Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 05.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14004 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.02.2016 год., постановено
по гр.дело №52919/2012 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, изменено в частта за
разноските с определение от 05.05.2017 год., е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от З. „Б.В.И.Г.“ срещу П.И.Р. искове
с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3 250.88 лв., представляваща платено от застрахователя
обезщетение по застраховка „Бонус Каско“ за лек автомобил „Опел Зафира“ с рег.№*******ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 17.05.2012 год. до
окончателното й изплащане и сумата от 352.46
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 21.04.2011 год. до 17.05.2012 год., за които суми е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№24440/2012 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, като ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 107.97 лв. и направените разноски в заповедното производство за
адвокатско възнаграждение в размер на 523.44 лв. и за държавна такса в размер
на 72.07 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.И.Р.. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционното решение е необосновано, тъй като СРС се бил
съобразил само с доказателствата на ищеца. При определяне на размера на
дължимото обезщетение не били взети предвид годината на производство на
автомобила, неговото овехтяване и реалната му цена към момента на вредоносното
събитие. Направените разноски за ремонт на автомобила, съобразно представените
от ищеца доказателства, многократно надвишавали истинската цена на поправките.
Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице поради очевидната
завишена стойност на определеното обезщетение. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че СРС бил обсъдил в съвкупност всички събрани доказателства по
делото. Доказано било настъпването на застрахователно събитие,
причинно-следствена връзка между вредите и механизма на получаването им,
изплатено застрахователно обезщетение по образуваната при ищеца преписка по
щета, както и виновното и противоправно поведение на деликвента. В изготвения
доклад по делото от СРС били признати за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, свързани с наличието на застрахователно правоотношение,
заплатеното застрахователно обезщетение и размера на вредите. Освен това СРС
бил взел предвид, че за извършеното от ответника деяние е било висящо НОХД №
1550/2011 год. по описа на РС – Перник, което е приключило с влязла в сила на
24.02.2012 год. присъда, която е задължителна за гражданския съд – чл. 300 ГПК.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 213,
ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването в правата на увреден от
страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор
за имуществено застраховане задължения, срещу деликвента – чл. 213, ал. 1, изр.
1 КЗ /отм./, се обуславя от установяването на две групи факти: 1/ наличие на
валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на
обезщетение за настъпили вреди и 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение. Вината се
предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания случай е безспорно по
делото, че на
09.04.2010 год. между ищеца, като застраховател и „П.Б.“ ЕАД, като застрахован, е сключен договор за имуществено застраховане „Бонус Каско“ с обект лек автомобил „Опел Зафира“ с рег.№********/собственост
на застрахования – видно от свидетелство за регистрация – част ІІ/ и със срок
на застрахователно покритие от 11.00 ч. на 11.04.2010 год. до 11.00 ч. на
11.04.2011 год. За този договор е предвидена писмена
форма за действителност, която е спазена, а
доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа
всички необходими задължителни реквизити. По силата на
договора ищецът е приел да покрива риска от щети на собствено на застрахования имущество, причинени от ПТП /в т.ч. при настъпил
умишлен палеж и взрив – виж добавък №1 към застрахователната полица на л. 11 от
първоинстанционното производство и Общите условия на ищеца/.
В срока на действие на договора – на 13.02.2011 год., е
настъпило застрахователно събитие – опит
за умишлен палеж на застрахования автомобил, извършен от ответника П.И.Р., за
което с присъда от 08.02.2012 год. по НОХД № 1550/2011 год. по описа на
РС-Перник, влязла в сила на 24.02.2012 год., същият е бил признат за виновен за
престъпление по чл. 330, ал. 1 НК и осъден на наказание „лишаване от свобода“
да срок от 1 година и 2 месеца, чието изпълнение е било отложено за срок от 3
години и 2 месеца на основание чл. 66, ал. 1 НК.
На 21.04.2011 год. застрахователят
/ищецът/ изплатил на сервиз „София Ауто“ АД – извършил по възлагане ремонта на
процесния автомобил, застрахователно обезщетение в размер на 3 250.88 лв.
/видно от преводно нареждане от посочената дата/.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с механизма на процесното събитие, в резултат на
което на застрахования автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди,
в т.ч. дали ответникът има вина за настъпването му, както и с размера на
дължимото обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК,
присъдата на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца, поради което СГС намира, че следните
факти: виновното и противоправно причиняване от страна на дееца /ответника/ П.И.Р.
на процесния пожар на застрахования автомобил на 13.02.2011 год., в резултат на
който са били увредени половината от кората в багажното отделение на превозното
средство и седалката на третия му последен ред, са
доказани по
делото и не могат да бъдат
пререшавани в рамките на настоящото производство.
Следователно увреденият /собственикът
на застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на
увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е
възникнало регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение
следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по
средната им пазарна стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./. Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва
да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части /без прилагане на обезценка – чл. 203, ал. 3 КЗ –
отм./. От заключението по допусната и изслушана във въззивното производство съдебна
автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, се установява, че стойността на ремонта на увредения
автомобил по средни пазарни цени с включен ДДС /части и труд/ възлиза на 3 173.58
лв. /която сума е в по-нисък размер от заплатената и претендирана от ищеца – 3 250.88
лв./. Същевременно при разпита си в открито съдебно заседание вещото лице
изрично сочи, че за вложените при ремонта части няма алтернативен пазар, поради
което и е извършил остойностяването им по цените, посочени в представената по
делото фактура.
При това положение и доколкото в
случая се касае за специфично увреждане на лекия автомобил /произведен през
2007 год./, за който необходими нови части има само в процесния фирмен сервиз, а
алтернативни части на пазара не са налице, то настоящият съдебен състав приема,
че е изключен възможен извод за друга, различна от осъществената по конкретния
договор за изработка, пазарна стойност на ремонта /а и калкулираната от автосервиза
стойност на труда от 16.67 лв./ч. не е значително по-висока от средната пазарна
стойност от 15 лв./ч./. В този смисъл релевираната главна претенция се явява
изцяло основателна и законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във въззивната жалба не са изложени
конкретни доводи срещу правилността на решението на СРС в частта му по иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. Предметът на въззивното производство, което
се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на
спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния
предмет императивни материалноправни норми. Недопустимо е оплакванията в
жалбата да се разширяват извън срока за обжалване в т. н. от жалбоподателя молба - уточнение, представена в съдебно
заседание пред въззивния съд, поради което съдът не
обсъжда направените за първи път в нея оплаквания, представляващи изразено
недоволство от процесуални нарушения на съда и необосновани изводи. Ето защо в
решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа
страна.
При
установените по делото фактически положения – че ищецът се легитимира
като кредитор на претендираното главно вземане и ответникът е в забава, то
последният дължи за процесния период обезщетение за забава в размер на
законната лихва в размер на 352.46 лв. /определен по реда на чл. 162 ГПК/. В
посочената част обжалваното решение е постановено в
правилно приложение на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към
мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за вещо лице в размер на 180 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер
на 523.44 лв. /с включен ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
23.02.2016 год., постановено по гр.дело №52919/2012 год. по описа на СРС, ГО,
75 с-в, изменено в частта за разноските с определение от 05.05.2017 год.
ОСЪЖДА П.И.Р. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:***, пл.“******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за вещо
лице в размер на 180 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 523.44
лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/