Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 11.01.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 8626 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Със съдебно
решение № 317082 от 18.01.2018 г., постановено по гр. дело № 12168/2013г. по
описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 27-ми състав, е отхвърлил
предявения от Г.Н.К., против „Б.б.з.р.“ АД (с предишно наименование „Н.Б.“ АД),
иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 000 (две хиляди) лева –
частично предявена от вземане в общ размер от 40 807.23 лв., която сума е
претендирана при довод същата да представлява неоснователно обедняване за ищеца
и неоснователно обогатяване за ответника в резултат от получаване от страна на
ответника на възстановими нему от осребрено по принудителен ред имущество на „Т.Т.“
ЕООД, авансово внесени разноски за принудително изпълнение върху движими вещи
на „Т.Т.“ ЕООД по изпълнително дело № 1/2007 г. по описа на ищеца – в
качеството му на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) по цитираното изпълнително
дело, и от погасяване от страна на ищеца в полза на „Т.Т.“ ЕООД на изпълняемо
по принудителен ред вземане на „Т.Т.“ ЕООД спрямо ищеца, признато с постановено
против ищеца осъдително решение от 04.09.2012 г. по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС,
IV г. о. и в рамките на воденото против ищеца изпълнително дело № 24/2013 г. по
описа на ДСИ при районния съд в гр. С.. Със същото решение е отхвърлен и предявения
от Г.Н.К. против „З.А.Д.„А.“ АД, иск по чл. 229 от КЗ (отм.), вр. чл. 25, ал. 1
от ЗЧСИ, вр. § 22 от ПЗР на КЗ, за заплащане на сумата от 2 000 лв. – частично предявена
от вземане в общ размер от 40 807.23 лв., претендирана като застрахователно
обезщетение за настъпил покрит риск, осъществил се при и по повод осъществяване
дейност на ищеца като ЧСИ, а именно – причинени от ищеца вреди на „Т.Т.“ ЕООД под
формата на начисляване в тежест на „Т.Т.“ ЕООД – като длъжник по изпълнително
дело № 1/2007 г. по описа на ищеца като ЧСИ, на авансово внесени от „Б.б.з.р.“
АД разноски за принудително изпълнение върху движими вещи на „Т.Т.“ ЕООД по
цитираното изпълнително дело, за обезщетяване на които вреди ищецът е бил
осъден с решение от 04.09.2012 г. по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС, IV г. о., и
които присъдени с цитираното решение вреди ищецът претендира да е погасил в
рамките на воденото против него изпълнително дело № 24/2013 г. по описа на ДСИ
при районния съд в гр. С.. С решението, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът
е осъден да заплати на „Б.б.з.р.“ АД сумата от 370 лева, а на „З.А.Д.„А.“ АД
сумата от 312 лева – съдебни разноски.
Районният съд
е постановил и решение № 31182/24.04.2018г. по гр.дело № 12168/2013г. по описа
на СРС, 27-ми състав, с което е оставил без уважение молбата на ищеца Г.Н.К., с
която се иска на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК допълване на решение № 317082
от 18.01.2018 г., постановено по същото дело, като бъде постановен допълнителен
диспозитив, по който съдът да се произнесе по иск на ищеца за осъждане на
ответника „Б.б.з.р.“ АД да му заплати исковата сума от 2 000 лв. – частично предявена
от вземане в общ размер от 40 807.23 лв. на основание чл. 49 от ЗЗД и в
приложното поле на твърдяното увреждане на ищеца – ЧСИ при и по повод осъществяването
от него на изпълнително дело № 1/2007 г., в резултат на отправено до него от „Б.б.з.р.“
АД (като взискател по цитираното изпълнително дело) искане за насочване
принудително изпълнение върху движими вещи на длъжника по това изпълнително
дело - „Т.Т.“ ЕООД, което искане ЧСИ Г.Н.К. да е удовлетворил, и поради
авансовото събиране на разноски за който изпълнителен способ същият да е бил
осъден да заплати обезщетение за вреди на „Т.Т.“ ЕООД с решение от 04.09.2012г.
по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС, IV г. о., което обезщетение същият да е
изплатил на правоимащото лице „Т.Т.“ ЕООД по изпълнително дело № 24/2013 г. по
описа на ДСИ при районния съд в гр. С., и с което изплащане ищецът да е бил
увреден поради действията на „Б.б.з.р.“ АД.
Срещу решение
№ 317082 от 18.01.2018 г. по гр. дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми
състав е постъпила въззивна жалба от Г.Н.К., действащ чрез упълномощения
представител – адв. Г.П. от САК, в която са изложени съображения за
неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи и допуснати нарушения на материалния закон. Въззивникът излага
оплаквания, че по разгледания иск по чл. 59 от ЗЗД неправилно съдът е приел, че
липсва обедняване на ищеца, тъй като в съдебната практика трайно се приема,
че във всички случаи обедняване е налице, когато има намаляване на актива на
имуществото на обеднилия се. Твърди, че след като е бил осъден от длъжника по
изпълнителното дело да му възстанови сумата за разноски по изоставения от
взискателя изпълнителен способ, ЧСИ К. е намалил имуществената си сфера с
посочения разход на парични суми, които преди това е бил превел недължимо на
взискателя по изпълнителното дело, поради което той е обеднял до размера на
тази сума с размера на извършеното плащане. Поддържа, че ищецът е поел за своя
сметка задължение, което е възложено от закона в тежест на друг - на взискателя
по изпълнителното дело. Твърди, че мотивите на съдебното решение противоречат
на задължителните разяснения, дадени в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр.
д. № 1/79 г., Пленум на ВС, съгласно които при хипотезата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с
което се е обогатил, но само до размер на обедняването, т. е. държи се
връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Твърди още, че
неправилно съдът е приел и че липсвала генерична връзка между обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца, тъй като съгласно т. 5. на Постановление № 1
от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, е пояснено, че обогатяването
не е следствие на обедняването, и обратно. Както едното, така и другото, са
последица на друг факт или на други факти. По делата за неоснователно
обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща
група факти. Обедняването и обогатяването следва да са неразделен резултат на
едно и също действие или събитие. Според въззивника общият факт, от който
произтича неоснователното обогатяване, респ. обедняването на ищеца е
обстоятелството, че тежестта за разноски на изоставения от взискателя
изпълнителен способ следва да бъде понесена от самия него, а не от ищеца, т. е.
обогатяването на взискателя е станало за сметка на ищеца, а това обуславя
наличието на генерична връзка между обогатяването и обедняването, независимо от
различния момент на тяхното житейско проявление. Законът не поставя изискване
за едновременност на това проявление, а само за общност на фактите, от които
същите произтичат. В този смисъл поддържа, че са налице всички необходими
елементи, за да бъде уважен предявения иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД,
срещу предпочитания ответник по делото - „Б.б.з.р.“ АД, а именно: обедняване,
обогатяване и връзка между тях поради общност на фактите, които ги обуславят.
По отношение на иска с правно основание чл. 229 от КЗ срещу евентуалния
ответник „А.“ АД е изложил твърдения, че по отношение на този иск са доказани
всички елементи на състава на правната норма, позволяваща да се ангажира
отговорността на ответника за покриване на настъпилия покрит застрахователен
риск. Оспорва приетото от първоинстанционния съд за основателно възражение за
изтекла погасителна давност за вземането, което е довело до неговото
отхвърляне. Твърди, че съдът не е бил сезиран с надлежно отправено възражение
за изтекла в полза на ответника погасителна давност, доколкото отговорът на
исковата молба е подаден след изтичане на установения от закона срок. Излага
съображения, че ответникът е бил уведомен за иска на 08.05.2013 г., като срокът
за отговор е изтекъл на 08.06.2013 г., а отговорът е подаден на 11.06.2013 г.,
а и възражението в него не е релевирано надлежно. В отговора на исковата молба
ответникът е изразил становището си по иска като е заявил, че счита същия за
погасен по давност, но не е направил изрично възражение в тази насока. Поддържа
още, че съдът неправилно е приел за крайна дата на давността датата 31.08.2012
г., тъй като едва на 04.09.2012г. е постановено осъдителното решение срещу ищеца
Г.Н.К. по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС, IV г.о., поради което и едва на тази
дата за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на иск срещу
застрахователя, доколкото самият той едва тогава е узнал, че с процесуалното си
поведение е причинил вреди на длъжника по изпълнителното дело. Поддържа, че
обжалването на действията на ЧСИ по реда на ГПК, е приключило с постановяване
на съдебно решение, с което същите са били потвърдени от СОС като правилни и
законосъобразни, което изключва възможността да е осъществил деликт. Твърди, че
датата на постановяване на съдебното решение по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС, IV
г. о., следва да се приема за датата, на която е открит дееца и съответно от
тази дата следва да се изчислява законоустановеният давностен срок, в който
вземането е могло да бъде претендирано от застрахователя. Иска съдът да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови друго, с което
да уважи предявените в условията на евентуалност искове, като основателни и
доказани. Претендира и присъждане на разноски пред двете съдебни инстанции.
По делото е постъпила
въззивна жалба от Г.Н.К., действащ чрез упълномощения представител – адв. Г.П.
от САК и срещу решение № 31182/24.04.2018г. по гр.дело № 12168/2013г. по описа
на СРС, 27-ми състав, в която са изложени съображения за неправилност на
решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Въззивникът
излага оплаквания, че не е съгласен с мотивите на районния съд, според които
иск с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД не е бил предявен от ищеца. Твърди, че в
хода на процеса са доказани всички елементи от фактическият състав на
непозволеното увреждане, а съдът дължи произнасяне по тях, тъй като в хода на
процеса от приетите доказателства и от изготвената експертиза се установило по
несъмнен начин, че ЧСИ К. е претърпял вреда в размер на 40 807.23
лева във връзка с образуваното срещу него изпълнително дело № 24/2013 г. по
описа на съдебно-изпълнителна служба при Районен съд гр. С.. На следващо място
твърди, че в хода на процеса е установено и обстоятелството, че
предпочитаният ответник е възложител на работата - същият с приетите по делото
договор за правна защита и съдействие и пълномощно е упълномощил адв. К. да
извършва необходимите правни действия по образуваното изпълнително дело срещу „Т.И.“
ЕООД (към настоящия момент „Т.Т.“ ЕООД), а е установено и противоправно
поведение от страна на лицето, натоварено да извършва действия от страна на
първия ответник. Твърди, че това противоправно поведение е несъответствието
между фактически извършеното и правно дължимото. Позовава се на чл. 79, ал. 1,
т.2 от ГПК, че в случай на изоставяне на изпълнителните действия от взискателя,
разноските по изпълнението са за негова сметка. От проведената публична продан
на недвижимия имот е събрана необходимата сума за удовлетворяване на всички
предявени вземания, което се установява от изготвената от съдебния изпълнител
сметка от 29.08.2007 г. за приключване на делото без разпределение, в която е
включена и сумата от 18 877 лева. Следователно за първия ответник не е било
необходимо да иска продължаване на принудително изпълнение посредством други способи.
Твърди, че след приключване на публичната продан, с нарочна молба взискателят,
чрез адв. К., е поискал превод на събраните суми, които погасяват вземането му,
в т.ч. и всички суми за разноски по съдебното изпълнение, като е посочил сметка
за превод на събраните суми. Изисквайки плащане на недължими суми за разноски и
приемайки ги в патримониума си като парични средства, които законът изрично е
възложил в негова тежест в случай на изоставяне на избрания изпълнителен
способ, представителят на ответника е реализирал поведение, което влиза в колизия
с правно дължимото. Поддържа, че от данните по делото и приложените пълномощно
и договор за правна защита и съдействие е ясно, че противоправното деяние е
осъществено от адв. К., упълномощен от предпочитания ответник, поради което
следва да се приеме, че е налице възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, тъй като именно в изпълнение на възложената му работа е депозирал всички
молби по изпълнителното дело довели до увреждане на ищеца вкл. и молбата, с
която е поискал възстановяване на всички сторени от взискателя разноски. По
изложените доводи счита, че като възложител на работата „Б.б.з.р.“ АД е носител
на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД. Твърди, че изпълнителят
на работата е действал виновно, тъй като след като след изоставяне на
изпълнителните действия от взискателя, разноските по изпълнението са за негова
сметка, а пълномощникът на взискателя е поискал продължаване на принудителното
изпълнение, въпреки събраната сума от проведената публична продан, достатъчна
да погаси целия дълг. Освен изложеното се позовава на законовата презумпция за
наличието на вина, като до доказване на противното следва да се счита, че
изпълнителят е действал виновно. Поддържа още, че има и причинна връзка между
противоправното поведение и настъпилата вреда за ищеца. Несъмнено в резултат на
изоставянето на избрания от взискателя изпълнителен способ и получаването на
сумата, представляваща разноски за неговото осъществяване от взискателя, се е
стигнало до осъждане на ЧСИ Г.К. от длъжника по изпълнителното дело, а това
обуславяло съществуването на причинна връзка между поведението на представителя
на ответника и вредите, настъпили в правната сфера на ищеца - въззивник,
изразяващи се в имуществени загуби. Моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на
друго решение, с което да се уважи искът по чл. 49 от ЗЗД срещу „Б.б.з.р.“ АД з.
исковата сума от 2 000 лева. Не сочи доказателства.
В открито
съдебно заседание въззивникът, чрез упълномощени представители, поддържа двете въззивни
жалби по изложените в тях съображения. Не ангажира доказателства. Представя
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „Б.б.з.р.“ АД (предпочитан ответник) е депозирала
отговор по двете въззивни жалби на ищеца Г.К., с доводи за тяхната
неоснователност. В открито съдебно заседание въззиваемата страна „Б.б.з.р.“ АД, редовно призована, не се представлява.
Не сочи доказателства. Не претендира разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „З.А.Д.„А.“ АД (евентуален ответник) също е
депозирала отговор по двете въззивни жалби на ищеца Г.К., с доводи за тяхната
неоснователност. В открито съдебно заседание, чрез представител по пълномощие,
поддържа отговорите на въззивните жалби. Не сочи доказателства. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Във
въззивното производство не са събрани доказателства.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на обжалваните съдебни решения, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, в обжалваното решение е описана вярно и изчерпателно, поради
което не е необходимо отново да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
При
установената от първостепенния съд фактическа обстановка, настоящата въззивна
инстанция намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, а е задължен единствено да провери
правилното прилагане на релевантните към казуса императивни материалноправни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото,
като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и
формира свои фактически и правни изводи, като обсъди своевременно заявените и
относими към спора доводи и възражения на страните.
Настоящият
въззивен състав намира обжалваните решения за валидни, доколкото са постановени от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и са подписани от разгледалия делото съдия–докладчик.
Решенията са
и допустими, тъй като съдът се е произнесъл по
действително предявените искове при наличие на положителните и при липса на
отрицателните процесуални предпоставки за тяхната допустимост. При постановяването им не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
І. По
въззивната жалба на ищеца Г.К. срещу решение № 317082 от 18.01.2018 г.,
постановено по гр.дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав:
С обжалваното
решение първостепенният съд се произнесъл единствено по евентуалния иск срещу
предпочитания ответник, като не се е произнесъл по главния иск - за осъждане на
ответника „Б.б.з.р.“ АД да заплати на ищеца сума от 2 000 лв. – частично предявена
от вземане в общ размер от 40 807.23 лв. на основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл.
45 от ЗЗД, предявен от ищеца и докладван в съдебното производство.
С оглед
въведените с жалбата оплаквания въззивният съд намира за правилно обжалваното решение
№ 317082 от 18.01.2018 г., като споделя изложените в мотивите му съображения
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения иск по чл. 59
от ЗЗД и за погасен по давност на иска по чл. 229 от КЗ (отм.), вр. чл. 25, ал.
1 от ЗЧСИ, вр. § 22 от ПЗР на КЗ до размерите за които са предявени (съгласно
чл.272 от ГПК). Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд констатации в обжалвания съдебен акт.
Независимо от
изложеното, във връзка с доводите въведени с жалбата следва да се добави и
следното:
1. По
предявения иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 от ЗЗД вън от горните случаи, всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, държи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Това право възниква,
когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.
Фактическият
състав на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД включва следните елементи:
неоснователно обедняване за ищеца, неоснователно обогатяване за ответника,
обедняването и обогатяването да произтичат от общ юридически факт или
фактически състав. В настоящия случай е установено настъпилото обогатяване на
ответника „Б.б.з.р.“ АД, в който смисъл се е произнесъл и ВКС с решение от
04.09.2012 г. по гр. д. 517/2011 г. на ІV Г.О., като е приел, че за разноските
във връзка с изпълнението върху движимите вещи на длъжника „трябва да останат
за сметка на взискателя“, а ако не са внесени, съдебният изпълнител може да ги
претендира от него“.
От събраните
пред първоинстанционния съд доказателства не се установяват останалите елементи
от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД. Не е установено неоснователното обедняване на ищеца. Действително по делото е
установено, че ЧСИ Г.К. е осъществил погасяване на сума в общ размер от 40 807.23
лв. по изпълнително дело № 24/2013г. по описа на СИС при РС – гр. С., с която
сума е намаляло имуществото му, но това е в изпълнение на задължение по влязло
в сила съдебно решение от 04.09.2012 г. по гр. д. № 517/2011 г. на ВКС, ІV Г.О.,
с което е установена неговата имуществена отговорност в качеството му на
изпълнителен орган. С извършеното плащане по цитираното изпълнително дело, в
което ищецът е длъжник, последният е изпълнил свое задължение, а не чуждо
такова, и така е съобразил осъдителното съдебно решене за репарация на
причинени имуществени вреди на взискателя („Т.Т.“ ЕООД) по същото изпълнително дело.
Това плащане е неотносимо към правната сфера на ответника по предявения иск срещу
„Б.б.з.р.“ АД, който е взискател по изпълнително дело № 1/2007 г. по описа на
ищеца – в качеството му на ЧСИ, в което производство ВКС с цитираното решение е
приел, че е възникнала имуществената отговорност на ищеца именно като орган по
изпълнението. В този смисъл следва, че по делото не е установено настъпило неоснователно обедняване на ищеца.
На следващо
място съдът приема, че липсата на неоснователно обедняване на ищеца обосновава
и извод за липса на връзка с неоснователното обогатяване на предпочитания
ответник „Б.б.з.р.“ АД. Този извод кореспондира с мотивите на решението от 04.09.2012
г. по гр. д. 517/2011 г. на ВКС, ІV Г.О., с което е прието, че взискателят по изпълнително
дело № 1/2007 г. по описа на ЧСИ Г.К. е имал право да поиска прилагането на нов
способ за изпълнение, но именно ЧСИ е бил
длъжен да не включва в тежест на длъжника по изпълнението („Т.Т.“ ЕООД) и
таксата за този трети изпълнителен способ, който е бил ненужен за постигане
целите на изпълнителното производство.
Неоснователно
е възражението на въззивника, че ЧСИ К. е намалил имуществената си сфера
с направения разход на парични суми, които преди това е бил превел недължимо на
взискателя по изпълнителното дело, поради което той неоснователно се е обеднил
до размера на тази сума с размера на извършеното плащане. Процесната сума е
платена от ищеца, с оглед на установената с цитираното решение на ВКС възникнала
имуществена отговорност, в качеството му на изпълнителен орган. Т.е. плащането
й е въз основа на установената със сила на пресъдено нещо имуществена
отговорност на ищеца (което прави плащането й основателно). Следва да се
съобрази, че посочването на способ за изпълнение от страна на взискателя по
изпълнително дело не обвързва съдебният изпълнител (в случая ищеца К.), който не
само може, но е и длъжен да го отклони, ако го смята за незаконосъобразен (арг.
от чл. 435, ал. 1 от ГПК). Обвързващо за изпълнителния орган правно значение би
имало само влязло в сила съдебно решение, постановено по жалба против отказ на
изпълнителния орган да предприеме искано изпълнително действие, с което решение
отказът да е отменен в приложното поле на чл. 435, ал. 1 от ГПК и съдебният
изпълнител да е задължен да го предприеме, каквато хипотеза не е установена по
делото.
Неоснователно
е и възражението на въззивника, че ищецът е поел за своя сметка задължение,
което е възложено от закона в тежест на друг - на взискателя по изпълнителното
дело. В случая ищецът не е бил длъжен да извърши плащането на сумата от 18877
лв., но го е направил в качеството си на изпълнителен орган, при липса на
правна норма, която да го задължава да извърши това действие, поради което и не
може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Тежестта за разноски на изоставения от
взискателя изпълнителен способ е следвало да бъде понесена от него, а не от
ищеца, както се твърди във въззивната жалба. В качеството си на съдебен
изпълнител ищецът е бил длъжен да откаже плащането на авансово внесените от
взискателя разноски за изпълнителния способ, който не е бил осъществен.
Съдът счита за неоснователно и възражението, че мотивите на обжалваното съдебно
решение противоречат на задължителните разяснения, дадени в Постановление № 1
от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, тъй като по делото не са
доказани две от кумулативните предпоставки на иска по чл. 59 от ЗЗД.
В този смисъл, след като съдът не установява наличие на две от
кумулативните предпоставки на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД, този иск е
недоказан от ищеца. Предявеният иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД срещу
предпочитания ответник следва да се отхвърли, като неоснователен, а първостепенният
съд е изложил ясни и точни мотиви, които напълно се споделят и от настоящия
въззивен състав.
2. По предявения осъдителен иск с правна квалификация чл. 229 от КЗ (отм.)
вр. чл. 25, ал. 1 от ЗЧСИ вр. § 22 от ПЗР на КЗ срещу „З.А.Д.„А.“ АД съдът
приема следното:
Нормата на чл. 229 от КЗ (обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г. и отм. с ДВ бр.
102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.) постановява, че застрахованият
има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил
увреденото лице.
С чл. 25, ал. 1 от ЗЧСИ е прието, че частният съдебен изпълнител се
застрахова за времето на своята дейност за вредите, които могат да настъпят
вследствие на виновно неизпълнение на неговите задължения. Доколкото нормата е
императивна следва, че този вид застраховане е от категорията на задължителните
застраховки, предвидени в отделен закон съгласно чл. 249, т. 3 от КЗ (отм.),
вр. § 22 ПЗР на КЗ. Редът и условията за сключване на тази задължителна
застраховка от ЧСИ са подробно регламентирани в издадената от министъра на
правосъдието и приложима на основание § 29 от ПЗР на КЗ Наредба № 2/06.02.2006
г. за задължителното застраховане на частните съдебни изпълнители.
От решението от 04.09.2012 г. по гр. д. 517/2011 г. на ВКС, ІV Г.О. се
установи, че от ищеца К. е осъществено противоправно и виновно поведение при
осъществяване публични правомощия на ЧСИ и той е осъден да заплати обезщетение.
Не се установи евентуалният ответник „З.А.Д.„А.“ АД да е бил страна, или да е
правоприемник на страна по делото в обхвата на спорното материално право през
време на висящността на цитираното дело. Следва, че този ответник не е обвързан
от субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, т.е.
застрахователят може да предяви в настоящия процес всякакви материалноправни
оспорвания и възражения.
С отговора на исковата молба този ответник е въвел правопогасяващо
възражение, че е изтекла погасителната давност по иска на ищеца против него. Според
съдебната практика това възражение съдържа имплицитното признание на автора, че
фактите, пораждащи спорното право са възникнали, като ответникът се домогва да
обезсили правните им последици, излагайки допълнителни факти, препятстващи
окончателно или временно възможността за ефективна защита на спорното право.
Възразил е също, че ищецът не е уведомил застрахователя в срока, установен в КЗ
и в Общите условия на „З.А.Д.„А.“ АД, както и че в случая се касаело за
правоотношения, почиващи на неоснователното обогатяване, които
ответникът-застраховател не следвало да покрие, тъй като същите претенции не
съставлявали покрит по полицата риск.
От съвкупната преценка на събраните в първоинстанционното съдебно
производство доказателства следва, че всички елементи от основанието на иска по
чл. 229 от КЗ (отм.) срещу евентуалния ответник са пълно и главно доказани в
своята цялост, поради което следва да се обсъди направеното от ответника правопогасяващо
възражение за изтекла погасителна давност.
Според специалната норма на чл. 197 от КЗ (отм.) – правата по
застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата
на настъпване на застрахователното събитие, а при застраховки „Живот“ и „Злополука“
и при застраховки „Гражданска отговорност“ по т. 10 - 13 на раздел II, буква „А“
от приложение № 1 - с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. Следва,
че давността според цитираната норма тече
от датата на настъпване на застрахователното събитие, като в зависимост от
вида на застрахователното правоотношение, тя е или тригодишна, или петгодишна,
каквато е в процесния случай.
Няма правно основание началният момент, от който започва да тече
погасителната давност срещу вземането на платилия собствения си дълг
застрахован делинквент – ищецът, да бъде обвързван с момента на погасяване от
страна на самия делинквент на дълга му към увредения, както би било в хипотеза
на регресно притезание и/или на притезание, предполагащо суброгация. В случая давността
тече от момента на настъпване на самото застрахователно събитие съгласно чл.
197 от КЗ (отм.), при съобразяване с легалната дефиниция на понятието за
застрахователно събитие, установена в § 1, т. 3 от ДР на КЗ (отм.). По
изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема, че моментът от
който третото лице – длъжник по изпълнението („Т.Т.“ ЕООД) е било реално
увредено, е денят на превеждане по сметка на ответника – „Б.б.з.р.“ АД (взискател
по цитираното изп. дело № 1/2007г.), на отредената му част от общия размер на
постъпленията, които включват и плащането на сумата от 18 877 лв.,
представляваща такси и разноски за извършване на опис на движими вещи за
изпълнителния способ, който не е бил осъществен. Не се спори между страните, а
и от доказателствата се установява, че това плащане е извършено от ЧСИ К. с
платежно нареждане по банков път на 31.08.2007 г. Т.е. петгодишният давностен
срок е изтекъл на 31.08.2012 г. Исковата молба, по която е образувано съдебното
производство е депозирана на 20.03.2013 г., според входящия индекс и дата на
СРС. Ищецът не твърди и не се събраха доказателства давността да е прекъсвана
или спирана. Следва, че погасителната давност за вземането на ищеца срещу
ответника „З.А.Д.„А.“ АД е била изтекла към момента на иницииране на разглежданото
исково дело, което обосновава извод за отхвърляне на иска против евентуалния
ответник, поради изтекла погасителна давност.
Неоснователно е възражението на въззивника, че съдът не е бил сезиран с
надлежно направено възражение за изтекла в полза на ответника погасителна давност,
доколкото отговорът на исковата молба е подаден след изтичане на установения от
закона срок. Видно от съобщението до ответника „З.А.Д.„А.“ АД препис от
исковата молба му е връчена на 08.05.2013г., т.е. срокът по чл. 131, ал. 1 от ГПК е изтекъл, съгласно приложението на чл. 60, ал. 6 от ГПК, на 10.06.2013г.
(понеделник, работен ден). Отговорът на исковата молба е подаден по пощата
именно на 10.06.2013г., видно от приложен отрязък от разписка за изпращането
(лист 99 от делото на СРС). Ответникът е спазил срока за подаване на отговор и
съдът следва да обсъди направените с него възражения.
Неоснователно е възражението на въззивника, че в отговора на исковата молба
ответникът не е направил изрично възражение, че искът е погасен по давност.
Това възражение е заявено в т. 1 от отговора на исковата молба, като ясно и
недвусмислено е записано: „Искът е погасен по давност.“
Без правно основание е и възражението във въззивната жалба, че следва да се
приеме датата на постановяване на съдебното решение по гр. д. № 517/2011 г. на
ВКС, IV г. о., за дата, на която е открит дееца и съответно от тази дата да се
изчислява давностния срок, в който вземането е могло да бъде претендирано от
застрахователя. Дали настъпването на застрахователното събитие ще бъде
обективирано в съдебно решение или не е без правно значение за настоящия спор,
тъй като законодателят свързва началото на давността с датата на настъпване на застрахователното събитие (арг. от чл.
197 от КЗ (отм.)), но не го обвързва с откриването на дееца. Въззивникът
неправилно счита за приложима нормата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, тъй като от
една страна приложението й се изключва от чл. 197 от КЗ (отм.), съгласно
правилото lex specialis derogat legi
generali (специалният закон дерогира общия закон), а от друга страна нормата на
чл. 114, ал. 3 от ЗЗД е относима само към вземания от непозволено увреждане, но
не и към вземания на договорно основание.
Други
възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не установи да
е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване
на обжалваното първоинстанционно решение.
По изложените съображения въззивната жалба срещу решение № 317082 от 18.01.2018
г. по гр.дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав е неоснователна. Поради
пълно съвпадане на изводите на въззивният състав с тези на първоинстанционния
съд, решението на СРС е законосъобразно постановено и следва да бъде
потвърдено.
ІІ. По жалбата
на ищеца Г.К. срещу решение № 31182/24.04.2018г. по гр.дело № 12168/2013г. по
описа на СРС, 27-ми състав, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, съдът приема
следното:
Непълно е
решението, което не обхваща целия спорен предмет, вкл. и поради липса на
формирана воля на съда относно част от спорното право (арг. от чл. 250, ал. 1, изр. 1 от ГПК), т.е. когато
съдът е пропуснал да се произнесе по някой иск, когато са предявени няколко
съединени иска, или пък е пропуснал да се произнесе за част от иска – напр. произнесъл
се е за определена сума, за определена площ от имота и т. н., а не се е
произнесъл за цялата претендирана искова сума, за цялата претендирана площ на
имота и т. н.
В
разглеждания случай, настоящият съдебен състав приема, че решение № 317082 от 18.01.2018
г. по гр. дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав е непълно, тъй като е постановено
при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в каквато
насока са и изричните доводи на въззивника във въззивната жалба. Изводът,
отразен в обжалвания акт - решение № 31182/24.04.2018г. по гр.дело №
12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав, е незаконосъобразен. Видно от
съдържанието на исковата молба, ищецът е изложил твърдения на факти за
причинени му от предпочитания ответник имуществени вреди, изразяващи се в
имуществени загуби, претърпени от ищеца в резултат от предприет от този
ответник способ „опис на движими вещи“. Настоящата съдебна инстанция приема, че
въз основа на фактическите твърдения в исковата молба неправилно
първоинстанционният съд не е разгледал претенцията на ищеца срещу предпочитания
ответник - „Б.б.з.р.“ АД, по иск за обезщетяване на вреди от непозволено
увреждане, който иск е предявен като главен.
Квалифицирането
на предявения иск е правомощие единствено на съда и се извежда от фактическите
твърдения на ищеца, което е извършено правилно и поради това няма основание за
промяната му, нито за извод, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск.
Правилно районният съд е докладвал, а в последствие с определение от открито
съдебно заседание от 27.09.2016г., е изменил правната квалификация на предявения
главен иск - от такава по чл. 45 от ЗЗД, в такава по чл. 49 от ЗЗД, което по
своето естество е уточнение на главната искова претенция на ищеца срещу
предпочитания ответник, но едва със съдебното решение е ревизирал този свой
извод, като е приел, че не е предявен иск за обезщетяване на вреди от
непозволено увреждане. Последното следва да се приема за съществено процесуално
нарушение от първоинстанционния съд, тъй като с акта си по съществото на спора
- решение № 317082 от 18.01.2018 г. по гр. дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми
състав, съдът не се е произнесъл по цялото спорно материално право, като не е
обсъдил въведените от ищеца релевантни за това спорно право факти. Дали при
така изложените от ищеца твърдения, и с оглед на събраните доказателства, може
да се обоснове извод за основателност на предявения иск с правна квалификация чл.
49, вр. с чл. 45 от ЗЗД -
за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, е въпрос по съществото на
спора, по който районният съдът не се е произнесъл. Следователно решение № 317082 от 18.01.2018
г. по гр. дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав е непълно.
Следва, че обжалваният
акт - решение № 31182/24.04.2018г. по гр.дело № 12168/2013г. по описа на СРС,
27-ми състав, с който е прието, че няма основание за допълване на цитираното
решение, е незаконосъобразен и следва да бъде отменен, като делото се върне на
първостепенния съд за произнасяне по главния иск срещу предпочитания ответник -
„Б.б.з.р.“ АД.
Ищецът е
предявил исковете си срещу предпочитания ответник в съотношение главен иск с
правна квалификация чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД и евентуален иск с правна
квалификация чл. 59 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав, приема, че с оглед
изхода на спора по евентуалния иск срещу предпочитания ответник и изхода по
иска срещу евентуалния ответник, които са отхвърлени, то връщането на делото на
районния съд за разглеждането на главния иск срещу предпочитания ответник, няма
да съставлява съществено процесуално нарушение, макар и да се променя заявената
от ищеца поредност на исковете.
По изложените
съображения, поради основателност на доводите в жалбата на ищеца срещу решение
№ 31182/24.04.2018г. по гр.дело № 12168/2013г. по описа на СРС, 27-ми състав, съдът
го отменя и връща делото на районния съд за произнасяне и по иска на ищеца с
правна квалификация чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД.
ІІІ. По разноските съдът приема
следното:
Съдът дължи произнасяне по разноските
в изпълнение нормата на чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК.
При този изход на спора, на основание
чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните от
въззиваемия ответник „З.А.Д.„А.“ АД разноски за настоящата инстанция в размер
на 100 лв. – за юрисконсултско възнаграждение. Съдът не е обвързан от размера
посочен в представения списък по чл. 80 от ГПК, като в случая счита за
основателно възражението на представителите на въззивника, че претендираното
юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. е прекомерно. По изложените
съображения и с оглед извършените от тази страна процесуални действия, съдът
намалява размера на юрисконсултското възнаграждение на 100 лева, определен на
основание чл. 78, ал. 8, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Неоснователни са
доводите на процесуалния представител на въззиваемата страна, че дължимото юрисконсултско
възнаграждение в настоящото производство следва да бъде определено съгласно чл.
25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Настоящият въззивен
състав счита, че материалният интерес по делото не е над 10 000 лв., тъй като ищецът
е предявил иска си срещу „З.А.Д.„А.“ АД, само за частта от 2 000 (две хиляди) лева, а не за
пълния размер на претендираното от ищеца вземане от 40 807.23 лв.
Въззиваемата
страна „Б.б.з.р.“ АД не претендира разноски и съдът не дължи произнасяне.
При този
изход от спора се дължат и разноски за адвокатско възнаграждение на адв. Г.И.П.
от САК. Въззивникът е защитаван безплатно пред СГС от адв. П. от САК, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. последно от ЗАдв – защита на друг юрист,
които разноски са само за производството по въззивната жалба срещу решението по
чл. 250 от ГПК.
Съгласно чл.
38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. Приложимата наредба е Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). С оглед материалния интерес
на делото (искът е предявен като частичен за сума от 2000 лв.) размерът на
адвокатското възнаграждение следва да се определи на основание чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредбата, т.е. за защитата пред СГС на адв. П., според Наредбата, се
дължи сумата от 370 лв., която сума е претендирана с представения списък по чл.
80 от ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 38, ал. 2, изр. 2 от
ЗАдв съдът осъжда „Б.б.з.р.“ АД да заплати на адв. П. сумата от 370 лв. –
разноски в настоящото производство.
С оглед
цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият
съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 317082 от 18.01.2018г., постановено по гр. дело № 12168/2013г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 27-ми състав;
ОТМЕНЯ решение № 31182 от 24.04.2018г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК по гр. дело № 12168/2013г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 27-ми състав и
ВРЪЩА делото на Софийския районен съд, І ГО, 27-ми състав за разглеждане на иск с правна квалификация чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД - за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, предявен от ищеца Г.Н.К. против ответника „Б.б.з.р.“ АД (с предишно наименование „Н.Б.“ АД), за сумата от 2 000 (две хиляди) лева – частично предявена от вземане в общ размер от 40 807.23 лева.
ОСЪЖДА Г.Н.К., ЕГН **********, да заплати на „З.А.Д.„А.“ АД, ЕИК ********, сумата в размер на 100 (сто) лева – разноски по въззивно гр. дело № 8626/2018г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
ОСЪЖДА „Б.б.з.р.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адвокат Г.И.П. от САК, ЕГН **********, сума в размер на 370.00 (триста и седемдесет) лева – разноски по въззивно гр. д. № 8626/2018г. по описа на СГС, ГО, ІІ-А въззивен състав, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата;
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.