РЕШЕНИЕ
№ 408
гр. Русе, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в публично заседание на двадесети септември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Йордан Дамаскинов
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Маня Пейнова
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20244500500599 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК
Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
– гр. София против Решение № 574/25.04.2024 г., постановено по гр.д. №
4617/2023 г. по описа на РРС, в частта с която е отхвърлен предявения иск над
сумата от 8000 лв. до пълния размер от 8134.40 лв.- главница, за сумата от 14
472.52 лв., представляваща договорна лихва и за сумата от 1216.93 лв.-
обезщетение за забава. Твърди се, че решението в обжалваните части е
неправилно, като постановено при допуснати съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон, по подробно
изложените в жалбата съображения. Иска се отмяна на решението в
обжалваните части и постановяване на ново, с което предявените искове да се
уважат в пълен размер. Претендират се и направените разноски.
Ответникът по жалбата В. Б. О., чрез процесуалния му представител адв.
Р. Х. е подал отговор на въззивната жалба по реда и в срока по чл. 263 от ГПК,
в който се изразява подробно становище за нейната неоснователност. Счита
се обжалваното решение за правилно и се иска същото да бъде потвърдено.
1
Претендират се направените разноски.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото
и съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 от ГПК, въззивният
съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявеният от
жалбоподателя против ответника В. Б. О. иск с правно основание чл. 422 от
ГПК- за установяване на вземането на жалбоподателя по издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 4617/2023г. по описа на РРС
за сумата в размер 8134,40 лева, представляваща главница по договор за
потребителски паричен кредит; 14472.52 лева – договорна лихва за периода от
20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава, считано от
21.04.2019г. до 03.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 03.02.2020г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №
260019/02.10.2020г. по ч.гр.д. № 121/2020г. по описа на РС-Никопол.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства и от
приетата и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза е
установено, че на 19.02.2019г. е сключен договор за потребителски кредит
№PLUS-********* между „БНП Париба Пърсънъл Файнес С.А. клон
България“ от една страна и от друга- В. Б. О. при следните параметри: сума на
кредита 8000 лв., срок за погасяване на задължението 84 месеца; размер на
погасителната вноската 312,72 лв.; ГПР – 44.23,%; ГЛП – 35,59%. Страните
постигнали съгласие за сключване на застраховка „Защита на плащанията“, по
която застрахователната премия възлизала на 3763.20 лв., разделена на равен
брой вноски, съответстващи на посочените в погасителния план и включена в
погасителната вноска. Общият размер на задължението по договора за кредит
възлиза на 26235.72 лв., платими на 84 месечни вноски в размер по 312.33 лв.,
първата с падеж 20.04.2019 г., а последната- на 20.03.2026 г.
2
С подписаното на 05.07.2024 г. приложение 1 към договор за цесия,
сключен на 27.07.2017 г., вземането е прехвърлено на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД – гр. София. Длъжникът е бил уведомен по реда на чл. 99, ал.
3 от ЗЗД за извършената продажба от името на „БНП Париба Пърсънъл
Файнес С.А. клон България“ с уведомително писмо от 10.01.2024 г.,
изпратено с известие за доставяне от страна на цесионера в качеството му на
пълномощник на цедента.
Безспорно е установено, че не са извършвани плащания по договора
като размерът на непогасените задълженията съобразно претенцията на
кредитора, възлиза на 8134.40 лв.- главница и платени от кредитора
застрахователни премии, 14 472.52 лева – договорна лихва за периода от
20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава считано от
21.04.2019г. до 03.02.2020г. За тези суми жалбоподателят е подал заявление,
въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 121/2020г. по описа на РС-
Никопол и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 02.10.2020 г. срещу ответника за сумата от 8134.40 лв.
представляваща главница, 14472.52 лева – договорна лихва за периода от
20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава, считано от
21.04.2019г. до 03.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата,
както и направените разноски.
Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило възражение от
длъжника по реда и в срока на чл. 423 от ГПК, поради което заповедният съд е
дал указания на кредитора за предявяване на иск за установяване на
претендираното вземане по издадената заповед за изпълнение.
С приетата в първоинстанционното производство съдебно-
икономическа експертиза, която не е оспорена от страните, както и от
наличните по делото доказателства, районният съд е установил, че липсва
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР.
Така за ГПР в договора е посочен размер от 44,23%, а ГЛП е определен на
35.59%. Липсват данни за други разходи по кредита, поради което не става
ясно как е формиран по-високият ГПР, т.е. какво още е включено в него. По
отношение претендираните 134.4 лв. съдът е приел, че кредитополучателят не
дължи застрахователна премия, тъй като липсва доказателство за наличие на
3
валидно застрахователно правоотношение. Съдът е счел, че договорът не
отговаря и на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
При така установените факти районният съд е извел извод за
неоснователност на предявеният иск за установяване на вземането по
издадената заповед за изпълнение в размер на 134.40 лв.- застрахователна
премия, която съставлява част от претендираната главница, 14472.52 лева –
договорна лихва за периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева-
обезщетение за забава считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г.
Първоинстанционният съд е счел, че сключеният между страните
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК - поради
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК при неговото сключване. Прието е, че
кредитополучателят усвоил сумата 8000 лв. и с оглед чл. 23 от ЗПК същият
дължал възстановяване само на чистата стойност, представляваща непогасена
главница, а претенциите в останалите им части са приети за неоснователни.
Решението в обжалваната част е валидно и допустимо.
Предявяването на специалния установителен иск по чл. 422 от ГПК
предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора - ищец заповед за
изпълнение на парично задължение, която е оспорена от длъжника с
възражение по реда на чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК. Подаването на възражение
поражда правният интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния срок
по чл. 415, ал. 1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо
съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила
на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране
на вземането срещу длъжника / арг. от чл. 416 от ГПК/.
В конкретният случай е налице издадена в полза на жалбоподателя
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу която
ответникът е подал възражение по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, по което
Плевенският окръжен съд се е произнесъл с Определение №733 от 22.05.2024
г. по дело № 347 по описа за 2023 г. на основание, на което е породен правният
интерес от търсената искова защита. Искът е предявен в законоустановения
срок и е допустим, което обуславя допустимостта на обжалваното решение.
Решението в обжалваните части е правилно и не страда от наведените в
жалбата пороци.
4
По делото е установено, че е между страните е било налице
облигационно правоотношение, породено от договор за потребителски кредит.
Поради естеството на договора длъжникът има качеството на потребител. С
оглед това качество съдът по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК е задължен да
извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.
За изясняване на спора, съдът следва да извърши проверка за
съответствието на договора за потребителски кредит с повелителните норми
на ЗЗП и приложимия ЗПК. Това задължение на съда произтича и от целта на
Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната
процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Правилно първоинстанционният съд е приел, че процесният
договор, от който жалбоподателят претендира вземането си за договорно
възнаграждение е недействителен. Настоящият съдебен състав споделя изцяло
изводите на първоинстанционния съд, че в процесния договор за кредит
липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се
формира ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на същия закон е дадена легална дефиниция на
понятието „общи разходи по кредита“ – това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит.
Съгласно уговореното в договор заплащането на застрахователните
вноски са пряк разход, свързан с кредита, защото се заплащат едновременно с
погасителните вноски и оскъпяват неговата стойност, поради което следва да
бъдат включени в изчисляването на ГПР. Предвидената застрахователна
премия в допълнение с договорната лихва в посочения размер заобикаля
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималният размер на годишния
5
процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да
не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на
обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на
това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да
влияе на съдържанието и клаузите от договора.
Въззивният съд кредитира заключението на вещото лице в приетата
СИЕ, според което при изчисляването на посоченото в договора ГПР не са
включени всички разходи по кредита. Липсват данни за други разходи по
кредита освен предвидената застрахователна премия, същата се съдържа като
разход в разписания договор, но не е включена в изчисляването на ГПР. Въз
основа на това, не става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е
включено в него, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен
и разбираем начин- чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, определен от
вещото лице размер в приетата СИЕ, който при включване на всички разходи
възлиза на 55.06 %, поради което е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК при сключване на процесния договор за кредит. Разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, следва да се тълкува във връзка чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК- т.е.
след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен и
общият размер на ГПР надвишава 50 %, то договорът е недействителен.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Поради това изводът на
първоинстанционния съд се явява правилен относно недействителността на
договора и приложената разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която
потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи за същия.
На следващо място разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит въвежда изисквания за формата и съдържанието на
договора, едно от които е всички елементи на договора да са представени с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Визираната
разпоредба е от императивен характер. По делото няма доказателства, които
да установяват размера на ползвания шрифт, а в доказателствена тежест на
6
жалбоподателят е да установи спазването на това нормативно изискване. С
оглед липсата на доказателства за спазване на нормативното изисквания,
следва да се приеме, че е налице нарушение и на чл. 10, ал. 1 от ЗПК при
изготвянето и сключването на договора за кредит, което обуславя
недействителност на същия съгласно чл. 22 от ЗПК.
Недействителността по чл. 22от ЗПК е автономно правно понятие,
уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се
дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на
всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по
последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит
продължава да обвързва страните по отношение на задължението за връщане
на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране на търговска
печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на
главницата по кредита.
Районният съд правилно е приел, че договорът за потребителски кредит
съдържа неравноправни клаузи и е обосновал извод за основателност на
предявеният иск до размер на 8000 лв., представляваща непогасена главница,
а претенциите в останалите им части са приети за неоснователни.
В обжалваната час, решението не страда от наведените в жалбата
пороци. Същото като правилно следва да бъде потвърдено с решение, което
съгласно чл.280, ал.3 от ГПК подлежи на касационно обжалване.
Правилно са определени и дължимите разноски за
първоинстанционното производство съобразно изхода от спора.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за въззивното производство са в
тежест на жалбоподателя. В полза на ответника по жалбата следва да се
присъдят разноски в размер на 800 лв., представляващо платено адвокатско
възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 05.07.2024
година.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №574/25.04.2024 г., постановено по гр.д.№
7
4617/2023 г. по описа на Русенския районен съд, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ************
със седалище и адрес на управление – гр.С., ж.к.“Л. **“, бул.“Д-р П. Д.“ №**,
офис – сграда Л., ет.*, офис *, иск с правно основание чл.422 от ГПК- за
установяване на вземане по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
121/2020г. по описа на РС-Никопол за сумите в размер над 8000.00 лева до
предявените 8134.40 лева – главница по Договор за потребителски паричен
кредит №PLUS-16799652/19.02.2019г., сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД и В. Б. О.; 14472.52 лева – договорна лихва за
периода от 20.04.2019г. до 10.01.2020г., 1216.93 лева- обезщетение за забава,
считано от 21.04.2019г. до 03.02.2020г.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК **********
със седалище и адрес на управление – гр.София, ж.к.“Л. **“, бул.“Д-р П* Д*“
№**, офис – сграда Л., ет.*, офис *, да заплати на В. Б. О., ЕГН ********** от
гр.Р*, ул.“Н. В.“ №*, вх.*, ет.* сумата от 800 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8