Р Е Ш
Е Н И Е
№ 1426
03.12.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на тринадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО
ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №2248/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на Н. С. Д. ***, ЕГН **********, чрез назначения му
особен представител адв. Г.
К., против Решение №3352 от 09.08.2019г., постановено по
гр.д. №5092/2018г. по описа на Районен съд-
Пловдив, ХХІ гр.с.,
в частта му, с
която е Н.С. Д. е
бил осъден да заплати
на “ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул. ”Христо
Г. Данов” № 37, сумата от 94,28 лв., представляваща
незаплатена цена съобразно правата
му за доставена топлинна енергия за периода 01.10.2015г.- 31.08.2017г. за обект на потребление- съсобствен имот, находящ
се в гр. Пловдив,
ул. „***; сумата от 11,30 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода 04.05.2016г.-27.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата
молба- 28.03.2018г. до
окончателното й заплащане,
както и сумата
от 518,33 лв.- разноски по делото. В жалбата се
излагат доводи за неправилност на посоченото
решение в обжалваната
му част, като
се иска отмяната
му и постановяване
на ново решение, с
което предявените искове
да бъдат отхвърлени.
Ответната
страна по жалбата-
“ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Пловдив, ул. ”Христо Г. Данов” № 37, чрез пълномощника си
по делото юрк. П.
П., в
писмен отговор на
същата иска обжалваното решение
да бъде потвърдено.
Предмет на
разглеждане в производството е и частна
жалба на адв. Г. К. против Определение №10543
от 25.09.2019г., постановено по гр.д. №5092/2018г. по описа на Районен
съд- Пловдив, ХХІ
гр.с., с което е било
оставено без уважение
искането му за
увеличаване на първоначално
определеното му възнаграждение с
още 450 лв.
В частната жалба се
излагат доводи за неправилност на
обжалваното определение, като
се иска отмяната му
и решаване на въпроса по същество, като на
адв. Г. К. бъде
определено адвокатско
възнаграждение в размер на
още 450 лв.
Постъпил е отговор на
частната жалба от ответната страна
по нея- “ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.
”Христо Г. Данов” № 37, чрез пълномощника си
по делото юрк. П. П., с
който същата се
оспорва и се
иска потвърждаване на
обжалваното определение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК,
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
По въззивната
жалба:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран
с иск на “ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, против А. И. М., Ж. И. М.
и Н. С. Д., в
качеството им на наследници
по закон на Р. Н. С.,
ЕГН **********, с който се иска осъждане на
всеки от ответниците да заплати
на дружеството следните
суми: 94,28 лв., представляваща
незаплатена цена съобразно правата
му за доставена топлинна енергия за периода 01.10.2015г.- 31.08.2017г. за обект на потребление- съсобствен имот, находящ
се в гр. Пловдив,
ул. ***; 11,30 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода 04.05.2016г.-27.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата
молба- 28.03.2018г. до
окончателното й заплащане. С обжалваното решение
съдът е приел,
че ответниците са наследници
по закон на Р.
Н. С., ЕГН **********, починала
на 02.01.2018г., която е била
собственик на топлоснабден недвижим имот, находящ
се в гр. Пловдив,
ул. „***. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.153, ал.1 от
Закона за енергетиката
съдът е приел, че
наследодателката на ответниците
е имала качеството
на клиент- потребител на
топлинна енергия, а между нея и ищцовото дружество съгласно разпоредбата на
чл.150, ал.1 от ЗЕ са съществували договорни отношения при общи
условия по продажба на топлинна
енергия за битови нужди. Приел е
въз основа на
заключенията на изготвената
съдебно- техническа експертиза,
че през
процесния период в
апартамента на наследодателката на
ответниците е била
доставена топлинна енергия
за отопление и сградна инсталация,
разпределението на която е
извършено в съответствие
с Методиката за
дялово разпределение на ТЕ в сгради- етажна собственост
към Наредба № 16-334/06.04.2007г.
за топлоснабдяването. Съгласно заключението
на допуснатата
съдебно- счетоводна експертиза, съдът
е приел, че за
така доставената за процесния период топлинна енергия ответниците
дължат на ищеца претендираните
с исковата молба суми.
Изложил е съображения, че след
смъртта на наследодателката процесният
имот е бил
деклариран по реда на
ЗМДТ от тримата наследници,
поради което е
счел за неоснователно възражението
на особения представител
на ответника Н. Д., че същият
не е приел наследството и
не следва да
отговаря за задълженията
й.
Предвид горното съдът
го е осъдил
да заплати на дружеството- ищец припадащата му се част
от задълженията на наследодателката му.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК въззивният
съд намери, че
същото е валидно
и допустимо.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В случая с въззивната жалба не
се оспорват фактическите изводи на съда,
че ответникът Н. Д. е наследник по закон
на Р. Н. С., починала
на 02.01.2018г., както и че за притежавания от последната
апартамент, находящ се гр.
Пловдив, ул. ***, за периода 01.10.2015г.- 31.08.2017г. е
била доставена топлинна енергия от ищцовото дружество на претендираната от
последното стойност, установена
от заключенията на
приетите съдебно- техническа и
съдебно- счетоводна експертизи. Навеждат
се доводи, че ответникът
не следва да
отговаря за възникналите от доставката на топлинната енергия задължения,
тъй като не е приел наследството на наследодателката си.
Тези доводи са основателни.
Съгласно разпоредбата на
чл.48, ал.1 от Закона
за наследството /ЗН/ наследството се придобива с приемането
му, което става
по предвидените в чл.49, ал.1
от същия закон начини. От посочените
разпоредби следва, че с откриването
на наследството за наследниците се поражда правото да получат
наследството като съвкупност
от права и задължения,
което право те следва да
упражнят чрез приемането му
по уредените в закона начини. Лице,
което не е приело
наследството, не е
наследник /в този смисъл-
т.1 от Тълкувателно
решение №148 от
10.12.1986г. на ОСГК на ВС/.
Предвид горното за да се ангажира
отговорността на
наследниците за задълженията на наследодателя им,
кредиторът следва да докаже, че
същите са приели
наследството по предвидения в
ЗН ред /в
този смисъл е
и формираната актуална
съдебна практика- Решение
№165 от 16.09.2013г.
на ВКС по
т.д.№1057/2011г., ІІ т.о.;
Решение №62 от
26.07.2018г. на ВКС
по т.д.№1632/2016г., ІІ
т.о.; Решение №101
от 08.10.2019г. на
ВКС по гр.д.№2260/2018г., ІV
гр.о./. В настоящия случай
по делото не се твърди
и не са ангажирани доказателства
ответникът Н. С. Д. да
е приел наследството
по реда на чл.49, ал.1 или ал.2 от
ЗН. Представената по
делото декларация по
чл.14 от ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижимите
имоти, отнасяща се за процесния
апартамент, е подадена само
от ответницата Ж. И. М.,
в качеството й на наследник на Р. Н.
С., и
не може да съставлява доказателство
за приемане на наследството от ответника
Н. С. Д.,
тъй като няма
данни последният да
я е упълномощавал да извърши това действие
и от негово име.
Предвид горното се
налага изводът, че доколкото
ответникът Н. С. Д. не
е приел наследството по реда
на чл.49 от
ЗН, то същият
няма качеството на наследник
и не следва да
отговаря за включените в него
задължения. В случая
не е възможно
прилагане на разпоредбата
на чл.51, ал.1, изр.2 от
ЗН, предвиждаща съдът,
който разглежда делото,
да определи срок на
наследника да заяви дали
приема наследството или се
отказва от него, тъй като
посоченият ответник не
е бил намерен на
регистрирания от него адрес и
се представлява в процеса от
особен представител, назначен на основание чл.47, ал.6
от ГПК. При това
положение се налага
изводът, че предявените
срещу ответника Н. С. Д.
искове са неоснователни, поради
което обжалваното решение,
с което същите са
уважени, следва да бъде отменено, като се постанови
ново решение за отхвърлянето им.
По
частната жалба:
Частната жалба е подадена в срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт. Определението на
съда, с което се определя
размер на възнаграждението на особения представител, представлява произнасяне със съдебен акт
по разноските в производството, поради
което този акт може да бъде
изменян по реда на чл.248 ГПК, приложим
и спрямо определенията, а
определението на съда подлежи на обжалване / Определение № 564 от
13.11.2017г. на ВКС по
ч. т. д. № 2076/2017 г., І т.о./.
Предвид горното частната
жалба се явява процесуално
допустима.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с искане
на адв. Г. К.- особен
представител на ответника Н. С. Д., за
увеличаване на определеното му
по реда на чл.47, ал.6, изр.2 от ГПК
адвокатско възнаграждение в
размер на 150
лв. с още. 450
лв. За да остави без уважение посоченото искане,
съдът е приел,
че така определеното адвокатско
възнаграждение е съобразено
с фактическата и правна
сложност на делото,
както и със
съдебната практика по приложението
на чл.2, ал.5 от
Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет
за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, съгласно която при
обективно съединяване на
искове материалният интерес
следва да се определи
от аритметичния сбор
на всички претенции.
Така
постановеното определение е
правилно, а изложените
в него съображения се споделят
от настоящия състав
на съда. Делото не
се отличава с фактическа
или правна сложност,
поради което няма основание на
особения представител да се
определя адвокатско възнаграждение над минималния
размер съгласно чл.47, ал.6, изр.2 от
ГПК. Неоснователни са претенциите на същия
при определяне на
размера на възнаграждението му да
намери приложение разпоредбата
на чл.2, ал.5 от
Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет
за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. чл.2, ал.5
от Наредба №1
на Висшия адвокатски
съвет за минималните
размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно която
възнагражденията се определят
съобразно вида и броя
на предявените искове
за всеки един от тях
поотделно. Разумното тълкуване
на посочената разпоредба
налага да се
приеме, че същата
се отнася само
до главните искове,
за които възнаграждението следва
да се определи
поотделно, но не и
за свързаните с
тях акцесорни претенции,
предявени в същото
производство. В случай, че има
такива, то по
тях и главните
искове следва да
бъде определено едно общо
адвокатско възнаграждение с
оглед материалния интерес
по делото.
Предвид горното
обжалваното определение следва
да бъде потвърдено.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №3352 от 09.08.2019г., постановено по
гр.д. №5092/2018г. по описа на Районен съд-
Пловдив, ХХІ гр.с.,
в частта му, с
която е Н.С. Д. е
бил осъден да заплати
на “ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул. ”Христо
Г. Данов” № 37, сумата от 94,28 лв., представляваща
незаплатена цена съобразно правата
му за доставена топлинна енергия за периода 01.10.2015г.- 31.08.2017г. за обект на потребление- съсобствен имот, находящ
се в гр. Пловдив,
ул***; сумата от 11,30 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 04.05.2016г.-27.03.2018г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 28.03.2018г. до окончателното
й заплащане, както
и сумата от
518,33 лв.- разноски по
делото, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от “ЕВН
България Топлофикация” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул. ”Христо
Г. Данов” № 37, против Н.
С. Д. ***, ЕГН **********, иск
за заплащане на сумата от 94,28 лв., представляваща незаплатена цена съобразно
правата му за доставена
топлинна енергия за периода 01.10.2015г.- 31.08.2017г. за обект на потребление, находящ
се в гр. Пловдив,
ул. ****; сумата от 11,30 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата за периода 04.05.2016г.-27.03.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата
молба- 28.03.2018г. до
окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
Определение №10543 от 25.09.2019г., постановено
по гр.д. №5092/2018г. по описа
на Районен съд- Пловдив, ХХІ
гр.с., с което е
оставено без уважение
искането на адв. Г. К. за
увеличаване на първоначално
определеното му възнаграждение с
още 450 лв.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.