№ 662
гр. ****, 21.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ****, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет
и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Златина Ив. Кавърджикова Въззивно
гражданско дело № 20213100501508 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба вх. № 276879/09.03.2021г. от М. К.
Т. ЕГН ********** от с. ****, против решение № 260440/12.02.2021г. по гр.д. №
13297/2020г. на 25-ти състав на ВРС, с което е отхвърлен иска му, с правно основание чл.2
от ЗОДОВ, насочен срещу Народното събрание на **** **** за осъждането на ответника да
му заплати сумата от 790.00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени
вреди и съставляваща разлика над дължимата държавна такса от 10.00 лева по чл.9а ЗОДОВ,
платена в производството по гр.д. №1266/2015г. по описа на ОС-****, ведно със законната
лихва върху сумата за периода от 24.12.2015г. до пълното й изплащане, както и сумата от
20000.00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди,
причинени вследствие нарушаване на принципите на обективност и справедливост за
нарушаване правото на достъп за гледане на гр.д. №1266/2015г. по описа на ВОС и за
правото му да възстанови част от внесената пропорционална държавна такса вместо
дължимата проста държавна такса от 10.00 лева при прекратяване на производството като
процесуално недопустимо, довело до емоционален стрес, психически и физически
неудобства и дискомфорт от многобройните обжалвания на съдебните актове, ведно със
законната лихва върху сумата за периода от 20.04.2016г. до пълното й изплащане и е осъден
да заплати на Народното събрание на **** **** сумата от 300.00 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение, на основание 79,ал.3 вр. ал.8 ГПК.
Считайки обжалвания съдебен акт за неправилен, незаконосъобразен и необоснован,
постановен при нарушение на материалния закон, процесуалните правила и върховенството
на правото на ЕС, както и принципите на правовата държава, се моли да бъде отменен и
вместо това да бъдат уважени предявените искове. Иска да му бъдат присъдени сторените
по делото разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В срока по чл. 263, , ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Народното събрание
1
на **** ****, с адрес гр. ****, чрез гл. юк М.****, в който оспорва подадената от М. К. Т.
въззивна жалба, като неоснователна. С оглед липсата на доказани елементи от фактическия
състав за ангажиране отговорността на Народното събрание, съдът правилно е отхвърлил
иска. Освен това претенцията е погасена по давност, съгласно разпоредбите на чл. 110 и чл.
111, б. „в“ от ЗЗД. Възразява срещу доказателственото искане по съображенията, изложени
в отговора на исковата молба. Моли се за отвърляне на въззивната жалба. Моли се за
определяне на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Контролиращата страна ВОП ,представлявана от прокурор **** изказва становище за
неоснователност на въззивната жалба. Първоинстанционното решение е законосъобразно и
моли да бъде потвърдено.
**** **** Т. ЕГН ********** от с. **** е подал и частна жалба вх. №
286484/11.05.2021г. срещу определение № 263544/12.04.2021г. по гр.д. № 13297/2020г. на
25-ти състав на ВРС, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение
№ № 260440/12.02.2021г. по гр.д. № 13297/2020г. на 25-ти състав на ВРС в частта за
разноските, като присъденити такива за юрисконсултско възнаграждение по делото от
300.00лв. бъдат намалени на минимума от 100.00лв., на осн. чл. 248 от ГПК. Пространно
излага съображенията си за определения размер на юрисконсултското възнаграждение на
представлявалия НС на **** юрисконсулт, намирайки го за прекомерно, несправедливо и
конституционно нетърпимо, поради нарушение на материалния закон по вътрешната
юрисдикция и по правото на ЕС. И нарушение на съществени процесуални правила.
Писмени отговори на частната жалба от страна на Народното събрание на **** ****
и от ВОП не са постъпили.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
В исковата си молба М. К. Т. ЕГН ********** от с. ****, е предявил срещу
Народното събрание на **** **** с адрес гр. ****, съединени в условията на първоначално
обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ за
осъждането на ответника да му заплати сумата от 790.00 лева, представляваща обезщетение
за причинени имуществени вреди и съставляваща разлика над дължимата държавна такса от
10.00 лева по чл.9а ЗОДОВ, платена в производството по гр.д. №1266/2015г. по описа на
ОС-****, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 24.12.2015г. до пълното й
изплащане, както и сумата от 20000.00 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, причинени вследствие нарушаване на принципите на обективност и
справедливост за нарушаване правото на достъп за гледане на гр.д. №1266/2015г. по описа
на ВОС и за правото му да възстанови част от внесената пропорционална държавна такса
вместо дължимата проста държавна такса от 10.00 лева при прекратяване на производството
като процесуално недопустимо, довело до емоционален стрес, психически и физически
неудобства и дискомфорт от многобройните обжалвания на съдебните актове, ведно със
законната лихва върху сумата за периода от 20.04.2016г. до пълното й изплащане.
Претендира и присъждане на разноски.
Излага, че на 17.04.2015г. подал искова молба пред ВКС с вх.№4556 срещу ВКС за
ангажиране на извън договорната му отговорност за заплащане на неимуществени вреди,
причинени му от необективно и несправедливо правораздаване по предходно гражданско
съдопроизводство по гр.д. №9815/2006г. по описа на ВРС в нарушение на върховенството
на правото на ЕС. Към исковата молба приложил документ за внесена държавна такса по
сметка на ВКС в размер на 4 на сто от размера на исковата му претенция от 20 000 лева
общо или сумата от 800 лева, заплатена от него на 15.04.2015г. С Разпореждане на съдия от
ВКС било разпоредено исковата молба с приложенията да се изпрати по подсъдност на
Окръжен съд ****.
По подадената искова молба било образувано гр.д. №1266/2015г. по описа на ВОС. С
Определение №1742/22.05.2015г. решаващият състав на ВОС постановил да бъде върната
исковата молба и прекратил производството по делото като процесуално недопустимо. С
2
Определение №405/18.06.2015г. по ч.гр.д. №284/2015г. АпС **** е оставена без уважение
частната му жалба и потвърден съдебния акт на ВОС. ВКС с Определение
№603/30.10.2015г. по ч.гр.д. №4376/2015г. не допуснал до касационно обжалване
определението. След основното производство, с писмена молба вх.№34705/20.11.2015г. чрез
ВРС до ВКС релевирал искане за освобождаване и връщане като недължимо внесена и
платена без правно основание част от внесената държавна такса по чл. 4а от ЗДТ вр. чл. 9а,
ал. 2 от ЗОДОВ в размер на 790.00 лева като разлика над дължимата държавна таксах от
10.00 лева и внесената от него сума за пропорционална държавна такса от 800.00 лева. С
Определение №693/29.12.2015г. на ВКС, постановено по ч.гр.д. №4376/2015г. ВКС оставил
без уважение молбата , приемайки, че нито ГПК, нито друг нормативен акт предвижда
хипотезата, при която държавните такси подлежат на възстановяване в зависимост от изхода
на делото.
На 26.11.2015г. подал молба до ВКС с вх.№35259 по реда на чл.303,ал. 1, т. 1, вр. чл.
305 от ГПК за отмяна на Определение №405/18.06.2015г. на АпС**** и на Определение
№1742/22.05.2015г. на ВОС поради наличие на новоузнати обстоятелства, постановени в
съдебни актове на ВКС по приложение на принципа на извъндоговорната отговорност на
държава –членка и нейните органи, дефиниран с разпоредбата на чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС и
наличие на противоречие на постановените по неговия случай съдебни актове с правото на
ЕС и практиката на ЕСПЧ и на СЕС. С Определение №110/06.04.2016г. по гр.д. №21/2016г.
на ВКС подадената молба за отмяна била оставена без уважение. Излага, че с оглед на
проведеното необективно и несправедливо съдопроизводство пред националните съдилища,
в нарушение на правото му на достъп до съд в обхвата на чл. 6, § 1 и чл. 13 от Конвенцията
на 16.04.2016г. подал и жалба до ЕСПЧ.
На 21.11.2019г. 44-то Народно събрание на Р**** приело Закон за изменение и
допълнение на Закона за отговорността на държавата и общината за вреди, с който била
създадена нова разпоредба- чл. 2в „Ред за разглеждане на искове срещу Държавата за вреди
от нарушаване на правото на Европейския съюз“ С разпоредбата на чл. 2в, ал.1 от ЗОДОВ
законодателят е признал правото на гражданите да предявяват искове срещу Държавата в
лицето на нейните процесуални субституенти – съдилищата, прокуратурата у държавните
органи за вреди от достатъчно съществено нарушаване на върховенството на правото на ЕС.
С разпоредбата на чл. 2а, ал.2 от ЗОДОВ е въведено правилото, че за държавни такси и
разноски се прилагат чл. 9а и 10 от ЗОДОВ. Така на практика НС с приетото ново правило в
чл. 2в от ЗИД ЗОДОВ официално призна във вътрешната си юрисдикция приложимостта на
правото на ЕС при търсене на извъндоговорна отговорност за вреди на частноправно
субекти от държавен орган за лоша и несъразмерна правораздавателна дейност на
националните съдилища, нарушаваща права и законни интереси на граждани и юридически
лица.
Такива твърдения е навел и той с исковата си молба по изложения по-горе негов
правен случай. Това фактическо и правно положение обуславя както допустимостта на
предявения от него иск срещу ВКС през 2015г. за търсената извъндоговорна отговорност за
вреди от нарушаване на правото му на иск според върховенството на правото на ЕС изрично
въведено от него в исковата му молба вх.№4556/17.04.2015г., така и правото му за
заплащане на проста държавна такса от 10.00 лева по чл. 9а от ЗОДОВ, а не фактически
внесената и платена от него държавна такса от от 800.00 В този случай основателно е
твърдението му за фактическа надвнесена държавна такса от 790.00 лева като
пропорционална д.т. вместо дължимата проста д.т. В правото си е да иска нейното
възстановяване по реда на чл. 4б от ЗДТ, отказано му от ВКС с Определение
№603/30.10.2015г. по ч.гр.д. №4376/2015г.
Р**** е страна членка на ЕС от 2007г. по силата на присъединителния договор и с
приемането си за членка е признала върховенството на правото на ЕС. Този юридически
3
факт излагал на преден план морално укоримото и обществено неоправданото правно
положение, едно инкорпорирано право на иск срещу Държавата за вреди, причинени от
нейните правоохранителни органи- повторно и официално то да бъде декларирано и
признато със ЗИД ЗОДОВ, близо четири години по-късно от датата на предявяване на иска
му срещу ВОС, както и за дължимостта само на проста такса от 10.00 лева при търсене на
извъндоговорна отговорност за вреди от нарушаване на правото на ЕС вместо на платената
от него държавна такса от 4% пропорционална такса за „водене„ на делото според чл. 71, ал.
1 от ГПК. Налице е несъразмерно упражнена правораздавателна функция от националните
съдилища по предявения иск и към националния законодател, понеже е отречено правото му
на иск на основата на извъндоговорна отговорност за вреди, изрично въведено и посочено в
исковата молба от 14.04.2015г. и законово признато от НС със ЗИД ЗОДОВ, ДВ бр.93/2019г.
Нарушен е достъпът му до касационно обжалване пред ВКС като последна инстанция за
разглеждане на предявения иск с предмет имуществено право, защитимо и по К**** и по
ЕКПЧ и ХОПЕС и липса на съдебен надзор и друг орган върху това „тайно“ правораздаване.
Надвнесена е държавна такса, като имуществена интервенция, а е постановен отказ на ВКС
да му върне част от тази такса на отпаднало основание поради прекратяване на исковото
дело и признатата от законодателя дължимост на проста такса от 10.00 лева при завеждане
на иск. Липсва ефективно средство за защита в производството за отмяна по чл. 303, ал. 1 от
ГПК. Упражнена е неуместна законодателна намеса със закон ЗИД ЗОДОВ четири години
по-късно, но би следвало да му се признае едно съществуващо право на европейски
гражданин, установено с разпоредбата на чл. 4, § 3, ал. 2 и чл. 19, чл. 16, § 2, ал.1 от ДЕС, по
който българската държава е поела валидни задължения да прилага с предимство правото на
ЕС по арг. чл. 5, ал. 4 от К****.
На 06.01.2020г. отправил до 44-то НС на **** писмено заявление, на основание чл.4,
§ 3, ал.2 от ДЕС . С него изявил воля НС като процесуален субституент на **** да
осъществява принципа на лоялно сътрудничество, обхванат от върховенството на правото на
ЕС, на основание чл. 4, §3, ал. 2 от ДЕС и да поправи причинените му имуществени вреди
като извърши законодателни промени както в ЗДТ, така и в ГПК, с оглед правния му случай
за уреждане на законодателно ниво възможността да се връща част от внесената държавна
такса на ищеца в случай на прекратяване на исковото производство като недопустимо, с
оглед разходите за предоставяне на насрещната съдебна услуга за защита. Поискал
председателят на НС да разпореди от бюджета на НС да му бъде върната обратно сумата от
790.00 лева, като платена без основание по сметка ВКС поради липса на друг правен път за
нейното реституиране, на основание чл. 13 от Конвенцията и чл. 4, §2, ал. 1 от ДЕС
/решение на СЕС от 1998г., дело Gerhart Kobler v.****(C-224/01) &50, Решение на СЕС от
1996г., дело Brasserie du Pecheur/Factoriame v.****(C-43/93, C -48/93) &36. С писмо с изх.
№АД-194/24.02.2020г. ответникът НС чрез Главния секретар като упълномощено лице
отказал да му бъде върната сумата от 790.00 лева“ … тъй като законът се прилагал по
предявени искови молби, подадени след влизането му в сила… , а искането му било в
противоречие с принципа на разделение на властите“. Със същото е уведомен, че останалата
част от искането му за извършване на законодателни промени щели да бъдат отправени до
Комисията по правни въпроси на НС. До настоящата дата не е получил други уверения от
НС или от неговата Комисия, както и конкретни действия за извършване на законодателни
промени в ЗДТ и ГПК относно въпроса за регламентиране на законодателна възможност за
възстановяване на част от държавна такса в случай на прекратяване на исковото
производство пред съд.
Счита, че изложеното обуславя правния му интерес от провеждане на исковото
производство по специален ред за присъждане на компенсаторно обезщетение за
причинените му имуществени и неимуществени вреди по реда на чл. 2в от ЗОДОВ поради
съществено нарушение на правата му на европейски гражданин по правото на ЕС- чл.1,
чл.17, т.1, чл.41, чл.47 ХОПЕС; чл.2, ал.4, §3, т.2, чл.19, §2, ал.1 ДЕС и чл.6, §1, , чл.13 от
4
ЕКПЧ от страна на националния законодател. Твърди незачетена от страна на ответника на
основен конституционен принцип, залегнал в чл.4,ал.1 К**** за правна сигурност и
предвидимост на правното регулиране, щом съдебно било отречено правото му на иск, както
и правото му на реституиране на част от надвнесената държавна такса от 790.00 лева за
„водене“ на дело, което фактически не е осъществено, като защитимо имущество по
чл.17,ал.3 К**** и чл.17, §1 ХОПЕС, за което НС би следвало да държи сметка и да не
допуска то да се случи поради пренебрегване на върховенството на правото на ЕС, на
принципите за обективност и справедливост – чл.6, т.1 Конвенцията и чл.4, §3, ал.2 ДЕС,
практиката на ЕСПЧ и тази на СЕС.
Спрямо заявения случай, упражнената законодателна намеса на 44- то НС със ЗИД на
ЗОДОВ ДВ бр.93/2019г. с новелата на чл. 2в, след повече от четири година, е несъразмерна,
тъй като съдебно му е било отречено правото на иск като отказ от правосъдие по заведеното
от него дело №1266/2015г. по описа на ВОС, както и отречено правото и възможността да
му бъде върната надвнесената държавна такса в производството, което е било прекратено. В
резултат на това правно положение, НС на ****, необективно, несправедливо и общностно
нетърпимо го е лишило от правото на достъп до съд и от правото да си върне надвнесената
д.т. поради липса на правна възможност, която да е уредена в чл. 4б от ЗДТ, когато
търсената съдебна услуга не е предоставена по арг. от чл. 2, ал. 2 от ЗДТ. Сочи, че в
контекста на тези правни положение ответникът съществено е нарушил правото на ЕС –
чл.4, §3, ал.2 вр. чл.2 и чл.19, §2,ал.1 ДЕС- Решение на Съда от 19.11.1991г., Дело ****
v**** State(C-6/90 ; C-9/90) и Решение на Съда, Дело Gehart Kobler v.**** (C-521/03),
Решение на СЕС, Дело **** срещу БНБ С-571/2016, като не е изпълнил задълженията си на
държавен орган и представителство- да зачита правата му на суверен по Обществения
договор и да съблюдава правата му по ЕС. Съгласно чл. 16 от Директива 2012/2019/ЕС
държавите –членки на ЕС гарантират, че в хода на наказателно производство жертвите имат
право да получат решение за обезщетение за вредите от престъплението в разумен срок с
арг.от ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНК. Същото според него е
относимо и към настоящото производство – чл.130,ал.2 ЗСВ. Твърди, че в образувания
съдебен процес пред националните съдилища през 2015г. противоправно от гледна точка на
Общностното право е било преградено правото му на достъп до съд и не е получил
обективна и справедлива съдебна защита по същество на спора срещу предварително
платената държавна такса и е бил увреден имуществено с надплатената сума от 790.0 лева.
За така създаденото правно положение законодателят е следвало да държи сметка по силата
на чл .54 ЗНА с оглед принципите за справедливост и правна сигурност и за предвидимост
на законовото регулиране- арг. от чл.6, т.1, чл.13 ЕКПЧОС, чл.1 от ДП №1 към Конвенцията,
чл.14 МПГПП, чл.1, чл.41 и 47 ХОПЕС и приведената задължителна за него практика на
ЕСПЧ и СЕС.
Изложени са и твърдяните нарушения на правото на ЕС :
Нарушение на чл.6, § 1 от Конвенцията - нарушение на правото на достъп до съд и
до обективен и справедлив съд .
Поради законодателна празнота в ГПК и ЗОДОВ в образувания съдебен процес пред
националните съдилища е било преградено правото му на достъп до съд, който да разгледа
предявения срещу ВКС иск на извъндоговорна отговорност за вреди от нарушаване на
правото на ЕС, за което НС следва да носи отговорност /в контекста на установения в
чл.6,т.1 от Конвенцията нормативен регламент е посочено Решение на ЕСПЧ от 2007г. дело
**** срещу ****/. Не е получил обективна и справедлива съдебна защита по гр.д.
№1266/2015г. по описа на ВОС както и съдебно произнасяне по същество на спора.
Посочено е, че според критериите на чл.6, &1 от Конвенцията : „Отказът на една
юрисдикция да се произнесе по независим начин по съществени въпроси за изхода на
делото, може да представлява нарушение на правото на достъп до съд.“ – Решение на ЕСПЧ
5
от 12.04.2017г., Дело“ Булинвар““ ООД и **** срещу ****. Пеградено е било правото му на
обективно и справедливо касационно обжалване на съдебния акт на въззивния съд-АпС
**** в производството по допустимост по чл.280,ал.1 ВКС вр. чл.274,ал.3 ГПК за защита на
негово имуществено право в нарушение на правозащитния стандарт на чл.6, §1 от
Конвенцията и чл.1 от ДП №1 към Конвенцията. Налице е празнота в закона в резултат от
липса на законодателно правна възможност за защита на нарушението на общностните му и
конституционни права чрез института на конституционна жалба. Липсва законодателно
дадена правна възможност за защита на нарушеното му право за достъп до касационна
инстанция по допустимост на касационното обжалване за обжалване на определението на
ВКС, с което не се допуска касационно обжалване, като „тайно правосъдие“ пред друг
тричленен или петчленен състав на ВКС – арг. Решение на ЕСПЧ от 1996г. дело Marini
v.****. Липсва и законодателно правна възможност за защита на нарушеното му общностно
и конституционно право за защита в производството за отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1
ГПК при наличие на нововъзникнали обстоятелства – решения или определения на ВКС по
чл.292 ГПК, съдържащи в тълкувателните си мотиви друго правно разрешение по основния
въпрос за допустимост на производството за извъндоговорна отговорност, основано върху
правото на ЕС, разпоредбата на чл.4, § 3, ал.2 ДЕС или при наличие на противоречиво
отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд по сходни/идентични искове
като нежелано положение в правния мир- арг. Решение на ЕСПЧ от 2007г., Дело Ракитич
срещу **** и Определе ние №269/08.05.2015г. по ч.гр.д. №1867/2015г. на ВКС, ГК, Трето
г.о. Законодателят не е дал легално определение в ГПК на понятието „нови обстоятелства
или нови писмени доказателства“, които са от съществено значение за делото в разпоредбата
на чл. 303, ал.1, т.1 от ГПК в нарушение на принципа за правна сигурност и предвидимост и
за издирване на обективната истина при спор за имуществено право, с приоритетн означение
за съдебна защита – с арг. от чл.17, т.3 К**** и чл.17, т.1 ХО ПЕС, вр. чл.5, ал. 4 от К****.
Увредено е негово имущество с надплатената сума от 790.00 лева за д.т. по чл. 71 от ГПК,
която не можело да бъде върната от ВКС, поради липса на законодателно правна
възможност, за което по силата на чл. 54 ЗНА законодателят е следвало да държи сметка с
оглед принципите за справедливост, за правна сигурност и за предвидимост на законовото
регулиране- арг. чл. 6,т.1, чл.10, т.2, чл.13 ЕКЧПЧОС, чл.1 от ДП №1 на Конвенцията, чл.14
МПГПП, чл.1 и чл.41 и чл.47 ХПОЕС, чл.2, чл.4, &3,ал.2 и чл.19, &2,ал.1 ДЕС. Принципът
за пропорционалност/съразмерност присъства в решенията на КС, като същият е установен
в чл. 5, пар .4 от ДЕС и изисква мерките, приети от националните съдилища и законодателя
да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимни
цели, преследвани от националната правна уредба, а породените от нея неудобства не трябва
да са несъразмерни с тези цели /решение на Съда на ЕС от 08.07.2010г., Дело С-343/09/.
Нарушение на чл.13 от Конвенцията-право на ефективно вътрешноправно средство за
защита.
С допускане по вина на законодателя да бъде отречено правото му на иск за
ангажиране на извъндоговорната отговорност на правораздавателен орган за вреди от лошо
правораздаване, изрично основано с Общностната юрисдикция и изричното позоваване на
върховенството на правото на ЕС, това е довело до вреди в правната му сфера и отричане на
правото му да си върне част от внесената държавна такса, при наличие на празнота в чл.4а и
чл.4б от ЗДТ, което обосновава твърдението му за липса на ефективно вътрешно-правно
средство за защита по чл. 13 от Конвенцията. Принципът за ефективност, закрепен в
разпоредбата на чл. 19, § 1, ал.2 от ДЕС задължава държавите членки да създадат
необходимите мерки за осигуряване на ефективна правна защита в материята, обхваната от
правото на ЕС, върху които оказва въздействие- всички приложими вътрешни разпоредби –
материални и процесуални, като мерки по прилагането на правото на ЕС /Решение на Съда
на ЕС от 25.07.2002г. по дело Ц-50/00/. Юрисдикциите на държавите членки осигуряват
правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите,
6
обхванати от правото на Съюза, а държавите-членки трябва да осигурят спазването на
основното право на ефективна съдебна защита/ Решение на Съда на ЕС от 03.10.2013г.,
дело №Ц-583/11Р/. Цитира се решение на ЕСПЧ от 05.07.2011г. , Дело ****а срещу ****,
според което чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство,
което прилага същността на правата и свободите на Конвенцията, в каквато форма могат да
са гарантирани във вътрешния правов ред, като действието по този начин изисква
осигуряване на вътрешно правно средство за защита, което да разрешава спорното
оплакване по Конвенцията по същество и да предпоставя подходяща защита. Цитирани са и
Решение на ЕСПЧ от 12.07.2007г. , Дело Станков срещу **** и Решение на ЕСПЧ от
10.04.2008г. , Дело Михалков срещу **** относно налагането на финансова тежест, дори
след приключване на производството може да действа като ограничение на правото на
достъп до съд.
Нарушение на чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към Конвенцията и на чл.17, т.1
от ХОПЕС- Отказът на НС и на решаващите национални съдилища да разгледат и да се
произнесат обективно и справедливо по искането му за възстановяване на част от платената
д.т. от 790.00 лева поради липса на празнота в материалния закон ГПК и ЗДТ и изричния
отказ на законодателя, обективиран в писмо изх. №АД-0194/8/24.02.2020г. на практика имат
за резултат отричане на защитимо Общностно право и несправедливо и незаконно отнемане
на имущество в защитимия обхват на чл.1 от ДП №1 към Конвенцията. Цитирано е Решение
на ЕСПЧ от 24.11.2005г., дело „Капиталбанк“ срещу ****, според което чл. 1 от Протокол
№1 предполага, че всяка намеса в мирното ползване на собствеността трябва да бъде
придружена с процедурни гаранции, предоставяни на засегнатите физически и юридически
лица разумна възможност да представят тезата си пред отговорните власти с цел да оспорят
ефективно мерките, накърняваща правата, гарантирани от тази разпоредба. Посочено е
Решение №4/04.07.2013г. на КС по к.д. №11/2013г., с което е дадено задължително
конституционно тълкуване на правната същност на таксите като :“ Таксите са финансово
плащане, дължимо на държавата или общините по повод на предоставени от тях дейности и
услуги на юридически лица и граждани. … Дейността или услугата не представлява
насрещна престация, а елемент от фактическия състав на таксата … че поначало таксата се
заплаща срещу извършване на услуга и размерът се определя с оглед на разходите за
извършване на услугата.
Нарушение на чл.1, чл. 17, т. 1 и чл. 41 от ХОПЕС - Процесуалните действия на
националните съдилища и мълчаливото бездействие на НС за законодателни промени в ГПК
и ЗДТ, с които да бъде дефинирана възможност за връщане на част от внесената д.т. за
„водене на делото“, производството по което е прекратено, поради процесуална
недопустимост, обосновават нарушение на чл. 1, чл. 17, т. 1 и чл. 41 от ХОПЕС. Според
постоянната практика на СЕС „… принципите на правна сигурност и на защита на
оправданите правни очаквания трябва да се спазват от институциите на ЕС, но също така и
от държавите членки при упражняване на правомощията, предоставени им от директивите
на Съюза“. Цитира Решение на СЕС от 15.12.1987г., **** срещу Комисията, дело Ц-325/85
и Решение на СЕС , дело С-183/14, според които националното законодателство по
прилагане на правото на ЕС :“… трябва да бъде осигурено в неговото прилагане –
предвидимо за правните субекти, а когато стане дума за правна уредба, която може да доведе
до финансови последици, това изискване за правна сигурност се налага с особена строгост,
за да могат заинтересованите лица да се запознаят с точни обхват на задълженията, които тя
им налага…“. Посочено е, че съдебната практика на СЕС е утвърдила правото на добра
администрация като общ принцип на правото на ЕС- арг. Решение на СЕС от 31.03.1992г.,
Дело С-255/90.
Нарушение на чл.2, чл.4, § 3, ал. 2, чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС
Отрича му се правото на искова защита срещу избрания ответник за ангажиране на
7
извъндоговорната отговорност за вреди, в резултат на създадено от законодателя правно
положение да липсва законова възможност за възстановяване и връщане на част от
платената държавна такса при прекратяване на съдебното производство поради
недопустимост и за опорочаване на правото му на иск и принципа за справедливост според
върховенството на правото на ЕС. Съгласно разпоредбата на чл. 263, ал. 4 от ДФЕС всяко
физическо или юридическо лице може да заведе иск, както и иск срещу подзаконови актове,
които го засягат пряко и не включват мерки за изпълнение. В съответствие с принципа за
правна сигурност, Съдът на ЕС изисква правната уредба да бъде ясна и точна, така че
правните субекти да могат да се запознаят по недвусмислен начин със своите права и
задължения и да действат съобразно с тях – арг. Решение на СЕС от 09.07.1981г., Дело С-
169/80. Формалистичният подход на националните съдилища под погледа на законодателя,
установява диспропорционална намеса на държавата в правото на ищеца и жалбоподателя
по чл.1 от ДП №1 към Конвенцията и чл.4, §3, ал. 2 от ДЕС и го е поставило в особено
неблагоприятно положение при липса на справедлив баланс за защита на накърненото му
имуществено право и колизията му с правните стандарти на ЕКПЧ и ХОПЕС, за поправяне
на една съдебна несправедливост. По силата на чл.2, ал.3 от ДЕС и в контекста на общите
принципи на правото на ЕС, правните субекти имат право, следователно, на ефективна
съдебна защита на правата, които те извличат от общностния правопорядък и правото на
такава защита, е видно от общите принципи на правото, произтичащи от традициите, общи
на държавите членки /Решение на Съда на ЕС от 25.07.2002г., Дело С-
50/00Р.Международно-правната защита в приложното поле на чл. 2 СФЕС била дължима –
арг. Решение на СЕС от 25.07.2018г., Дело С-216/18. Съгласно принципа на справедливост
по чл.4, &2 ДЕС – решение на СЕС от 19.11.1991г. , Дело С-6/90 и С-9/90, Решение на СЕС
от 22.10.2018г., Дело **** срещу БНБ. Сочи, че законодателят не му е предоставил като
лице-жертва на националните съдилища от калпаво и несъразмерно съдопроизводство
конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и
достоверни източници – за правна сигурност и предвидимост на правното регулиране, тези
уверения да са от естеството да породят оправдано очакване и съзнание на този, до когото са
адресирани, дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите правни норми /
Решение от 09.09.2011г. Дело Т-12/06; Решение от 15.07.2015г., Дело Т-413/10, Т414/10./
Сочи се, че закрилата на легитимните очаквания е един от основните принципи на правото
на ЕС, изведени от СЕС в неговата практика/ Решение по Дело С-369/09; Дело 112/80/.
Излага се, че Съдът на ЕС свързва закрилата на легитимните очаквания с принципа на
правна сигурност, който изисква състоянието на правната рамка да е стабилно и
предвидимо. Предвид трайно установената практика на СЕС в решение от 02.12.2014г.,
Дело С-378/13, Решение от 13.11.1990г., Дело С-106/89, ****, като страна членка не е
можела да се позовава на разпоредби или практики или положения от нейния вътрешен ред,
за да оправдае неспазването на задължения, които произтичат от правото на Съюза …
Съгласно разпоредбата на чл.1 от Конвенцията високодоговарящите страни са длъжни да
осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, гарантирани от нея.
Националният законодател е нарушил принципите за пропорционалност и
ефективност при упражнената законодателна намеса със ЗИД на ЗОДОВ, за признаване на
правото на иск по чл.2в от ЗОДОВ от нарушаване на правото на ЕС, така както е станало по
неговия случай и бездействието при мониторингов надзор върху приеманите от него закони,
щом те не дават правна възможност за реализиране на права по Общностното право- достъп
до съд, ефективно и справедливо правораздаване и възстановяване на надплатена държавна
такса по чл.4а ЗДТ, като основание за определяне на обективно и справедливо
компенсаторно обезщетение. В нарушение на принципа за законност и на принципа за
правна сигурност като основни принципи на правото на ЕС, националният законодател не е
изпълнил задължението си да упражнява правомощията си добросъвестно и
законосъобразно т.е. да съблюдава и да прилага разпоредбите на Общностното право при
8
приемане на закони във вътрешното законодателство в съответствие с целта и духа на
закона и правото на ЕС, по начин да не допуска нарушаване на основни права на
гражданите. Искането на ищеца към ответника е продиктувано от задължението му като
национална юрисдикция да зачита основните му права на европейски гражданин и да спазва
правото на ЕС и неговото върховенство и предимство, от което да се ползва – арг. чл.256
ДФЕС, решение на Съда от ЕС от 05.02.1963г. Дело Van Gend en Loos, 26/62. Неоправдано
от гледна точка на правото на ЕС му е отнето както правото на достъп до съд да получи
правораздаване по същество на спора, така и да бъде преразгледано в производството за
отмяна, така й за връщане на надплатената държавна такса, защитими по чл.6, §1 от
Конвенцията, чл.41 и чл.47 ХОПЕС, чл.17,ал.3 К****, чл.17,т.1 ХОПЕС и чл.1 от ДП №1
към Конвенцията в противоречие с върховенството на правото на ЕС- арг. Решение
№2/04.02.2014г. на КС на **** по к.д.№3/2013г. като съзнателен отказ на държавата в
лицето на НС да не изпълнява задължението си по ДФЕС за прилагане на правото на съюза
и като „…неизпълнение на задължението за солидарност, което е посегателство срещу
основите на общностния порядък…“ – Решение на СЕС от 07.07.1973г., Дело №39/72. В
съответствие с принципа за интегрално поправяне на вредите по чл. 52 ЗЗД, целта на закона
и правилата на морала – чл. 46,ал.2 ЗНА, ответникът следва да носи отговорност за
причинената му неправда с определяне на обезщетение в размер до исканото, като
подходящо и необходимо да възмезди нарушеното му имуществено и неимуществено право
по ЕС. Сочи, че с оглед разпоредбата на чл.4, § 3, ал. 2 от ДЕС и т.36 от мотивите на
решение на Съда на ЕО по дело **** задължението на държавите членки да поправят вреди
намира своето правно основание в чл.5 от Договора, съгласно който държавите членки са
длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят
изпълнението на задълженията си по силата на общностното право. Сред тях е и
задължението да отстранят неправомерните последици от нарушаване на общностното
право.
В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна Народното събрание на **** ****, чрез
гл.юк М.**** е депозирала писмен отговор, в който е изложено становище за
недопустимост, евентуално неоснователност на иска.
Излага се, че след като ищецът М. К. Т. претендира обезщетение за претърпени
имуществени и неимуществени вреди за нарушаване на принципа на справедливост,
законност и правна сигурност, според върховенството на правото на ЕС, с правно осн. чл. 4,
§ 3 от ДЕС, исковете са недопустими, тъй като НС не е надлежна страна по спора.
Националната уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на НС
във връзка осъществяване на законодателната му дейност предвид особения характер на
органа и извършваната от него дейност. Отношенията, които възникват между НС и
останалите гражданскоправни субекти, които възникват въз основа на извършената
публична нормотворческа дейност, не са частни граждански или административноправни
отношения, които подлежат на съдебен контрол. Процесуалната възможност за обсъждане
законосъобразността на неговите актове от различни от КС правораздавателни юрисдикции
в т.ч. и националните съдилища е дефинитивно изключена. Обратното би довело до грубо
погазване на принципите на демократичната държава и щяло да създаде хаос и
несигурност в упражняването на държавната власт и функционирането на правната
система. Освен то по силата на Конституцията суверенът е този, който формира пряко, чрез
избори, привлеченото като ответник НС и в името на същия този суверен се постановяват
съдените актове, което мотивира извода за липса на надлежно легитимиран процесуален
ответник по делото.
К**** и ЗКС установяват реда по който се извършва контрол за законосъобразност на
актовете на НС. Общите съдилища не са компетентни да се произнасят по
законосъобразността и противоконституционността на законите. Единственият орган, който
има правомощия да се произнася по актове на НС е КС. ЗОДОВ лимитативно изброява
9
случаите, които попадат в приложното му поле и законодателната дейност на НС е извън
него. Търсенето на отговорност , основаваща се на правото на ЕС не предполагала
ангажирането на такава от националния законодателен орган. Сочи се, че в Решение на
Съда от 05.03.1996г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93 е изведен принцип, който визира
отговорност на държавите членки, а не на техните национални органи. В този смисъл е
цитирано и Решение на Съда от 01.06.1996г. по дело С-302/97, съгласно което отново се
подчертава, че отговорността е на държавата членка, а не пряко на публичния орган. Тази
концепция е въплътена и в мотивите на Определение №303/10.07.2019г. на ВКС, съобразно
което :“… решение на СЕС от 05.03.1996г. по д. С-46/93 също визира … отговорността на
държавата при нарушение на общностното право и предпоставките за реализиране на тази
отговорност т.е. това решение третира отговорността на държавата членка, а не на
законодателния орган. „ На тази съображения се сочи, че искът е недопустим и се иска
прекратяване на производството по делото.
По твърденията за неоснователност на иска се излагат следните съображения :
Допускането на касационното обжалване е обусловено от предпоставките на
чл.280,ал.1 ГПК, с които касаторът обосновава искането си за достъп до касационен контрол,
като за да е допустимо обжалването пред ВКС, решението трябва да съдържа произнасяне
по значим за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е
решаван противречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона,
както и за развитието на правото. Въведеното с новия ГПК /2007г./ условие за допустимост
на касационно обжалване е свързано с вмененото от закона задължение на Касационния съд
не само да се произнася по конкретен спор, но и да изпълни правомощията си по чл.291 и
чл.292 ГПК т.е. да уеднаквява практиката на съдилищата и при противоречива практика да
инициира постановяването на тълкувателно решение. Касационното обжалване имало нова
роля и тя се извеждала от конституционната неправосъдна функция на ВКС, прогласена в
чл.124 К****. Така на практика се реализирал и принципа, заложен в чл.4,ал.1 К****, а
именно че държавата се управлява според КРБ и законите на страната. Правото на
касационно обжалване вече не било насочено само и главно към защита на правата и
законните интереси на страните по делото. В К**** не било предвидено изрично
триинстанционно производство, така че учреденото в ГПК производство не било в
нарушение на К****, каквото било едно от твърденията на ищеца.
Счита за неоснователно твърдението на ищеца, че с приемането на новите правила на
ГПК са нарушени правата му като европейски гражданин, което обуславяло нарушение на
чл.4,ал.1, чл.56,чл.58, ал.1 К****, чл.47 ХПЕС и чл.4, §3, т.2 ДЕС.
Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4, § 3 ДЕС държавите
членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки , необходими за гарантиране
на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на
нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. От
този общ принцип произтичат редица конкретни задължение в това число и за националните
съдилища. Чл.119 К**** изброявал видовете съдилища, осъществяващи правораздаването.
От него не можел да се направи извод, че производството по делата е задължително
триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции се уреждало в
устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила, КС
изтълкувал разпоредбата на чл.133 К**** в смисъл, че елементът „ организацията и
дейността на съдилищата“ включва и понятието инстанционното. Прави изводът, че с
решението ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе
факултативен достъп за обжалване, не бил противоконституционен. Това била така, тъй като
в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не бил ограничен.
Касационната инстанция била съд основно по правото, а не по същество на спора. Излага се,
че ищецът е получил достъп до две инстанции, които са разгледали спора по същество и не е
10
доказал с конкретни факти, че процесът е бил опорочен и че актът на съда е бил
необективен и несправедлив, което да обоснове нарушение на чл.47 ХОПЕС и чл.6,ал.1
ЕКЗПЧ от страна на НС. Сочи се, че Решение на Европейския съд по човешките права на
Съвета на **** от 24.11.2005г. по делото „Капиталбанк“ срещу ****, на което ищецът се е
позовал е неотносимо, тъй като касае банкови процедура, а настоящия спор е с различен
предмет. Ищецът твърдял, че е налице нарушение на правото на ЕС без да сочи конкретна
норма. Твърдял е, че законодателят не е предвидил връщане на внесена авансово държавна
такса, в случаите, в които производството се прекратява. Твърди се, че НС е уредило както
реда за обжалване, така и хипотезите, в които се заплащат държавни такси при разглеждане
на спорове. Твърди се, че внесената държавна такса от ищеца не е нито надплатена, нито
внесена без основание. Претендираната сума е била внесена като държавна такса във връзка
с депозирана от него частна жалба. Делото било приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Внесената държавна такса била дължима по силата на чл.71, ал.1 ГПК за разглеждане на
правния спор между страните и не подлежала на връщане, на основание чл.4б ЗДТ като
платена без основание. Депозираните от ищеца частни жалби били разгледани като
допустими, но били приети за неоснователни. В този смисъл неоснователно било
твърдението на ищеца, че не е извършена услуга, за която е заплатена държавна такса. В
този смисъл за заплатената д.т. той бил получил насрещна престация. Затова твърдението му
за „незаконно отнемане на имущество“ било неоснователно. Твърди се, че законодателят е
спазил изискванията както на правото на ЕС, така и на К**** при уреждането на
процесуалните правила за водене на съдебните производства.
Като недопустимо се определя твърдението на ищеца по отношение на НС за т.нар.
„калпаво и несъразмерно производство“ , тъй като тези твърдения не можели да бъдат
отнесени към законодателния орган, предвид че са последица от правораздаване, а не от
нормотворчество.
Сочи се, че в заявление до НС вх.№АД-0194-8 от 16.01.2020г. ищецът е поискал
възстановяване на процесната сума и посочил като основание чл.2в ЗОДОВ. Разпоредбата е
била приета със ЗИД на ЗОДОВ, обн.-ДВ, бр.49 от 2019г. и влязла в сила на 03.11.2019г. В
§6(1) от ЗИД на ЗОДОВ изрично е посочено, че законът се прилага за предявените искови
молби, подадени след влизането му в сила и не било предвидено прилагане на закона с
обратна сила. Делото, по което била внесена д.т. било приключило на 30.10.2015г. , което
правело невъзможно прилагането на новата разпоредба. Връщането на д.т. щяло да означава
от една страна прилагане на закона с обратна сила, а от друга страна – пререшаване на дело,
приключило с влязъл в сила съдебен акт. Искането било в противоречие с принципа за
разделение на властите – НС като законодателен орган не можело да преразглежда/променя
актове на съдебната власт.
По отношение на твърдението в исковата молба, че с приемането на чл.2в ЗОДОВ е
„осъществена несъразмерна законодателна намеса на 44-то НС след повече от четири
години“ се излага, че следва да се има предвид, че законодателните промени са
придизвикани от развитието на обществените отношения, които търпят развитие във
времето. Приемането на чл.2в ЗОДОВ било след постановяване на решение по делото
Кантарев и след образуване на т.д. №2/2015г. на ГК И ТК на ВКС и I и II колегии на ВАС.
Тези факти и съображения не обосновавали нарушение от страна на законодателния орган,
което означавало, че съществен елемент на фактическия състав на отговорността за
нарушаване на правото на ЕС по чл.4, §3 ДЕС липсвал.
В случай, че съдът приеме, че е налице нарушение се отправя искане да се вземе
предвид следното :
Принципът на лоялно сътрудничество, регламентиран в текста на чл.4, §3 ДЕС не
можел да бъде конкретен източник на право, въз основа на който да се ангажира
отговорността на Държавата за незаконни актове, действие или бездействие на нейни органи
11
или длъжностни лица. Този принцип прокламирал общите правила за държавите членки на
Съюза като взаимно съдействие за изпълнение на задачи, които произтичат от Договорите,
приемане на всички общи и специални норми необходими за гарантиране изпълнението на
задълженията, които произтичат от Договорите, съдействие от страна държавите членки на
Съюза при изпълнение на неговите задачи и въздържане от мерки, които биха застрашили
постигане на целите на съюза. Тези общи принципи не можели да бъдат правно основание,
за да се реализира гаранционно-обезпечителна отговорност на Държавата за незаконни
актове, действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица. Затова този
принцип бил доразвит и конкретизиран в Договорите, в практиката на Съда на ЕС, вкл. и в
практиката на българските съдилища.
Дори и да се приеме, че е налице нарушение, то не е съществено. Това нарушение
следвало да е извършено с ясното съзнание, че се увреждат нечии интереси. Този подход
бил възприет в общностното право по отношение на възможността за ангажиране на
деликтна отговорност на ЕС за вреди, причинени от актове на ЕК или други органи на
Съюза/ решение HNL v. Council and Comission, cases 83,84/76,4,15, 40/70(1978)ECR 1209) .В
цитираната практика се приемало, че сама по себе си отмяната на процесния регламент на
Съвета на ЕС не е достатъчно основание са се приеме, че е допуснато достатъчно явно и
сериозно нарушение. Съдът е счел в този случай, че предпоставката нарушението да е явно и
сериозно не е налице, като един от изложените аргументи е, че ефектът, който регламентът е
оказал върху адресатите си, не е довел до превишаване нивото на риска, характерен за
съответния сектор.
Едно от правилата, които се прилагат по отношение на ЕС е, че в нормотворческия
контекст, който се характеризира с упражняване на широка дискреция, ЕС не може да носи
отговорност, освен ако въпросната институция явно и сериозно е нарушила пределите на
упражняване на правомощията си. Съдът възприемал подход на ограничаване на
възможностите, при които може да се носи отговорност във връзка с осъществяваната
законодателна дейност.СЕС приел, че ЕС не следва да носи отговорност, осен ако с
нарушението съответния орган достатъчно явно и сериозно е превишил пределите на
правомощията си при злонамерено отношение и умисъл за увреждане на адресатите на
нормата. Не било регламентирало материята за триинстанционното обжалване, както и
хипотезите, при които се внася д.т. и респективно – връщане, в която материя държавите
разполагат с голям обем на дискреционна власт за избор на механизми.
Твърди се, че не е налице причинно-следствена връзка между нарушението и
твърдяната вреда от ищеца. Предполагаемият вредоносен резултат е настъпил
непосредствено от постановените съдебни актове, поради което законодателният орган не
можел да отговаря по настоящия иск поради липса на пряка причинно следствена връзка с
настъпилите вреди.
Плрави възражение за изтекла погасителна давност на претенциите с оглед датата на
внасяне на д.т. -15.04.2015г., която е датата на твърдяното увреждане и датата на исковата
молба – 20.10.2020г. , с оглед на чл.110 ЗЗД.Прави се възражение и за изтекла погасителна
давност и на мораторните лихви, на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД.
Моли се да бъде прекратено настоящото производство, , евентуално да бъдат
отхвърлени предявените от М. К. Т. искове . моли се още да бъде определено
юрисконсултско възнаграждение в полза на НС.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, намира за установено следното от фактическа страна:
С искова си молба от 17.04.2015г., по която е образувано гр.д. № 1266/2015г. на ВОС,
12
М. К. Т. ЕГН ********** от с. **** Община **** е предявил иск срещу ВКС за осъждането
му да му заплати компесаторно обезщетение за обезвреда на причинените му
неимуществени вреди от нарушаване на принципите за обективност и за справедливост с
постановените съдебни актове по гр.д. № 9815/2006г. на ВРС, по в.гр.д. № 274/2009г. на
ВОС и по гр.д. № 740/2009г. на ВКС, II т.о., за отстраняване на неправомерните последици
от нарушаване правото на ЕС, което произтича от решението на решаващия състав на ВКС,
действащ като последна инстанция в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от
завеждане на иска до пълното й изплащане.
С исковата си молба ищецът е внесъл държавна такса в размер на 800.00 лева.
С определение № 1742/22.05.2015г. по гр.д. №1266/2015г. по описа на ВОС исковата
молба е върната и производството по делото е прекратено като недопустимо. Изложени са
мотиви, че с исковата молба се цели преразглеждането на правен спор, което е недопустимо.
Прието е, че ищецът няма правен интерес от разглеждане на спора, а и не е процесуално
легитимиран да предяви иск за отстраняване на неправомерни последици от нарушаване на
правото на ЕС въобще.
С определение № 405/18.06.2015г. по възз.ч.гр.д. №284/2015г. по описа на ВАпС е
оставена без уважение частна жалба, подадена от М. К. Т. против определение №
1742/22.05.2015г. по гр.д. № 1266/2015г. на ОС-****, с което производството по делото е
прекратено. В мотивите си съдът е приел, че отговорността на ответника, която ищецът
претендира да бъде ангажирана по съществото си е извъндоговорна- деликтна и механизмът
на причиняване на вредите се твърди да е чрез акт на ВКС, с който не е допуснато до
касационна проверка решението на въззивния ВОС по посоченото дело. Прието е, че това
означава да се установи незаконосъобразността на самия съдебен акт на ВКС, а това по
същество е пререшаване на решен с окончателен съдебен акт съдебен спор, което е
недопустимо.
С определение № 603/30.10.2015г. по ч.гр.д. № 4376/2015г. по описа на ВКС, III г.о.
не е допуснато до касационно обжалване определение № 405/18.06.2015г. по гр.д. №
284/2015г. на ВАпС и е оставена без уважение молба на М. К. Т. № 34705/20.11.2015г. за
връщане на държавната такса над сумата от 10.00лв. до 800.00лв. или сумата от 790.00лв.
такса. Мотивите са били, че правните въпроси изведени от частния жалбоподател не се
отнасят до решаващите изводи на въззивния съд, поради което обжалваното определение не
е било допуснато до касация.
С Определение №693/29.12.2015г. по гр.д. №4376/2015г. по описа на ВКС е оставена
без уважение молбата от 20.11.2015г. на М. К. Т. за възстановяване на недължимо платена
по сметката на ВКС държавна такса в размер на 790.00 лева.
С Решение № 110/11.05.2016г. по гр.д. № 21/2016г. на ВКС е оставена без уважение
подадената от М. К. Т. молба за отмяна на определение № 405/18.06.2015г. по ч.гр.д.
№284/2015г. на ВАпС.
Представено е заявление от М. К. Т. до Председателя на 44-тото НС на ****, с искане
да му бъде върната сумата от 790.00лв.
Представен е отговор на НС на **** по повод заявление на М. К. Т. вх.№ АД-0194-8
от 16.01.2020г. с молба за връщане на сума в размер на 790 лева. Прието е, че искането е
изцяло неоснователно.
По първоинстанционното дело са изслушани показанията на двама души свидетели,
водени от ищеца М. К. Т.-**** **** и ****, двамата без родство и дела със страните.
Свидетелят **** **** споделя, че е запознат с делата, които М. К. Т. е водил срещу
БДЖ, завършили за него без успех. Сочи, че М. К. Т. е водил през 2015г. дела срещу НС на
****, ВКС и ВОС. По хода на тези дела Т. се чувствал раздразнен, изнервен, т.к. плащал
такси и очаквал правосъдие. Започнал трудно да контактува. Писал писма до Омбудсмана на
13
****, до Парламента, други институции, но все „удрял на камък“. Изпитвал и гняв и силен
стрес от цялостния начин на правораздаване в правосъдната ни система. Прави изводите си,
„от цялостната картина“.
Свидетелят **** поддържа, че М. К. Т. през последните пет години е много
разтревожен за делата, които води срещу БДЖ, НС. Бил психически разстроен, обиден.
Правил жалби до СЕС, искал справки от архива на СЕС. От задедените дела не получил
никакво удовлетворение. Бил постоянно изнтервен, а преди това бил много спокоен човек.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Настоящият състав приема, че исковите претенции намират правното си основание в
разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС, разгледани по реда на чл. 2в от ЗОДОВ. Напълно споделя
мотивите на ВРС в обжалваното решение и на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Следва са изложи обаче и собствени.
Ищецът е насочил исковете си за имуществени и неимуществени вреди срещу
Народното събрание на **** ****, което участва по делото като процесуален субституент на
държавата. Според практиката на ВКС /определение № 541/17.12.2019 г. по ч. гр. д. №
2980/2019 г. на IV г. о. и решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на IV г. о. /,
отговорността на държавата за нарушение правото на ЕС може да бъде защитено със иск ,
предявен пряко срещу държавата или срещу причинилия увреждането неин орган. В
последният случай, държавата не става страна по делото, но е обвързана от решението,
постановено при участието на сбституента й, като да е била страна. Приемането на
противоконституционен закон от Народното събрание, като законодателен орган на
държавата и ли бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от
прилагането на такъв закон попада в обхвата на отговрността на държавата по чл. 7 от
Конституцията на **** и когато от това са произлезли вреди за частноправни субекти, те
могат да насочат иска си заплащане на обезщетение срещу Народното събрание в
качеството му на процесуален субституент на държавата. В конкретния случай ищецът е
предявил искове за заплащане на обезщетение за вреди от нарушаване правото на ЕС срещу
Народното събрание, обосновавайки пасивната легитимация на същото с качеството на
държавни органи, от чиито актове и действия/бездействия са претърпели твърдените вреди,
т. е. Ответникът е конституиран като процесуален субституент на държавата, което с оглед
посочената по-горе практика на ВКС е допустимо. Насочването на исковете, основани на
разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС, срещу избраните от ищците ответници кореспондира и с
новата разпоредба на чл. 2 в ЗОДОВ, въведена със ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ бр.
94/29.11.2019 г.), която предвижда за случаи като процесния надлежния ответник да се
определя съобразно разпоредбата на чл. 7 ЗОДОВ. Дали ответникът е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове, основани на твърдения
за причинени чрез неговите действия/бездействия вреди от нарушаване правото на ЕС, е
въпрос по съществото на правния спор и неговият отрицателен отговор би предпоставил
отхвърляне на исковете като неоснователни /така определение № 196/22.04.2021г. по ч.т.д.
№ 1554/2019г. на II т.о./. В определение № 199/26.04.2021г. на ВКС по ч.т.д. № 50/2020г. на
II т.о. е даден отговор относно правната квалификация по иск, насочен срещу НС на **** за
обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС и за реда по който следва да бъде
реализирана. Компетентен да се произнесе по спора за обезщетение за вреди от нарушаване
правото на ЕС е гражданският съд, но по реда на чл. 2в от ЗОДОВ, а не редът по АПК,
предвид разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК в ред ДВ бр. 77/2018г./ и чл. 128, ал. 1, т. 6 от
АПК / в ред. ДВ бр. 94/2019г./, доколкото спорът не касае действие или бездействие на
държавни органи и длъжностни лица, които имат качеството на административни такива.
Народното събрание на БР следователно е процесуално легитимиран орган да отговаря за
вредите, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
на осн. чл. 4, § 3 от ДЕС, по реда на чл. 2в от ЗОДОВ, противно на възраженията на
14
ответната страна, сегашна въззиваема в отговора на исковата молба, независимо, че искът не
се отнася до админисративна негова дейност, а законодателната му такава.
За ангажирането на отговорността на държавата в тази хипотеза съобразно редица
решения на СЕС /решения по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93; С-5/94; С-224/01; С-
160/14 и др. / и основателност на предявените искове за обезщетение следва да е налице
кумулативното наличие на предпоставките, посочени в делото ****: 1. Нарушение на
правната норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2. нарушението да е
достатъчно съществено; 3. Наличие на причинно-следствена връзка между нарушението и
претърпяната вреда, като отговорността е обективна и не се свързва с вина. Според СЕС
едно нарушение на общностното право е явно и съществено, винаги когато е продължило
въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на
задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на
СЕС в определена област.
Това дали НС на ****, като законодателен орган е поддържал националния закон, без
да е актуализиран и в синхрон с правото на ЕС и ВКС е допуснал нарушение на
приложимото право на ЕС, като не е върнал недължимо надплатената държавна такса в
производството по гр.д. № 1266/2015г. на ВОС и дали нарушената норма предоставя права
на частноправни субекти, нарушена особено съществено, настъпила ли е вреда и налице ли
е пряка причинно-следствена връзка, представлява предметът на настоящия спор.
Твърди се от ищеца нарушение на правото на ЕС от страна на НС на ****,
допуснало законодателна празнота относно предявяването на искове за ангажиране на
отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС към момента, в който
същият е предявил иск срещу ВКС, по който е било образувано гр.д. № 1266/2015г. на ВОС.
Позовал се е на нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС относно правото му на достъп до съд,
обективност и справедливост; чл. 13 от ЕКПЧОС относно правото му на ефективно
вътрешноправно средство за защита; чл. 1, от Допълнителен протокол № 1 към ЕКПЧОС;
чл. 1 от ХОПЕС за ненакърнимо човешко достойнство, които следва да се зачита и
защитава; чл. 17, т. 1 от ХОПЕС за правото на защитима собственост; чл. 41 от ХОПЕС за
правото на добра администрация; чл. 47 от ХОПЕС-рлавото на ефективни правни средства
за защита и на справедлив съдебен процес; чл. 54 от ХОПЕС-забрана за злоупотреба с право;
право на компенсация или обезщетение, съгласно общото задължение по чл. 4, § 3 от ДЕС и
чл. 2, чл. 19, ал. 1, § 2 от ДЕС.
При запознаване с материалите по гр.д. № 1266/2015г. на ВОС, при завеждане на
което пред ВКС е платена спорната като дължима държавна такса от 800.00лв. за разликата
над 10.00лв. и мотивите на съда в определението по делото № 1742/22.05.2015г., с което
производството е прекратено, прието е, че искът за обезщетение на неимуществени вреди в
размер на 20000.00лв., насочен срещу ВКС е недопустим, защото се цели преразглеждане
на спор, който е бил разрешен с влязъл в сила съдебен акт, а не поради законодателна
празнота и липсата на ред за разглеждане на спора, макар и към момента на завеждане на
исковата претенция-17.04.2015г. и към момента на прекратяване на производството-
22.05.2015г., все още да не е било обнародвано изменението на ЗОДОВ ДВ бр. 94/2029г. с
което е въведена нормата на чл. 2в от ЗОДОВ. Прекратителният акт е потвърдено от ВАпС и
не е допуснат до касация от ВКС. До 2015г. обаче са водени пред съдилищата дела за
обезщетение на вреди, следствие от твърдяно противоречие с правото на ЕС, квалифицирани
като такива по чл. 4, § 3 от ДЕС, включително от същия ищец и при произнасяне в същия
съдебен състав. Ако и да се отчете, че нормата на чл. 2в от ЗОДОВ е липсвала в правния
мир, това не е било пречка за завеждане, разглеждане и произнасяне на съда по такива
искове. Дори и да се приеме, че правото на ЕС предоставя права на М. К. Т., на които се е
позовал в настоящото производство и НС на **** е бездействало като законодателен орган
и не е създало норми в закона, които да прогласяват тези права в собственото си
15
законодателство и за ищеца да са настъпили имуществени и неимуществени права, то
доколкото българските съдилища са разглеждали такива искове, квалифицирани по чл. 4, § 3
от ДЕС, прилагайки директно приетото в решенията на СЕС /Francovich dnd others v. ****e*
, то пропускът на НС на **** да действа нито е в пряка причинно-следствена връзка, още
по-малко, че е съществен. Като основен принцип в българското съдопроизводство е въведен
принципът на върховество на правото на ЕС пред националното такова, считано от
подписване на договора за членство на Р**** през 2007г. и дори да липсва дадена норма в
българското законодателство, то приложението е на тази на ЕС, на регламентите на ЕС,
ползващи се с пряко приложение /противно на твърдението на ищеца, че това се отнася за
директивите/, а и решенията по преюдициални запитвания и решенията на СЕС. Да, до
обнародване на промяната на ЗОДОВ ДВ бр. 94/2019г. е съществувала противоречива
практика по определяне размера на дължимата държавна такса и реда за това-дали като по
общия ред по чл. 49 от ЗЗД или ЗОДОВ, но по редица дела, например по ч.гр.д. № 1867/2015
г. на ВКС, III г.о. с определение № 269/08.05.2015г. е прието ,че следва да е редът по
ЗОДОВ, по който таксите са прости в размер на 10.00лв. за граждани и разноските по делата
не се внасят предварително.
За преценката на съда относно недопустимостта на предявената искова претенция
и за постановеното определение № 603/30.10.2015г. по гр.д. № 4376/2015г. на ВКС и
определение № 693/29.12.2015г. по гр.д. № 4376/2015г. на ВКС по молбата на М. К. Т. от
20.11.2015г., не следва да отговаря ответникът-НС на ****.
Не следва да бъде уважено и другото наведеното от ищеца основание за вреди,
понеже е бил преграден достъпа на ищеца до касационно обжалване предвид, че е налице
произнасяне на ВКС във връзка с подадената касационна жалба, по което не е допуснато до
касационно обжалване определение № 405/18.06.2015г. по гр.д. № 284/2015г. на ВпС-****,
доколкото пред М. К. Т. е стоял открит пътя за касационно обжалване, но той не е могъл да
обоснове касационните си основания за обжалване, при условията на чл. 280 от ГПК.
Налице е и произнасяне на ВКС във връзка с подадената молба за отмяна по реда на чл.303
ГПК като същата е оставена без уважение. В тази връзка не се констатира да съществува
законодателна празнота или твърдяното преграждане на достъпа на ищеца до касационна
инстанция, като резултатът е неудовлетворителен за него поради, неоснователността на
молбата, с което отговорността на Народното събрание като законодателен орган няма
никакво касателство. Ако като препятстване на достъпа му до касационната инстанция има
предвид приетата уредба на касационното обжалване с новия ГПК /2007г./, това не следва да
бъде обсъждано, предвид произнасянето на съда за това с влязлото в сила решение №
1143/23.03.2016г. по гр.д. № 5728/2015г. на ХXVI състав на ВРС.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено още, че остава недоказано, че М.
К. Т. е претърпял сочените от него вреди, намиращи проява в изпитваното от него
раздразнение, изнервеност, тревога, чувства се обиден и изпитва стрес, само поради
прекратяването на производството по гр.д. № 1266/2015г. по описа на ВОС. Водените от
ищеца свидетели установяват такива прояви у него, но знаят, че от 2005г. е водил дела
срещу БДЖ, Народното събрание /през 2015г. и настоящото от 2020г./, ВКС, ВОС, писал до
Омбудсмата на ****, до Парламента, пращал жалби до СЕС, правел справки там, но по
думите на свидетеля **** **** навсякъде „удрял на камък“. Пояснява ,че възприятията
относно преживяванията на М. К. Т. са следствие от „цялостния начин на правораздаванев
правосъдната ни система“ и прави изводи от „цялостната картина“. Свидетелката ****
също заявява, че последните пет години М. К. Т. е много разтревожен, обиден и
неудовлетрворен от водените от него дела срещу БДЖ, НС, ВОС и ВКС, посал жалби до
СЕС, влизал в архивите на СЕС, за които й е споделял нейния приятел.
Съдът споделя извода на ВРС, че претенцията за обезщетение за причинени
имуществени вреди вследствие на надвнесената държавна такса, е погасена по давност, с
16
изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, считано от датата на
увредата-15.04.2015г., тъй като държавната такса в размер на 800 лева е внесена от ищеца
по сметка на ВКС на тази дата, а исковата молба по настоящото дело е заведена на
20.10.2020г. Претенцията за присъждане на лихва върху тази главница, също е погасена по
давност, поради изтеклия срок, съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Исковите претенции следва да бъдат отхвърлени.
Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са всички наведени от въззивника оплаквания.
По подадената от М. К. Т. частна жалба срещу определение № 263544/12.04.2021г.
съдът има предвид, че същата е неоснователна. ВРС е определил на НС за упражненото от
юрисконсулта процесуално представителство възнаграждение по реда на чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ в максимален размер от 300.00лв., предвид
значителната фактическа и правна сложност на спора, което е водещият критерий, въведен с
нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК и направен от ВРС извод, който настоящият състав споделя.
Освен това юристът, представляващ НС е участвал активно в разглеждането на спора.
Представил е писмен отговор на исковата молба, взел е лично участие в проведеното о.с.з.
на 27.01.2021г. и е изготвил писмени бележки. Молбата с правно основание чл. 248 от ГПК
е неоснователна. Предвид изхода на спора в тази част, разноски в полза на М. К. Т. не се
следват. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
М.Т. **** следва да бъде осъден да заплати на НС сумата от 300.00лв.,
представляваща определен от съда размер на разноски по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260440/12.02.2021г. по гр.д. № 13297/2020г. на 25-
ти състав на ВРС, с което е отхвърлен исковете на М. К. Т. ЕГН ********** от с. ****, с
правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, разглеждан по реда на чл. 2в от ЗОДОВ, насочен срещу
Народното събрание на **** **** за осъждането на ответника да му заплати сумата от
790.00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди и съставляваща
разлика над дължимата държавна такса от 10.00 лева, определена по реда на чл. 9а ЗОДОВ и
платената в производството по гр.д. № 1266/2015г. по описа на ВОС, ведно със законната
лихва върху сумата за периода от 24.12.2015г. до пълното й изплащане, както и сумата от
20000.00 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие
от нарушаване на принципите на обективност и справедливост за нарушаване правото на
достъп за гледане на гр.д. № 1266/2015г. на ВОС и свързано с правото да му се възстанови
част от внесената пропорционална държавна такса от 800.00лв., над дължимата проста
държавна такса от 10.00 лева при прекратяване на производството като процесуално
недопустимо, или сумата от 790.00лв., довело до емоционален стрес, психически и
физически неудобства и дискомфорт от многобройните обжалвания на съдебните актове,
ведно със законната лихва върху сумата за периода от 20.04.2016г. до пълното й изплащане
и е осъден да заплати на Народното събрание на **** **** сумата от 300.00 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, на основание 78,ал.3 вр. ал.8 ГПК.
17
ПОТВЪРЖДАВА определение № 263544/12.04.2021г. по гр.д. № 13297/2020г. на 25-
ти състав на ВРС, с което е отхвърлена молбата на М. К. Т. ЕГН ********** от с. ****, за
изменение на решение № 260440/12.02.2021г. по гр.д. № 13297/2020г. на 25-ти състав на
ВРС в частта за разноските, като присъдените такива в размер на 300.00лв. бъдат намалени
на 100.00лв., на осн. чл.248 от ГПК.
ОСЪЖДА М. К. Т. ЕГН ********** от с. ****, да заплати на Народното събрание
на **** **** сумата от 300.00лв., на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване
на препис, при условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18