Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.11.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Десислава Костадинова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1328 по описа на СГС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация
чл. 517, ал. 4 ГПК.
Ищецът - „Ц.к.б.” АД, твърди, че е взискател по и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., което е образувано за принудително събиране на негови вземания срещу длъжника Р.А.Г., присъдени с изпълнителен лист от 28.06.2011 г., издаден по гр.д. № 22331/2011 г. по описа на СРС, 27 състав. Посочва, че длъжникът е едноличен собственик на капитала на ответното дружество „А.Л.” ЕООД и принудителното изпълнение е насочено към притежаваните от него дружествени дялове – със запорно съобщение от 29.11.2011 г. е наложен запор върху всички дружествени дялове от капитала на „А.Л.” ЕООД, който е вписан в ТР при АВ на 29.11.2011 г. по партидата на това дружество. Твърди, че до настоящия момент вземането на взискателя, за събиране на което е образувано посоченото изпълнително дело, не е погасено, поради което моли съдът на основание чл. 517, ал. 4 ГПК да постанови решение, с което да прекрати дружеството „А.Л.” ЕООД. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът - „А.Л.” ЕООД, оспорва предявения
иск. Твърди, че редът по чл. 517, ал. 4 ГПК не е приложим при започнало
принудително изпълнение срещу поръчителя, в каквото качество отговаря длъжника Р.А.Г.,
а само по отношение на главния длъжник, който в случая е дружеството „А.” ЕООД,
което не притежава дялове от капитала на ответното търговско дружество.
Позовава се на това, че не е спазена процедурата, предвидена в чл. 517, ал. 3 ГПК, която счита, че е приложима в настоящата хипотеза. Посочва, че след
налагане на запора върху дружествените дялове, задължението на едноличния
собственик на капитала на ответното дружество към ищеца е погасено чрез осъществена
публична продан на недвижим имот и чрез внасяне от „А.Л.” ЕООД по сметка на
съдебния изпълнител на сумата от 500 лв., която представлява размера на
дяловото участие на Р.Г.в капитала на това дружество. Заявява, че главният
длъжник по вземането, за събиране на което е образувано и.д. № 20118510401244/
2011 г. по описа на ЧСИ М.П., има достатъчно имущество, от което взискателят
може да се удовлетвори изцяло. Твърди, че към момента са налице предпоставките
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за прекратяване на и.д. № 20118510401244/ 2011 г.
по описа на ЧСИ М.П., което прекратяване настъпва по силата на закона. Поради
изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
Предмет на предявения в процеса конститутивен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК е упражняване на уреденото в закона потестативно право за прекратяване на едно търговско дружество, което възниква за взискателя по образувано и висящо изпълнително производство, по което длъжник е лице, което притежава всички дялове от капитала на дружеството.
Абсолютни процесуални предпоставки за предявяването на този иск са следните: 1) наличието на висящо изпълнително производство по което ищецът има качеството на взискател, а търговското дружество, чието прекратяване се иска - на трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и сл. ГПК, както и 2) наличието на изрично овластяване на взискателя от съдебния изпълнител да предяви този иск.
В случая от представените в производството доказателства се установява, че е образувано и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., по което страни са ищецът „Ц.к.б.” АД, който има качеството на взискател, и Р.А.Г., който субект има качеството на длъжник.
От материалите по посоченото изпълнително дело е видно, че към момента то не е прекратено от съдебния изпълнител с постановление за това в някоя от хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, нито пък поради пълно изпълнение на задължението, което е предмет на принудителното изпълнение. Предвид изричното позоваване от ответника на това, че в случая е налице хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то съдът трябва да разгледа този въпрос и да се произнесе дали са настъпили предвидените в нея правно релевантни факти.
На първо място в тази връзка следва да се посочи, че прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва по силата на закона, независимо от това дали и кога е издадено постановление на съдебния изпълнител, което има декларативно, а не конститутивно действие, т.е. само прогласява вече настъпилото прекратяване. Ето защо и в случая е без значение обстоятелството, че постановление за прекратяване не е издадено по и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., както и че частният съдебен изпълнител дори е постановил отказ да установи настъпилото прекратяване на изпълнението с изричен акт в този смисъл. Съдът не е обвързан от преценката направена от съдебния изпълнител за това дали изпълнителното дел е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и е длъжен сам да извърши такава настоящото исково производство, която е от значение за това дали предявеният конститутивен иск е допустим
В чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е предвидено, че когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. Смисълът на тази правна норма е свързан с това, че в изпълнителния процес, за разлика от исковия такъв, лицето, по чието искане той е образуван, който е взискателят, има задължението със свои действия да поддържа неговата висящност, която не е обусловена само от подадената молба за образуване на изпълнителното производство и липсата на предпоставки за неговото прекратяване. Движението на изпълнителното производство зависи от взискателя, от това какви изпълнителни способи ще иска да бъдат приложени от съдебния изпълнител, съответно от действията му по внасяне авансово на таксите и разноските, дължими за тяхното осъществяване. С оглед на това и законодателят е счел, че липсата на активност от взискателя в хода на изпълнителното производство да отправя искане до съдебния изпълнител да извършва определени изпълнителни действия в рамките на избран от него изпълнителен способ, което състояние продължава в период от две години, ще води до прекратяване на изпълнителното производство.
От представените по делото документи по и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П. е видно, че взискателят „Ц.к.б.” АД е поискал от съдебния изпълнител да извърши конкретни изпълнителни действия с молбата за образуване на изпълнителното производство, която следва да се приеме за подадена на дата в периода от 15.07.2011 г., когато е внесена държавната такса за образуване на делото, до 01.08.2011 г., когато съдебният изпълнител е отправил искане до Служба по вписванията по вече образуваното производство /от наличното по делото копие от тази молба не може да се установи, кога е депозирана пред ЧСИ М.П., тъй като направените върху нея отбелязвания не се четат/. Установява се, че няколко месеца след това – на 11.10.2011 г., взискателят отново е отправил искане до съдебния изпълнител да извърши конкретно изпълнително действие, което е опис на три недвижими имота, собственост на длъжника Р. Г., както и е поискал изпълнението да бъде насочено към друго имущество на длъжника, а именно притежавани от него дружествени дялове от капитала на „А.Л.” ЕООД, чрез налагане на запор върху тях. След това се доказва, че взискателят е проявил отново активност за провеждане на изпълнителното производство като е предявил пред съда иск за прекратяване на дружеството „А.Л.” ЕООД, в което длъжникът е едноличен собственик на капитала, което е станало на 31.01.2012 г. Освен това, на 04.06.2012 г., което е по-малко от осем месеца след предходната молба за предприемане на конкретни действия по изпълнението, отново е отправил до съдебния изпълнител искане да бъде осъществено ново изпълнително действие в рамките на вече предприет изпълнителен способ – да бъде извършена нова публична продан на апартамент № 24, находящ се в гр. София, ж.к. „Н.”. Така поисканото изпълнително действие е извършено от съдебния изпълнител, който е насрочил публична продан на посочения недвижим имот, която е приключила успешно с издадено на 17.10.2012 г. постановление за възлагане.
Съдът намира, че за времето от отправянето на искане до съдебния изпълнител да бъде извършена публична продан на апартамента, собственост на длъжника Р. Г., до момента, в който тя приключи било то успешно, с провеждане на наддаване, заплащане на цената от лицето, което е обявено за купувач и възлагане на имота с постановление за това, или неуспешно предвид липсата на явили се наддавачи или на отправени валидни наддавателни предложения, взискателят няма задължение да иска да бъдат предприети и други изпълнителни действия, за да се приеме, че не бездейства. Това е така, тъй като докато определено действие не е осъществено докрай, за взискателя не е ясно дали в резултат от него той би могъл да се удовлетвори изцяло или отчасти и каква част от вземането би останала непогасена. От своя страна наличието на тази информация е от съществено значение, за да може взискателят да извърши преценка към какво имущество да насочи изпълнението впоследствие – дали към същото, например в случаите на нестанала публична продан, или към друго тогава, когато предишният изпълнителен способ е осъществен, и на каква стойност да бъде то с оглед на това какъв е остатъка от дълга. Следователно и срокът от две години, в който бездействието на взискателя води до прекратяване на изпълнителното производство съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, се брои от момента, в който предходното поискано от него изпълнително действие е осъществено, а не от датата на подаване на молбата, с която от съдебния изпълнител е поискано да го извърши. Последният момент би бил релевантен за началото на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК само ако съдебният изпълнител бездейства или когато взискателят е направил искане, но не е внесъл дължимите авансово разноски за осъществяване на посоченото от него действие по изпълнение. В случаите, в които след като е направил искане за извършване на конкретно действие и е изпълнил своите задължения за заплащане на такси и разноски за това, то тогава взискателят очевидно не бездейства и не може да се изисква от него да поиска предприемане на нови изпълнителни действия преди за него да бъде ясен резултата от предходните такива, които са в процес на осъществяване по изложените съображения.
С оглед на изложеното съдът намира, че в настоящия казус двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който взискателят е трябвало да поиска осъществяване на ново изпълнително действие след като вече е поискал извършване на публична продан на апартамент № 24, находящ се в гр. София, ж.к. „Н.”, започва да тече от датата на издаване на постановление за възлагане на този имот на лицето, обявено за купувач, т.е. от 17.10.2012 г., тъй като от този момент за взискателя е станало ясно, че този способ е реализиран и каква сума е получена от осребреното имущество за погасяване на вземането му. Преди да изтече двугодишният срок, броен от 17.10.2012 г., на 02.10.2014 г. от „Ц.к.б.” АД е подадена молба до частния съдебен изпълнител, с която е направено искане да бъде извършен опис на движимите вещи на длъжника. Взискателят е продължил да проявява активност и след това посочвайки нови изпълнителни способи, към които да бъде насочено изпълнението, за да бъде събрано присъденото в негова полза парично вземане, като това е ставало преди изтичане на срок от две години, считано от предходната молба до съдебния изпълнител – на 21.07.2015 г. е подадена нова молба с искане да бъде повторено отново вече извършено изпълнително действие, което не е дало резултат, а именно да бъде наложен запор върху банкови сметки на длъжника, и на 29.11.2016 г. отново е отправено същото искане до съдебния изпълнител. Освен това следа да се съобрази че през цялото това време банката е поддържала висящността на производството за разглеждане на предявения иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, чрез който се осъществява изпълнението, което е насочено към имущество на длъжника, представляващо дялове от капитала на едно търговско дружество.
С оглед на всичко изложено, се налага крайният извод, че ищецът, в качеството му на взискател, е проявявал постоянна активност в хода на и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., като е искал от съдебния изпълнител да извършва нови действия по изпълнението, което е ставало редовно и винаги преди да е изтекъл двугодишният срок, който е предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което и не са осъществени тези факти, при които в цитираната правна норма е предвидено, че изпълнителното производство ще се прекратява по силата на закона. Следователно и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П. продължава да е висящо и към момента.
По делото се доказа, че е налице и изрично овластяване на ищеца от съдебния изпълнител да предяви иск за прекратяване на дружеството „А.Л.” ЕООД, което е направено с постановление от 19.01.2012 г. Ето защо следва да се приеме, че предявеният конститутивен иск е допустим и съдът дължи да се произнесе по неговата основателност.
При тълкуване на нормата на чл. 517, ал. 4 ГПК, се налага извода, че за да възникне правото на взискателя да прекрати търговско дружество с правноорганизационна форма ООД, трябва да се докаже настъпването на следните елементи от фактическия състав: 1) че длъжникът по изпълнението притежава всички дялове от капитала на ответното дружество, чието прекратяване се иска; 2) че изпълнението по образуваното и висящо изпълнително производство е насочено върху всички дялове от капитала на ответното дружество. Връчването на изявление за прекратяване на дружеството или на участието на длъжника в дружеството, както и изтичане на тримесечен срок от този момент, не са елементи от фактическия състав на чл. 517, ал. 4 ГПК съгласно изрично предвиденото в тази норма /изр. 1 от 517, ал. 4 ГПК/. Тези обстоятелства представляват предпоставки за възникване на правото на взискателя, уредено в нормата на чл. 517, ал. 3 ГПК, което обаче е различно от това по чл. 517, ал. 4 ГПК, поради което и смесването на двата фактически състава не следва да се допуска, както е направил ответника в подадения от него писмен отговор.
Както беше посочено, от представените по делото доказателства се установява, че длъжник по изпълнителното дело, по което ищецът е взискател и по което е налице овластяване за предявяване на конститутивния иск по чл. 517, ал. 4 ГПК, е лицето Р.А.Г.. От вписванията, извършени в търговския регистър по партидата на „А.Л.” ЕООД, е видно, че това физическо лице е едноличен собственик на капитала на „А.Л.” ЕООД, който е в размер на 500 лв. и е разделен на 10 дружествени дяла, всеки на стойност от 50 лв.
В производството се доказа и това, че принудителното изпълнение по и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., образувано за събиране на парични вземания на взискателя „Ц.к.б.” АД, е насочено именно върху тези дружествени дялове, собственост на длъжника по изпълнението Г., което е осъществено с налагането на запор върху тях по реда на чл. 517, ал. 1 ГПК. Запорът върху всички дружествени дялове от капитала на „А.Л.” ЕООД се счита наложен на 30.11.2011 г., когато той е вписан в търговския регистър по партидата на това юридическо лице, което се установява въз основа на извършена служебна справка за настъпване на това обстоятелство.
Следователно по делото се доказа, че са осъществени всички предпоставки, предвидени в правната норма на чл. 517, ал. 4 ГПК, което означава, че в полза на взискателя „Ц.к.б.” АД е възникнало уреденото с нея потестативно право.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че искът по чл. 517, ал. 4 ГПК не може да се проведе успешно спрямо него, тъй като едноличният собственик на капитала – Р. Г., има качеството на поръчител, а не на главен длъжник на вземането, за събиране на което е образувано висящото изпълнително производство.
Искът по чл. 517, ал. 4 ГПК е предвиден в закона като средство за осъществяване на изпълнението тогава, когато то е насочено върху притежавани от длъжника дружествени дялове, тъй като удовлетворяването на кредитора в този случай се получава от стойността на ликвидационния дял на длъжника в търговското дружество, от капитала на което той притежава дялове, при неговото прекратяване. Следователно целта на този иск не е да се създаде потестативно право, което да има обезпечителен характер като гарантира възможността на кредитора да събере вземането си, а представлява част от действията по принудително изпълнение, когато избраният изпълнителен способ е изпълнение върху дял от търговско дружество. След като конститутивният иск по чл. 517, ал. 4 ГПК има за цел да обслужи производството по принудително изпълнение, то същият може да бъде проведен във всички случаи, в които длъжникът по изпълнението притежава всички дялове от капитала на едно дружество с ограничена отговорност, като е абсолютно ирелевантно дали това лице отговаря за изпълнението на присъденото в полза на взискателя вземане в качеството му на главен длъжник или като поръчител. От значение, за да бъде проведен успешно този иск, е само това дали лицето, което притежава всички дружествени дялове от капитала на едно търговско дружество е длъжник по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело, в който случай той отговаря за изпълнение на задължението си към взискателя с цялото си имущество, като съгласно чл. 442 ГПК последният може да насочи изпълнението върху всяка вещ или вземане, които длъжникът притежава, включително върху дружествените дялове, които са негова собственост.
Съдът няма да разглежда в настоящото производство въпроса дали главният длъжник на вземането, за което солидарно отговаря и Р. Г., който е юридическото лице „А.” ЕООД, притежава достатъчно имущество, от което взискателят може да се удовлетвори, тъй като осъществяването на тези факти е напълно неотносимо към предмета на доказване по делото. Това дружество не е длъжник по издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., поради което и по процесното изпълнително производство е нямало как да се насочи изпълнението към каквото и да е имущество, което то притежава. От значение за основателността на предявения конститутивен иск би бил само факта на извършено от „А.” ЕООД плащане на задължението към взискателя „Ц.к.б.” АД, за който отговаря длъжникът Р. Г., който ако е осъществен би бил основание за отхвърляне на този иск. В производството, обаче, от ответника не се твърди и не се представят доказателства „А.” ЕООД да е погасил изцяло паричното вземане, което е предмет на действията по принудително изпълнение.
В чл. 517, ал. 4 ГПК е предвидено, че предявеният иск за прекратяване на дружество, когато изпълнението е насочено към всички дружествени дялове, може да бъде отхвърлен, ако се установи, че вземането на взискателя е удовлетворено преди приключването на първото заседание по делото. В настоящото производство не се твърди и не се представят доказателства вземането на „Ц.к.б.” АД, за събиране на което е образувано и.д. № 20118510401244/ 2011 г. по описа на ЧСИ М.П., да е погасено изцяло нито до края на първото по делото съдебно заседание, нито до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд / от документите по изпълнителното дело е видно, че в неговия ход е извършено частично погасяване на дълга със сумата, събрана от осребряването на притежаван от длъжника Р.А.Г. недвижим имот, с която са погасени начислени разноски, част от вземането за законна лихва, като главницата в размер на 345 675 лв. е останала изцяло непогасена/.
Изплащането от дружеството, чието прекратяване се иска, на взискателя на сума, равна на припадащата се на съдружника- длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от Търговския закон, е предвидено в закона като основание само за отхвърляне на иска по чл. 517, ал. 3 ГПК, но не и на иска по чл. 517, ал. 4 ГПК. Това различно разрешение е свързано с факта, че в хипотезата на чл. 517, ал. 3 ГПК длъжникът притежава само част от дружествените дялове от капитала на едно дружество, поради което и трябва да има уредена възможност за останалите съдружници да продължат дейността на дружеството, след като изплатят на взискателя сума равна на припадащия се на съдружника-длъжник ликвидационен дял, докато в уредената в чл. 517, ал. 4 ГПК хипотеза всички дялове от капитала се притежават от длъжника и няма съдружници, които да не отговарят пред взискателя и чиито интереси законът да защитава. Ето защо и съдът не обсъжда дали по делото се установява, че ответникът е заплатил на „Ц.к.б.” АД сума равна на ликвидационния дял на длъжника Р. Г., тъй като това не би било основание за отхвърляне на предявения в процеса конститутивен иск.
След като се доказа, че в полза на ищеца е възникнало потестативното право по чл. 517, ал. 4 ГПК да поиска от съда прекратяване на дружеството „А.Л.” ЕООД и доколкото по делото не се представиха доказателства неговото вземане към Р.А.Г., предмет на образуваното изпълнително дело, да е погасено, то предявеният в процеса конститутивен иск е изцяло основателен и съдът следва да постанови исканата с него правна промяна, а именно да прекрати дружеството „А.Л.” ЕООД.
По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените в производството разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи по водене на делото в размер от 140 лв., от които 60 лв. – платена държавна такса за разглеждане на иска и 80 лв. – възнаграждение за защита от юрисконсулт в производството по т.д. № 406/2012 г. по описа на СГС, което е част от настоящото /възнаграждението е определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК в редакцията на разпоредбата към края на устните състезания по делото, т.е. съгласно изменението й обн. в ДВ, бр. 8 от 2017 г., в сила от 28.01.2017 г., и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа/.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПРЕКРАТЯВА по иск с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК, предявен от „Ц.к.б.” АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, дружеството „А.Л.” ЕООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „А.Л.” ЕООД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Ц.к.б.” АД, с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***0 лв. /сто и четиридесет лева/, представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението препис от него да
се изпрати на Агенция по вписванията за извършване на служебно вписване на прекратяването на дружеството в търговския регистър и
за започване на производство по ликвидация по отношение на него.
СЪДИЯ: