РЕШЕНИЕ
№ 133
гр. Велико Търново , 12.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на девети
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Пламен Борисов
Лилия Ненова
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело №
20204100500894 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. Д. И., подадена чрез адвокат Т.П. от САК, срещу
Решение № 160 от 09.07.2020 г. по гр. дело № 2288/ 2019 г. по описа на РС-Г.О., с което е прието
за установено, че жалбоподателката дължи на А. П. Д. сумата 15 000 лв., представляваща вземане,
основано на института на неоснователното обогатяване при изначална липса на правно основание,
частична претенция за сумата от 25 000 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от
11.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена Заповед №
2324/15.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело №
1885/2019 г. по описа на ГОРС. С решението С. Д. И. е осъдена да заплати на А. П. Д. разноски по
исковото производство в размер на 500 лв., както и разноски за заповедното производство в размер
на 500 лв.
Жалбоподателката счита обжалваното решение за постановено при нарушение на
материалния и процесуалния закон и моли за неговата отменя и постановяване на ново, с което
исковата претенция да бъде отхвърлена. Релевира доводи, че сумата от 25 000 лв. е получена с
оглед валидно сключен договор за дарение между нея и ищеца и сочи, че до момента на
установяване със сила на пресъдено нещо недействителността на договора за дарение не е налице
изначална липса на основание за имуществено разместване, като счита иска, както и частичния иск
по гр.дело № 1410/2018 г. на ГОРС, за преждевременно предявени. Счита, че наличието на
договорна обвързаност изключва приложението на института на неоснователното обогатяване.
Заема становище, че ищецът А.Д. е процесуално недееспособен и предвид нарушаване на нормата
на чл. 28 от ГПК счита, че производството по делото следва да бъде прекратено, а исковата молба
1
- върната. Навежда твърдения за допуснати нарушения на процесуалния закон, във връзка с които
формулира доказателствени искания, по които въззивният съд се е произнесъл с определението си
от 04.12.2020 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 267 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната
страна А. П. Д., чрез адвокат К.А. от ВТАК, в който се заема становище, че атакуваното решение е
правилно и законосъобразно и че не са налице сочените от жалбоподателя нарушения. Изтъква се,
че наведените от насрещната страна възражения са преклудирани и обхванати от силата на
пресъдено нещо. Моли се обжалваното решението да бъде потвърдено.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят не се явява и не се
представлява. Ответникът по жалбата се представлява от адвокат А., който моли за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно по изложените в отговора на
въззивната жалба доводи и съображения.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на
въззивното производство, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, насочена е
срещу подлежащ на обжалване акт и изхожда от лице с правен интерес да обжалва
първоинстанционното решение, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане
по същество.
При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност –
постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена
форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. Не са налице
допуснати процесуални нарушения, обуславящи недопустимост на решението. Това обуславя
възможността за произнасяне по правилността на решението.
Първоинстанционното производство е образувано по иск на А. П. Д. срещу С. Д. И. за
приемане за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 15 000 лв., представляваща
остатък от дадената чрез банков превод от 27.06.2017 г. при начална липса на основание сума в
размер на 25 000 лв., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.дело № 1885/2019 г. на ГОРС, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 27.06.2017 г. извършил превод от собствената си банкова сметка,
заверявайки сметката на ответницата със сумата 25 000 лв. без наличието на правно основание,
което да предполага плащане в извършения размер. Сочи, че по предявен частичен иск с влязло в
законна сила решение ответницата е осъдена да му плати 10 000 лв., представляващи част от
дадената без основание сума. Твърди, че за остатъка от 15 000 лв. се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение, срещу която обаче длъжникът (ответницата) подал
възражение.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата признава, че ищецът ú превел по банков път сумата
от 25 000 лв., но оспорва, че същата е получена от нея въз основа на валидно сключен между
двамата договор за дарение. Навежда възражения, съвпадащи с тези по подадената въззивна жалба
– че до момента на установяване със сила на пресъдено нещо недействителността на договора за
дарение не е налице изначална липса на основание за имуществено разместване, като настоящият
иск, както и частичният иск по приключилото между страните дело, счита за преждевременно
предявени; че производството по делото следва да бъде прекратено като недопустимо поради
2
липса на процесуална дееспособност на ищеца.
След анализ на събраните в рамките на първоинстанционното производство доказателства,
въззивният съд намира от фактическа и правна страна следното:
По реда на чл. 422 от ГПК е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
допустимостта на който е предпоставена от наличието на издадена заповед за изпълнение,
подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 от
ГПК и спазване на едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК за предявяване на иск, които
предпоставки в настоящия случай са изпълнени. Видно от материалите по приложеното ч.гр.дело
№ 1885/2019 г. по описа на ГОРС ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение за вземането, предмет на настоящия иск. Препис от издадената заповед е бил надлежно
връчен на длъжника на 14.11.2019 г., като в срока по чл. 414 от ГПК (на 26.11.2019 г.) последният
е депозирал възражение, с което е оспорил вземането като недължимо. На 03.12.2019 г. заявителят
е бил надлежно уведомен за правото си да предяви иск относно вземането си, като на 17.12.2019 г.
ищецът подава искова молба в съда, въз основа на която е образувано първоинстанционното
производство.
Наведеното от страна на ответника – жалбоподател пред ВТОС, възражение за
недопустимост на иска поради процесуална недееспособност на ищеца въззивният съд намира за
неоснователно. Страната не сочи конкретни доводи, на които основава възражението си, като
единствено се позовава на разпоредбата на чл. 28 от ГПК, регламентираща процесуалната
дееспособност на лицата. Доколкото в случая се касае за пълнолетно лице до ограничаване
процесуалната дееспособност на ищеца би се стигнало ако същият бъде поставен под запрещение с
влязло в сила решение, което при това има действие занапред. Ответникът нито твърди, нито
представя доказателства в тази насока. В действителност в приложените по делото материали
(гр.дело № 1410/2018 г. на ГОРС) са налице доказателства, че ищецът е настанен в Дом за
пълнолетни лица с деменция гр. Д.с диагноза „неуточнена съдова деменция“, но този факт сам по
себе си не води до ограничаване дееспособността на лицето. Ето защо противно на становището на
ответника – въззивник пред ВТОС, предявеният иск се явява допустим и не са налице основание за
прекратяване на производството по делото.
Не се спори между страните в производството, напротив признава се от ответната страна,
че чрез извършен от ищеца банков превод ответницата е получила сумата 25 000 лв., в каквато
насока са и приложените по заповедното производство (ч.гр.дело № 1885/2019 г. на ГОРС)
платежно нареждане от 27.06.2017 г. и отчет по сметка от 05.12.2017 г.
Не се спори също, че с влязло в сила решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца
сумата в размер на 10 000 лв., предявена като частичен иск, представляваща част от дадената при
начална липса на основание сума в размер на 25 000 лв. Този факт се установява и от приложеното
гр.дело № 1410/2018 г. по описа на ГОРС, производството по което е приключило с Решение №
445/14.11.2018 г., потвърдено с Решение № 104/18.03.2019 г. по в.гр.дело № 36/2019 г. на ВТОС,
недопуснато до касационно обжалване с Определение № 708/30.09.2019 г. по гр.дело № 2270/2019
г. на ВКС.
Съгласно задължителните указания на ОСГТК на ВКС, дадени с Тълкувателно решение №
3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г., решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно
материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, какъвто е настоящият случай.
При съпоставка предмета на настоящия иск с този по гр.дело № 1410/2018 г. по описа на ГОРС е
видно, че по двата иска между едни и същи страни, на едно и също основание, се претендира едно
и също вземане, но в различен обем, различни части – сумата от 25 000 лв., получена от
ответницата без правно основание, чрез извършен на 27.06.2017 г. от ищеца банков превод. С
оглед на това в производството по настоящия иск съдът е обвързан от влязлото в сила решение по
частичния иск по отношение основанието на вземането. Установените с решението по частичния
3
иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо,
доколкото индивидуализират спорното право, поради което същите не могат да бъдат предмет на
повторна преценка в следващо съдебно производство, образувано на същото основание. Така
предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо е
недопустимо в настоящия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието
на вземането, каквито възражения се навеждат от ответницата по иска. Същата не може да доказва
наличието на основание за получаване на сумата, тъй като със сила на пресъдено нещо е прието, че
към момента на превода не е съществувало основание за извършването му. Още повече, че
наведените от ответницата възражения се явяват и преклудирани, доколкото в производството по
уважения частичен иск същата е твърдяла, че правното основание за получаване на сумата от 25
000 лв. е валидно сключен договор за дарение между ищеца и дъщеря ú П.И.Т., като едва в
настоящото производство навежда твърдения за сключен договор за дарение между нея и ищеца.
Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието обаче
преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответницата срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на
материалното правоотношение, от което произтича спорното право.
Не така стоят нещата по отношение на правоотлагащите и правопогасяващите възражения
на ответника. Те не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с
първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг
начин. Такива твърдения обаче не са наведени в производството по настоящия иск, нито пък са
налице данни в тази насока.
При това положение ищцовата претенция се явява основателна и доказана, до какъвто
извод е достигнал и първостепенният съд.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че наведените от ответницата –
жалбоподател пред ВТОС, възражения, че до момента на установяване със сила на пресъдено нещо
недействителността на договора за дарение искът се явява преждевременно предявен, не могат да
бъдат споделени от съда. До доказване от страната на реално съществуващо облигационно
правоотношение с ищеца няма как такава сделка да бъде обявена за нищожна. Освен това в
настоящото производство страната не разполага с възможност за навеждане на възражения
относно допустимостта на частичния иск, производството по който е приключило с влязло в сила
съдебно решение.
В обобщение на изложеното, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава следва
да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение на Г. районен съд като правилно и
законосъобразно – потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Великотърновският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 160 от 09.07.2020 г. по гр.дело № 2288/2019 г. по описа на
Районен съд – Г.О.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано
от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5