Р Е Ш Е Н И Е
Номер: 42 15.04.2021 Град Разград
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Разградският
административен съд, в публично заседание на двадесет и
пети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
при
секретаря Ралица Вълчева, като разгледа докладваното от съдията Марин
Маринов административно дело № 45
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл. 145 – 178 от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с
чл. 197 ал. ал. 2-4 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)
Образувано
е по жалба на Г. Д. Д. с ЕГН ********** от гр. Р., чрез адв. А. Т. от
Софийска АК, със съдебен адрес ***,
срещу решение № 276 от 22.12.2020 год. на директора на ТД на НАП –
Варна, с което е потвърдено постановление за налагане на обезпечителни мерки
изх. № С200017-022-0075536 от 02.11.2020 год. на старши публичен изпълнител при
Дирекция „Събиране” при ТД на НАП Варна, офис Разград. В жалбата се сочи, че решението е
незаконосъобразно и неправилно, тъй като административнят
орган не се е произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност на
публичното задължение, на следващо място не са посочени мотиви за
необходимостта от обезпечителна нужда и
на последно място, че не са посочени
отделно задълженията за главница и лихва, а е посочена общата сума на
публичните задължения. От съда се иска да се отмени оспореното решение.
Претендират се присъждане на разноски в размер на 310 лв., съгласно приложен
списък.
Ответната
по жалбата страна – директорът на ТД на
НАП, чрез процесуалния си представител - юрисконсулт С. А.,
оспорва жалбата и моли същата да бъде
отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът,
като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото поотделно и в
тяхната съвкупност и като направи проверка по реда на чл.168 от АПК, приема за
установени следното:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че с Акт за
установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) с изх. № 02-170-6500/6347 от
16.11.2015 г., издаден от Зам. изпълнителния директор на Държавен фонд
„Земеделие“ на основание чл. 166, ал. 2 от ДОПК във вр. с чл. 27, ал. 3 и ал. 5
от Закона за подпомагане на земеделските производители / в действащата
редакция/е установено дължимо от жалбоподателя. публично държавно вземане в
размер от 13 202, 82 лв., представляващо 100% от общата изплатена сума по
мярка 211 за кампания 2011 година. В актът изрично е посочено, че установеното
с него публично държавно вземане подлежи на доброволно плащане в 50 дневен срок
от деня, следващ връчването на акта, като в съответствие с чл. 2 от
Регламент за изпълнение /ЕС/ № 937/2012 год. на Комисията от
12.10.2012 год. лихва се начислява за периода, изминал от посочения по-горе
срок за възстановяване и датата или на плащана или на прихващане при наличие на
влязъл в сила АУПДВ. Актът е връчен на
оспорващия на 26.11.2015 год. и е влязъл в сила на 31.10.2017 г. За събиране на
вземането, ведно с дължимата законна лихва е подадено Искане за
образуване на принудително изпълнение срещу задълженото лице от публичния
взискател Държавен фонд „Земеделие“ с вх, №ВхК-2467/ 23.03.2018 г. по описа на
ТД на НАП Варна, Офис „Разград“.
Със съобщение за доброволно изпълнение с изх. № С180017-048-
0126567/14.05.2018г. публичният изпълнител
на основание чл. 221, ал. 1 от ДОПК е уведомил оспорващия Д., че е
образувано изпълнително дело, като е посочил кой е взискателя, видът на задължението, изпълнителния титул и
е поканен да заплати посочените в него публични задължения - главница в размер на 13 202, 82 лв., лихва в размер на
3 117, 95 лв. (изчислена към дата 14.05.2018 г.). Съобщението е връчено на 30.05.2018 год.,
съгласно представената обратна разписка.
Оспорващият не е погасил посочените в съобщението за доброволно изпълнение
задължения и с Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) с изх.
№0200017-022-0075536/ 02.11.2020 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП
Варна, офис „Разград“, е наложен запор върху вземането на длъжника от трето
лице – ППЗК „Света Марина“, с. Пороище, общ. Разград. Постановлението е връчено
на 11.11.2020 год. Същото е оспорено от
Д. по реда на чл. 266 от ДОПК пред Директора на ТД на НАП – Варна, който с
Решение № 276/22.12.2020 г. е оставил жалбата без уважение. Административният
орган е приел, че оспореното
постановление е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма в
т.ч. фактически и правни основания и при наличие на предпоставките за налагане
на обезпечителни мерки. Решението е връчено на оспорващия на 11.01.2021 год.,
чрез адв. А. Т., а жалбата е подадена на 18.01.2021 год. чрез лицензиран
пощенски оператор, съгласно пощенското клеймо върху пощенския плик.
При тези фактически обстоятелства, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна
срещу акт, който подлежи на съдебен контрол.
Съдът
намира, че оспореният акт е валиден, като издаден от компетентен орган, в кръга
на предоставените му правомощия, при спазване на регламентираните в ДОПК
срокове. По своята форма и съдържание
той отговаря на изискванията на закона. Същият е в писмена форма, съдържа
фактически и правни основания въз основа на които е издаден. Доколко тези
фактически обстоятелства са доказани и подведени ли са по съответните правни
норми е въпрос, касаещ материалната
законосъобразност на акта. Ето защо твърдението за немотивираност на оспорения
акт е неоснователно. В хода на производството не са допуснати нарушения на
процесуалните правила и норми, а и оспорващият не сочи конкретни такива.
Оспореният
акт съответства и на материалния закон. С АУПДВ, издаден на основание чл. 166,
ал. 2 от ДОПК във вр. с чл. 27, ал. 3 и ал. 5 от Закона за подпомагане на
земеделските производители / в действащата редакция/, влязъл в сила на 31.10.2017 год., е
установено публично държавно вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 от ДОПК, което подлежи на събиране, ведно с лихвата върху него, която също е
публично държавно вземане по силата на чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК.
Съгласно чл.
163, ал. 1 и ал. 3 от ДОПК публичните вземания се събират от публичните
изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е
предвидено друго. Формалното условие за
да се пристъпи към събирането на държавните и общинските публични вземания е
наличието на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане,
издаден от компетентен орган ( по арг. на чл. 195 и чл. 209 от ДОПК).
След изтичане на срока за
доброволно изпълнение по чл. 178 от ДОПК,
се пристъпва към принудително изпълнение по чл. 209 от ДОПК
чрез образуване на изпълнително дело по реда на чл. 220 от ДОПК.
За обезпечаване на принудителното изпълнение, законодателят е предвидил в чл. 221, ал. 4 от ДОПК, че когато не са наложени
обезпечителни мерки, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и
върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор,
съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител.
Видно от съдържанието на
ПНОМ не е налице позоваване на чл. 221 от ДОПК,
като същевременно е посочено, че ПНОМ подлежи на обжалване по реда на чл. 197 от ДОПК
и именно по този ред е разгледана жалбата от Директора на ТД на НАП-Варна.
Допуснатото процесуално нарушение, обаче, не е съществено по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК,
доколкото не би довело до промяна в съдържанието на ПНОМ, респ. до друг правен
резултат, тъй като е налице подлежащо на изпълнение задължение на дружеството
по АУПДВ, което следва да бъде обезпечено. Факт е, че независимо дали е по реда
на чл. 195 от ДОПК
или по реда на чл. 221 от ДОПК,
обезпечението има една и съща цел, а именно да запази имуществото на длъжника.
Идентични са и обществените отношения, които се охраняват посредством
налагането на обезпечението, а именно публичния интерес, в частност фиска.
Разликата между ПНОМ по чл. 195 и ПНОМ по чл. 221 от ДОПК
е единствено в това, че в първия случай публичният изпълнител може и да не
наложи обезпечение – по арг. за обратното от чл. 195, ал. 2 от ДОПК и доколкото изпълнението срещу длъжника е във фазата на
доброволното такова – по арг. от чл. 182 от ДОПК
и предвид систематичното му място в ДОПК, в гл. 21
"Изпълнение". Във втората хипотеза, при започване на принудително
изпълнение /тъй като чл. 221 се намира в глава 25 на ДОПК
"Принудително изпълнение"/ публичният изпълнител няма право на избор
и същият е длъжен да наложи обезпечение.
Тъй като в случая, има образувано
изпълнително дело съдът приема, че запорът наложен с постановление с изх.
№0200017-022-0075536/ 02.11.2020 г., макар и издаден на основание чл. 200 от ДОПК,
е обезпечение по чл. 221, ал. 4 от ДОПК, свързано с гарантиране на
принудителното изпълнение. В този случай публичният изпълнител не изследва наличието на обстоятелствата по
чл. 195, ал. 2 пот ДОПК.
Запорът е наложен върху
вземания на длъжника от трето лице
Производствено-потребителна земеделска кооперация „Света Марина” с ЕИК ********* с. Пороище – работодател на
длъжника, в размер на 19632.74 главница и лихви. В жалбата си по същество оспорващият не
твърди, че размерът на запорираното вземане надхвърля, размера на задължението на длъжника. В постановлението е
посочено, че запорът се налага във връзка с образувано изпълнително дело, като
е посочен номерът на същото. Не е
необходимо в постановлението да се
посочва изпълнителния титул, още повече, че оспорващият е бил уведомен
за образуваното изпълнително дело със съобщение за доброволно изпълнение по чл.
221, ал. 1 от ДОПК, в което е посочен публичния взискател, вида на
задължението, изпълнителния титул и размера на задължението. Както беше
посочено по-горе съобщението е връчено на оспорващия на 30.05.2018 год.
От
приобщените към делото съдебни решения се установява, че процесният АУПДВ е бил
оспорен и потвърден с решение №12/14.03.2016 г., постановено по адм. дело №
3/2016г. на Разградския административен съд, оставено в сила с Решение №13057/31.10.2017
г. по адм. дело № 6259/2016г. на Върховния административен съд. С оглед на това
неоснователни са възраженията, че вземането не е определено по размер и
основание. Размерът на главницата е установен с АУПДВ, потвърден по съдебен
ред, а размерът на лихвата е нормативно определен и конкретизиран с актовете на
публичния изпълнител.
Въз основа
на така изложените съображения съдът намира, че са били налице фактическите и
правни основания, възприети и обосновали административния орган за да постанови своето решение.
Неоснователно
е възражението на оспорващия, че административният орган не се е произнесъл
по наведените от оспорващия в жалбата му
възражения за изтекла погасителна давност. От приложената по преписката жалба
по административен ред срещу ПНОМ и уточняваща молба / л. 12 и л. 15 от
административната преписка/ е видно, че в нея не са наведени възражения за
изтекла погасителна давност.
Независимо от това по отношение на това
възражение съдът намира следното: Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение. Съгласно чл. 171, ал. 2 от ДОПК с изтичането на
десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват
всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността.
Служебно се прилага обаче само давността по чл. 171, ал. 2 , съгласно
разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК. Давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК не
се прилага служебно. При образувано изпълнително дело за принудително събиране
на публично държавно вземане компетентният орган е съответният публичен изпълнител,
на който е възложено ръководството на това производство В случая жалбоподателят не е подал изрично
възражение за погасяване по давност на
задълженията пред публичния изпълнител. Независимо от това следва да се
отбележи, че АУПДВ е влязъл в сила на 31.10.2017 г. и следователно предвиденият
в чл. 171, ал. 1 от ДОПК давностен срок
е започнал да тече от 01.01.2018 г. и към настоящия момент не е изтекъл, още
повече, че са предприети действия по принудителното му изпълнение и давността е
прекъсната ( по арг. на чл. 172, ал. 2 от ДОПК).
Въз основа
на гореизложеното съдът намира, че подадената
жалба е неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли.
С оглед
изхода на спора в тежест на жалбоподателя следва да се присъди претендираното
от ответника юрисконсултско възнаграждение. Същото е своевременно предявено и
доказано в размер на 500 лв., който е
определен съобразено с разпоредбата на чл. 161, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК, във
връзка с нормата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения и е в минимален размер.
Мотивиран така и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ оспорването на Г. Д. Д. с ЕГН ********** от гр. Р., срещу решение № 276 от 22.12.2020 год. на
директора на Териториална дирекция на НАП – Варна.
ОСЪЖДА Г. Д. Д. с ЕГН ********** от гр.Р. да заплати
на Териториална дирекция
на НАП - Варна сумата от 500
(петстотин) лева – дължими деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Съдия: /п/