№ 5683
гр. С., 31.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110161301 по описа за 2024 година
Предявен е иск от С. Й. С., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „С.“ № 7, вх. Г,
ет. 8, ап. 22, срещу „Б Е Д К“ ООД, ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр.
С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 1 190 лв. (изменението на иска, предявен като цялостен, а
не като частичен е допуснато с протоколно определение от 30.12.2024 г.),
представляваща недължимо платена разлика между заплатената по договор за кредит
сума от 1 990 лв. и усвоената главница от 800 лв. по договор за кредит №
**********/07.03.2019 г., ведно със законната лихва върху първоначално предявения
размер на главницата от 50 лв. от 16.10.2024 г. до изплащане на вземането и законната
лихва върху изменения размер на главницата от 1190 лв. от 30.12.2024 г. до изплащане
на вземането.
Ищецът твърди, че сключил с ответника процесния договор, по силата на който
му бил отпуснат заем в размер на 800 лв., като общият размер на сумата, която върнал,
била 1 996,33 лв. Според чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора ищецът следвало да заплати
такса от 220,60 лв. за бързо разглеждане и такса от 369,58 лв. за динамично плащане,
като двете такси били разсрочени към всяка от погасителните вноски по кредита, а
съгласно чл. 12 от договора били събрани и такси за събиране на вземания съгласно
Тарифата на кредитора. Сочи следните основания за недействителност на договора и
на отделни негови клаузи, които водели до извод за дължимост само на чистата
стойност на кредита съгласно чл. 22 ЗПК: липса на ясно разписана методика на
формиране на ГПР с посочване само на абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и на ГПР, като таксата за експресно разглеждане и неустойката не били
включени в ГПР; неправилно посочване и изчисляване на ГПР; клаузата за договорна
лихва накърнява добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната
лихва; процесните такси са уговорени в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и заобикалят
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК; процесните такси накърняват добрите нрави, тъй
1
като общата им стойност от 590,18 лв. се съизмерва с чистата стойност на отпуснатия
заем от 800 лв., както и надвишава многократно договорната лихва от 105,76 лв., която
би следвало да бъде възнаграждението за кредитора по сделката; клаузите относно
процесните такси са неравноправни съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП,
защото предвиждат заплащане на необосновано високи такси, съизмерими с чистата
стойност на кредита; липса на предвидената в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК информация
относно правото на потребителя да получи при погасяване на главницата извлечение
по сметка; таксата съгласно Тарифа на допълнителните доброволни действия и на
разходите за събиране, предоставяни от „Б Е Д К“ ООД нарушава чл. 33, ал. 1 ЗПК,
доколкото кредиторът има право само на законна лихва, но не и на допълнителни
такси, които биват уговорени в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК; липса на хипотезите
по чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
В срока по чл. 131 ГПК „Б Е Д К“ ООД оспорва иска по изложени съображения.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
За уважаване на иска по чл. 55 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено
плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесния договор, а в
тежест на ответника е при установяване на горните обстоятелства да докаже следното:
наличие на основание за получаване на заплатената от ищеца суми – валиден договор
за потребителски кредит, сключен между страните, в т.ч. валидно обвързващи
страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите
на така извършеното плащане, както и че същите клаузи са равноправни.
Към процесното правоотношение по отпускане на кредит са приложими
правилата на Закона за потребителския кредит, тъй като по делото липсват както
твърдения, така и данни процесният кредит да е отпуснат на длъжника като физическо
лице в рамките на евентуално осъществявана от него професионална или търговска
дейност (арг. чл. 9, ал. 3 ЗПК, § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.). По своята правна същност процесният договор,
който се твърди да е сключен между страните е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за него са приложими разпоредбите на
посочения нормативен акт.
Не се спори между страните, че е сключен договор за кредит на 07.03.2019г., по
силата на който ищецът е получил заемна сума от 800 лв., която следва да бъде
върната на 17 месечни погасителни вноски от по 53,28 лв. за срок от 8 месеца и 14 дни
съгласно обективиран в договора погасителен план, при ГЛП от 36,79 % и ГПР от
43,84 %, с общ размер на дължимата сума съгласно чл. 9, ал. 3 от договора от 1 495,91
лв. Не е спорно между страните и че ищецът е заплатил на ответника сумата от 150 лв.
на 20.05.2024 г. и 1 840 лв. на 19.06.2023 г. или сумата в общ размер на 1990 лв., а
сумата от 6,33 лв. представлява такса към „ИП“ АД, удържана във връзка със
заплащането на сумите чрез „ИП“ АД, както се установява и от приложените към
исковата молба касов бон и разписка.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от неоспорения от ответника процесен договор е
предвидена такса за бързо разглеждане на искането за отпускане кредит в размер на
220,66 лв., дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във
всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в процесния
договор, а според чл. 9, ал. 2 от договора таксата за динамично плащане съгласно
условията на т. 7.4 от раздел V от Общите условия на ответника е 369,58 лв. Според чл.
2
12 от договора потребителят дължи и разходите на кредитодателя за събиране на
просрочени вземания въз основа на утвърдена от кредитодателя тарифа.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация за каква точно сума в лева е оскъпяването
му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 43,84%, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изпълнено. Същевременно от
съдържанието на процесния договор не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на договора е
посочено общо при какви допускания е изчислен ГПР, но това не е достатъчно, за да
бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
конкретните разходи, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по точно тази сделка, сключена с ответника.
Макар и в договора да е посочен конкретен размер на ГПР, същият не отразява
реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно
таксите по чл. 9, ал. 1 и ал. 2 и чл. 12 от процесния договор, които съгласно легалната
дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК са част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В случая процесните такси несъмнено представляват разход, свързан с
3
договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по кредита.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %),
която към момента на сключване на договора е в размер на 10,00 %, който след това за
срока на действието му не е отбелязал повишение. Следователно лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
При просто математическо изчисление се установява, че сборът на уговорените
такси за бързо разглеждане и за динамично плащане (590,24 лв.) надхвърля 85 % от
размера на предоставената заемна сума (800 лв.), т. е. ГПР надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Действителният размер на ГПР по процесния договор за кредит, като се отчетат
таксите по чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора е в размер на 228,56 % при служебна
справка с кредитен калкулатор на интернет сайта
https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html, т.е. многократно надвишава предвидения в
закона максимален размер. Така уговорените такси, включително таксата по чл. 12 от
договора имат значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за
плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за
дължимост на това вземане. С оглед изложеното, съдът намира, че таксите по чл. 9, ал.
1 и ал. 2, както и таксата по чл. 12 от договора отговарят на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включат в общия разход по кредита (Решение № 24 от 10.01.2022
г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Макар формално предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с
максимално установения в закона размер, то не са спазени изискванията на чл.11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от
договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй като целта на
законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да получават
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че води до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.
Като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, в който случай съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът
4
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
горепосочената характеристика на договора за потребителски кредит и задължението
за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за
нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в
частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23
в специалния ЗПК (Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I
т. о.; Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о.; Решение №
50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 50161
от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о.).
С чл. 10а, ал. 1 ЗПК се цели покриване на административни разходи на
кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.
Такива допълнителни услуги не са действията по предоставяне и управление на
кредита, които са безплатни за потребителя съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК (Решение №
3991 от 4.06.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 16508/2018 г.; Определение от 30.09.2020 г.
по ч.гр.д.№ 7500/2020 г. на СГС; Определение от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 9557/2019 г.
на СГС; Определение по ч.гр.д. № 6835/2018 г. на СГС).
Процесните клаузи противоречат на императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а в случая кредитодателят
изисква заплащане на допълнителни такси за отпускане на кредита с оглед неговото
по-бързо усвояване от кредитополучателя, такса за неговото погасяване, както и
заплащане на разходи за извънсъдебно събиране съгласно утвърдена от него тарифа,
което е свързано с управление на процесния кредит.
Неправилно ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
според която неравноправна е клауза, която задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
доколкото при клаузите по чл. 9, ал. 1 и ал. 2 не се касае за неизпълнение на
задължения на потребителя, но ищцовият довод е относим към клаузата на чл. 12 от
договора относно разходите за извънсъдебно събиране на просрочени вземания, която
е нищожна, като представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП вр.
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, а именно при заемна сума в размер на 800 лв. потребителят се
задължава да заплаща по 20 лв. на месец за събиране на вземанията по договора
съгласно Тарифа на допълнителните доброволни действия и на разходите за събиране.
При срок на договора от 8 месеца и 14 дни и в случай на просрочие на 17-те месечни
погасителни вноски ищецът би дължал сумата от 340 лв., която се равнява
приблизително на половината от заемната сума. При договора за заем основното
задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
5
възнаградителна лихва. Процесните клаузи по чл. 9, ал. 1 и ал. 2 от договора
предвиждат допълнителни задължения за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а във връзка с обезпечаване
получаването от кредитодателя на допълнителна печалба при усвояването и
управлението на договора. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и
противоречи на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузите, което положение се отнася и за клаузата по чл. 12 от договора.
С уговорените клаузи се цели заобикаляне на законово предвидения максимален
размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК по гореизложените съображения.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договор /източник в частност на претендираните от ищеца вземания/ е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а
в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи
служебно (т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСТК; т. 1 и 2 от ТР №
1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК).
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието
й с добрите нрави следва да се извърши с оглед нейната същност и функции. Лихвата
е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения
на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през
което е лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от
тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора.
Възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която се
съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото
парично притезание (Решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II
г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.). За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че
уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено - следва да се приеме лихва, която надвишава двукратния размер на
законната лихва (Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/2014 г. на ВКС,
IV г.о.).
За процесния период основният лихвен процент на БНБ е 0 %. Към датата на
сключване на договора размерът на законната лихва е 10%. В случая договорната
лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, изчислен съобразно
методиката, уредена в чл. 1, ал. 1 Постановление на Министерски съвет №
426/18.12.2014 г. (обн. ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г.), който възлиза на 20 %. Ето защо
съдът счита, че уговореният между страните размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и на принципа на справедливост и добросъвестност,
поради което и клаузата, въз основа на която заявителят претендира това вземане, е
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В разглеждания случай посоченият в договора годишен лихвен процент от 36,79
% надвишава размера на законната лихва. С така уговореното възнаграждение се
6
създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните.
Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-
високо. От друга страна, кредиторът като търговец, извършващ по занятие дейност по
отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния,
завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно
или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на кредита оценка. Клаузата от процесния
договор, предвиждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва при
годишен лихвен процент от 36,79 %, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД поради накърняване на добрите нрави.
Неоснователен е ищцовият довод за нищожност на процесния договор при
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, чиято разпоредба въвежда задължение за
кредитора да включи в договора информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Горецитираната разпоредба третира ситуация, в която потребителят погаси
предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда
право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на
чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът
предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на
договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящи плащания. От това положение следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12
от ЗПК не следва да се смесва с тази по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, в която не е предвидено
такова завишено по съдържание изискване към погасителния план (Заключение на
генералния адвокат Е. Ш., представено на 09.06.2016 г. по дело C‑42/15 на СЕС;
Решение № 413 от 16.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 14132/2019 г.; Решение № 7728
от 14.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 11496/2019г.; Решение № 3407 от 13.05.2019 г. на
СГС по в. гр. д. № 14688/2018г.).
Предвид изложеното, следва уважаване на иска при установена
недействителност на процесния договор за кредит.
При увеличение размера на иска същият се счита предявен за увеличената част
от датата на подаване на молбата за изменение на размера на иска (Решение № 1207 от
27.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5202/2007 г., II г. о.; Решение № 6 от 15.03.2012 г. на
ВКС по т. д. № 20/2011 г., I т. о.; Решение № 3205 от 25.XII.1972 г. по гр. д. № 2364/72
г., I г. о.). Ето защо по отношение на увеличения размер съдът е сезиран и искът се
счита за предявен с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
върху сумата от 1190 лв. следва да се присъди и законната лихва, която върху
първоначално предявения размер от 50,00 лв. се дължи от датата на подаване на
исковата молба в съда – 16.10.2024 г., а за сумата от 1140 лв., представляваща
7
разликата между увеличения по реда на чл. 214 ГПК размер и първоначално
предявения такъв се дължи от датата на подаване на молбата по чл. 214 ГПК в съда –
23.12.2024 г. до окончателното плащане. Това е така, тъй като с първоначалната искова
молба искът по чл. 55 ЗЗД е предявен като частичен, а с молбата от 23.12.2024 г. се
прави искане за изменение на иска досежно увеличаване на размера му. С увеличаване
на исковата претенция по реда на чл.214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК вземането се
заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на
делото.
По разноските
Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С-438/2022 г.
въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско
възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за
ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е
разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е
обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското
възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.).
Ищцовият представител не се е явил на единственото открито съдебно
заседание по делото, като освен исковата молба е подал две молби от 23.12.2024г., с
които е уточнил предявения иск и е поискал неговото увеличение, както и писмена
защита, еднаква по съдържание с исковата молба, от което се извежда, че в случая
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права не съответстват на
размера на поискания адвокатски хонорар от 419 лв. С оглед броя на проведените
открити съдебни заседания по делото с участието на ищцов представител, обема на
свършената от него процесуална работа и относително ниския материален интерес по
делото от 1 190 лв., както и липсата на фактическа и правна сложност на делото нему
се следва адвокатско възнаграждение от 200 лв., доколкото в случаите на чл. 38 ЗА
такова възнаграждение се присъжда в рамките на минималните размери на НМРАВ,
които се явяват само ориентир в тази насока.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
разноски от 50 лв. за държавна такса, а на неговия процесуален представител на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА – 200 лв. за адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.10.2024 г.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Б Е Д К“ ООД, ЕИК:
******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на С.
8
Й. С., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „С.“ № 7, вх. Г, ет. 8, ап. 22, сумата от 1190
лв., представляваща недължимо платена разлика между заплатената по договор за
кредит сума от 1 990 лв. и усвоената главница от 800 лв. по договор за кредит №
**********/07.03.2019 г., ведно със законната лихва върху първоначално предявения
размер на главницата от 50 лв. от 16.10.2024 г. до изплащане на вземането и законната
лихва върху сумата от 1140 лв. от 23.12.2024 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Б Е Д К“ ООД, ЕИК: ******,
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на С. Й. С.,
ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „С.“ № 7, вх. Г, ет. 8, ап. 22, сумата от 50 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „Б Е Д К“ ООД,
ЕИК: ******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати
на адв. П. С. П., личен № *****, БУЛСТАТ: *********, сумата от 200 лв. – адвокатско
възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ищеца С. С. в исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9