Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 102 5.06.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно отделение, пети въззивен състав
На седми октомври,
през две хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1116 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №1218 от 21.05.2019г. по гр.д.№6826/18г. на РС- Бургас са отхвърлени
установителните искове на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД против Т.А.Г. ***, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 5847,74 лв., от които 5356,39 лв.-
главница, дължима по договор за потребителски кредит №********** от
22.06.2016г., както и 491,35 лв. неустойка, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното
изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед
№2915/30.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№5607/18г. по описа на БРС.
Против решението е постъпила въззивна жалба от „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, представлявано от юрисконсулт Радина Илиева. С нея
решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно,
поради което се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което
исковете на ищеца бъдат уважени. Намира за неправилен извода на съда, че
клаузата от процесния договор, с която е уговорено заплащане на възнаградителна
лихва е нищожна на основание чл.19, ал.4 от ЗПК. Изтъква се, че съгласно чл.9
от ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципа на свободното
договаряне, съгласно който всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по неговата моля правоотношение. В случая страните
се съгласили да сключат договор за кредит с лихвен процент 98,52% и годишен
процент на разходите 157,76%. Длъжникът се съгласил с тази цена на кредита на
преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения, както и към момента на сключването на
договора, като не се е отказал от сключването му. Развити са подробни
съображения, почиващи на анализ на разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, както и на
Директива 93/13/ЕИО за неравноправните клаузи на потребителските договори, в
подкрепа на становището на въззивника, че клаузата от процесния договор,
касаеща договорното възнаграждение не е неравноправна, а и не следва да се
подлага на подобна преценка с оглед разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП. На
следващо място са изложени подробни съображения за начина, по който се
определят лихвите при небанковите институции, като се изтъква, че меродавна в
случая е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е
разграничена от разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. В заключение е изведен
извод, че не е налице законоустановен максимален размер на договорната лихва,
чийто размер може да бъде свободно уговарян от страните, но до размера на
5-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с ПМС на РБ. Изложени са и доводи, че добрите нрави в
потребителското кредитиране от небанкови финансови институции са в границите на
посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови финансови
институции предлагат потребителски кредити. Съгласно тях лихвен процент от
98,52% не противоречи на добрите нрави. Затова намира уговорения от страните
лихвен процент за действителен. На следващо място са развити съображения, че е
налице съществена промяна в обществените условия от датата на сключването на
процесния договор, поради което значителна част от хората се съобразявали с
норми на поведение, допускащи възнаграждението на кредитора по договор за
„бърз“ кредит да достига пет пъти размера на законната лихва. Налице била и
промяна в законодателството- ЗПК от 23.07.2014г., с която бил въведен
максимален размер на ГПР, изразяващ общите разходи по кредита, който не можело
да бъде по-висок от 5-кратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определен с ПМС, което било 50%. Този максимален
ГПР предполагал лихвен процент от максимален размер също 50%, който надвишавал
размера на законната лихва, за който се твърдяло, че набил определен като максимален
размер от добрите нрави в обществото. Абсурдно било да се приеме, че
законодателно се налагал максимален лихвен процент в противоречие с добрите
нрави. След като нещо било позволено с императивна норма на закона, то не
можело да е налице недействителност поради противоречие със добрите нрави.
Противното щяло да доведе до абсурдни изводи за недействителност на всички
договори, свързани с небанкови финансови институции, както и до несъответствие
със законодателните изменения от 2014г. На следващо място са развити доводи за
това, че договора за потребителски кредит имал характер на търговска сделка за
кредитора по него /чл.286 ТЗ/, което обосновавало приложимост на разпоредбите
за търговските сделки и за другата страна. В разпоредбата на чл.430, ал.2 от ТЗ
законодателят не бил ограничил с добрите нрави уговорения размер на лихвата от
банката, подобно на други норми от ТЗ. Акцентира се на възмездния характер на
договора за потребителски кредит, като се сочи, че страните по него могат да
уговарят размера на възнаградителната лихва, но не и дали да има такова
възнаграждение въобще.
В законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
адв.Константин Тончев- особен представител на ответницата Т.Г., назначен по
реда на чл.47, ал.6 от ГПК. Същият оспорва жалбата като неоснователна и моли да
бъде оставена без уважение, а решението на БРС да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно, постановено в съответствие с нормативната уредба, регулираща
процесните отношения, както и със съдебна практика по сродни дела. Правилно
съдът преценил, че въззиваемата върнала на въззивника сума, по-голяма от
предоставения ѝ кредит, поради което е отхвърлил исковете против нея като
неоснователни. Съдът се позовал в мотивите си на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, според която ГПР не може да надвишава размера на законната лихва повече от
пет пъти, както и че в случая е налице завишаване на този размер както по
договора, така и по анексите към него, поради което на основание чл.19, ал.5 от ЗПК клаузата, с която се надвишава максимално допустимия размер на ГПР е
нищожна.
Въззивникът не е взел участие в проведеното пред
въззивната инстанция открито съдебно заседание. Постъпила е молба от
процесуалния представител на въззивника, с която се поддържа жалбата, оспорват се възраженията на
въззиваемата, претендират се разноските за въззивното производство.
Процесуалният представител на въззиваемата- адв.Тончев,
оспорва въззивната жалба. Поддържа депозирания отговор. Моли да му бъде
изплатено възнаграждение за особен представител.
По допустимостта на производството Бургаският окръжен
съд приема следното:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което делото следва да се разгледа по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК- за установяване съществуването на вземания
на ищеца по договор за потребителски кредит срещу Т. А.Г. *** в размер на 5847,74 лв., от които
5356,39 лв. номинал, а 491,95 лв- неустойка, както и иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД- за
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва от датата на
подаване на заявлението, за които вземания по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед
№2915/30.07.2018г. по ч.гр.д.№5607/2018г. по описа на РС-Бургас. Както в
заявлението по чл.410 ГПК, така и в заповедта, сумата, която в исковата молба
се сочи като номинал, се сочи като главница.
Ответницата е уведомена за заповедта на основание чл.47,
ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК заповедният съд
е дал указания на ищеца да предяви установителен иск за вземанията си в
едномесечен срок от връчването на разпореждането. Видно от досието за
заповедното производство, разпореждането е връчено на заявителя на 21.08.2018г.
Исковата молба по чл.422 ГПК е постъпила в съда на 21.09.2018г., т.е. в
едномесечния срок, като доказателствата за това са своевременно депозирани и по
заповедното производство.
Ето защо за ищецът, който е предявил исковете в
законния срок, е налице правен интерес от настоящото производство.
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД твърди, че има качеството на кредитор по отношение на ответницата, произтичащо по договор за потребителски кредит №**********/22.05.2014г., сключен между страните по делото.
Параметрите на договора били следните: сума на кредита- 2000 лв.; срок на кредита- 48 месеца; размер на вноската по кредита- 168,01 лв.; падеж на вноската- първи ден от месеца; ГПР- 157,76 % /договорът е сключен преди изменението на ЗПК с ДВ бр.35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г./; ГЛП- 157,76 %; лихвен процент на ден: 0,27%; общо задължение по кредита- 8064,48 лв. Договорът бил сключен при общи условия, с които ответницата се е съгласила.
Твърди се, че според отразеното в договор, при подписването на ДПК на клиента били предадени общите условия към договора, с които длъжникът се запознал внимателно преди подписването на договора и се съгласил да ги спазва. На клиента била предоставена безвъзмездно, на хартиен носител, в разбираема форма, на български език, информация във формата на Стандартен европейски формуляр, чрез който се дават разяснения на клиента, необходими за преценката доколко предлагания ДПК съответствал на неговите възможности и финансово състояние. Още с попълването му длъжникът бил запознат с параметрите на предлагания от страна на дружеството договор.
Твърди се, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора като е превел на 22.05.2014г. сумата от 2000 лв. на ответницата, по посочената от нея банкова сметка. ***та за срок от 48 месеца, с месечна вноска по погасителен план- 168,01 лв. и падежна дата на първо число на месеца.
На 24.10.2014г. ответницата подала молба за отлагане на три месечни вноски. На 3.11.2014г. между страните бил сключен анекс №1 за отлагане на вноски /5,6,7/, поради което ответницата се задължила да погасява кредита по нов погасителен план. Възнаграждението за периода на отлагане на вноските било капитализирано към остатъчната главница по заема, която се олихвявала с посочения в ДПК лихвен процент. Броят на погасителните вноски бил променен от 48 на 51.
На 18.06.2015г. ответницата подала молба за платено отлагане на две месечни вноски. На 24.06.2015г. между страните бил сключен анекс №2 за отлагане на вноски /12,13/, поради което ответницата се задължила да погасява кредита по нов погасителен план. Възнаграждението за периода на отлагане на вноските било капитализирано към остатъчната главница по заема, която се олихвявала с посочения в ДПК лихвен процент. Броят на погасителните вноски бил променен от 51 на 55. Възнаграждението за отлагането на погасителните вноски било 336,02 лв.
На 18.11.2015г. ответницата подала молба за платено отлагане на една месечна вноска. На 26.11.2015г. между страните бил сключен анекс №3 за отлагане на вноска /17/, поради което ответницата се задължила да погасява кредита по нов погасителен план. Възнаграждението за периода на отлагане на вноските било капитализирано към остатъчната главница по заема, която се олихвявала с посочения в ДПК лихвен процент. Броят на погасителните вноски бил променен от 55 на 57. Възнаграждението за отлагането на погасителните вноски било 168,01 лв.
Ответницата не изпълнявала задълженията си и направила само 19 пълни и една непълна вноска, като последната била на 18.01.2018г.
Ищецът се позовава на предвиденото в т.12.3 от ОУ към ДПК автоматична предсрочна изискуемост поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, без да е необходимо да се изплаща на клиента уведомление, покана, предизвестие или друг акт, за да обоснове извода си, че на 23.02.2016г. договорът бил прекратен от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. На 24.2016г. на ответницата било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството, с което била уведомена за прекратяването на договора и обявяването на предсрочната изискуемост. Съгласно уговореното в ОУ, при прекратяването на ДПК размерът на кредита ставал предсрочно изискуем, начислявала се неустойка за обезщетяване на вреди поради настъпилото прекратяване, чийто размер се определял на базата на неплатената част от задължението, към датата на прекратяването, като процент, изрично посочен в ОУ- в случая 35%. клиентът дължал остатъчните и непогасени вноски по погасителния план, включващи и възнаграждение при закупен пакет допълнителни услуги, лихви за забава и такси.
Признава, че плащанията по заема били общо 3246,94 лв.. С част от тях било погасено задължението по номинала по погасителен план, в размер на 3212,12 лв., включващи лихви за просрочие-34,82 лв., които не били предмет на делото. Неустойката била в размер на 491,35 лв.
Моли да бъдат установени вземанията му спрямо ответницата за следните суми: 5847,74 лв., представляващи неплатено задължение по ДПК, от които
- 5356,39 лв.- номинал;
- 491,35 лв.- неустойка;
- законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Претендира се присъждане и на направените по делото разноски. Ангажирани са доказателства.
Ответницата, представлявана от назначения ѝ по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител- адв.Тончев, е представила своевременно отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени по основание и размер. На първо място се сочи, че ответницата не е уведомена по надлежния ред за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, като липсвали доказателства изявлението за предсрочната изискуемост да е достигнало до длъжника преди подаването на заявлението. С последващи действия този пропуск не можело да бъде отстранен, понеже ищецът се позовавал на настъпила предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Счита, че изложеното в т.18 от ТР по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС намира приложение и за небанковите институции. Заявлението по чл.410 ГПК и заповедта за изпълнение нямали характер на уведомление за обявената предсрочна изискуемост на кредита, защото не съдържали изявление в този смисъл. Исковата молба по чл.422 ГПК можело да има характер на волеизявление на кредитора за настъпилата предсрочна изискуемост, при което с връчването на препис от нея на ответника да бъде обявена предсрочната изискуемост. Но ако относимите към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост факти не били осъществени преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането нямало да бъде изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването за предсрочната изискуемост с връчването на препис от исковата молба не можело да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяването на иска, от значение за спорното право на основание чл.235, ал.3 ГПК, нито обуславяло основателност на установителния иск по чл.422 ГПК, а представлявало ново основание за предявяване на осъдителен иск или на ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Да се приемело противното означавало да се измени недопустимо предявения установителен иск. Развити са подробни съображения и е цитирана съдебна практика. Затова намира, че предявените искове следва да се отхвърлят. На второ място са изложени доводи за нищожност на договора поради липса на съгласие и поради накърняването на добрите нрави, изразяващо се в неспазване разпоредбите на ЗПК и наличието на неравноправни клаузи в него по смисъла на ЗЗП, касаещи определянето на договорното възнаграждение, лихвения процент и ГПР, плащането на неустойка при прекратяването на договора, които не били индивидуално уговорени. Ето защо счита, че възнаградителна лихва не била уговорена между страните, поради което за ответницата не възникнало подобно задължение. Уговорката за заплащане на годишен лихвен процент 157,76 % или възнаградителна лихва в размер на 98,52 % били такива, като размера на договорения лихвен процент противоречал на добрите нрави и в този смисъл клаузата на т.VI била нищожна. Ответницата получила сума от 2000 лв., върнала 3212,12 лв, а разликата до пълния размер на кредита се явявала лихва и неустойка. Сочи, че свободата на договаряне на страните се ограничава от правилата на добрите нрави. Трайната съдебна практика възприемала като добросъвестен и съответстващ на добрите нрави размер на възнаградителната лихва този, който не надвишавал трикратния размер на законната лихва. Затова следвало да се приеме, че лихва не е уговаряна от страните и такова задължение не е възникнало за ответницата. При условията на евентуалност моли да се приеме, че задължението на ответницата за лихви е погасено по давност. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
Преди първото по делото заседание ищцовото дружество е представило молба, с която е оспорило възраженията на ответника като неоснователни и недоказани. Изложени са доводи, че дружеството е небанкова финансова институция, поради което намира, че стопанската му дейност не е подчинена на ЗКИ и чл.60, ал.2 от ЗКИ не е приложим за него. Съответно намира за неприложимо и разрешението, дадено с т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изтъква се, че в т.12.3 от ОУ на процесния договор е уговорена предсрочна изискуемост на кредита, която според ищеца не противоречи на свободата на договаряне- чл.9 от ЗЗД и е свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заема. С нея длъжникът губел преимуществото на срока и последиците за него били аналогични на изгубването на преимуществото, съгласно чл.71 от ЗЗД. В този случай настъпвала предсрочната изискуемост и на непадежиралите към този момент погасителни вноски, включително в частта им за възнаградителната лихва и такси. При условията на евентуалност моли да се приеме, че в хода на делото е настъпила изискуемост на всички вноски по кредита, което обстоятелство да се съобрази предвид разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК.
Намира за неоснователно и недоказано възражението на ответницата, че договорът е нищожен поради липса на съгласие, като излага подробни съображения. Намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, като сочи че до измененията на чл.19 ЗПК липсва законово ограничения на договорната свобода на страните по въпроса за възнаградителната лихва, а след изменението е въведен максимален ГПР, който включва и лихвите, като техния размер е по-нисък от този ГПР. Оспорено е и възражението за погасяването на възнаградителната лихва по давност. Моли исковете да бъдат уважени така, както са предявени, като му се присъдят разноските за заповедното и първоинстанционното производство.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил исковете като неоснователни. Приел е, че процесния договор е за потребителски кредит, поради което за него намират приложение на разпоредбите на ЗПК. Посочил е, че според разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПВС. В случая ГПР по договора и анексите към него значително надхвърлял посочения размер на ГПР. Затова, на основание чл.19, ал.5 от ЗПК е приел, че клаузи в договор, надвишаващи размера по чл.19, ал.4 ЗПК се считат за нищожни. Приел е, че договорените ГЛП и ГПР нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Налице била явна нееквивалентност на престациите, т.е. вземането на едната страна било в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, което несъответствие цели неоснователно обогатяване, а не само възмездяване, което представлявало нарушение на добрите нрави. Затова съдът е приел, че на основание чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита- 2000 лв. Понеже ищецът признавал, че ответницата е платила повече от тази сума, исковете са счетени за неоснователни.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по
делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка
със сключването на договора за потребителски кредит. Договорните отношения
между тях, чиято правна уредба е регламентирана в Закона за потребителския
кредит, се установяват и посредством писмените доказателства- стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
подписан от ответницата на 21.05.2014 г.; договор за потребителски кредит,
подписан на 22.05.2014г.; Общи условия на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД към
договор за потребителски кредит. Не е представен погасителен план към договора
за потребителски кредит.
Съгласно т.VI от
договора за потребителски кредит /накратко ДПК/, последният е сключен при
следните параметри: сума на кредита- 2000 лв.; срок на кредита- 48 месеца;
размер на вноската по кредита- 168,01 лева; ГПР- 157,76 %, годишен лихвен
процент- 98,52 %; лихвен процент на ден- 0,27. Посочено е още, че дължимата
сума по кредита е 8064,48 лв.
Видно от приложеното платежно нареждане, главницата по
договора в размер на 2000 лв. е била преведена по сметка на ответницата на 22.05.2014г.
, т.е. сумата е била получена от нея.
Видно е, че договорът е подписан от представител на
ищцовото дружество /в качеството му на кредитор/, както и от ответницата /в
качеството на клиент/ при горните условия, поради което неоснователно е
възражението на особения представител на ответницата, че договорът /респективно
клаузи от него/ са нищожни поради липса на съгласие.
Не се спори, а и се установява от приложените
доказателства, че трикратно, в хода на изпълнение на договора ответницата е
поискала отлагане на плащането на няколко вноски /първия път 3, втория- 2,
третия -1/, при което са сключвани анекси. С първият от тях, от 3.11.2014г. са
били отложени 5, 6 и 7 вноска, за което
е бил съставен нов погасителен план. С този анекс размерът на ГПР е коригиран
на 114,72, а ГЛП не е променен. Според погасителния план общия брой на вноските
се е увеличил на 51, като последната от тях е следвало да бъде заплатена на 1.09.2019
г. Вторият анекс е сключен на 24.06.2015г. С него са били отложени две вноски-
12 и 13, ГПР е променен на 128,86 %, а ГЛП- на 84,50 %. Видно от погасителния
план, вноските по кредита са увеличени на 55, като крайната падежна дата на
кредита е станала 1.01.2019г. Третият анекс е сключен на 26.11.2015г., като с
него е отложена 17 вноска по кредита. С него ГПР е променен на 109,56%, а ГЛП-
на 78,47 %. Според приложение погасителен план, вноските по кредита са
увеличени на 57, а крайната падежна дата 1.03.2019г.
При анализа на данните от погасителните планове към
анексите се установява, че сумите, включени в месечните погасителни вноски са
само главница и лихва.
Приложено е извлечение от сметката на ответницата, в
което са отразени извършените от нея плащания. Според това извлечение,
последната внесена от ответницата сума е била 19,93 лв. и е платена на
1.08.2016г.
Ищцовото дружество е представило уведомително писмо до
ответницата, с дата 24.02.2016г., в което се сочи, че договорът е едностранно
прекратен, считано от 23.02.2016г. Сочи се, че поради нарушение на задълженията
на ответницата по общите условия, задължението съгласно договора за кредит е
обявено за предсрочно изискуемо, като възлиза на 6720,40 лв., лихвата за забава
е 15,85 лв., а начислената неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на
главницата е 818,92 лв. Няма данни уведомителното писмо да е било връчено на
ответницата или дори да е бил направен опит за връчването му.
Първият спорен въпрос по делото е дали задължението по
кредита е станало автоматично предсрочно изискуемо, каквото становище застъпва
ищецът- сега въззивник, последователно пред двете инстанции. Позовава се на
т.12.3 от Общите условия, а именно, че в случай, че клиентът просрочи една
месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора за банков кредит и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента уведомление,
покана, предизвестие или други.
Настоящият съдебен състав не споделя това становище.
Няма съмнение, че въззивното дружество не е банка и за него не важат
разпоредбите на ЗКИ. Но, общите положения на облигационното право, уреждащи
предсрочната изискуемост намират приложение както при договорите за банков
кредит по ЗКИ, така и за потребителските
кредит по ЗПК, а така също и за договорите за заем, при които задължението за
връщане на дълга е разсрочено във времето. Без значение е дали кредиторът е
банка или небанкова финансова институция.
Тези принципни положения са разяснени в мотивите на т.1.1
от ТР №8/2017 от 2.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС: предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на задължението. Такива принципни положения се
съдържат и в т.18 от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.№4/2013г. на ОСГТК на
ВКС- второ предложение. Според разрешението на последното, вземането на кредитора
става изискуемо, ако е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост и е
уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост. Това е така, защото
предсрочната изискуемост е преобразуващо
право на кредитора
едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип на чл.20а ЗЗД/ и
по-конкретно уговорения срок за изпълнение на задължението. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора /респективно- след изтичането на определен срок,
ако такъв е бил даден от кредитора/, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът /респективно- заемът/ става предсрочно изискуем и без да
се уведомява длъжника, а кредиторът може да събере вземането си, не поражда
действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника.
В тази насока е и актуалната съдебна практика- например
решение №200 от 18.01.2019г. по т.д.№665/18г. на ВКС, I т.о. и решение №3 от 17.04.2019г. по т.д.№1831/17г.
на ВКС, II т.о.
В случая е безспорно, че въззивникът не е обявил
предсрочната изискуемост на въззиваемата преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК. Изявление за обявяване на предсрочната изискуемост /извършено от
законния представител на дружеството- въззивник или надлежно оправомощен да
стори това представител на дружеството/ по делото не се съдържа нито в исковата
молба, нито в доказателствата към нея. Уведомителното писмо до въззиваемата за
предсрочната изискуемост, налично като доказателство към исковата молба и
връчено на особения представител на въззиваемата също не може да се приеме като
надлежно извършено уведомление за обявена предсрочна изискуемост, тъй като е
подписано от едно лице /неясно кое/, а видно от справката в търговския регистър,
представителството на дружеството- въззивник се осъществява винаги съвместно от
двама от представителите на дружеството. Ето защо, след съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че
твърдението на въззивника за настъпила предсрочна изискуемост на процесния
кредит не е доказано. Предвид формираната трайна съдебна практика, цитирана
по-горе в настоящото изложение, на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да съобрази
вноските по кредита, чийто падеж е настъпил /т.е. са станали изискуеми/ към
датата на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, а това са
всички вноски по кредита.
В петитума на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК не е
посочено изрично дали претендираното глобално вземане от 5356,39 лв.,
обозначено единствено като неизплатено задължение по договор за банков кредит
включва главница и възнаградителна лихва, макар подобен извод да може да се
направи от обстоятелствената част на исковата молба. Доколкото обаче
производството по чл.422 ГПК представлява продължение на заповедното
производство, няма съмнение, че претендираните вземания в тези производства
следва да са напълно идентични по вид. С други думи, недопустимо е да е
издадена заповед за изпълнение единствено за главница в определен размер, а в
производството по чл.422, ал.1 ГПК в
рамките на същия размер да се претендират и други вземания на кредитора- например
вземания за възнаградителна лихва, за които не е било подадено заявление по
чл.410 ГПК и не е издадена заповед за изпълнение. Такъв иск би бил недопустим в
частта му за вземанията, за които не е издадена заповед за изпълнение. Разбира
се, ищецът има право да предяви в същото производство отделен иск за
възнаградителната лихва, но той следва да е осъдителен. Такъв иск не е предявяван
по настоящото дело.
С оглед изложеното уточнение въззивницата инстанция
намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за
сумата от 5356,39 лв., за който въззивникът твърди, че е издадена заповед за
изпълнение, включва единствено главницата по процесния договор за кредит.
По тази причина не следва да се обсъждат възраженията
на особения представител на въззиваемата, направени с отговора на исковата
молба за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва от процесния договор за
потребителски кредит. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че
не може да бъде споделена тезата на БРС, че договорът е нищожен поради
значителното нееквивалентност на престациите- значително неравновесие на
правата и задълженията на страните по него, понеже при предоставени 2000 лв. се
искало връщане на 8064,48 лв. Според изричната разпоредба на чл.145, ал.2 ЗЗП,
преценяването на неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и
услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В случая
уговорките на страните относно главницата и възнаградителната лихва касаят
основния предмет на договора, а в самия договор тези клаузи са ясни и
разбираеми, поради което не може да се сподели и крайния извод на БРС, че
процесният договор е нищожен.
Не може да се приеме също извода БРС, че клаузата по
договора, определяща ГПР в размер на 157,76 % е нищожна. При сключването на
договора, който момент е меродавен за преценката на неговата действителност, не
е съществувало ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, даващо основание такава клауза
да се приеме за нищожна. Видно от анексите, по-късно през 2014г. и 2015г. /след
промяната в ЗПК/ ГПР по договора е намален значително.
С оглед изложените съображения искът за главницата
следва да бъде уважен до размер от 2160,02 лв., представляващи неплатената част
главницата /включваща вноски от 26 до 57/ съобразно приложените извлечение от
сметката на ответницата и погасителен план към анекс №3. За горницата над тази
сума искът за главницата е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Основателно е и искането за установяване на вземането
за акцесорната претенция за законна лихва върху главницата, от подаване на
заявлението.
Искът за установяване на вземането за неустойка е
неоснователен. Според изложеното в исковата молба, тази неустойка се дължи
поради прекратяване на договора вследствие предсрочната му изискеумост. В
случая се установи, че договорът не е обявен за предсрочно изискуем от страна
на ищеца, нито, че е прекратен от него с едностранно изявление, достигнало до
ответницата. Затова и за ищеца не съществува вземане спрямо ответницата за
претендираната неустойка.
Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване вземането
на въззивника против въззиваемата за сумата от сумата от 2160,02 лв., представляващи
главница по договор за потребителски кредит, сключен между страните на 22.05.2014
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до изплащането на задължението, като вместо това се
постанови решение, с което се признае за установено между страните съществуването
на тези вземания на въззивника против въззиваемата.
В останалата част – за разликата над сумата от 2160,02
лв. до претендираната главница от 5847,74 лв., ведно със законната лихва върху
тази разлика, както и за неустойката в размер на 491,35 лв., искът по чл.422 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Тъй като за тази част от иска
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, макар и по различни съображения,
решението на БРС в тази му част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат определени и
разноските по делото.
За заповедното производство, с оглед уважения размер
на иска въззиваемата дължи на въззивника разноски в размер на 36,94 лв.
За настоящото производство, с оглед уважения размер на
иска въззиваемата дължи на въззивника разноски в размер на 270,43 лв.
/включващи държавна такса 132,12 лв., юрисконсултско възнаграждение 300 лв. и
възнаграждение на особен представител 300 лв./.
На особения представител на въззиваемата следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв., платими от внесения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.3 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №1218 от 21.05.2019г.
по гр.д.№ 6826/18г. на РС- Бургас В
ЧАСТТА, в която са отхвърлени исковете на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД
против Т.А.Г., за установяване между страните, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 2160,02 лв.- главница, дължима по договор за потребителски кредит
№********** от 22.05.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума от 27.07.2018г.
до окончателното изплащане на задължението, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В съществува вземане против Т.А.Г. ЕГН:
********** ***, за сумата от 2160,02
лв.- главница, дължима по договор за потребителски кредит №********** от
22.05.2014г., представляваща неплатената част от главницата, включваща погасителни
вноски с падеж от 1.08.2016г. до 1.03.2019г. включително, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 27.07.2018
г. до окончателното изплащане на задължението, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК под №2915 от 30.07.2018 г. по ч.гр.д.№ 5607/18г. по
описа на Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА Т.А.Г.
ЕГН: ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В, сумата от 270,43 лв.,
представляваща деловодни разноски за въззивната инстанция, както и сумата от 36,94
лв., представляващи деловодни разноски по ч.гр.д.№5607/18г. по описа на БРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1218 от 21.05.2019г.
по гр.д.№ 6826/18г. на РС- Бургас на РС- Бургас в ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ДА СЕ
ИЗПЛАТИ от внесения депозит сумата от
300 /триста/ лева, представляваща възнаграждение за адв. Константин Тончев от
БАК, за осъщественото по в.гр.д.№1116/2019г. по описа на БОС процесуално
представителство на въззиваемата Т.А.Г. ЕГН: ********** ***.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.