.. Допълнително е разсъждавано и върху финансовата тежест, която
пострадалият е поемал върху себе си, като е получавал по-голям доход по
служебно правоотношение. Съдът е взел под внимание и факта, че починалият и
помагал на неговите родители в грижите за неговата по-голяма сестра, която е
със 100% трудова неработоспособност, поради водеща диагноза „детска церебрална
парализа” и общо заболяване – квадрипареза в тежка степен и симптоматична
епилепсия, като тя продължава да живее в дома на родителите си. Следователно,
описаните във въззивната жалба обстоятелства по чл. 52 ЗЗД, за които жалбоподателите твърдят, че не били
взети пред вид от съда, всъщност са били подробно разгледани и обсъдени в първоинстанционното решение (на
л. 533 от делото).
При наличието на тези обстоятелства обаче
жалбоподателите въвеждат следващото си възражение - че размерът на заявената
претенция не съставлявал решаващ фактор при преценката относно действителния
размер на вредата и при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 201, ал. 2 КТ
редукцията на обезщетението се прилагала към размера, за който искът би бил
основателен, ако не се намалява поради допринасянето от пострадалия за
настъпването на вредата. Ето защо и с оглед на твърдението за съпричиняване в
размер на 1/4 или 25 % се отправя искане за определяне на обезщетение в размер
от по 200 000 лв. за В.П.Л. и С.П.Л. за всяка една от тях, и в размер от
по 130 000 лв. за И.А.Л. и С.П.Л. за всеки един от тях. Настоящият съдебен
състав не приема за правилно прилагането на подобен подход при редуциране на
претендираното обезщетение. Изведено от формулировката на възражението,
всъщност според жалбоподателите излиза, че цената на иска и размерът на
претендираното обезщетение така, както са заявени в петитума на исковата молба,
съставляват една абстрактна величина, която има променлив характер и не е
обвързваща за съда. Подобен аргумент противоречи на процесуалния закон. С оглед
на диспозитивното начало, ищецът е този, който определя с исковата си претенция
предмета на спора и рамките, в които съдът е длъжен да се произнесе по спорното
право. Районният съд е приел изрично (л. 533, гръб, абзац втори), че
предявените по размер искове от по 150 000 лв. за съпругата и малолетното
дете и от по 100 000 лв. за родителите на пострадалия са достатъчни като
размер за обезщетяване на претърпените вреди. След това обаче съдът от така
посочените максимални размери, които са заявени с исковата молба, е приел, че
следва да се извърши редуциране в резултат на съпричиняването на пострадалия
поради допусната груба небрежност. Този подход на съда е правилен и съобразен с
процесуалния закон. Да се приеме противното, означава съдът да излезе извън
петитума на исковата молба, да изземе функциите на ищеца и сам да определи един
абстрактен или предполагаем размер на справедливото обезщетение. Отделно от
изложеното, разгледано от процесуална гледна точка възражението на
жалбоподателите е формулирано и по начин, който по-скоро се приближава до
фигурата на изменение на иска по размер, отколкото до същинско възражение за
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. С оглед изискванията на
чл. 214 ГПК, обаче, заявяването на по-висок размер от този, който е въведен с
исковата молба, не може да бъде извършено за първи път пред въззивната
инстанция.
По жалбата
на Държавен фонд „Земеделие“:
Възражението на жалбоподателя относно неправилно
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е реципрочно
на същото възражение, наведено във въззивната жалба на ищците, но в
противоположна посока. Доводите, че не били обсъдени обстоятелствата по чл. 52 ЗЗД намират своя отговор в изложеното по-горе по същия въпрос. Докато ищците
смятат, че районният съд е присъдил по-нисък размер, тъй като не е взел предвид
тези обстоятелства, то ответникът приема, че тези обстоятелства следвало да
бъдат взети предвид правилно и по начин, който да доведе до още по-нисък размер
на дължимото обезщетение. Както вече се посочи, районният съд е дал
изчерпателен отговор по приложението на чл. 52 ЗЗД и е обсъдил всички
обстоятелства от значение за правилното определяне размера на обезщетението.
Не се установява едностранчиво частично и
едностранчиво обсъждане на доказателствата, поради това, че районният съд
кредитирал само и единствено показанията на свидетелите на ищците.
Първоинстанционният съд систематично и последователно е описал показанията на
всички свидетели по делото – Ф., К., Д. и Й. Показанията на последните двама
свидетели са обсъдени, но те са от естество, което не променя крайните изводи,
нито пък внасят нови моменти в приетата по делото фактическа обстановка.
Свидетелят Д. в качеството си на полицейски инспектор при РУ – *** дава
показания за същите обстоятелства, които са били предмет на подробно изследване
с назначените по делото две експертизи. Свидетелят Й. дава показания относно
качествата на пострадалия П.Л. като служител на ДФ „Земеделие“, както и относно
типичната организация на работа на всички експерти на фонда, които ползват
служебни автомобили. Й. обаче няма преки впечатления относно процесното ПТП и
последиците от същото, поради което и неговите показания не обуславят допълване
или изменение на фактическите и правните изводи на районния съд. Именно по
отношение на тези изводи неправилно се сочи в жалбата, че районният съд само
преповторил дословно свидетелските показания, без да ги обсъжда, което водело
до липса на мотиви. Това възражение не се подкрепя от текста на обжалваното
решение – след като е изложил свидетелските показания впоследствие районният
съд ги е анализирал и коментирал във връзка с основателността на иска,
определяне размера на обезщетението и намаляването му съобразно
съпричиняването. В случая не е налице липса на мотиви.
Отбелязването, че съдът пропуснал да отчете и други
обстоятелства (семейството на починалия било голямо и всички щели да се
подкрепят взаимно; родителите на пострадалия можели да насочат грижите и обичта
си към неговата сестра; починалият оставил дете на 4-годишна възраст, но именно
на такава ниска възраст по-лесно се преодолявали травмите от загубата; всички
ищци получавали възнаграждения и поради това никой от тях не бил изцяло зависим
от доходите, получавани от пострадалия приживе, а неговият баща можел да се
занимава с отглеждане на земеделска продукция) е всъщност интерпретация на
същите обстоятелства, които съдът е коментирал, но ответникът им придава друго,
различно значение. Това значение обаче не се извежда от установените
обстоятелства. Взаимната подкрепа в едно голямо семейство не заличава загубата
на техен близък. Наличието и на друго дете (в случая сестрата на пострадалия)
не компенсира емоционалното състояние, което родителите изпитват при липсата на
починалия. Фактът, че малолетната дъщеря на пострадалия е на ниска възраст не
може да обоснове извода, че тя ще преодолее толкова лесно травмата от загубата
му като родител. Получаването на доходи от останалите членове на семейството е
безспорен факт, но отпадането на финансовата помощ, оказвана от пострадалия, не
може да бъде възмездено със същата или еквивалентна престация. В този смисъл е
необоснован извод, че не били ангажирани доказателства за действителното
психическо състояние на ищците, поради което претърпените от тях болки и
страдания всъщност не били доказани. Напротив, претърпените от тях болки и
страдания са доказани, както правилно е приел и районният съд, но дължимото
обезщетение е редуцирано по вече изложените причини.
Изложените доводи, че неправилно е определен процента
на съпричиняване, тъй като изобщо не бил определен дробно число или в процентно
изражение, не се установяват от мотивите към обжалвания акт – съдът изрично е
посочил, че редуцира обезщетенията на всеки един от ищците с 70 % съпричиняване
(л. 534, гръб, абзац първи). Следва да се отхвърли и възражението за редуциране
на обезщетенията с още по-голяма процент – 80 %, който според ответника се
явявал справедлив. В жалбата си обаче ответникът не е обосновал какви са
конкретните основания, поради наличието на които грубата небрежност на пострадалия
следва да бъде оценена на 80 %, а не на 70 %. В противовес на това, районния
съд достатъчно подробно е обосновал поради какви основания приема съпричиняване
в размер на 70 %. Допълнителни фактори, които да увеличат този процент,
въззивният съд не установи и не може да извлече от събраните доказателства по
делото.
Относно иска на ответника срещу застрахователя се
твърди, че районният съд се произнесъл по непредявен иск, както и че в
проектодоклада този иск не получил правна квалификация. Вероятно ответникът има
предвид цифровата квалификация на иска. Такава наистина изрично не е посочена в
решението. От друга страна, исковата
претенция е достатъчно добре словесно формулирана, включително със своя
петитум, поради което не съществува съмнение относно естеството и вида на
предявения иск – иск на застрахования срещу застрахователя за осъждане на
последния да плати дължима сума по застрахователния договор. Върху тази основа
и съдът е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване
факти. Именно изхождайки от съдържанието на иска, съдът се е произнесъл по
него. Ето защо липсата на цифрова квалификация не следва да се приеме за
съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Доводите, че иска по застраховката „Трудова злополука“
се предявява от ответника в качеството на процесуален субституент на
наследниците на пострадалия, които били страни в процеса и получили отказ за
изплащане на застрахователна сума, са несъстоятелни. От текста на исковата
молба, с която е предявен обратния иск, изобщо не се извежда подобен извод. На
няколко места ответникът подчертава, че предявява иска в качеството си на
застрахован по съответната застрахователна полица. Следователно, така се
заявява, че ответникът е носител на заявеното спорно право и го предявява в
лично качество, а не като процесуален субституент. Това изявление за първи път
се прави с въззивната жалба пред втората инстанция, което е недопустимо, тъй
като представлява недопустима форма на изменение на иска.
След разглеждането на претенцията в частта относно
застраховката „Трудова злополука“ районният съд е препратил към същите мотиви и
съображения и в частта относно застраховките „Злополука на водача и пътниците в
МПС“ и „Гражданска отговорност“. Този процесуален похват не съставлява
нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като става дума за изцяло
идентични претенции и по този начин волята на съда е достатъчна ясна за
страните по спора.
На
последно място, настоящият съдебен състав не споделя доводите, че имало и
нарушение на материалния закон, тъй като исковата претенция в частта относно
застраховка „Гражданска отговорност“ не била неоснователна, тъй като работодателят, който носел отговорност по
реда на чл. 200 КТ, имал право да предяви регресни права срещу застрахователя
по застраховка „Гражданска отговорност“, а не както приел районният съд, че
тези права принадлежали само на пострадалите лица. За да се даде отговор на
този въпрос, следва да се изхожда от клаузите на договора за сключената
застраховка „Гражданска отговорност“. В приложение № 1, т. 2 към договора (л.
72 от делото) е посочено, че застрахователното покритие на застраховката
„Гражданска отговорност“ покрива отговорността на застрахования за причинените
на трети лица вреди вследствие на притежаването или използването на моторно
превозно средство. Тази клауза следва да бъде разгледана на плоскостта на чл.
435 вр. чл. 498, ал. 3 и чл. 500, ал. 1 КЗ, доколкото в полза на застрахования
ще възникне право да претендира от застрахователя застрахователно обезщетение,
ако самият застрахован е платил дължимите суми по извънсъдебна спогодба между
него и увредените лица. В случая обаче няма доказателства за такова плащане,
поради което и няма как да възникнат регресни права, според твърденията на
ответника, в негова полза срещу застрахователя.
С
оглед на гореизложените съображения обжалваното решение следва да бъде изцяло
потвърдено като правилно и законосъобразно, а подадените срещу него въззивни
жалби от ищците и ответника – оставени без уважение като неоснователни.
По разноските:
Както
ищците, така и ответника са отправили искания за присъждане на разноски във
въззивното производство при уважаване на подадените от тях въззивни жалби.
Доколкото и двете жалби се оставят без уважение, следва, че сторените от всяка
от страните разноски остават в тяхна тежест.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260130 от
14.10.2020 г., постановено по гр.д. № 2511/2018 г. по описа на Районен съд –
Хасково.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател:
Членове:
1.
2.