РЕШЕНИЕ
№ 2235
гр. Пловдив, 25.11.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Ваня Петкова и с
участието на прокурора Здравена Янева, като разгледа докладваното от съдия
Методиева касационно административнонаказателно дело № 1888 по описа на съда за
2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/
и глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив обжалва чрез процесуалния си
представител старши юрисконсулт Белова Решение № 1099 от 31.05.2022 г.,
постановено по АНД № 5991/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, 7 н.с. само в частта му, с която е било
отменено Наказателно постановление № 21-1030-006357/07.07.2021 г. на Началник
група в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Пловдив за наложеното на И.И.С. с
ЕГН ********** *** наказание глоба от 100 лева по т.2 от наказателното
постановление на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП за нарушение по чл.150 от ЗДвП.
С жалбата се моли решението на РС
Пловдив в посочената негова обжалвана част да се отмени като неправилно. Сочи
се, че е установено от доказателствата, че санкционираното лице никога не е
притежавало свидетелство за управление на моторно превозно средство, което го
прави неправоспособен водач и затова и нарушител по чл.150 от ЗДвП, като на
нарушението е дадено конкретно и точно описание по акта и наказателното
постановление. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В съдебно
заседание, редовно призован, касационният жалбоподател не се представлява.
Ответникът по касационната жалба – И.И.С.
е депозирал чрез пълномощника си отговор по същата, в който са изложени
конкретни съображения с искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване
решението на РС Пловдив в неговата обжалвана част. В съдебно заседание чрез
адв. Г. посочените съображения се поддържат и се моли присъждане на адвокатско
възнаграждение.
Прокурорът от ОП – Пловдив Янева прави искане първоинстанционното решение
да се потвърди поради неоснователност на жалбата.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение в
съответната му част, във връзка с наведените в жалбата основания, съобразно с
нормата на чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по
първоинстанционното съдебно производство, за която решението в обжалваната му
част се явява неблагоприятно, поради което и тя е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Районен съд - Пловдив, след като е провел пълно и всестранно разследване по
делото, е възприел за установена описаната в обжалваното решение фактическа
обстановка, която се възприема и от настоящия съд, поради което и е ненужно да
се повтаря. Съдът, постановил оспореното решение е приел, че от доказателствата
по делото не може да се установи дали превозното средство, с което е било
установено да се придвижва ответникът по касация е именно мотопед по смисъла на
легалната дефиниция на понятието, дадена в ДР на ЗДвП и въз основа на този си
извод е преценил и че не е налице възможност за даване на обоснован отговор
дали това ППС е подлежало изобщо на регистрация, като в тази връзка е счел, че
следва да отмени наказателното постановление в частта му по т.1 и т.3, а именно
за вменените нарушения по чл.140, ал.1 от ЗДвП и по чл.137е от ЗДвП, в която му
част съдебното решение не е обжалвано и следователно е влязло в сила.
Същевременно, в частта относно вмененото нарушение по чл.150 от ЗДвП съдът е
изложил съображения за установеност на обстоятелството, че се касае до
управляван вид мотопед, но без направена индивидуализация от наказващия орган,
или събрани от него доказателства за конструктивната максимална мощност и
скорост на движение на същия, независимо от факта, че е с двигател с вътрешно
горене, за да се третира мотопедът като ППС, за управлението на което следва да
се притежава валидно СУМПС от съответната категория по изискването на чл.150а
от ЗДвП.
Според настоящия съдебен състав, изводите на първоинстанционния съд като
краен резултат са правилни и законосъобразни. Не е налице соченото от съда
нарушение по чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН досежно въпросът за правоспособността на
ответника по касация, като от описанието по наказателното постановление става
съвършено ясно, а това се извежда и от описанието на нарушението по АУАН, че
ответникът С. изобщо никога не е притежавал каквото и да било СУМПС. В тази
насока и неговото поведение е било квалифицирано по чл.150 от ЗДвП, която норма
сочи, че всяко пътно превозно средство,
което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва
да се управлява от правоспособен водач, освен в случаите на посочените в тази
разпоредба изключения. Съответно нормата на чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП,
конкретно в своето първо предложение, сочи, че се наказва с глоба този, който управлява моторно превозно
средство, без да е правоспособен водач. В случая, от доказателствата по делото
е установено именно управление на моторно превозно средство по смисъла на §6,
т.11 от ДР на ЗДвП, даващ легална дефиниция на понятието, доколкото са събрани
доказателства и в приложената прокурорска преписка за вида на превозното
средство, а именно, че то е снабдено с двигател за придвижване, както и че не
попада в изключенията касаещи релсовите превозни средства и индивидуалните електрически
превозни средства. Това
управление на МПС е осъществено действително от изцяло неправоспособен водач, а
съгласно чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП се наказват именно водачи на МПС, които са
неправоспособни. Същевременно обаче, за да се установи наличие на нарушение по
разпоредбата на чл.150 от ЗДвП, следва да се установи категорично и фактът дали
за управлението на въпросното МПС изобщо се изисква получаване на съответна
правоспособност, която се удостоверява именно със СУМПС от съответна категория.
И това е така, защото разпоредбата на чл.150 от ЗДвП говори за управление на
ППС, но правоспособност се изисква за управление на МПС, съгласно чл.150а от ЗДвП. Нормата на чл.150 от ЗДвП поради това не може да се разглежда изолирано
от тази на чл.150а от ЗДвП, още повече предвид състава на санкционната норма на
чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, като изискването на закона всяко ППС да се управлява
от правоспособен водач не е законов абсолют, доколкото изисква установяване на
обстоятелството дали за управление на конкретното ППС се изисква придобиване на
съответна правоспособност. Ето защо и установяването на обстоятелството към
коя категория се числи превозното средство, което е
установено да управлява С., съответно правоспособност от коя група
е следвало да притежава водачът му, е съществен
въпрос, свързан с реализиране на административната отговорност. В тази насока и
относимо е било принципно позоваването от районния съд на разпоредбата на
чл.150а, ал.2, т.1 от ЗДвП, която предполага изключения по отношение на някои превозни
средства в зависимост от конструктивната им максимална скорост например и за
които не се изисква водачът им да притежава съответна правоспособност за
тяхното управление.
При това положение и независимо, че С. е
бил изобщо неправоспособен, то ако управляваното от него ППС не е попадало в
нито една от категориите, които се отнасят към определяне правоспособността на
водачите на моторните превозни средства, за които се
предвижда издаване на СУМПС, няма да е налице нарушение и по чл.150 от ЗДвП.
Както правилно е посочил районният съд, доказателствената тежест да установи
посочените обстоятелства е на наказващия орган, а в акта и наказателното
постановление, нито пък в приложените по преписката доказателства, не се
съдържат конкретни и достатъчни обстоятелства, въз основа на които да се
направи извод, че въпросното ППС, управлявано от жалбоподателя, е такова с
конкретна конструктивна максимална скорост и поради това и че за неговото
управление е нужно водачът да е придобил конкретна правоспособност.
С оглед изложеното, настоящият касационен състав приема,
че решението на РС Пловдив, с което
се отменя наказателното постановление в частта му относно наложеното
административно наказание глоба от 100 лева за нарушение по чл.150 от ЗДвП,
следва да се остави в сила като законосъобразно постановено.
При извършената служебно проверка от страна на настоящия съд по
реда на чл.218, ал.2 от АПК също не се установяват основания за отмяна на
съдебното решение в обжалваната му част, като същото е валидно, допустимо и
съответстващо на материалния закон.
С оглед този изход на делото
и направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на ответната страна е основателно, като не е основателно
направеното възражение за прекомерност на заплатеното такова от 350 лева, като
се има предвид съответната редакция на разпоредбата на чл.18, вр. с чл.7, ал.2
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Поради
изложените съображения и на основание чл.221, ал.1 от
АПК, както и чл.63в от ЗАНН
Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1099 от 31.05.2022 г., постановено по АНД
№ 5991/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, 7 н.с. в обжалваната му част, с която е било отменено Наказателно
постановление № 21-1030-006357/07.07.2021 г. на Началник група в Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР Пловдив за наложеното на И.И.С. с ЕГН ********** ***
наказание глоба от 100 лева по т.2 от наказателното постановление на основание
чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП за нарушение по чл.150 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОД на МВР – гр. Пловдив да заплати на И.И.С. с ЕГН
********** *** сумата от 350 /триста и петдесет/ лева, направени разноски за
адвокат пред касационната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.