Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№10856 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ч.Е.Б.“ АД
срещу решение от 09.05.2018 г. по гр.д. №12257/2017 г. по описа на СРС, 77
състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на В.К.Ч. сумата
от 200,00 лв., платена от ищеца на ответника на 18.10.2016 г. без основание,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 25.11.2016 г.,
до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 01.12.2016 г. по гр.д. №67801/2016 г. по описа на СРС, 77 състав,
като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски в заповедното и
исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
Твърди, че не е налице плащане без основание, тъй като са били налични
задължения на абоната и е извършено прихващане. Поддържа, че е налице
злоупотреба с право. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна В.К.Ч. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Според дадените в ППВС №1/28.05.1979 г.
указания, връщане на даденото при начална липса на основание предполага
неправомерно преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго още в момента на това разместване. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в
условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено
благо между патримониумите на два правни субекта и липса на основание за
получаването, като в хипотезата на първия фактически състав на чл.55 ал.1 ЗЗД тази липса следва да е начална.
По въпроса за разпределението на доказателствената
тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55
ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС,
обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д. №375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС,
решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от
26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в
трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса
на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в
тази насока е и ППВС №1/79 - т.1). Поради това в доказателствена тежест на
ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на
факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване
на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.
По делото е безспорно установено, че плащането, извършено от
ищеца, е по фактура, вземането по която е установено с влязло в сила решение,
че не съществува. Ирелевантно е дали плащането е извършено от ищеца по силата
на договор за поръчка между него задълженото лице или е платило без възлагане,
т.е. при водене на чужда работа без пълномощие, при установеното несъществуване
на процесното задължение.
Възражението за извършено извънсъдебно прихващане е
неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.103 ал.1 ЗЗД, когато две лица си дължат взаимно
пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е
изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Материалното
изявление за прихващане е способ за погасяване на две насрещни задължения до
размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно
вземане. Основна предпоставка за осъществяването на прихващането обаче е двете
задължения да са ликвидни и изискуеми. Ликвидно е онова вземане, чието основание е безспорно и чийто обем е определен, т.е.
вземането, установено с влязло в сила решение, както и вземането, относно което
не е налице спор. По
делото обаче липсват данни за наличието на насрещни вземания на ответника срещу
ищеца, както и доказателства за направено от ответника изявление за прихващане.
Неоснователно е и възражението на ответника за наличие на
злоупотреба с права от страна на ищеца. Фактическият състав на злоупотребата с право е посочен в чл.3 ГПК,
където е разписано задължението спрямо страните и процесуалните им
представители да упражняват предоставените им права добросъвестно и съобразно
добрите нрави. По делото не се установи наличието на умисъл за увреда
интересите на ответника от страна на ищеца чрез соченото плащане, нещо повече -
не се доказва и наличието на каквато и да е увреда.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд за основателност на предявения
иск, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство, но
доколкото същата не е представила доказателства за направени такива, то и не
следва да му бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №403380/09.05.2018
г., постановено по гр.д. №12257/2017 г. по описа на СРС, ГО, 77 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.