№ 68
гр. Пазарджик, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Мариана Ил. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20215200500864 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК – въззивно обжалване.
Районен съд В. е сезиран с искова молба, подадена от И.И. П. , ЕГН ********** от гр.В., ул.
„Св. К.О.“ №16, представляван от адв. Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр. С., ул. „П.П.” №1,
ет.5, ап.14, против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл.
53 Е, вх. В, представлявано винаги от двама от управителите С.Н.Н.,Я.Я.Ч., Ц.Т.С., Я.К.Ч..
С исковата молба е предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит.
При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата за
закупуване на допълнителен пакет услуги.
С Решение № 260210 постановено на 22.11.2021г. по гр.дело № 956 по описа на В.ския
районен съд за 2020г., съдът е отхвърлил иска за прогласяване нищожност на целия Договор
за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г., сключен
със “Профи Кредит България” ЕООД, като противоречащ на императивни изисквания на
ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 180,00лв., като
неоснователни. Прогласил е за нищожни клаузите от раздел VI в Договор за потребителски
кредит „Профи кредит Стандарт“ № ********** от 22.12.2018 г. , с които е уговорено
заплащане на пакет от допълнителни услуги в размер на 1743,60 лева на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 24 от ЗПК. Присъдени са сторените съдебно-деловодни разноски.
1
Решението на районния съд се обжалва с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство,подадена чрез процесуалния представител на страната. Във въззивната жалба
се излагат съображения за неправилност на решението-в частта, с която искът за
прогласяване на нищожност на целия договор е отхвърлен, поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Искането е да се отмени решението на районния съд и
се постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се
уважи предявения иск. Претендира се заплащането на съдебно-деловодни разноски за двете
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от противната страна.В отговора
се оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд, като правилно и
законосъобразно да се потвърди. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди основанията за неправилност на съдебното
решение, които са посочени във въззивната жалба, като взе предвид становището на
страните и събраните доказателства пред първата инстанция, при спазване разпоредбата
на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Жалбата е подадена от активно легитимирана страна ( ищец в производството пред
районния съд ).
Жалбата е подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК.
В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е, че съдът служебно се произнася по валидността
на решението. По допустимостта на решението в обжалваната му част. По останалите
въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно
решение или за неговата процесуална недопустимост. Възраженията, които се правят са
свързани с правилността на съдебното решение.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
От доказателствата по делото се установява, че на 22.12.2018г. страните са сключили
Договор за потребителски кредит/ДПК/ по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, "Профи кредит
стандарт". Договорът за потребителски кредит е сключен при следните параметри:
Размер на кредита 4 000 лв.;
Срок на кредита – 24 месеца;
Размер на вноската по кредита 247,29 лв.;
ГПР- 49,90 %; ГЛП- 41,17 % лихвен процент на ден - 0, 11%;
Общо дължима сума по кредита – 5934,96 лв;
С договора ищеца е избрал и пакет от допълнителни услуги "Екстра ". На същата дата е
2
подписано и Споразумение за предоставяне на пакет от Допълнителни услуги. Параметрите
на пакета за допълнителни услуги са следните:
Възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги – 1743,60 лв.
Месечна вноска по закупения пакет от допълнителни услуги – 72,65 лв.;
Общо задължение по ДПК и пакета от допълнителни услуги – 7678,56 лв.
Обща месечна погасителна вноска по ДПК и по пакета от допълнителни услуги – 319,94 лв.
Към ДПК са приложени "Общи условия " на кредитора, както и "Декларация" от
кредитополучателя, в която е декларирал, че е запознат с Общите условия при подписването
на договора, предадени са му и се задължава да ги спазва.
Към договора е приложен и Погасителен план. Погасителният план включва размера на
вноската по кредита и размера на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява,че с направените от
ищеца вноски в счетоводството на кредитора са погасени вземания на обща стойност
3 323,62 лева.
По основателността на иска.
В текста на чл. 10, ал. 1 от ЗПК са посочени общите основания за валидност (
действителност) на ДПК, а именно- договорът следва да се сключи в писмена форма, на
хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем начин, при размер на шрифта не по
–малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
От съдържанието на ДПК и приложенията към него ( Общи условия на кредитора ) съдът
прави извода, че ДПК отговаря на общите условия за действителност на такъв вид договор.
Договорът е сключен в писмена форма, клаузите на договора са написани граматически по
ясен и разбираем за потребителя начин, шрифта на договора е по –голям от 12, договорът е
сключен в два екземпляра – по един за всяка страна. Подписан е от страните по договора.
ДПК не отговаря обаче на специалните изисквания на ЗПК за действителността на договора.
1. По въпроса за нищожност на клаузата за ГПР.
В текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието ГПР. Посочено е,
че ГПР представлява общите разходи на потребителя по ДПК, настоящи и бъдещи ( лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В текста на чл. 19, ал. 2 от ЗПК е посочено, че ГПР се изчислява по формула, съгласно
Приложение № 1.
В текста на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от 5-
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора, надвишаващи определения размер се
считат за нищожни.
В текста на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е посочено, че ДПК трябва да съдържа данни за ГПР и
3
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит.
В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и действието, за което се
събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора.
От посочените правни норми може да се направи общия извод, че не е достатъчно в ДПК да
бъде посочен общия размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на
предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да се посочат всички
разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.
19, ал. 1 от ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички разходи по вид и
размер в ДПК трябва да е посочена и общата стойност на разходите, която е дължима от
потребителя, представляваща ГПР.
При положение, че в процесния ДПК, ГПР е посочен само общо, като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, без да бъдат посочени отделните разходи по вид и
размер и без да се посочи общата стойност на разходите, които потребителя ще дължи в
края на срока на договора, не може да се приеме, че са спазени изискванията на закона.
В случая годишния процент на разходите не надхвърля 5-пъти размера на законната лихва за
забава( при допустима норма 50%, ГПР е определен на 49,90 %), но само това не е
достатъчно, за да се приеме, че уговорката не противоречи на закона.
Следва да се приеме, че уговорката относно ГПР е недействителна до степен на нищожност,
поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, чл. 19, ал. 1 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
2. По въпроса за нищожност на клаузата за ГЛП.
Горепосоченото за ГПР важи и за ГЛП.
В текста на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК е посочено, че в ДПК трябва да се посочи лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му, както и условията и процедурите за
промяна на лихвения процент.
В ДПР лихвения процент е посочен общо на годишна база, като процентна величина.
Посочен е и лихвения процент на ден. Това обаче не достатъчно, за да се приеме, че
уговорката за лихвения процент съответства на закона. В ДПК не е посочен текущия
(месечния ) лихвен процент, с който ще се олихвява кредита. Не са посочени условията за
прилагането на лихвения процент по кредита, което означава да се посочат показателите, по
които се формира ГЛП, като основен лихвен процент, който кредитора прилага в случая и и
съответните надбавки над него. Не са посочени също така условията и процедурите за
промяната на лихвения процент по кредита.
Следва да се приеме, че уговорката относно лихвения процент по кредита е недействителна
до степен на нищожност, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна( възнаградителна ) лихва е
4
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно трайно установената практика на ВКС( виж Р. № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС;
Р. № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) уговорката за
заплащането на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато надвишава
3-пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити 2-пъти.
Към момента на сключването на ДПК размера на законната лихва по просрочени парични
задължения,определена с ПМС № 426/ 18.12.2014 г. е 10%( основния лихвен процент на БНБ
за текущата година(проста годишна лихва ) е 0% + 10% надбавка = 10%). Максималният
размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва, за да не противоречи на
добрите нрави е 30%. В случая уговорения ГЛП е в размер на 41,17 %, което надхвърля
допустимия размер. Тази лихва противоречи на добрите нрави и по конкретно на
общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации.
Насрещен иск по чл.55,ал.1 от ЗЗД не е предявяван ,поради което съдът не обсъжда
въпросите за връщане на дължимата главница по договора.
Доколкото обаче ,от заключението на вещото лице се установява,че въззивникът е направил
вноски в счетоводството на кредитора ,с които са погасени вземания на обща стойност
3 323,62 лева,при получена от него главница по договора за кредит в размер на 4 000 лева,
то решението в частта, с който искът за връщане на сумата в размер на 180,00 лева е
отхвърлен като неоснователен следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размера на адвокатските възнаграждения ще следва да се определи
възнаграждение на адвокат Д.Ф. -САК за защита и процесуално представителство пред
въззивната инстанция в размер на 510 лв.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260210 постановено на 22.11.2021г. по гр.дело № 956 по описа на
В.ския районен съд за 2020г., в частта, с която съдът е отхвърлил иска за прогласяване
нищожност на Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № **********
от 22.12.2018 г., сключен със “Профи Кредит България” ЕООД, като противоречащ на
императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между И.И. П. , ЕГН ********** от гр.В., ул.
„Св. К.О.“ №16, представляван от адв. Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр. С., ул. „П.П.” №1,
ет.5, ап.14, и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД. ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., 1404, р-н „Средец", ж.к.„Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е,
вх. В, представлявано винаги от двама от управителите С.Н.Н.,Я.Я.Ч., Ц.Т.С., Я.К.Ч. на
5
22.12.2018г. договор за потребителски кредит "Профи кредит стандарт".
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Профи Кредит "ЕООД гр. С., ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление на дейността, гр. С., бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. "В", да заплати в полза
на адвокат Д.Ф. -САК,гр.С., ул.“П.П.“№1,ап.14 сумата в размер на 510 лв., представляваща
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК( търговско дело с цена на иска под 20 000 лв. )
решението на въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6