Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр.София, 17.06.2015 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ Е състав в публично съдебно заседание на дванадесет и седми
февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАШЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я
ДЕСИСЛАВА И.
при
участието на секретаря Д.И.,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров въззивно гражданско дело № 1570 по описа за 2015 г.
на СГС и взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
подадена въззивна жалба от ответника ЗД „Е.” АД срещу Решение І-48-122/15.07.2014
г., постановено по гр. д. № 19853/2013 г. по описа на СРС, 48 състав, с което частично
са уважени предявените от И.М.М. срещу ЗД
„Е.” АД осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45,
чл. 51, чл. 52 и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 6000,00 лв., представляваща
застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” за
причинени неимуществени вреди – болки и страдания от „открито изкълчване на лява
глезенна става с двуглезенно счупване, следствие на настъпило на 09.05.2008 г.
ПТП, ведно със законната лихва за забава от
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и на
сумата от 1857,74 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
08.05.2010г. до 08.05.2013 г., като отхвърля
като неоснователни исковете в останалата им част - за главницата за горницата над 6000 лв. до предявения размер от 25 000 лв. и за лихва за забава за горницата над 1857,74 лв. до
предявения размер от 14304, 35 лв.
Така
постановеното решение е обжалвано от ответника, който счита, че същото е неправилно
и необосновано, поради противоречието му със събраните доказателства, обосноваващи
неоснователност на предявените искове. Излага подробни съображения за липса на
виновно поведение от страна на деликвента Г.С.Д., позовавайки се на приетата по
делото САТЕ и събраните гласни доказателства.
Разяснява, че водачът на процесното МПС се движел с безопасна скорост, в
границите на нормативно установената за населено място, като ако същата била прекомерно
ниска, без основателна причина, която да го налага, можело да се създаде
смущение в движението, с което да се
наруши императивната норма на чл. 22 от ЗДвП. Въззивникът обосновава
твърдението си, че с оглед на конкретната пътна обстановка, водачът на процесното
МПС не бил длъжен да предвиди появата на пешеходец върху платното за движение
на място, където пресичането било абсолютно недопустимо, както и да направи заключение,
че пострадалата ще се превърне в опасност на пътя, за да съобрази по - нататъшното си поведение
в тази връзка. При условията на евентуалност,
заявява, че релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
се доказало в процеса, доколкото поведението на пострадалата представлява
нарушение на чл. 114 от ЗДвП. Също при условията на евентуалност поддържа, че претендираният
размер на обезщетение е твърде завишен, с оглед на конкретните увреждания и
съобразно с трайната съдебна практика при наличието на аналогични травми.
В
законоустановения срок ищцата И.М. М. е
предявила насрещна въззивна жалба срещу отхвърлителната част на решението.
Подробно обосновава твърдението си, че размерът на присъденото обезщетение е
неадекватен на претърпените болки и
страдания. Излага съображения за липса на съпричиняване, доколкото заявява, че
деликвентът е имал достатъчно време да я възприеме като пешеходец и да съобрази
поведението си с нея.
Въззиваемият
по насрещната въззивна жалба ЗД „Е.” АД
е подал отговор, с който оспорва
същата.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивните жалби пороци
на оспорения съдебен акт и направените възражения.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо (постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита на парично вземане за
застрахователно обезщетение по чл. 226, ал. 1 КЗ, предявено с исковата молба).
Жалбите
на ЗД
„Е.” АД и И.М.М. са подадени в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, респективно по чл. 263, ал. 2 от ГПК, поради което са допустими, но се
явяват неоснователни.
Разпоредбата на
чл. 226, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да
предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с
когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е сключил
договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща неговата деликтна
отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност
на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена
връзка с противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност”
между делинквента и ответника - застраховател.
Между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право. По отношение на наличието на застрахователно правоотношение, възникнало въз основа на сключена застрахователна полица № 071080218801/11.03.2008г., по силата на което гражданската отговорност на деликвента Г.С.Д. се обезпечава от ответника не съществува спор между страните. Основното противоречие в твърденията им е относно механизма на настъпване на процесното ПТП и наличието на противоправно поведение на водачът на л. а. „Опел Корса”, с рег. № ******, съответно за приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат.
Първоинстанционият съд е направил задълбочен
анализ на събраните по делото писмени и
гласни доказателства и позовавайки се на приетите основно и допълнително заключения
по изслушаната и приета САвТЕ е
достигнал до верни правни съждения. Според разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП,
водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние
да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението. Същевременно да избират такава скорост на движение, която да им
позволи да спрат своевременно при възникнала, но все още невъзприета от тях
конкретна опасност. Избирането на скоростта на движение и преценката за
опасност трябва да бъдат съобразени от тях предварително. Ето защо при преценката
дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на
удара, както и поведението на пострадалия пешеходец с оглед възможността
обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за
движението. Необходимо е да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил
длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна
обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и
субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има
виновно нарушение на конкретни правила за движение. Ако с оглед конкретната
пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на
пострадалия пешеходец, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. Действително скоростта, с която водачът на процесния
автомобил се е движел е под установената като допустима за населено място, но
която не му е позволила да реагира
своевременно и да предотврати настъпването на ПТП. Настоящият съдебен състав споделя
изцяло изводите на първоинстанционния съд
по отношение на факторите, съществуващи
в конкретния случай, завишаващи вниманието на водача, които обуславят
преценката за съобразена скорост и които не са отчетени от него, поради което
същият не е съобразил скоростта на движение и е нарушил нормата на чл. 20 от ЗДвП. Деликвентът не е отчел интензивността на движението
в този участък, непосредствената близост до парк, университет, спирки на
градския транспорт, която предполага внезапна поява на пешеходци на пътното
платно, както и ограничената видимост
към тротоарите, поради наличието на други автомобили в съседните на него ленти за движение. На основание
чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното
решение в тази част.
С нормата на
чл.51, ал.2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за
понесени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, когато
увреденото лице е допринесло за настъпването на вредите. Приложението на това
правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на
пострадалата, с което тя обективно да е създала предпоставки и/или възможност
за настъпване на увреждането, т.е. когато е налице причинна връзка между нейни
действия или бездействия и вредоносния резултат. Поведението на пострадалата
към момента на произшествието несъмнено сочи на обективна причинно-следствена
връзка с настъпилия неблагоприятен резултат. От приетата САТЕ и показанията на св. Данаилова се установява,
че ищцата е пресичала бул. „ Цар Освободител” на необозначено за пешеходци
място, движейки се между автомобили в съседни на водача ленти, като същият е
могъл да я възприеме като опасност едва когато тя се намира на отстояние 1,5 м
от него. Водачът на процесния автомобил съгласно експертното заключение е могъл
да предотврати удара, ако се е движел
със скорост от 12 км/ч, която скорост, предвид липсата на осъществили се специфични обстоятелства на пътя,
действително не би била наложителна, а и може да доведе до смущения в
движението за следващите го автомобили. Въвъденото правило за поведение с разпоредбата
на чл. 22 от ЗДвП следва да се тълкува съобразно конкретиката на всеки отделен
случай. Множество са факторите, определящи дали кога скоростта на движение може
да се определи като ниска. Безспорно,
когато МПС се движи по плътно, в близост до което не се намират
множество обществени сгради и обекти, привличащи голям поток от хора, скоростта
му на движение следва да бъде съответна на тази, с която се движат останалите
автомобили, в границите на допустимото.
Процесният случай не е такъв, поради което вниманието на водача на МПС е
следвало да бъде завишено, като избраната скорост на движение на управлявания от него
автомобил, да му позволи му своевременно
да реагира включително и при внезапно възникнала опасност.
Възможността за
възприемане на пострадалата и за предотвратяване на удара е относима към вината
и противоправността в поведението на водача, но не изключва съпричиняването от
пострадалата. Независимо от допуснатите от виновния водач нарушения на правилото
по чл.20, ал.2 от ЗДвП, вредите не биха настъпили, ако ищцата не е навлязла в
платното за движение на автомобила - действие, забранено императивно с нормата
на чл.114, т.1 от ЗДвП, а вместо това бе пресякла на обозначеното за това място.
Правилно първоинстанционният съд е определил конкретния принос на всеки от
участниците в ПТП, съобразявайки засилената отговорност, вменена на водачите на
МПС и същевременно поведението на ищцата в съотношение 60% към 40% като принос
за настъпване на процесното ПТП.
Следващият правен спор пред въззивния съд се
съсредоточава върху обстоятелството какъв е справедливият
размер на обезпечително-гарнационната отговорност на застрахователя за
причинените неимуществените вреди на ищцата при настъпване на процесното застрахователно
събитие, определен съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
В
тази връзка следва да се отбележи, че от кредитираното от съда като компетентно
и обективно дадено заключение на вещото лице по изслушаната и приетата СМЕ,
извършена след анализ на представените медицински документи по делото и проведен личен преглед с ищцата, се
установява, че при процесното ПТП ищцата е претърпяла открито изкълчване на
лява глезенна става с двуглезенно счупване /голямопищялния и малкопищялния израстък
на лявата подбедрица/, причинило й
трайно затруднение на движенията на ляв долен крайник за повече от 30 дни. Било
проведено оперативно лечение по спешност - кръвно наместване с метална фиксация
с плака и винтове, като лечението било продължено в амбулаторно-домашни
условия, изразяващо се в контролни прегледи, превръзки, ненатоварване на крайника
за период около 2 месеца и ползване на патерици, болкоуспокояващи, тромботични
и антибиотични средства. Възстановителният период продължил 6 месеца, което
надвишавало обичайния такъв от 4-5 месеца, като след 1 година пострадалата е
приета отново за планово оперативно лечение – отстраняване на остеосинтезиращия
материал. Вещото лице сочи, че болките и страданията са били интензивни непосредствено
след травмата, след оперативните интервенции, както и в началото на провежданата
рехабилитация. Остатъчни проявления, изразяващи се в чувство на дискомфорт и
болки в областта на уврежданията се наблюдавали при промяна на времето и интензивно
натоварване.
Настоящата
съдебна инстанция намира споделя изводите на първоинстанционният съд по
отношение на преценката за достоверност
на показанията на свидетелите М. и Д. по
отношение на описаната от тях необходимост
за ищцата от постелен режим и чужда помощ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно
засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото
в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо
обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП
ищцата е претърпяла болки и страдания, които са били по интензивни
непосредствено след инцидента и проведените оперативни манипулации както и
причиненото й неудобство в продължение на месеци.
При определяне
размера на обезщетението е необходимо да се отчете и начинът на извършването на
противоправното деяние, неудобствата в нормалната деятелност на ищцата, психическата
травма, нормативно определения лимит на обезщетението за неимуществени вреди,
виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност”,
както и конкретната икономическа конюнктура /към момента на ПТП минимална
работна заплата е била в размер на 220,00 лв/. Отчитайки всички тези фактори, съдът
приема, че заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от
противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер на 15 000
лв., който с оглед приноса на пострадалата за настъпване на увреждането следва
да се намали на 6 000,00 лв., до какъвто законосъобразен извод относно
размера на дължимото обезщетение е достигнал и районният съд.
Тъй като правният извод, до
който настоящата съдебна инстанция достига, съвпада с крайните правни съждения
на първоинстанционния съд, предявените въззивни жалби следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни, а обжалваното решение изцяло да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора,
доколкото въззивните жалби и на двете страни са неоснователни, сторени разноски
в производството пред въззивна инстанция следва да останат за страните, така,
както са направени от тях.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение І-48-122/15.07.2014
г., постановено по гр. д. № 19853/2013 г. по описа на СРС, 48 състав.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.